Александър Пушкин
Пак зима… ^[0]

Пак зима. И какво да правим в село? Носи

слугата чая рано заранта. С въпроси

обсипвам го пък аз: мете ли буря пак?

Не идва ли денят по-тих и с пресен сняг?

Ще яздим ли, или добре е да прегледам

списанията тук, заети от съседа?

Снежи. И коня вън възсядаме завчас.

Тръс яздим, а денят прокрадва се край нас.

С камшици сме, подире кучетата дебнат,

внимателно следим и ний земята бледна,

въртим се и летим и в ранната тъма

с два заека в ръце се връщаме дома.

И ето вечерта. Вън вихърът вилнее.

Свещта едвам гори. Сърцето ми линее

и скуката се лей на капки в мойта гръд.

Посядам да чета, но буквите пълзят

пред погледа. Оставям книгата унило

и със перото пак изтръгвам аз насила

от музата си все несвързани слова.

Звукът не среща звук… Изгубвайки права

над римата тогаз, слугинята ми чудна,

аз виждам как стихът се влачи страшно мудно

и този тежък спор оставям уморен.

Пак в гостната… Брътвеж, тъй както всеки ден,

за захарен завод, че избор наближава,

хазяйката мълчи и с куките си шава

и бързият й труд, изглежда, няма край

или на купа поп поставила, гадай.

Тъга. Сред самота тъй ден след ден минава.

Но в късни часове, когато се стъмнява,

към нашето селце ако от дълъг път

нечакано с шейна се гости зададат:

една старица с две девойчета-сестрички

(и двете светлоруси, хубави елички) —

как всичко изведнъж се оживява тук!

Животът, боже мой, как става мил и друг!

Очите най-напред, оглеждайки, се свеждат,

три-четири слова, беседа се повежда

и дружен смях ечи, и песни с буйна страст,

и после шепот тих на масата, и валс,

и бъбрене безспир, и погледи горещи,

сред стълбищния здрач забавящи се срещи.

И на верандата сама излиза тя:

открита шия, гръд и вихър сред нощта.

Но не е вреден той за розата ни нежна.

Сред него как пламти целувката! Как свежа

е руската мома на преспите в праха!