Александър Пушкин
Рима ^[0]

Рима, моя дружке звучна,

светъл звън и светъл ключ на

моя труд над песента,

ти замря и ме забрави,

но нима ме ти остави

и навеки отлетя?

 

А тешеше твоя шепот

всеки мой сърдечен трепет

в мойте светли младини;

ти бе ласкава и нежна

и ме водеше в безбрежни

очаровани страни.

 

Ти понякога вървеше

след мечтата ми и беше

със разперени крила,

ти — свободна и ревнива,

своенравна, горделива,

бе и хитра, бе и зла.

 

Ала аз не те оставях.

Подчинявах се, забравях

всеки твой каприз игрив

и любовник добродушен,

снизходително послушен,

бях и страдащ, и щастлив.

 

На Олимп ако сберяха

тез, които завладяха

с лира златния му трон,

там би царствено живяла

и божествено би гряла

ти сред този пантеон.

 

И разказвали ни биха

от върха на лира тиха

Омир или Хезиод:

Феб веднъж пасял козите

Адаметови в горите

под Тайгетски небосвод.

 

В планината той живеел,

но боейки се от нея

и на Зевс от нрава строг,

там не смеели да идат,

даже само да го видят,

ни богиня, нито бог.

 

И едничка Мнемозина

се решила да премине

през жестокия закон,

от което се родило

бебе хубаво и мило

под самия Хеликон.