Александър Пушкин
Удавник ^[0]

И завикаха децата,

и притичаха накуп:

„Татко, в мрежите, в реката,

улови се, татко, труп!“

„Труп ли — рече той със укор

във сърдития си бас, —

я се махайте оттука!

Ще ви дам аз труп на вас!“

 

Но си каза: „А след време,

като викне съдия:

Разкажи да разбереме

де бе ти, какво видя…

Дай ми шубата!“ Да беше

и това закачка пак…

Но наистина лежеше

мъж на пясъчния бряг.

 

Син, подпухнал и ужасен,

проснат възнак във калта,

дали някакъв нещастен

дух напуснал бе света,

или туй рибар бе беден,

или млад пиян герой,

или в мрака непрогледен

бе обран търговец той?

 

Но все пак, какво да прави

тоя селянин сега?

Той удавника улавя

за нозе и от брега

го отблъсква към вълните

със весло и без следа

тръгва мъртвият да скита

пак със тъмната вода.

 

И се люшка той, отива

надалеч от тоя бряг

и простил се мълчаливо

с него бедния селяк,

казва: „Хайде с мен, момчета,

ще ви дам по някой грош,

но за туй не говорете,

да не ставам после лош.“

 

А една страхотна хала

се извила през нощта.

Пуши люто догоряла

борината до пещта.

Спят децата, спи жената.

Спи и той, ала насън

чува — някой по стъклата

чука в тъмното отвън.

 

„Кой е?“ — „Аз съм, аз, хазаин!“

„За какво ти трябвам аз?

И защо ти, нощен Каин,

бродиш в този късен час?

И какво със теб да сторя

в моя тъмен, тесен дом?“

И до малкия прозорец

приближава мълчешком.

 

Грей луната и под нея —

боже! — мъртвият стои:

погледът му ням немее,

глух е той, вода струи

по големите му лапи,

по сплъстената коса

и зловещи раци хапят

голите му телеса.

 

И от ужас, от уплаха,

че удавника видял,

глухо селянинът ахнал

и се снизал, пребледнял.

Страшни сънища сънувал

и го тресло до зори,

и до съмване все чувал

как му викат: „Отвори!“

 

И, разказват, всяка есен

се повтаря и до днес —

в ден уречен тоз човечец

чака госта си злочест;

гледа облаците тъмни,

вижда бурята в степта,

чува — вън дорде се съмне,

чука мъртвият в нощта.