Александър Пушкин
Каква е нощ… ^[0]

Каква е нощ. Лют мраз, не свети

дори и облаче в небето.

И сякаш синкавият свод,

извезан от звезди, пъстрее.

Пред всеки стихнал тъмен вход

ключалка тежка се люлее.

Заспал е морният народ.

Утихна шум и глъч пазарен,

сред двора пес, пазач коварен,

скимти, с веригата гърми.

 

Москва във сънните тъми

спи кротко подир зла боязън.

Площадът празен в мрака бди,

витае вчерашната казън,

навред — от мъките следи:

тук труп обезглавен немее,

там стълб, и вили, и казан,

от стинеща смола облян,

дръвник катурнат се тъмнее.

Стърчат стоманени зъбци

и кости в черна пепел тлеят,

и вкочанени мъртъвци,

на кол побити, се чернеят…

Тук вчера — див поток — кръвта

снега със мазен цвят обагри,

сподавен, тъмен стон ехтя,

но като сън дойде смъртта

и свойта плячка в миг заграби.

 

Но кой там иде? Кон пръхти,

през страшния площад минава.

Чий вик, чий разговор кънти

и в мрака мътен се стопява?

Но кой е той? Лети храбрец

на среща, пълен с отчаяние.

В гърдите му кипи желание,

той шепне: „Буен мой жребец,

бъди стрела на бърз стрелец,

по-бързо!…“ Ала конят диво

във миг размаха тъмна грива

и спря. Пред погледа суров

на дъбова греда във здрача

люлееше се труп. Ездача

да го отмине бе готов.

Но под камшика конят цвили,

пръхти, подскача и се сили

назад. „Къде, мой бърз жребец?

Какво те плаши, мой храбрец?

Нали тук скачахме опити,

препълнени от гняв пламтящ,

усърдно газехме с копита

изменници на царя наш?

От подлата им кръв умити,

искрят железните копита.

Нима сега не ги позна,

жребец мой, бърз и непокорен?

Лети напред!…“ И конят морен

препусна — — — — — — в тъмнина.

— — — — — — — — — — — — —