Александър Пушкин
Признание ^[0]

Аз любя ви, макар и с яд,

че труд и срам хабя напразно,

и по глупешки безобразно

в нозете ви превивам врат.

На юноша да заприличам…

Да, време е да не греша!

Но пак личи, че ви обичам

по болките във таз душа:

без вас е скучно — аз унивам,

при вас е тъжно — аз търпя;

и казвам ви, дори загивам,

мой ангел, от любов не спя!

Когато в гостната дочуя

пристъпване, копринен шум,

гласа ви бистър като струя,

аз мигом губя своя ум.

Усмихнете се — в мен отрада,

отбегнете ме — в мен тъга;

бих искал аз като награда —

да хвана бледната ръка.

Когато над везба прилежно

седите вие най-небрежно,

очи навела във захлас,

тогаз безмълвно, мило, нежно

като дете ви гледам аз!…

Дали за мъката да кажа

и за ревнивата тъга,

когато вие с екипажа

поемате на път в снега?

И сълзите ви тихи, кротки,

беседите ни в таен кът,

в Опочка нашите разходки

и на пианото плачът?…

Алина! Жално умолявам.

Душата не любов зове,

че може би за грехове,

мой ангел, туй не заслужавам!

Но престорете се! С очи

ще сторите това тъй чудно!

Ах, да ме мамиш не е трудно!

Измамата не ми горчи!