Александър Пушкин
Към морето ^[0]

Александър Пушкин
Към морето ^[0]

За сетен път, стихийо бурна,

дойдох аз тук да се простя

със синевата ти лазурна

и с гордата ти красота.

 

Като другарски зов прощален,

с тъга изпълнил моя дух,

за сетен път шума печален

от твойте простори чух.

 

Страна любима и желана,

край тебе често ден след ден

как бродех тих, как бродех странен,

в кроежите си углъбен^[1]!

 

Обичах аз, пред теб изправен,

дълбокия ти безднен глас

и твоя тих вечерен час,

и порива ти своенравен.

 

Платното бяло в тихи дни

пълзи по благата ти воля

без страх над леките вълни,

но тънат лодките надолу,

щом бурята те затъмни.

 

Не ми се случи да оставя

завинаги брега проклет,

възторжено да те възславя

и по вълните да отправя

аз бягството си на поет.

 

Към мен ти чакаш, взор извръща,

към теб напусто се стремях,

пленен от твойта страст могъща,

но пленник на земята бях.

 

Какво да жаля? Накъде ли

разперил би духа крила?

Все още в твоите предели

намерил бих една скала.

 

На спомените величави

един печален пантеон,

където, от света забравен,

угасваше Наполеон.

 

Умря измъчен той и ето

като на бурята шума

властител друг на умовете^[2]

след туй навеки занемя.

 

От свободата непрежален,

остави ни велик завет.

Шуми, отново закипяло;

море, той беше твой поет.

 

Той своя образ взе от тебе,

духа ти беше му присъщ.

С неукротим и мрачен жребий,

той като тебе бе могъщ.

 

В света посърнал, океане,

къде ме би отнесъл ти?

Съдби в ред същи… С щит стоманен

просветата или тирана

бдят там, где благото цъфти.

 

Прости, море! Не ще забравя

разкошната ти красота.

Шума ти дълго ще долавям,

когато пада вечерта.

 

От теб изпълнен, сред горите

скалите ти ще пренеса

и сенките ти, и лъчите,

и на вълните ти гласа.

Сбогом, стихийо непокорна!

За сетен път пред мен шумиш,

и се люлееш неуморна,

и с горда красота блестиш.

 

Подобно вопъл пред разлъка

с приятел скъп в печален час,

за сетен път и зов, и мъка

във твоя грохот чувам аз.

 

Предел жадуван! Колко пъти,

терзан от скръб и самота,

аз бродех мрачен по брега ти,

увлечен в дързостна мечта!^[1]

 

О, как обичах твоя близък,

от бездната изтръгнат глас,

и твоя тих, вечерен час,

и своенравния ти плисък!

 

Рибарски платноход смирен,

люлян от волята ти тъмна,

вълните пори устремен —

но ти се разигра, ти гръмна,

и в миг цял флот е потопен.

 

Да можех с тебе да остана,

далеч от този скучен бряг, —

възпял бих твойта шир мечтана,

посред талази, гръм и пяна

поел в лиричния си бяг.

 

Зовеше ти… аз бях отчаян,

всуе пред теб пламтях в захлас:

от страст по-силна бях омаян —

и на брега останах аз.^[2]

 

Защо да жаля? Днес не зная

къде ли бих се устремил?

Един-единствен всред безкрая

душата ми би поразил.

 

Една скала, скъп гроб на слава,

и спят зад хладния й склон

следи от памет величава —

там гаснеше Наполеон.

 

Той там умря с криле сломени.

След него, като щорм в нощта,

изви и отлетя друг гений,

друг властелин на мисълта.^[3]

 

Оплакан бе от свободата

и завеща своя венец.

Шуми, гърми до небесата, —

море, той беше твой певец.

 

В лика му твоят лик блестеше

и твоят дух неповторим —

и като тебе мрачен беше,

дълбок, могъщ, неукротим.

 

И опустя светът за мене…

Къде ме носите, води?

Навсякъде човекът стене,

и бдят над него просветени,

или жесток тиранин бди.^[4]

 

Сбогом, море! Ще се вълнувам

от твойто дивно тържество,

и дълго, дълго ще те чувам

под залезното зарево.

 

В леса, в безмълвните пустини,

аз твоя дух ще отнеса,

скалите, заливите сини,

и блясъка ти, и гласа…

 

1824