Александър Пушкин
Ти знаеш ли тоз край на красотата… ^[0]

Ти знаеш ли тоз край на красотата

с дъбрави, със ливади, с долове,

где весела и пляскаща водата

погалва мирни брегове,

где в хълми лаврови под небесата

не се задържат дълго снегове?

Ти знаеш ли тоз край божествен,

где любих аз — изгнаник неизвестен?

 

Ах, златен край! Любим край на Елвина,

към теб желанията ми летят.

Аз помня скалните прибрежия сини,

водите весели, брегът,

и шумове, и сенки, и долини,

где простите татари в този кът

живеят в грижи, в дружба земна

под стряха тъй добра, гостоприемна.

 

Там всичко е утеха за очите.

Татарските градини и села,

скалите, отразени във водите,

във морската далечина — весла,

янтар виси в лозниците превити,

стада пасат в зелените поля…

Далеч — могилата на Митридата

от залезно сияние залята.

 

Ще видя ли отново над горите,

където миртата на урната трепти,

и блясъка лазурен на волите,

и ясните небесни висоти?

Ще стихне ли в мен бурята на дните,

ще възкреся ли тия красоти?

Ще легна ли под сенките блажено

душата да приспя в щастлива леност?