Александър Пушкин
Към В. Л. Давидов ^[0]

Когато генерал Орлов^[1] —

обръснат воин на Хименей, —

от страст свещена пламенеещ,

за брака вече е готов;

когато ти, немирник умен,

нощта прекарваш в спора шумен

и зад бутилката аи

седят Раевски и сии,

когато млада пролет свети

и посред калния атлаз

на Дунава край бреговете

кипи безръкия ни княз^[2]…

любящ Раевски и Орлова,

и теб, и Каменка, в напев

аз искам да ти кажа слово

за себе си, за Кишинев.

 

През тези дни, посред събора,

митрополитът^[3] се събори

преди обяд, потънал в лой,

и казал с Богом на Русия,

с сина на Дух и на Мария

ще се христосва в рая той.

Аз станах умен, лицемерен

й вярвам като правоверен,

че бог прощава грехове,

а царя — мойте стихове.

Говее Инзов, дни поредни

парнаските си изповедни

и лирата си ще теша

със часослови и обедни,

ще постя, гъби ще суша.

 

Но разумът ми горд и сложен

разкайване не ще прости,

стомахът ми, не тъй набожен,

„Помилуй, братко — ми шепти,

да бе поне кръвта Христова,

ако не кло-д-вужо, лафит,

тогава — боже мой — ни слово,

а то — и смешно, и беда! —

молдавско вино със вода.“

Но аз се моля и тъгувам,

крещя: махни се, сатана,

и все неволно поменувам,

Давидов, твоите вина…

 

Ах, евхаристия такава —

веднъж ли ти със своя брат

там пред камината надява

демократически халат,

спасителната чаша, пълна

с един безпенен хладен грях,

вий ту за нея, ту за тях^[4]

погълвахте със жад до дъно.

В Неапол те шумят, гърмят,

но тя и там не ще възкръсне…

в покой народите вървят —

яремът им не ще се пръсне.

Надежда няма ли в света?

Не, има на земята щастие.

Ще вкуся кърваво причастие

с „Христос възкресе“ на уста.