Александър Пушкин
Кинжал ^[0]

                Лемноски бог те изковал

                и поверил на Немезида,

на свободата траен страж, суров кинжал,

        последен съдия на болка и обида.

 

Мълчи ли Зевсовият гръм и спи закона,

                надежди и проклятия таиш,

                проблясваш в сянката на трона,

        под блясъка на празника трептиш.

 

                И адски лъч, и мълния на бог,

ти блясваш с острие в очите на злодея

                        и той трепери и немее

                        сред своя пир жесток.

 

        Навред ще го намери твойта хладина:

на суша, по море, в палатката, във храма

                и зад вратите на дома му —

                        там, във леглото на съня.

 

        Шуми под Кесаря^[1] заветен Рубикон

и падна Рим държавен, вечният закон,

                но Брут въстана свободолюбиво;

ти Кесаря срази — прегръща с мъртъв стон

                в Помпей той мраморите горделиви.

 

Изчадие на бунта дигне злобен вик:

                презирай, мрачен, настървено,

цял в кръв, над волността обезглавена

                палач уродлив се изправя в миг.

 

Апостол на смъртта^[2], той на Аида

                посочи жертвите със пръст,

                но повери му висшият съд

                теб и девойка Евменида^[3].

 

Избранико съдбовен, праведнико млад,

                о Занд^[4], загина твоя век на пъпа,

                но добродетелта със образ свят

                в оная мъртва пепел не потъна.

 

Ти като сянка над Германия си бдял,

                грозящ една престъпна сила,

и над тържествения гроб-могила

                гори без надписи кинжал.