Александър Пушкин
Към прелъстителката ^[0]

За кой е накита позорен,

с гласа и погледа покорен

сърцата ли разпалваш ти

и с укор, сладостно, присторен,

постигаш свойта цел почти?

Защо е тая външна нежност,

че скриваш свойта чистота

с умишлената си небрежност,

с пламтящи бузи и уста?

Защо е хитростта надменна,

сърцето ти порочно, знам,

със отвращение студено

и аз ще ти отвърна сам?

Мнозина гордата ти хубост

са я владели в нощен час.

По твоята врата най-грубо

кой не е хлопал мнимо влюбен

и вкусил срамната ти страст?

На друг венеца си посърнал,

чаровнице, ти занеси,

с милувките си отнеси

порока, твоя дом обгърнал.

Без горди мисли и копнеж

ти никога поета няма

на свойта гръд да привлечеш,

със любовта като с измама

търгувай срамно до зори,

със ласки, користно студени,

със пориви несъкровени,

с възторг, раздаван за пари.