Александър Пушкин
Мустаци ^[0] (Философическа ода)

С очи, в мустака къдрав взрени,

с усмивка в устните надменни,

на пръст хусарят го нави.

Мъдрец, обръснал си брадата,

едва поклати си главата —

с въздишка тъй му промълви:

 

„Умира всичко под луната,

както вълната след вълната —

царствата, вековете мрат.

Днес Вавилон нима живее?

Клеон със драмите къде е?

Да, времето ни носи смърт.

 

Мустаци свил си зад ушите,

те с ром и вино са пропити,

добри са… Мисля си така:

не си ги бръснал ти наверно!

И боядисани във черно,

ги гладиш с гребен и с ръка.

 

Да се не смачкат нощем никак,

ти неведнъж Хвостов повика,

та с ода да ги защити;

с нос във възглавката не смееш

да легнеш, в сън ги залюлееш,

а сутрин ги навиваш ти.

 

През не една щастлива вечер,

с хусари, побелели вече,

с юнаци, верни в тежки дни,

ти, весел гост, любовник страшен,

в чест на кого разбиваш чаши?

На кон, мустаци, на жени?

 

Сред битките разсвирепели,

когато завалят шрапнели,

ти, с гордо вдигната глава,

не трепнал би преди атака,

ще хванеш най-напред мустака,

а сабята си след това.

 

Обхванат от вълшебна сила,

сам, с хубавицата си мила,

все тъй се маеш ти и пак

с една ръка във нега страстна

гръдта й милваш ти прекрасна,

а с друга — страшния мустак.

 

Гордей се, но недей забравя,

че всичко бързо отминава —

погубващите дни летят.

Страните ти ще пожълтеят,

косите ти ще посивеят,

мустаците ти ще висят.“