Александър Пушкин
Послание към Юдин ^[0]

        Ти би желал да разбереш

мечтите, вярата, целта ми

и проста свирка да те мами,

та ти с усмивка да поспреш.

Поетът, който се вълнува

от още младата мечта,

в картина жива, с лекота

дали за миг ще нарисува

това, което в младостта

фантазията му предлага?

 

        Сега, съвсем успокоен,

в пустинен кът уединен,

във възел чувствата си стягам

и моят век е ясен ден,

и празна нега ме не плаши —

аз я не виждам в своя дом;

на всички бедни богаташи

аз се присмивам мълчешком

и радостна ми е душата,

без куп сребро живея сам,

ни „утре“, ни пък „вчера“ знам,

не се оплаквам от съдбата…

„Нима ще ме задоволят

брилянти, бисери, елмази,

порфирни, но излишни вази

и статуи по всеки кът?

Или сукна от Албион,

или покривки от Лион

върху столове и кресла,

във спалнята, върху леглото?

Защо ми са огледала?

Не е ли по-добре селото

или пък някое градче

от столицата, суетата,

в кът мирен да те отвлече,

където без разкош душата

да си отдъхне в миг блажен?“

О, да се сбъднат някой ден

виденията на душата!

Нима утеха в самотата

не би могла да вкуси тя?

Присънва ми се в далнината

Захарово — и в паметта

с огради, с мост, с гора красива

в реката бистра и пенлива

то отразено заблестя.

Домът на хълм е — от балкона

пак ме градината зове

и в нея Флора и Помона

цветя ми дават с плодове,

а кленовете в оня кът

се вдигат чак до небосклона—

до тях тополите шумят.

И призори аз там отивам

с лопатата си във ръка,

все по пътеката извивам,

Лалета, рози там поливам —

щастлив съм с ранен труд така.

И там, под дъб един склонен,

с Хораций и със Лафонтен

потъвам в прелестни мечти;

наблизо ручей бръз извива,

край влажни брегове лети,

с досада светли струи скрива,

за да не може да блести.

Обяд е вече. В светла зала

смехът край масите кръжи —

бял хляб върху покривка бяла,

чорба и вино във бокала,

и щука печена лежи.

Покоя нарушили, шумно

тълпа съседи връхлетя

и седна — чашите не жалят,

и Бакхус, и Помона хвалят,

а с тях ведно — и пролетта!

 

        Ей кабинет уединен —

там, от Москва преуморен,

без мамещата красота,

без грижите на младостта,

без чародейката лукава,

която цял света върти,

а пък тръбата й кънти,

и, помните, зоват я слава —

живея в мъдра простота,

с философическа забава

и с музата на младостта…

Ето камината ми — вечер,

през бурите на есента,

край нея седнал, надалече

с мечти обичам да летя.

Волтер и Виланд да чета

и с вдъхновение в гърдите

едни станси да извъртя —

след туй да изгоря стансите.

Да, тук… но призраци прикрити

пак от вълшебния фенер

върху платното се явяват,

мечтите идват, отлетяват,

тъй както утрин облак чер.

След като в стая мълчалива

аз на мечтите се отдам,

с ръка безгрижна и ленива

разхвърлил рими тук и там,

дочувам тропот и пръхтене.

С чепрак извезан, пъстрошит,

в блестяща мантия край мене

хусар минава, горд на вид…

Къде сте, прелестни картини

на тази селска простота?

Сред войнствуващите долини

летя с крилатата мечта;

огньове в стана догоряват,

загърнат в плащ сред тоя мрак,

лежа до мустакат казак;

там щиковете засияват,

жребци внезапно запръхтяват,

далечен гръм се чува пак

откъм полета незасети…

Гръдта ми бранно затуптя,

стоманата ми бранна свети,

очите блясват, аз летя

и сея смърт сред враговете.

А конят ми като орел

се носи със ездача смел —

и удари се сипят страшни.

О, вие, богове домашни,

спасете младия герой!

Върти той сабята зъбата,

трепери шапката с перата;

с черкезката си в тоя бой,

превит над къдравата грива,

лети из хлъзгавата нива

с цигара в зъбите си той…

 

        Обкичен с лаври, поздравява

боецът с чаша на мира;

забравен и без бойна слава,

аз бързам да се прибера.

Аз само патерици, рани

открих в полето на честта,

зарязах сабята без свян и

пак виждам аз в далечността

леса, дома си като в спомен —

с врата, с градинка, с вир и път

и ето — философът скромен

пак идва в милия си кът.

Света забравил, сам забравен,

пак вкусвам аз от радостта…

 

        Мечта ли, друже мил и славен

са дружбата и любовта?

С безгрижие и с буйност вечна

цъфтяха в рози мойте дни

и яснотата ми сърдечна

любовна скръб не затъмни.

Отмина не една година.

Где мойто детство отлетя?

Най-прелестната възраст мина,

умряха първите цветя.

Сърцето радостно не бие,

щом пеперуда затрепти,

щом тя във въздуха се вие

с ветреца, който лек лети.

И в безпокойствие неясно

изгарям, мра, кръвта кипи,

и всичко чувствата ми властно

със думи за любов опи…

Другарко в дни невъзвратими,

другарко в детските ми дни,

лъч, който ме така плени,

Сушкова, ти ли си, кажи ми^[1]!

Все виждам твоя образ благ,

все твоя призрак мил е с мене:

и в нощите опечалени,

и щом зората блесне пак.

Ту вдън алеята неясна,

вечерна, тиха в тоя час,

сама, в замисленост прекрасна,

пред себе си те виждам аз

без шала, с плещи непокрити,

с очи, в земята плахо впити,

с горящи в нежен свян страни.

Вред тихо… Лунен здрач звъни.

Тополата се полюлява

и здрачът с тъмна пелена

над хълм далечен заръмява,

завеса горска притъмнява

над тихо спящата вълна

и под сребристата луна.

В гората с мен си ти, склонила

върху бастуна лик красив,

ти под върбата си се скрила

и вятърът на здрача, жив,

с хлад над гърдите ти спокойни

и къдрите ти е повял,

рисува плах нозете стройни

през твоя нежнобял воал…

Или пък в полунощ дълбока

под спалнята ти тъй висока

понявга зиме, натъжен,

за теб, любима, аз будувам

с шейната — мракът е сгъстен;

спи всичко — само аз тъгувам

в бой между времето и мен…

В миг чувам тропот приглушен

и шепота на мойта мила.

Ето — през малката врата

тя се прокрадва, дъх стаила,

тъй нежно ме прегръща тя.

Конете мигом полетяха,

могъщи гриви се развяха,

летим по пътя заснежен,

ти плахо се притискаш в мен,

стаила дъх. А с теб, примрели,

от обич бяхме онемели…

Но как! Мечтите са умрели.

Уви! Насън аз бях блажен…

 

        И в тишината, вдъхновен,

със звуци леко зазвънели,

за теб, любима, с трепет плах

една мечта-съдба възпях.

Син на възторг и музи млади,

фантазията си следя,

откривам в свойта гръд наслади

дори в минути на беда.

Дано мига на златна радост

не грабне Клофо в някой час —

в блена е всяка земна радост!

Съдба, над тебе имам власт!