Александър Пушкин
Гробът на Анакреон ^[0]

Вредом — тайнствено мълчание,

хълмът цял е в тъмнина.

Горе в облачно сияние

броди младата луна.

Виждам — в тишината лира

върху гроба му личи;

сякаш звън унил замира,

сякаш леността не спира

в мъртви струни да звучи.

Гълъб бял на тази лира,

рози, чаша и венец.

Тук най-сетне спи на мира

сладострастният мъдрец.

Издълбал го е в порфира

нечий майсторски резец.

Той се вглежда в огледало:

„Аз съм побелял и стар.

Да се насладим изцяло!

Временен е всеки дар.“

С лирата се забавлява,

въси вежди с мисълта

само битки да прославя,

но прославя любовта.

Той с природата желае

вече да се разплати.

Старецът хоро играе,

та така да се прости.

        Стар любовник — но му пее

хор девойки с грейнал лик.

Той от времето копнее

да открадне някой миг.

Всички музи и харити

пред покойника вървят.

С рози, с плащове покрити,

други го с игри следят…

Той като наслада скри се,

като сън на любовта.

Смъртен, всичко тук е призрак

радвай се преди смъртта!

Винаги се наслаждавай,

често чашата пълни,

в жарка страст се уморявай,

над бокал си почини!