Александър Пушкин
Сразеният рицар ^[0]

Със блясък последен над, тъмни гори

престана и залезът тих да гори,

        безмълвна лежи долината,

реката кипи край мъгливия рът

и облаци — бавни грамади — пълзят,

        и златна сияе луната.

 

Разхвърлени брони на хълма лежат,

пречупени копия, саби блестят,

        под шлемове стар щит ръждясва

и шпори, забити във влажна трева,

лежат неподвижно, луната едва

        със сърпа си кървав проблясва.

 

А конят на мъртвия в мрака мълчи,

помръкнаха гордите светли очи,

        глава той привежда сломено

и рови с копита скалистия склон,

и в броните вглежда се верният кон,

        и диво потръпва и стене.

 

А пътник случаен, в нощта заблуден,

дохожда замислен, и плах, и смутен,

        над яка тояга приведен,

през хълма минава, загледан в нощта,

и бавно си тръгва, и броня в ръжда

        подритва той, морен и бледен.

 

Пронизва го студ, празни брони звънтят

на мъртвите костите страшно кънтят,

        по камъка шлем се събаря,

повлякъл бял череп на черния склон,

със цвилене хуква самотният кон,

        човекът очите притваря.

 

Далеч броди пътникът в нощния път

и все му се струва, че кости хрущят…

        Но блясва зорницата в свода.

Сразеният рицар на хълма мълчи

и брони немеят, и шлем не дрънчи,

        и конят край мъртвия ходи.