Александър Пушкин
Романс ^[0]

Вървеше в дъжделива доба

мома със жалостно лице

и таен плод на скръбна обич

държеше в трепетни ръце.

Бе тих лесът и планините,

заспали в мрака на нощта,

но ужасена в тъмнините,

неспирно взираше се тя.

И над невинното създание

с въздишка тиха се склони…

„О, спиш ти, мое изтезание,

не знаеш ти злочестини.

Ще се събудиш утре рано

да дириш моите гърди,

но не целувката желана

на майка си ще срещнеш ти.

 

И ще я търсиш безконечно…

Вина за мене е срамът,

ще ме забравиш, ала вечно

ще те копнее мойта гръд.

Подслон ще ти дадат добрите.

«Ти чужд си!» — ще рекат без жал,

«Къде са моите?» — ще питаш,

семейство нивга непознал.

 

Ще чезне моят ангел бледен

от скръб сред другите деца,

с душа попарена, загледан

към чужди майчини лица.

Самотен странник те проклина

несправедливия си дял…

Жестоки укори отминал,

прости ми ти, прости от жал.

 

А може би унил, копнеещ,

баща си ще прегърнеш ти?

Ах, милият предател де е,

незабравим във мойте дни?

Утеха му бъди, унесен

кажи му: «Няма я сега,

скръбта Лаура не понесе,

света напусна без тъга.»

 

Какво си бъбря аз? А може

да срещнеш мен в уречен час,

взор тъжен да ме разтревожи.

Не ще ли те позная аз?

Неумолима е съдбата.

Ще чуе ли гласа ми тих?

Край мен ще минеш със тълпата.

Навеки с теб се разделих.

 

Ти спиш, о, младенец нещастен,

в последен сън до мойта гръд.

Закон несправедлив, ужасен,

захвърля ми в печален път.

Дорде не са дошли години,

за да прогонят радостта,

ти спи, над детството невинно

не ще се спре сега скръбта.“

 

Но от луната озарена

в миг къща зърна във нощта…

Прихвана своя син смутена

и тихо приближи се тя.

Наведе се и го остави

пред чуждата врата сама,

очи извърна в страх тогава

и скри се в нощната тъма.