Александър Пушкин
Пируващи студенти ^[0]

Приятели, свободен час

        дойде сред тишината.

По-скоро чашата пред нас,

        покривка, вино златно!

Шуми шампанско в твоя съд.

        На масата все Кант ли,

Сенека, Тацит ще стоят,

        фолянт над фолианта?

На пода хладни мъдреци,

        сами ще се владеем;

на пода учени глупци,

        без тях в пира умеем.

 

Нима ще забележим трезв

        студент сред нас в момента?

Та затова — да изберем

        по-скоро президента.

Ще ни налее по реда

        той пунш и грог уханен,

спартанци, а на вас вода

        ще поднесе в стакана!

На нежността апостол драг,

        добър мой Галич, Vale!

 

Ти млад си Епикуров брат,

        с душа във сока ален.

Махни венеца по-добре,

        бъди на президента,

и ще завидят на царе

        в миг нашите студенти.

Ръка дай, Делвиг! Ти май спиш?

        Вдигни се, сънльо чинен!

Не под катедрата седиш,

        унесен от латински;

край теб — другари, погледни;

        с бутилката прекрасна,

за музата ни прав стани

        и пий, женкар парнаски.

Хапливец мил да пламеней

        след чаша пълна чаша!

И епиграмите излей

        за чужди и за наши.

 

А ти, красавец млад в разкош,

        нехранимайко весел!

На Вакх ще бъдеш жрец ти лош,

        но прочее — завеса!

Макар студент, макар пиян,

        аз скромността почитам;

по-близо шумния стакан,

        на битката разчитам.

 

Другарю справедлив и мил,

        в юмрук сложи юмрука,

да хвърлим в чашата за миг

        дребнавата си скука.

За първи път не пием ний

        и пазим се нерядко,

но щом ни чашата склони —

        забравяме омраза.

А ти, години дето ред

        само сред радост дишаш,

забравен, да, ти си поет,

        но лошо басни пишеш;

без чин измъчвайки се, знай,

        обичам те вълшебно,

сипи във канчето докрай —

        разсъдък! Бог със тебе!

 

А ти, немирнико до днес,

        на лудостта детето,

храбрецо весел, главорез,

        приятел на сърцето,

бутилки, чаши да строшим

        за здравето на Платов

и пак със пунш да продължим —

        налят в казашка шапка!…

 

Любимецо на Аполон,

        с китара, с глас сърдечен,

възпей под този небосклон

        владетеля сърдечен.

Как сладко в свитите гърди

        с звън мъката се лее.

Не, мен ли скръб ще победи?

        Пияният се смее!

 

Не е ли по-добре сега

        във чест на Бакхус тука

да вземеш, Роде, във ръка

        ти своята цигулка?

Във хор запейте, господа,

        сам всеки — невъзможно;

пресипнахте? — Не е беда:

        за пийналите може.

 

Но как?… Светът е удвоен;

        бутилката не чака;

върти се стаята край мен;

        покри очите мрака…

Другари, где сте вие? Аз?

        За Бакхус искам кратко…

Вий спите вече в този час

        над вашите тетрадки…

По-трезв поетът с грехове

        е пак от всички хора.

Вилхелм, чети ни стихове,

        за да заспя по-скоро.