Агата Кристи
Чудноватият дом (1)

1

За първи път се срещнах със София Леонидис в Египет към края на войната. Тогава заемаше доста висока административна длъжност в един от тамошните отдели на Външното министерство. Първата ни среща бе по служба, но скоро оцених способностите й, поради които я биха назначили, въпреки младостта й (по онова време бе едва двайсет и две годишна).

Освен ме се държеше съвсем естествено, София притежаваше бистър ум и сдържан хумор, който намирах за много приятен. Станахме приятели. Беше девойка, с която може да се разговаря непринудено и когато излизахме да вечеряме или да потанцуваме, прекарвахме много приятно.

И това бе всичко, което знаех за нея. Но едва когато ми наредиха да замина за Далечния Изток, в края на военните действия в Европа, разбрах още нещо — че обичам София и че искам да се оженя за нея.

Горното откритие направих, докато вечеряхме в ресторант „Шепърдс“. Прозрението ми не бе никак изненадващо, а по-скоро бе признаване на отдавна съществуваща истина. Вече гледах на нея с други очи — но онова, което виждах, ми бе известно отдавна. И всичко, което виждах у нея, ми харесваше. Тъмната твърда коса, разпиляна върху гордото й чело, веселите сини очи, малката волева брадичка и правилния нос. Харесваше ми добре ушития по поръчка светлосив костюм и снежнобялата й блуза. Външността й на типична англичанка ми действаше още по-силно, след като в продължение на три години не бях виждал родната си страна. Мислех си, че никое друго момиче не би могло да бъде с по̀ английска външност от нея. Докато разсъждавах така, изведнъж ми мина през ума дали действително бе и дали можеше, да бъде толкова чиста англичанка, колкото изглеждаше. Дали пък в действителност не играеше някаква съвършена роля?

Спомних си, че въпреки дългите ни и обстойни разговори, когато обсъждахме различни идеи, споделяхме кого харесваме и кого не, мечтаехме за бъдещето и споменавахме за приятели и познати, София никога не продумваше за дома и семейството си. За мен знаеше всичко (както вече споменах, тя умееше да слуша), но аз не знаех нищо за нея. Предполагах, че в произхода й няма нищо особено, но никога не говореше за него. И чак сега се замислих върху този факт.

София ме попита за какво съм се замислил.

— За тебе — честно отговорих аз.

— Разбирам — гласът й прозвуча така, сякаш наистина го разбираше.

— Може да не се видим отново още две години — казах аз. — Не знам кога ще се върна в Англия. Но щом се върна, първото, което ще направя, е да дойда при теб и да поискам ръката ти.

Прие го, без да прояви изненада. Седеше и пушеше, без да ме поглежда.

В продължение на миг-два не бях сигурен дали ме е разбрала.

— Изслушай ме — започнах аз. — Единственото, за което съм сигурен, че няма да го направя, е да поискам да се омъжиш за мен сега. Откъдето и да го погледнеш, няма смисъл. Първо, защото можеш да ми откажеш и аз да си тръгна нещастен, а после вероятно да се хвърля на шията на първата отвратителна жена, просто за да си възвърна самочувствието. А ако не ми откажеш, какво можем да направим? Да се оженим и да се разделим веднага ли? Или да се сгодим и да седнем да чакаме кой знае докога? Не мога да искам от теб такова нещо. Може да срещнеш някой друг и да се чувстваш задължена да ми бъдеш „вярна“. Живеем в необичайна и трескава обстановка „дай-да-го претупаме на-бърза-ръка“. Около нас постоянно се развеждат и се разделят. Искам да знам, че си се прибрала у дома свободна и необвързана, да се поогледаш наоколо, да прецениш следвоенния свят и да решиш какво ти се иска да нравиш. София, искам чувствата ни да бъдат нещо постоянно. Никакъв друг брак не ми е потребен.

— Нито пък на мене — каза София.

— От друга страна — продължих аз, — мисля, че съм длъжен да ти кажа какво… е… чувствам към теб.

— Но без излишни лирически отклонения, нали? — промърмори тя.

— Скъпа, не разбираш ли? Опитвах се да не кажа, че те обичам…

— Напълно те разбирам, Чарлс — прекъсна ме тя. — И ми харесва смешното ти държане. И можеш да дойдеш да ме видиш, когато се върнеш — ако все още го искаш…

Мой ред беше да я прекъсна:

— В това няма никакво съмнение.

— Винаги и за всичко можем да се съмняваме, Чарлс. Винаги може да се появи някаква непредвидима причина, която да ни обърка плановете. Ето например, какво знаеш ти за мене?

— Дори не знам къде живееш в Англия.

— Живея в Суинли Дийн.

Кимнах при споменаването на известното далечно предградие на Лондон, което се гордееше с три отлични игрища за голф, посещавани от столичните банкери.

А София добави замечтано:

— „В малка чудновата къща…“

Сигурно съм изглеждал леко озадачен, защото на нея й стана забавно и обясни, като доизпя думите на песничката:

— „И всички си живели дружно в малка чудновата къща.“ Ето такива сме ние. А и къщата ни никак не е малка. Но е определено чудновата — цялата е във фронтони и дървени греди!

— Голямо ли е семейството ти? Имаш ли братя и сестри?

— Един брат, една сестра, майка, баща, чичо, стринка, дядо, сестрата на баба ми и втората жена на дядо ми.

— Господи! — непресторено възкликнах аз.

София се засмя.

— Естествено, че при нормални условия не живеем всички заедно. Войната и бомбардировките ни накараха да се съберем, но не съм сигурна — замислено сбърчи нос тя, — вероятно в душите си, ние винаги сме живели заедно — под погледа и закрилата на дядо ми. Моят дядо е истинска Личност. Минава осемдесетте, висок е около метър и петдесет, но всички изглеждат доста безлични в негово присъствие.

— Изглежда, че е интересна личност — рекох аз.

— И действително е интересен. Грък от Измир. Аристид Леонидис. — После добави, намигайки ми: — Страшно богат е.

— А някой друг ще забогатее ли, когато свърши войната?

— Дядо ми ще забогатее — уверено отговори София. — Никакви номера от рода на „да оскубем богатите“ няма да минат при него. Той самият ще оскубе скубачите. Чудя се — добави тя, — дали ще го харесаш?

— А ти харесваш ли го? — попитах аз.

— Повече от всеки друг на света — отвърна София.