Вървеше все по-бързо в хладната сутрин. Часът беше 8:15, прозорците на сградите в централен Лондон светеха като разпилени мъниста под гъстите сиви облаци.

По оживената улица беше пълно със силуети, подобни на неговия. Тъмни дрехи, елегантни заострени обувки. Стъпките им отекваха известно време по тротоарите, после те спираха пред поредната огледална врата, тя се отваряше и ги поглъщаше към вътрешността на някоя от многото високи стъклени сгради.

Оставаха му още две пресечки до офиса. Допи кафето си и без да се спира, изхвърли празната чаша в контейнер за боклук. До близката автобусна спирка забеляза няколко деца, които си играеха с шарена топка, докато чакаха училищния автобус.

Заприличаха му на него и братята му като малки, в родното му село в България, когато чакаха на спирката на главната улица баща им да се прибере от работа в близкия град. Само че улицата и тротоарът там не бяха така гладки. Всъщност в тяхното село тогава изобщо нямаше асфалт.

— Дръж — викна весело едно от децата.

Той хвана топката. Споменът за детството му в селото отново се появи и той сякаш видя себе си в това дете със синя раница на гърба — когато беше на 8 години и мечтаеше да живее в голям град, да има собствена стая и цветен телевизор.

Прииска му се да се затича, да прегърне детето и да каже: „Виж колко много ще постигнеш! Виж! Всичко ще се подреди точно така, както ти се иска — ще станеш най-добрият и никога вече няма да бъдеш беден“.

Тръгна към него, после срещна втренчения му поглед, обърна се и продължи по улицата.

Настойчиво побърза да замени образите на играещите деца със спомена от предишната вечер, когато го представиха като главен изпълнителен директор пред служителите и основните акционери във фирмата. Отново усети радостта от новия пост, многобройните поздравления, аплодисментите.

Там, в голямата корпорация, той беше недосегаемият Александър Байлов и демонстрираше непоколебимия си характер всеки ден.

Не искаше да си спомня за скърцащите врати на старата къща в селото. Калният двор. Малкият чин в класната стая. Тетрадката, която съученици скъсаха на шега в едно междучасие, а той я използва до края на срока, така както беше скъсана през средата. На тези съученици им купуваха шоколади на празниците. Те имаха много тетрадки…

Закрачи още по-бързо. Не трябваше да се връща към тези стари мисли.

Допря метален чип и влезе през вход, над който с големи сини букви пишеше „МаркетПауър“.

Светлините и шумът на големия булевард оставаха все по-далече под краката му, докато се издигаше етаж след етаж с безшумния панорамен асансьор.

* * *

— … и именно тези три проекта ще отличат МаркетПауър и ще я превърнат във водеща компания! — Байлов се подпря на масивната дървена маса с ръце, свити в юмруци.

Пред него, в големи кожени кресла, седяха членовете на борда на директорите на МаркетПауър. Всички бяха впили погледи в Байлов, който правеше първата си презентация като главен изпълнителен директор.

— Моите три проекта — „Живи индустрии“, „Новите лидери“ и „Тайни служби“ — продължи разпалено той — са нов вид информационна услуга. Те са провокацията, която ще изненада, дори шокира, но ще ни разграничи от другите и ще ни изстреля напред. А България е мястото, на което аз ви гарантирам, че ще намерим подходящи екипи, на добра цена и с нужните умения, за да реализираме тези проекти.

Някъде под пластовете на обичайния скептицизъм, по лицата на членовете на борда постепенно се изписваше доверие.

— Да, това ще са може би едни от най-рисковите стъпки в историята на МаркетПауър… — Байлов остави тишината да обхване за момент съзнанието на всеки от мъжете в залата — … но именно тези проекти, на именно това място ще бъдат нашият печеливш ход — ходът, който ще направи МаркетПауър най-сетне лидер сред доставчиците на информация за развиващите се пазари. Лидер, а не последовател. Достатъчно време тази фирма е в сянка!

— Господа… — Президентът на борда и основател на компанията, Уилям Грант, властно се изправи. — За мен това, което видях и чух в изминалите два часа от Александър, е достатъчно, за да му гласувам своето доверие. Правя го с вярата, че той ще постигне целта, която никой от нас начело на МаркетПауър не успя — да превърне фирмата в нещо повече от една от многото такива фирми — останалите мъже кимаха. — А това няма как да стане без риск. Рискът, който Александър предлага, е много сериозен, но е обмислен до най-малкия детайл.

— Като имам предвид уменията на новия ни изпълнителен директор и неговия хъс в работата, аз гласувам за него и неговия план. И вярвам, че всички вие ще ме подкрепите. — Той стисна ръката на Байлов. — Накарай ни да се гордеем, Александър.

Офисът в България беше отворен след по-малко от година.

* * *

Март 2010, София

— Тук не става въпрос за намаляване на разходите. — Байлов се наведе по-близо до микрофона. — Този офис, с всички вас тук, в България, означава нещо далеч по-голямо и далеч по-важно…

Той обходи с поглед препълнената конферентна зала в новооткрития офис на МаркетПауър в София.

— Да, предполагам сте чували, че специалисти като вас в информационна компания като тази вземат от четири до десет пъти по-ниска заплата тук, в България, отколкото в Англия, където е седалището на МаркетПауър, и където досега бяха съсредоточени повечето ни дейности и екипи. Нека ви кажа — чули сте правилно.

— Предполагам си мислите също, че както всички останали фирми, изнесли звена от бизнеса си тук, и ние от МаркетПауър просто сме дошли, за да получим същия продукт както в Англия, но на значително по-ниска цена — той се усмихна. — И това е така.

— Всичко това е логиката на много западни компании, които навлязоха в България през последните години. И все пак нещо не е наред в подобно уравнение… Нали?

В залата се чу шепот. След няколко секунди Байлов продължи с по-тих, но и по-категоричен глас:

— Ще ви кажа какво не е наред. — Той вдигна ръка с отворена длан към вторачените в него лица. — Зад добре издържаната логика на това уравнение всички вие сте сложени в графата втора категория хора. Но аз казвам „Не“. — Той се наведе над микрофона. — И МаркетПауър казва „Не“ на такова мислене. Не! — извика той. — Вие сте попаднали в една малко по-различна картинка. Това не е завод! Вие не сте роботи, вие не сте производители на части, не сте производители на панделки. Но най-напред — вие не сте хора втора категория! Ние очакваме от вас първокачествена услуга и не можем да я очакваме от хора втора категория.

— Това, че заплатите ви са много добри за местния стандарт, но нищожни спрямо Запада, в крайна сметка е въпрос на време да се промени. Истината е, че всичко тук се развива в пъти по-бързо, отколкото в западните страни, към които всички гледаме с копнеж. И ние в МаркетПауър вярваме, че промените в тази страна се случват и искаме да сме част от тях.

В залата цареше пълна тишина. Някои от хората бяха учудени, други изглеждаха вдъхновени.

— Накрая искам да ви споделя още нещо — продължи Байлов. — Вие знаете, че аз съм един от вас — аз съм българин и знам какво е да живееш тук по време на прехода, защото аз съм живял тук в началото на този преход.

— Аз сбъднах това, което е мечта за доста хора — стигнах до Лондон и до този пост. Разбира се, с цената на много, много усилия. Но за мен възходът на МаркетПауър до голяма степен осмисля живота ми, затова и продължавам да се боря за всеки нов успех на тази фирма.

— А сега, тук, пред вас, в нашата страна, искам да ви кажа, че този път имам и една друга цел. И тя е да дам нещо на България, защото вече съм в такава позиция, че мога да го направя. Аз искам да дам шанс на хората тук да покажат, че могат да се мерят с всички техни колеги на запад.

— Вие не само можете! Убеден съм, че вие можете дори да ги надминете!

В залата се чуха ръкопляскания.

— Затова не мислете, че този офис е просто един хитър ход на компанията за орязване на разходите…

— Вижте, по своя път аз винаги съм отделял личните емоции от бизнес действията си. Но сега, с идването на МаркетПауър тук, в България, моят подход е различен. В това свое действие аз за първи път влагам вяра и надежда. И се надявам, че тези мои емоции ще бъдат и ваши.

— Защото е време! Време е да се даде шанс на вас, на хората от развиващите се страни, да покажете какво можете. Дните, в които вие бяхте като бедняци пред цветните витрини на живота на Запад, са свършили. Разбийте ни! — извика той сред избухналите в залата аплодисменти…

По коридора, зад стъклената стена на конферентната зала, вървеше жена, облечена с престилка. Тя влачеше чувал с боклуци от столовата, където след малко всички служители на МаркетПауър щяха да се съберат за обяд. В края на коридора, точно преди стъклото да се превърне в стена, тя спря, остави чувала до крака си и надникна в залата. Мъжът пред микрофона говореше, но стъклото спираше звука и тя чуваше само тихото жужене на луминесцентните лампи над главата си. От другата й страна бяха офис стаите, които чистеше сутрин и вечер всеки ден, откакто беше започнала работа тук преди шест месеца.

От дъното на коридора тя продължаваше да гледа мъжа пред микрофона. Силуетът му беше изправен и уверен, а жестовете — умерени. От време на време той спираше да говори, след кратка пауза поемаше силно дъх и продължаваше. Приличаше на старо величествено дърво, въпреки все още младото лице и стройната фигура. Кратките паузи в обръщението му бяха като полъх от вятър, при който дървото леко се накланяше напред и се приближаваше към присъстващите. След това речта продължаваше, то се издигаше и ставаше още по-внушително.

Луминесцентната светлина в коридора осветяваше част от лицето на жената с чувала. Беше много по-възрастна от хората в залата. Косата по раменете й беше кафява, но корените й бяха бели. Тя отмести за миг поглед от Байлов и обходи с очи присъстващите. Тогава забеляза, че в другия край на коридора има още някой, който, също като нея, гледа през стъклената стена.

Беше Йосиф, готвачът в столовата. В тази сграда той беше единственият по-възрастен от нея. Докато тя го гледаше, той се обърна, усмихна й се и помаха.

В залата се чуха аплодисменти и хората започнаха да стават от местата си. Жената с чувала забързано продължи към дъното на коридора, а старият Йосиф тихо се вмъкна през голяма сива врата с надпис „Кухня“.

* * *

След речта си Байлов слезе от малкия подиум и си проправи път между служителите на МаркетПауър. Поздравяваше всеки от тях и разменяше по няколко думи с онези, с които вече се беше запознал при това свое първо посещение в софийския офис.

Той изглеждаше на 45 години. Или пък на 40. След дълго взиране човек можеше да реши, че той е дори на 35. Но това определено нямаше никакво значение, когато ставаше дума за Александър Байлов, защото първото и най-важно впечатление, което той оставяше у хората, беше неговата увереност.

Откакто преди десет години беше започнал работа в МаркетПауър, всеки негов ход беше премислян до най-малкия детайл, а после извършван с непоколебим замах. И това личеше във всяка идея, презентация и подпис; дори и в начина, по който отвори вратата на кабинета си след речта си в онази мартенска сутрин в София през 2010г.

Вътре вече го чакаше Мартин Колев, неговият главен съветник и административен директор на офиса в България.

— Вдъхновяващ, както винаги — каза Мартин и стисна ръката на Байлов. — Успя да добавиш единствената липсваща щипка амбиция във всички тези хора. А това е едва първото ти посещение тук.

— Нещата изглеждат обещаващи, Марто — каза Байлов, докато сядаше на стола зад масивното си бюро. — Този офис… този най-важен ход в историята на МаркетПауър изглежда се развива добре. Подай ми отчетите, нека обсъдим и някои подробности.

— Да, господин СЕО^[1] — Мартин обичаше да се шегува с титлата на Байлов. Двамата бяха започнали почти по едно и също време работа в компанията и бяха станали добри приятели през тези десет години в МаркетПауър. — Защо се смееш, не свикна ли най-сетне с титлата си, господин СЕО?

— Просто обичам да я чувам често, за да не забравям кой съм — отвърна усмихнато той.

Беше приел поста главен изпълнителен директор преди една година, в началото на 2009г, на така очакваното от него събрание на акционерите на фирмата. „Приемаш ли, Байлов?“ — и той беше отвърнал с най-важното „Да“ в живота си. Поне така си мислеше тогава, в седалището на фирмата в централен Лондон. Но всяко „Да“ след това се беше оказало в пъти по-важно, всяко „Не“ — също. Всеки негов подпис вече задаваше посока, носеше лавина от последици.

— Е? — Мартин се взираше в Байлов с очакване. — Държиш тези листове от няколко минути и не казваш нищо!

— Марто, не просто съм доволен, аз съм уверен. — Той сложи листовете на масата и се усмихна на Мартин, чието лице светна. — Справил си се! За тези шест месеца от отварянето на българския офис ти успя да накараш това място да работи като добре смазан механизъм. Без твоята координация нищо нямаше да се случи — той стана и наля по малко коняк в две кристални чаши. — За теб, най-важния ми човек, моята дясна ръка. Наздраве.

— Наздраве и за теб, Човекът-идея, без когото нищо от това нямаше да се случва.

* * *

След речта на Байлов служителите се преместиха от конферентната зала в столовата за обяд. Сред смеха и бурните обсъждания момиче с червена коса си проправяше път с хартиен пощенски плик в ръка.

— Таня — прошепна червенокосото момиче към друго, с черна коса и лилава рокля — Таня!

— Да? — Таня се обърна стреснато.

— Събираме пари за подарък на Черния.

— Включвам се, колко?

— По 10лв.

Таня бръкна в червената си чанта, извади кожено портмоне и пъхна две петлевови банкноти в хартиения плик.

— Мерси! Силвия, Силвия… — Червенокосото момиче продължи шепнешком към друга колежка — събираме пари за Черния…

— Знаеш ли какво ще му купуват? — Таня се обърна към мъжа, който току-що беше седнал до нея.

— Нямам представа — отвърна той.

Тя го погали по бузата и продължи припряно:

— Ох, Ник, пак си се облякъл като за футболен мач… и то днес!

— Какво ми е! Сложил съм риза…

— С четири джоба по нея, и то с капаци. Това не може да се нарече риза. — Тя дръпна единия от джобовете и се усмихна. — Непоправим си.

— Гугутките-е-е! — провикна се висок младеж, който вървеше с табла с обяда си към тяхната маса. — Дадохте ли пари за Черния?

— Не викай толкова силно, да не се появи отнякъде и да развалим изненадата! — каза заговорнически Ник.

— Споко, преди малко го видях — каза младежът с таблата, докато сядаше. — Вървеше с някакви малки черньовци, май ги водеше на обяд. Бяха поне четирима. — Той се изсмя. — Сигурно са част от братчетата му!

— Престани да говориш така — възмути се Таня.

— Е, какво, просто се бъзикам, нищо повече.

— Тъпо е — намеси се Ник.

— Добре де, Ник, не се пали като мацката си, много добре знаеш, че всички се кефим на Черния, само го бъзикаме, че е мангал.

— Не може ли да не говорите така за него? — отново се намеси Таня.

— Ама той носи на майтап! Даже сам се шегува с тия неща, сам си сложи и този прякор — каза, че така му викат от малък, понеже е по-черничък, дори за мангал.

— Вярно, сам си сложи прякора — кимна Ник.

— Въпреки това, едно е сам да се шегува човек със себе си, друго да…

— О-о-о, добре де, спирам.

— Между другото, тръгваме за подаръка след пет минути — обърна се Ник към Таня. — Ще използваме обедната почивка, за да го купим, хайде с нас.

— Ти върви, Ник, аз ще се връщам към моите важни дела — шеговито отвърна тя и стана от масата. — До после.

* * *

Около час по-късно Мартин Колев мина покрай столовата, където всички вече бяха приключили с обяда си и беше останал само Йосиф, който почистваше масите.

— Как си, Йосиф?

— Добре, господин Колев, много добре.

— Радвам се.

Мартин излезе от сградата и видя как Черния, елегантен, както всички останали заради презентацията на Байлов, се разделяше с четири циганчета, облечени в цветни анцузи.

— Чао, чичо Филип!

— Чао, маймуни, до довечера. — Той целуна едното по бузата, обърна се и закрачи към офиса. — Здравейте, г-н Колев.

— Мартин, Филипе, Мартин, колко пъти да ти кажа да ме наричаш така. — Мартин усмихнато му кимна с глава. — Приятна работа.

— Приятен ден и на вас!

Черния беше едно от попаденията на Мартин. Беше назначен по програма за подпомагане на заетостта сред образованите роми. Мартин нямаше големи очаквания, но Черния се беше оказал един от най-добрите му служители в компютърния отдел и дори го бяха направили тиймлидер на малък екип.

Сега, докато вървеше към срещата си с журналистка от местно списание, Мартин си мислеше, как отново трябва да спомене добрите практики на МаркетПауър по отношение на мултикултурната среда сред служителите си.

В интервюта пред различни медии Мартин подчертаваше колко много фирмата вярва в таланта на всеки служител, независимо от произхода му или общественото мнение. Затова сред близо двете хиляди служители в софийския офис имаше хора от девет националности.

По време на интервюто днес трябваше отново да вмъкне и тази тема. Но да го направи между другото, защото основният фокус, както винаги, щеше да бъде големият успех — засилващите се пазарни позиции на МаркетПауър, фактът, че начело на компанията стоеше българин, както и че в ръководния екип също имаше няколко българи.

Мартин не криеше доволството си от добре свършената работа в България и от факта, че и той, заедно с Байлов, пишеше част от историята на фирмата. Разбира се, проблеми прииждаха от всички страни, но офисът в София се доближаваше до гладко работеща структура и това го караше с гордост да оправдава безсънните нощи и новите бръчки около очите и по челото му.

Защото беше убеден, че не само е участник, но и създател на бъдещия голям успех за МаркетПауър.

* * *

Филип, или както всички го наричаха — Черния, допря карта с метален чип до входната врата на сградата на МаркетПауър. Чу се тихо пиукане, той влезе, качи се в асансьора и прекоси дълъг коридор. Отдалече видя на стола пред бюрото си голям кашон с червена панделка.

— Леле! — Той застана радостно до кашона.

— Отваряй, Черен! — весело възкликна момче в синьо сако.

Черния дръпна панделката и отряза тиксото, което държеше кашона затворен.

— Проектор! — Той се изправи и изръкопляска. — Как можахте, бе хора! Не знам какво да кажа… много ви благодаря!

— Много пъти си споменавал, че у вас преподаваш програмиране на няколко хлапета… Решихме, че с един проектор ще ти е доста по-добре, отколкото всички да гледат в монитора ти — каза Ник.

— Ха-ха, така си е!

— И да го пазиш, ей!

— Ще го пазя… Ама ако се разчуе в махалата, не гарантирам! Нали знаете колко сме добри в кражбите! — Всички около Черния се засмяха.

— Знаем, нали все сте в новините… — подхвърли момче с бяла риза и загладена назад коса.

— То това е и част от причината да нямам много техника у нас! — Смехът се засили.

— Няма да ти го вземат, нали? — попита Таня разтревожено.

— Е, не, разбира се. Но сигурно хлапетата ще се редят на опашка да гледат филми на него, ще искат да са като на кино…

— Ще им разрешаваш ли?

— Да, разбира се. Но се надявам да продължават да искат да учат. Знаете ли, две от тях наскоро ми казаха, че искат да станат и те програмисти…

— Яко, човек! Променяш махалата си, по-добър си от всичките ни политици взети заедно — каза Ник.

— Е, чак пък толкова… — отвърна притеснено Черния. — Просто хлапетата виждат, че е възможно да намерят и по-добър път в живота… — Той върна проектора в кашона и каза на висок глас: — Благодаря ви още веднъж на всички, много ме трогнахте. Само не мислете, че защото сте толкова готини, ви чакат по-малко задачи. — Всички отново се засмяха. — Че ако знаете колко работа ни чака…

* * *

В края на деня почти всички стаи в офиса на МаркетПауър бяха тъмни, но Таня все още нямаше никакво намерение да си тръгва.

— Не си променила плановете си за довечера, нали? — Ник се подаде през вратата с надпис „Отдел профили и индустрии“. В едната си ръка държеше тъмносинята каска за мотора си.

— Още съм доникъде — Таня въздъхна. — Ник, съжалявам, че пак се деля от колектива, просто…

— Знам, спокойно. И аз искам презентацията ти утре да мине добре. Реших да те попитам още веднъж, за да знаеш, че ще ми липсваш, това е. Хайде. — Той я целуна, а тя почука закачливо по каската му.

— И да се пазиш!

— Естествено.

Купонът вечерта беше поредният, на който Таня нямаше да отиде. Повече от два месеца не беше излизала, когато групата от приятели се събираше. Ник проявяваше разбиране, но тя знаеше, че му е криво да е винаги сам.

Презентацията й пред Мартин и Байлов беше насрочена за следващия ден. Трябваше да отчете свършената работа за последните месеци и да представи идеи за подобрения на дейността в своя малък екип. Беше започнала в тази фирма малко след Ник, който работеше в компютърния отдел на Черния. Той я убеди да опита.

„И да не станеш бачкатор, ей!“ — беше подхвърлил той в един бар вечерта, когато празнуваха подписването на договора й. В отговор тя взе една салфетка и написа: „Никога няма да стана кариерист. Ще върша работата си с любов.“ Ник взе салфетката и я прибра в портмонето си.

„Той щеше да се гордее“, беше й казал по-късно същата вечер.

„Знам.“ Почти никога не говореха за баща й. Беше починал отдавна, а тя често чуваше от хората забележки какво той би й казал или помислил.

Но когато Ник онази вечер отново спомена баща й, тя се зарадва, защото този път наистина вярваше, че ако беше жив, щеше да се гордее. Защото тя се гордееше, а това почти никога не се случваше.

Ник… той беше мълчалив. Обикновено предпочиташе да бръмчи нанякъде с глупавия си мотор, както Таня закачливо се изразяваше, отколкото да води дълги и тягостни разговори за чувства. Но към нея, от време на време, той правеше изключение. Онази вечер, след бара, беше изключение…

Вратата се отвори, през нея влетя Силвия, заедно с характерния си поток от думи.

— Ето ме, ето ме, малко се замотах, но вече съм на линия и съм готова за действие! О, да, ето, нося и кафе.

Таня се откъсна от унеса си и отново се съсредоточи върху презентацията си за следващия ден.

Силвия, също като нея, беше изцяло посветена на работата си в МаркетПауър. Двете се бяха сдружили още от първата седмица в компанията и много пъти си бяха помагали. И сега, тя единствена й предложи да жертва вечерта си, за да й съдейства за презентацията.

— Оклюмала си, но остана още малко. — Силвия сложи чашата с кафе на бюрото пред Таня. — Ако се стегнем, може да приключим до полунощ, а после да идем да се отдадем на малко сън за разкрасяване, и двете имаме зверска нужда, без да се обиждаш. Ох, покрай напрежението тази седмица сигурно съм качила поне два килограма. То бива нерви и тъпчене, бива, ама това моето на нищо не прилича.

— Не ми говори, аз съм станала хипопотам.

— О, много обичам, когато почнат щеките като теб да се жалват. Но както и да е, от другата седмица се връщаме към режима, нали?

— Естествено. Само да мине утре, само да мине.

* * *

Таня се прибра в един часа през нощта. Помисли си дали да се обади на Ник, но предположи, че той или е вече доволно подпийнал на купона, или вече спи, и реши да не го безпокои. Погледна телефона си, за да провери дали алармата й е включена и видя съобщение от него — „Лека нощ. Утре ще си супер.“

Усмихна се, легна и почти веднага заспа.

На сутринта стоеше пред огледалото, а очите й се пълнеха със сълзи.

„800 лева. 800 проклети лева! За този костюм…“ — тя прехапа устни и отново напъна ципа на полата. „Трябваше днес да съм с него, да бъда страхотна на тази презентация, а… не мога да повярвам…“

Тя хвърли полата и сакото на пода.

Беше опитала да се събере в костюма, но не успя. Пробва всички трикове, които знаеше — да премести копчето, да вдигне талията, но не успя да направи нищо.

Знаеше наизуст презентацията си, но мисълта, че ще трябва да я представи в някой от обичайните костюми в гардероба, които й ставаха, я отчайваше. Беше ядосана, защото знаеше, че сама си е виновна — в последните месеци се тъпчеше с боклуци… всъщност се хранеше по този начин, откакто я назначиха в МаркетПауър. Това предизвикваше у нея чувство за вина и често я откъсваше от работата. Справяше се със стреса, като преяждаше, а после повръщаше — напоследък това се случваше все по-често. Знаеше, че има проблем, но не й оставаше време да мисли за него.

Таня вдигна поглед от хвърлените на пода дрехи, отново се загледа в огледалото и заплака.

„Не, това не е видът на една успешна жена“ прошепна на глас, но в този момент чу клаксона на колата на Ник пред къщата.

„Успокой се, само се успокой“ — тя избърса сълзите си, облече един от костюмите, които й ставаха, и се подаде през балкона на жилището.

— Само пет минути, да се гримирам.

— ОК, ще ида до магазина да си купя една закуска, ще хапна и идвам да те взема. Така де, пет минути, нали?

Таня се разсмя.

— Пет, да… Хайде отивай.

* * *

— Благодарим ти, Таня. — Мартин прекъсна Таня по средата на изречението, четири минути след като тя започна презентацията си.

— Но… но аз тъкмо щях да кажа най-важното, тъкмо стигнах до идеите, които исках да предложа…

— Таня — намеси се Байлов, като се усмихна.

— Да, г-н Байлов?

— Наричай ме Александър. Ти се справяш много добре. Отчетите за дейността ти бяха впечатляващи. По отношение на новите идеи, които имаш — моля те, опиши ги подробно в един имейл, ние с интерес ще ги прочетем и ще потърсим начин да ги интегрираме в голямата цел, която тази фирма следва. Всеки принос е, разбира се, добре дошъл. Но сега времето ни притиска и с Мартин се налага да продължим с дневния ред. Затова нека ти благодаря още веднъж и отново да ти напомня да се чувстваш повече от насърчена да ни изпратиш имейла с идеите, които имаш.

Таня усещаше колко бързо бие сърцето й.

— Благодаря ви…

— И ние ти благодарим.

Тя излезе от стаята и изтича в тоалетната. Наплиска лицето си със студена вода. Бяха я харесали! Презентацията, която очакваше от толкова седмици, беше минала добре.

И все пак… тя не успя да каже почти нищо, да насочи вниманието им към предложенията си…

Но какво значение имаше това, след като я бяха похвалили? Бяха доволни от нея! Доволни! А тя може би грешеше, като се стремеше да ги занимава с някакви нови идеи; може би това, което беше постигнала до тук, за тях беше достатъчно и нямаха нужда да слушат повече подробности. В крайна сметка тя беше просто един служител. Не, един добър служител, току-що й го бяха казали.

— Хеееей! — Силвия нахлу в тоалетните. — Разбрах, че е минало супер! — Тя прегърна Таня.

— Да, те много ме похвалиха.

— Видя ли-и-и-и! Аз ти казвах, че ще стане така, а ти се притесняваше. Ох, от утре всеки ден сме във фитнеса, нали? Няма повече оправдания! Поне една година няма да има друга толкова важна презентация, заради която да се освиним така. Чуваш ли, щека такава?!

Силвия ощипа Таня по рамото. Тя се засмя и се погледна в огледалото.

— Щастлива съм, Силви…

— Много ясно! Не всеки ден големият шеф те хвали!

* * *

— Ник, трябва да ти кажа нещо… — каза Таня същата вечер, когато двамата излязоха от малък ресторант в центъра на София.

— Да, госпожице Успешен тиймлидер? — Ник я хвана под ръка и се постара да крачи като аристократ от началото на ХХ век. — Кажете, моля ви, всяка ваша дума е закон, тя е авторитет, тя е…

— Стига. — Таня се засмя, но смехът й звучеше нервно.

— Какво става, Таня? — Двамата спряха под една улична лампа на тротоара, малко встрани от потока хора и светлините на булеварда.

— Ами… аз, всъщност почти нищо не представих, Ник…

— Как така? — Той изненадан се вгледа в лицето й.

— Ами не знам, просто ме спряха още в началото и ми обясниха колко съм добра. И това беше. Не казах много…

— Хей. — Ник притегли Таня към себе си и я погали по лицето. — Я чакай малко. Жалко, че не си представила идеите си, понеже съм сигурен, че са върхът. Но те няма как да ти кажат, че си супер, ако не си супер, ок? Сигурно те имат предвид хиляди неща, за които в момента с теб не се и сещаме. Не всички тиймлидери са ги похвалили като теб или поне аз не съм чул. Явно са те преценили, и то внимателно. МаркетПауър е сериозна фирма и в нея няма да те хвалят заради тези сладки кафяви очи — Ник я целуна. — Чуваш ли?

— Да. Просто исках да ти кажа…

— Аз мисля, че трябва да се радваш. Това си е успех, и то в МаркетПауър! На теб ти пука за тези неща. Виж — на мен не ми пука особено, понеже знаеш, че аз обичам да си се шляя…

— Да, но ти си добър програмист!

— Това е, понеже самата работа ме кефи, а не заради кариерата. Не ме интересува дали ще получа особено признание, на мен ми е гот да си цъкам… само че да е през деня, и да е от понеделник до петък! Знаеш, че иначе искам да съм в планината или на гърба на мотора.

— Е, да, но…

— … Но на теб ти пука много за тези признания. Затова сега искам да се радваш. Хайде да влезем в някой бар да изпием по нещо, все пак има за какво да празнуваме, дори и ти да не разбираш точно защо толкова са те похвалили, глупавото ми амбициозно момиче.

— Добре, но да не е в тези лъскави барове, да идем в някой по-уютен, някъде на по-закътано…

— Какво ще кажеш направо у нас, а? О, там барът предлага всичко!

Таня се засмя и целуна Ник. Двамата тръгнаха прегърнати към апартамента му.

* * *

На същия булевард, малко по-надолу, Мартин вдигна чашата си с вино към Байлов.

— Наздраве, Алекс. За всичко.

— До тук добре, както е казал поетът. — Байлов се засмя радостно. — Остана само да потръгне и проект „Тайни служби“, а там, разбира се, са и най-големите ми тревоги…

— Да, докато не се задвижи този проект, и аз няма съм много спокоен.

— Още съвсем малко…

— … до реализирането на твоята поредна луда идея! — разсмя се и Мартин.

Идеите на Байлов винаги бяха провокативни и той беше свикнал в началото да ги наричат луди. Но именно те дърпаха МаркетПауър все по-напред.

Първите два негови проекта — „Живи индустрии“ и „Новите лидери“ вече се осъществяваха успешно и увеличаваха приходите на фирмата.

Байлов си спомни срещата в Лондон преди близо година, когато ги представяше пред борда на директорите на МаркетПауър. Тогава всеки детайл от тези проекти бе подлаган на съмнения и пораждаше много въпроси.

— Как така „живи“? — беше попитал тогава Грант.

— „Живи“, защото информацията за всяка водеща компания във всеки важен сектор в развиващите се пазари ще бъде постоянно поддържана и обновявана. За разлика от нашите конкуренти, ние няма просто да предоставяме моментна снимка на финансовото състояние на компании, а нещо много повече. Нашите специалисти ще поддържат връзка с всяка компания лидер, ще публикуват и следят плановете им и така ще поддържат профилите им живи, почти като профили на хора в социалната мрежа. Всичко това е до болка правено в развитите страни, но в развиващите се, които са нашата ниша, тези практики са все още много подценени.

Големите опасения и тревоги на акционерите тогава бяха, че в тези пазари компаниите често са много недоверчиви и ще отказват да дават подобна информация.

Тези страхове обаче се оказаха неоправдани, и то не поради липса на първоначално недоверие — такова имаше — но специалистите на МаркетПауър бяха намерили поне по две компании в даден сектор на икономиката, които да споделят нещо съществено за бъдещите си планове. Ефектът беше лавинообразен — всяка следваща компания, на която се обаждаха, вече смяташе, че ще изгуби позиции спрямо конкурентите си, ако и тя не съобщи някоя новина за бъдещото си развитие, така както са направили другите. Затова споделяха плановете си. Дори често се изхвърляха в намеренията, които обявяваха, но казаното умело се филтрираше от специалистите в МаркетПауър — те следяха какво се случва в сектора и за тях беше лесно да разграничат помпозните думи от реалните планове и намерения.

Сектор след сектор МаркетПауър създаваше мрежа от постоянно поддържана информация, която ги отличаваше от всички подобни фирми. Това беше идеалният акцент, допълващ анализите, статистиките и новините, които МаркетПауър събираше от всички местни информационни агенции във всяка развиваща се страна.

Байлов обаче искаше още, той се стремеше да превърне този свят на цифри и суха информация в живи истории, които се развиват пред очите на клиентите.

Затова „Новите лидери“ беше следващата стъпка от неговия план.

Байлов искаше да покаже кои са хората в ядрото на компаниите лидери в развиващите се пазари, да покаже силата, която взема решения и определя посоката на развитие им. Затова всеки директор на такава компания трябваше да бъде интервюиран, за да се разкрие не само професионалната, а и житейската му страна — идеите, колебанията, трудностите, успехите… всичко, което изпълва един живот.

— Лично. Безкрайно, безобразно лично — беше обобщил Грант, след като Байлов приключи с представянето на „Новите лидери“ на срещата през 2009 в Лондон. — А лично е антибизнес. Лично е добре, когато си жълт парцал! Цялата тази идея започва да ми прилича точно на това! Ние не сме жълт парцал!

— Точно „лично“ ни трябва — безцеремонно беше отвърнал Байлов. — Ние живеем в свят, гладен за сензации и пикантни случки!

И всеки бизнесмен се мъчи през целия си ден да бъде фокусиран, фокусиран, фокусиран! Да не търси пикантност в деня си, да я търси само вечер, друсайки се с новини за трагедии, с новини за парите на млади пикльовци, с новини за колебания на компании гиганти, с новини за фалити, провали, успехи и така нататък. Ние ще дадем възможност на клиентите си да задоволяват глада си за пикантност и през деня, без това да им пречи в работата! Напротив! Ще четат личните интервюта, които ние ще им предоставим, и ще се самоубеждават, че опознават по-добре компаниите, в които искат да инвестират! Така ще подхранват самочувствието си, че градят по-добре и инвестиционните си стратегии.

— И нима мислиш, че ще постигнеш това с някакви пикантни интервюта, които разказват за детските мечти и лъкатушещите пътища на безброй директори?

— А нима всички ние не чувстваме Фейсбук някак по̀ своя компания, познавайки Марк Зукърбърг? Или Епъл, познавайки Стив Джобс? Макар и ясно да осъзнаваме, че това, което сме опознали, са просто едни ПР-образи! Но тези образи на лидерите не правят ли компаниите малко по-познати, някак по̀ наши, по-близки. И то, просто защото знаем, че Марк е бил „отритнат“ от някакво момиче? Или че Стив е бил прецакан и уволнен от собствените си сътрудници? Нима всичко това не прави тези фирми много по-близки до нас? Аз искам по същия начин да представяме лидери на фирми, но в развиващите се страни, там, където действаме ние. И то преди да се е превърнало в норма! Искам го сега, когато ще сме първи.

Бордът гласува „за“, а интервютата бяха приети от клиентите с възторг.

Но когато Байлов стигна до представянето на третия си проект, „Тайни служби“, на онази среща през 2009 година в Лондон, напрежението сред присъстващите нарасна.

Подобни идеи често бяха обсъждани в борда на директорите на МаркетПауър, но никога не се беше стигало до реализация.

Отдавна беше ясно, че за да станат компания лидер в областта си, им трябва начин да се добират до най-труднодостъпната информация за пазара, с която да привлекат за свои клиенти най-влиятелните глобални инвеститори. Ясно беше и това, че такава идея може да се осъществи само на ръба на закона. Единственият въпрос, на който досега не бяха намерили отговор, беше: „Какъв е точният начин и кой е точният човек, който да поеме организацията и отговорността за реализацията на подобна идея.“

— Ще наречем услугата „Анализ на пазарни клюки“ — каза тогава Байлов. — Но нека започна отначало… — Беше стигнал до най-важната част в своята първа презентация като главен изпълнителен директор. — В няколко от най-важните развиващи се пазари, като Русия, Китай, Бразилия, създаваме мрежа от малки брокерски фирми. Тази мрежа няма да бъде свързана с името на МаркетПауър. Брокерите, които ще работят съвсем легално там, ще събират информация по всички дадени им от закона начини, както и, разбира се, по всякакви други възможни начини, като „случайно дочуто“ на конференции, срещи, събрания и така нататък. След това тяхното задължение е да изпращат всичко, което са успели да съберат, на няколко фиктивни фирми инвеститори. Дотам свършва и ролята на брокерите. А зад „фирмите инвеститори“ сме ние, разбира се чрез нужните външни и несвързани лица, които ще наемем.

— После предаваме тази информация в отдел „Анализи“ в МаркетПауър, където тя попада съвсем легално, под формата на „Доклад на инвестиционна фирма“.

— Отдел „Анализи“ в МаркетПауър няма да знае нищо нито за метода, нито за източника на информация. Екипът там ще има задължението да оформя тази информация в кратки дописки, без източници и без цитати, под заглавие „Анализ на пазарни клюки“. В текстовете всяко едно намерение или действие ще бъде описано като „потенциално възможно действие на пазара“.

— След това изпращаме тези текстове като ексклузивна услуга на конкретни абонати — а именно на най-големите и най-важни наши клиенти.

— И ако все пак, по някаква причина се стигне до законово разглеждане на тази ситуация, всички страни излизат на чисто. Клиентите, закупили информацията, са просто абонати на доставчик на информационни услуги и нищо повече. От своя страна МаркетПауър е в рамките на закона, защото публикува единствено „Анализ на пазарни клюки“ — без източници и без цитати — което е злоупотреба с вътрешна пазарна информация, но тази злоупотреба не може да бъде доказана. От никой анализатор не може да се иска да разкрива източниците си, а дори и да бъде допуснато това, МаркетПауър ще обяви фиктивните фирми инвеститори, които пък съвсем законно са си купили брокерски доклади.

— Няма никаква опасност дори за брокерите, до които законът, така или иначе, едва ли би достигнал, защото те ще изпращат докладите си с кодирани имена и термини. Дори самите брокери няма да знаят къде отива информацията им, техните задължения ще приключват с фиктивните фирми инвеститори. Те няма да знаят, че информацията идва в МаркетПауър.

— На ръба на закона — тихо беше казал Грант в края на презентацията на Байлов. — Но все пак от правилната страна… Поне що се отнася до МаркетПауър.

Година по-късно вече получаваха първите доклади от брокери в Русия, Китай, Сингапур и някои източноевропейски страни. Засега обаче Байлов и Мартин само проверяваха процеса, не препращаха нищо и все още не се бяха срещнали с потенциални големи инвеститори, за да им предложат новата услуга. Това тепърва предстоеше и именно затова двамата бяха така напрегнати онази вечер в София, при първото посещение на Байлов в българския офис.

— До няколко месеца ще успеем да затворим целия процес — каза Мартин развълнувано. — След това можем само да се надяваме…

— Всяка стъпка до тук работи, но не забравяй постоянно да си нащрек, Марто.

— Както винаги!

— Наистина, поне засега, всичко е наред и изглежда в сряда ще си замина спокойно за Лондон.

* * *

На идната сутрин Мартин се събуди много рано, облече се и отиде в офиса. Имаше само няколко човека, дошли като него още по тъмно. Изненадата му беше огромна, когато видя Райна, от отдел „Продажби“, да чака пред кабинета му. Гледаше надолу, с чанта и палто в ръце.

— Господин Колев… — Тя вдигна глава и Мартин забеляза зачервените й очи.

— Какво се е случило, Райна? Чакай, влез, моля те. Ще ида да ти донеса чаша вода, седни, където си избереш, сега ще решим проблема, какъвто и да е той.

След по-малко от минута Мартин се върна с чаша вода в едната ръка и кутия кърпички в другата.

— Райна, изглеждаш крайно напрегната…

Тя вече бършеше падащите по бузите й сълзи.

— Няма от какво да се притесняваш. Щастлив съм, че си решила да поговориш с мен.

Райна продължаваше да плаче.

— Но за да постигнем истинско решение на проблема, имам нужда от твоята помощ и съдействие. Досега се доказваш като много отдаден на работата си служител и съм сигурен в преценката ти, че нещо не е наред. Нека сега заедно намерим изход. Каквото и да е станало, дори и да е твой гаф, нали в момента се учим?

— Г-н Колев… — устните й трепереха — вече не знам какво да правя.

— Но двамата все ще го измислим, нали? Какво се е случило?

— Вижте, ясно ми е, че след това, което ви кажа, ще трябва да бъда уволнена! Знам го, но не издържам вече, изгуби се смисълът от всичко, аз… аз…

— Райна. — Мартин се доближи и потупа леко момичето по рамото. — Моля те, кажи ми най-напред за какво става дума.

— Става дума за г-н Петров…

— Така… — Мартин прехвърли в главата си възможните сценарии. Тъпото копеле Петров… назначил го беше самият той, за шеф на „Човешки ресурси“. Тъпанарят сигурно е преспал с това разревано момиче… сега щеше да стане скандал, можеше да се стигне и до съдебно дело, щеше да има заглавия… Провал, негов провал. Фирмата щеше да се отърси лесно — с показното уволнение на Петров — и провалът щеше да си остане само лично за Мартин, защото не е успял да предотврати шума около тази случка. Добре, време беше нещо да се обърка, просто трябваше да го преглътне.

Мартин пое дълбоко въздух и погледна Райна в очите.

— Какво за г-н Петров, Райна?

— Аз не съм тук, както вие си мислите… аз не съм тук, защото трябва да съм тук. Аз не съм тук по правилния начин…

Ясно, Петров е преспал с нея още преди да я назначи, а тя явно е мислела, че ще си подсигури хем работа, хем прекрасен мъж до себе си. Още по-добре, няма скандал, няма съдебно дело, няма обезщетения, няма и провал — нито на фирмата, нито негов. Сега просто беше необходимо да обясни на ревящата Райна какво означава да носи отговорност за собствените си действия, да й обясни колко незряло е постъпила, да я смъкне на земята, като й каже, че Петров очевидно няма да се ожени за нея. Но това не е краят на света, защото тя има страхотен шанс да бъде част от тази фирма и трябва да фокусира всичката си енергия и потенциал в нещо градивно, например в работата си.

— А как се случи да си тук, Райна?

— Аз… ние… ние сключихме сделка…

— Каква сделка?

— Ами за пари. — Мартин усети как слепоочията му започнаха да пулсират. — Господин Петров ми обеща да ме наеме, при условие че му изплащам по 50% от заплатата си през пробния срок. След това беше казал, че ще спре, но той не спря, г-н Колев, той не спря…

Райна отново избухна в плач.

По дяволите. Изнудване. Това много усложняваше нещата. Мартин трескаво прехвърляше в главата си възможен изход от ситуацията.

— Райна, успокой се. — Каза той и й подаде нова кърпичка. — Всичко ще бъде наред. Нека разгледаме стъпка по стъпка всичко, което се е случило.

— Аз знам, че трябва да си тръгна, не се тревожете, аз…

— Нека сега не говорим за тръгвания, за напускане, за уволнение. Най-напред искам да се успокоиш и да ми повярваш, че ще се справим с проблема по най-добрия начин.

Какъв, по дяволите, беше най-добрият начин?

Мартин усети как дланите му изстиват. Петров… мамка му, що за сделка беше това? Мартин направи бърза сметка — Райна вземаше 2000 лв. на месец, значи Петров е прибрал 6000 лева за шестте й месеца пробен срок. А това беше едва една допълнителна месечна заплата за него. Не, не… не беше логически издържано, не би рискувал толкова за една допълнителна месечна заплата. Не и при бонусите, не и при сигурността, при удобството на тази служба… Нещо не беше наред.

Освен ако това не е изолиран случай. Колко човека беше наел Петров от всичките близо 1000? Поне 200. Ако е завъртял същата схема при пет-шест човека, това са пет-шест допълнителни заплати. Тоест излизаше, че всеки месец той измъкваше от новоназначените двойно повече от сумата по договора си с фирмата. А му предстоеше да наеме поне още 100 човека. Значи, съществуваше възможност изнудването да му носи и тройно повече приходи. Сега вече имаше смисъл. Рискът беше голям, но той можеше да избира точно върху кои хора да разпредели претенциите си. И явно досега не беше допуснал грешка!

Но ето че това момиче не беше в състояние да лъже повече.

Очите на Мартин останаха впити в черния кожен стол, на който Райна продължаваше да плаче.

— Райна, погледни ме! — твърдо нареди той. — Искам веднага да ми обясниш, с подробности, как точно се случиха нещата.

Час по-късно Мартин беше успокоил Райна, така че тя успя да се върне към работата си и както беше казал той „да не се тревожи за абсолютно нищо, в крайна сметка тя беше жертва в цялата ситуация.“

И докато тя успокоена се връщаше към стаята си, той ядосано отиваше към кабинета на Байлов. „Провал“ беше мека дума, „провал“ му се струваше желан блян на фона на този погром. Трябваше бързо и безкомпромисно решение. И всеки опит да скрие случилото се от Байлов беше безсмислен, всеки опит да го реши сам също.

— Александър…

— Охо-о, отдавна не си ме наричал така. Седни, какво става, изглеждаш ужасно.

След като Мартин разясни какво се беше случило, Байлов почти десет минути мълча, загледан през прозореца.

— Честито, имаш допълнение в длъжностната си характеристика, Марто — каза тихо той. — От тук нататък всички бъдещи назначения минават през теб. Петров си тръгва. Тихо. И кротко. Без последици.

— Но, Алекс…

— И не само това. Тази, Райна, остава. Както и всички останали служители, наети от Петров.

— Но сред тях очевидно…

— Няма значение. Всички наети хора са минали огромно по обем обучение. И се справят. Те ще останат равноправни служители на фирмата, въпреки нечестното им постъпване в нея. Когато Петров се махне, никой от служителите няма да си отвори устата, защото няма да иска да изхвърчи. А Петров — колкото е взел дотук, толкова. И той не е идиот, няма да иска да стане известен с подобен скандал. Просто си тръгва и отива да прави схемите си някъде другаде. Това е. Всичко приключва тук и сега, тихо и кротко.

— Съжалявам, че се стигна дотук, Алекс. В крайна сметка аз наех Петров за директор на „Човешки ресурси“, аз направих лошата преценка.

— Не преценката ти е лоша, просто… Забравяш ли, че сме в България, по дяволите!

* * *

Ноември 2010, София

Осем месеца след като МаркетПауър откри офис в София, в българския клон на фирмата вече работеха 2 500 служители.

С първите дни на зимата Таня се разболя и се наложи да прекара повече от седмица вкъщи. Въпреки това през деня работеше от лаптопа си. Напрежението от дните, когато подготвяше презентацията си за ръководството, сега й се струваше незначително.

Вечер не можеше да заспи поне до един часа, а сутрин се будеше много рано, често преди шест.

Същото се случи и сутринта, когато се върна на работа след разболяването. Събуди се в 5:45ч, но реши да не се мъчи да заспи отново, а да отиде в офиса.

В 6:45ч. вече беше почти пред входа на сградата.

Докато ровеше в чантата си за металния чип за отваряне на вратата, се подхлъзна на непочистения лед по тротоара и падна.

— Добре ли сте, госпожице?

Стресна я гласът на стария готвач Йосиф, който всеки ден пристигаше по това време.

Тя го погледна втренчено. Не я болеше нищо, но се чувстваше замаяна. Навярно за миг беше изгубила съзнание.

— Нека ви помогна, моля ви. — Йосиф й подаде ръка, помогна й да се изправи и вместо нея отвори вратата на сградата.

— Много благодаря — отговори тихо Таня.

— Искате ли да се обадя на лекар?

— Не, не, добре съм — каза Таня и леко залитна.

— Елате поне да седнете за момент… Хайде, тъкмо ще ви покажа кухнята, бас държа, че никога не сте стъпвали там. — Йосиф се засмя. — Има скамейка, можете да поседите няколко минути, докато ви поотмине, и после ще се качите горе.

Таня се съгласи.

— Как се казвате? — попита я Йосиф, докато й приготвяше чай.

— Таня.

— Аз съм Йосиф. А кой ден е днес, Таня?

— Вторник. Ха-ха, не съм получила мозъчно сътресение, спокойно.

— Да, да, може и така да ви се струва, но помня един такъв случай отпреди много години, когато един мой колега по чудо се оправи…

— Наистина?

— Да, беше във времената, в които още работех в Кремиковци… Чували ли сте за Кремиковци?

— Ами… да… А вие какво сте работили там?

— Сега това не е важно. Тогава моят колега падна, после стана и искаше да си тръгне, защото мислеше, че е добре, а работният му ден беше свършил. Ние обаче настоявахме да поостане и докато си бъбрехме, в един момент, той стана неадекватен. Започна да приказва несвързано, да заваля думите… Добре, че го накарахме да поседне с нас и да поговори — така разбрахме, че с него нещо не е наред. Викнахме линейка, оказа се, че в мозъка му е станал кръвоизлив. Направиха му операция и му спасиха живота.

Таня го погледна уплашено.

— Спокойно, не казвам, че ви се е случило нещо такова. Просто е по-добре да останете малко, за да сте сигурна, че сте добре.

— Добре. Благодаря, Йосиф. И може ли да си говорим на ти, моля…

— Разбира се — отвърна старецът и после се обади със заговорническа усмивка. — Та кажи пак, кой ден е днес?

Таня се разсмя.

— Казваш, че си работил в Кремиковци…?

— Да.

— Защо тогава, сега… искам да кажа…

— Защо съм станал един прост готвач в столова ли?

— Не исках да прозвучи така…

— Е, това си е истината…

Таня погледна телефона си и видя, че часът е 7:10.

— Ако трябва да тръгваш — върви. Май вече сме сигурни, че си добре.

— Не, не — отвърна тя и се замисли колко спокойна се чувстваше в компанията на Йосиф. Той й напомняше времената, когато баща й беше още жив, и й носеше същото усещане за спокойствие и увереност, че с каквито и трудности да се сблъсква в момента, в бъдеще всичко ще бъде наред. — Искам да поостана, ако, разбира се, не ти преча.

— Ни най-малко! Виж, аз мога да приготвям храната и когато ти си наблизо.

Таня се усмихна.

— Та, разкажи ми за Кремиковци. — Тя взе чашата чай, която Йосиф й подаде, и се намести по-удобно на дървената скамейка.

— Отдавна не съм се сещал за онези времена… — Йосиф се засмя, пусна чешмата и се зае да мие домати. — Но пък често напоследък се замислям колко съм остарял. Особено докато пазарувам в супермаркетите. Тогава се виждам отстрани — запъхтян старец, който следи единствено откъде да си купи по-евтин хляб и сирене.

Той отиде в края на кухнята и след малко се върна, вече облечен с работна престилка.

— В Кремиковци бях инженер. Предполагам си чувала за „едно от чудесата на социалистическата планова икономика“… — Той се подсмихна иронично. — Така наричаха металургичния комбинат. Чудо!? Сега е очевидно, че изграждането на този металургичен мастодонт е било пълно безумие — и мястото, на което е изграден, и ролята, която са му възлагали… — Йосиф изтръска няколко връзки магданоз и ги сложи в един метален поднос — Но няма да влизам в тези подробности, защото аз нямам нищо общо нито с изграждането му, нито с ролята му. Аз бях инженер и бях вътре, в душата на Кремиковци, а за мен това беше мечтата на живота ми.

Йосиф се наведе, издърпа една дълбока щайга и извади червен плик.

— Ще се наложи да режа лук, но се надявам, че няма да те разплача.

— Не. Всъщност можеш да ми дадеш една дъвка, ако имаш някъде. Майка ми ме е учила, че това помага.

Йосиф отвори един шкаф, подаде пакетче дъвки на Таня и се зае с лука.

— Та, в Кремиковци, като металург, мисля, че бях добър специалист. После дойде Промяната… ти на колко си години? Предполагам си връстничка на събитията от осемдесет и девета?

— Почти, шест години съм подранила, на 27 съм.

— Е, промяната дойде и място за комбината повече нямаше. Той беше прочистен, а заедно с него и аз, и тези като мен. И постепенно изгубих знанията и уменията, които имах.

— Не можеше ли да постъпиш в друга фирма? Имам предвид в друг комбинат?

Йосиф не отговори, а все още усмихнат изсипа ситно нарязания лук в голяма тенджера, после се пресегна към друга щайга и извади плик с розови домати.

— Тези домати съм ги купил от Била. Турски са, но са страхотни, а и бяха в намаление, така че си купих с мои пари и няколко килограма за вкъщи. — Той се обърна с ножа в ръка и весело продължи. — Ако знаеш как дебна промоциите, станал съм истински промоционален лъв! Купувам си и от един много хубав скъп хляб, когато е намален, и ми е страшно вкусен. Но ми горчи винаги щом отворя пощенската кутия и вътре намеря купчината брошури с промоционални цени…

Известно време Йосиф мълчаливо режеше домати, а после продължи.

— Когато бях в Кремиковци, обичах да отивам на работа много рано и да си тръгвам много късно. Постоянно някои колеги мрънкаха за това — едни казваха, че се правя на интересен, други, че се натягам. А аз просто си обичах работата. Понякога ни пращаха в чужбина, на Запад — заедно с няколко специалисти от комбината бяхме от малкото такива късметлии. Но по време на тези специализации ни и надзираваха, не ни пускаха много-много да разглеждаме как живеят „капиталистическите братя“. Ние, разбира се, успявахме да се измъкнем — помня например, как веднъж се промъкнахме тайно да разгледаме Пратера, във Виена. Ти била ли си там?

— Не. Но може би ще ида някой ден, защо пък не.

— Аз от там си пазя един ключодържател. Дребна и евтина глупост, но ми е спомен.

— Аз си събирам магнитчета от местата, до които пътувам. И те са евтини, но аз си ги харесвам.

— Аз никога не съм бил мераклия да имам скъпи неща. Апартаментът, в който живеехме с моята съпруга, беше малък и съвсем обикновен, но в него ни беше добре. С нея имахме сходни мечти, обичахме да пътуваме и покрай моята работа успявах понякога да взема и нея. На Запад изглеждахме като невзрачни бедняци, но това не ни интересуваше. Ние знаехме кои сме, знаехме си стойността като специалисти, въпреки условията, при които работехме. Погледите на чужденците, често пълни с презрение или съжаление, не ни притесняваха, понеже ги приемахме за хора, които са сгушени в по-добри обстоятелства и смятат за свое право да ни гледат така.

— В много страни ли си бил?

— Не много. Но пътувахме почти всяка година. Спомням си, че когато падна комунистическият режим, имахме надежди, че ще идем и на още много места. Представяхме си и други неща… — той въздъхна, докато изхвърляше остатъците от картофите, които току-що беше обелил. — Никой от нас не предполагаше, че ще стигнем дотук… — той бутна с ръка един каталог от супермаркет, който седеше на масата близо до Таня — … до тези цветни странички, със звезди и изписани в тях цифри.

Тя се загледа в усмихнатите лица на първата страница, които сочеха надписи „Промоция“ и „Пазарувайте разумно“.

— Знаеш ли, мило момиче, понякога аз се чувствам виновен. Мисля, че и аз, както всеки друг от моето поколение, носим голяма вина за наивността си, вина за лакомията си, вина за егоизма си, вина за… всеки своята си вина. — Той изсипа нова порция ситно нарязан лук в тенджерата. — Искахме и очаквахме промяна, но не се надскочихме, не видяхме нещата в тяхната цялост, гледахме само своето малко парченце от пъзела и се опитвахме единствено него да подредим. Е, по този начин целият пъзел пропадна.

— За нас все пак е различно, Йосиф. При нас наистина се усеща колко голяма е промяната — ние сме свободни и правим каквото искаме.

— Така е и аз съм щастлив, като гледам теб и останалите млади и кадърни деца тук, в този офис.

— Все пак не ми каза как стана готвач тук.

— Получи се случайно. Понеже жена ми почина, а само на пенсията си няма как да карам, се записах в една програма за подпомагане на работоспособни пенсионери. И понеже винаги съм можел да готвя, ми го вписаха в биографията. Скоро след това ми се обадиха, че са се координирали с „Човешки ресурси“ в тази фирма и имат работа за мен.

— И от инженер стана готвач? — Таня вдигна вежди.

— Е-е-е, то и инженерните умения ги имаше в биографията ми, но ето че готвач се търсеше повече — отвърна весело Йосиф и продължи: — Аз съм доволен, Таня. Може и да не ти се вярва, но сега работя със същата страст, с която навремето правех открития в Кремиковци. На теб ти изглежда, че аз просто забърквам някакви манджи, но на мен това ми харесва.

— Не ти ли става тъжно?

— Понякога. Но когато човек е любопитен, тъгата не се задържа задълго в него. А пък на мен ми е любопитно… за хората, например. Синът ми живее в Бояна и когато отивам да го виждам, понякога обичам да се разхождам по улиците там, ей така, както ме виждаш сега, със старите си дрехи.

Интересно ми става, когато забележа, как някои хора ме поглеждат със съжаление или презрение. Чувствам се както навремето, когато пътувах зад граница. Само че сега съм в чужбина в собствената си страна. Гледат ме и в очите им виждам думите „Ние сме от тези горе, а ти си от тези долу“. А забравят, че всъщност сме на едно и също място и тяхното „горе“ е едно измислено горе! — той вдигна капака на една от тенджерите и от нея излезе гъсто кълбо пара. — Искам да кажа, що за „горе“ е това, при което си се скрил като куче зад дебелия си зид, къпеш се в разкош, а отвъд зида… Както и да е.

Йосиф млъкна и в стаята стана съвсем тихо.

— Не обръщай внимание на такива комплексари, Йосиф — въздъхна Таня.

Старецът повдигна вежди и на лицето му отново се появи усмивка.

— Комплексари, доста весела дума. Не се тревожи, не им обръщам особено внимание. Нали ти казах, аз просто си наблюдавам. Май това се е превърнало в смисъл на моя живот — откривам какво се случва, анализирам го в съзнанието си и отново и отново откривам причини да не се гръмна. — Йосиф и Таня се засмяха едновременно. — Да, да — продължи той. — Купувам си скъпите стоки, когато са в промоция, вървя и ми хвърлят презрителни погледи, гледам и слушам уникални идиоти навсякъде, и пак намирам смисъл да продължа да живея. — Той се надигна и размаха ръка във въздуха. — И в крайна сметка стигнах до извода: Любопитството ще спаси света! — приличаше на диригент на финала на някой концерт.

Вратата на кухнята се отвори и влезе една от чистачките.

— Люси! — Йосиф весело поздрави жената. — Добро утро.

— Добро утро — отвърна тя, усмихна се на Таня и извади голям найлонов чувал.

— Леле, станало е осем часа! — възкликна Таня и бързо стана. — Благодаря ти за приятната компания.

— Моля. И на мен ми беше много приятно. Лека работа — отвърна Йосиф, обърна се и отново се върна към готвенето.

* * *

Таня вървеше усмихната по стълбите към своя етаж.

Горе вече цареше характерното оживление. Малко преди да влезе в своята стая, по коридора мина Байлов, който й кимна за поздрав.

Той бързаше. Имаше няколко срещи, предвидени за деня, и искаше да прегледа още веднъж записките си за всяка от тях.

Нервно отпиваше от кафето си, когато телефонът на бюрото му позвъни.

— Да — каза ядосано в слушалката.

— Добър ден, търся Александър Байлов.

— Аз съм, кажете.

— Обаждам се от ЦРУ, този разговор не може да бъде проследен. Следим работата ви, впечатляваща е. Смятаме, че може да ви използваме по важни държавни дела. След малко ще влезем при вас и ще имате избор дали да се включите, или да спрете да съществувате.

— Що за абсурд? — изкрещя Байлов и понечи да затвори, когато отсреща се чу смях.

— Също така идваме, за да съберем отдавна забравен дълг от една консерва риба и една бира заради изгубен бас отпреди десет години…

— Лео? — Байлов не можеше да сдържи изненадата си. — Ти ли си? — Отсреща отново се чу смях.

— Първо платете дълга, господин главен изпълнителен директор, защото в онзи бас вие твърдяхте, че десет години няма да ви стигнат да станете шеф, но ето че загубихте…

— Не мога да повярвам, Лео!

— Алекс…

— Къде си?

— Точно в момента съм пред лъскавата ти сграда и оглеждам красавиците, които влизат и излизат. От някоя агенция ли си ги избирал, стари перверзнико!

— Веднага се качвай, Лео! Ще кажа на двете красавици, които ще срещнеш на рецепцията, че си по-специален и те ще ти се усмихнат по-така. Хайде идвай, гений такъв!

Байлов затвори телефона, скочи от стола и започна да върви напред-назад из кабинета си.

Лео… Не беше виждал Лео от 1999 година… не, от 2000… Тогава заедно защитиха магистратури в университета и си казаха, че ще успеят, че „ще ебат майката на света, но ще станат царе“ — преносно, разбира се, — но във всеки случай ще намерят начин как никога повече да не ядат консерви. Лео започна като стажант в американския одиторски гигант „Ронсън§Смит“. Виждаха се веднъж седмично — за по бира. След няколко месеца го изпратиха на специализация в Щатите. Пишеха си все по-рядко, докато след няколко месеца съвсем спряха. Байлов вече беше поел по своя път в МаркетПауър, а и при часовата разлика никой от двамата не се и замисляше да се разсейва със странични занимания. След по-малко от година напълно изгубиха връзка.

Преди две-три години Байлов беше прочел в медиите, че Лео е оглавил Ронсън§Смит за България и цяла Югоизточна Европа. Възнамеряваше да му се обади, но си каза, че първо ще успее да се издигне до най-висшия възможен пост в МаркетПауър и тогава ще му звънне.

Сега, докато чакаше Лео да дойде, Байлов си спомни онзи бас — беше вечерта преди завършването им в университета. Двамата бяха в бар „Дегенерати“, любимата дупка на всички студенти в града. Говореха си за плановете, за успеха, за последните консерви, които щяха да изядат същата вечер.

И както се смееха, Байлов сподели, че го е страх от „истинския живот“. Лео му отвърна, че страхът е като тоновете мазнина, които плуват около рибата в консервите — иска ли да му е вкусно трябва да разкара мазнината. Затова, щом се стреми да успее и да му се услади животът, е необходимо да разкара страха. Каза му, че му дава десет години да стане „цар“. Байлов отвърна, че няма да смогне за десет.

Хванаха се на бас за една консерва риба и една бутилка бира.

Беше станал главен изпълнителен директор преди малко повече от година. Да… — Байлов бързо сметна на ум — близо девет години след онзи бас. Усмихна се — беше загубил. Първата загуба, на която се радваше.

Лео нахлу в офиса с поглед, все още втренчен в секретарката, която му отвори вратата.

— Чове-е-ек! Тази от някое списание ли я взехте? Ами другите две долу? Предполагам работят „балерини“, нали?

— Лео!

Двамата се прегърнаха.

— Десет години!

— Да, и аз така ги сметнах!

— Сядай, сега ще викна едната балерина да донесе по нещо за пиене… Чакай, защо ги наричаш балерини?

— Е, така казваше една готина мацка, която познавах преди време — като я питах какво работи във фирмата и тя казваше „Еми, балерина“. Е, как балерина, питам, а тя ми отговаря „Еми, седя си тихо и кротко през деня на компютъра, редя си пасианси, и когато нещата в бизнеса стават тежки, шефовете ме викат, аз им танцувам като балерина и те се радват и се успокояват…“ Та, затова… Гледам доста балерини сте наели, само не ми казвай, че и вършат нещо…

— Вършат, вършат. Времената се менят, вече и на балерините им се налага да работят, за да оцеляват. Това е то, капитализъм. Казано по-меко, стандартите се вдигат… Балерина без други умения вече е за никъде. Сега хитът са балерини с финанси, балерини с езици… Но защо говорим за това?!

След близо половин час оживен разговор Лео излезе от кабинета на Байлов. Уговориха се след работа да вечерят заедно, за да се видят на спокойствие.

— И продължавайте да танцувате все така усърдно — подхвърли Лео на рецепцията, докато излизаше от сградата. Двете момичета се спогледаха в недоумение.

* * *

— Заповядайте, господа. — Сервитьорът придружи Байлов и Лео до уютна маса в красив италиански ресторант в центъра на София. Той закачи палтата им, остави менюта пред тях и им сипа вода в изящни чаши.

— Е, Алекс… Дали преди десет години сме си представяли, че ще припарим до такова място?

Байлов въздъхна.

— Лео… И на мен понякога ми е трудно да повярвам… Ами ти! Щом прочетох за теб в пресата, подскочих! Така се зарадвах, бях сигурен, че ще успееш. Но някак вече бяхме изгубили връзка…

— Да, тъкмо това ми дойде на ум и на мен. Не ти ли се струва, че стана някак неусетно?

— Да, както казват — животът ни погълна. А и бяхме далече, доста далече един от друг — цял океан разстояние. Разкажи ми повече, искам да знам за фирмата, как избраха точно теб!

Лео разказваше разпалено, гордостта в черните му очи проблясваше всеки път, щом споменеше поредното стъпалце, което беше изкачил.

— И имаш халка! — засмяно възкликна Байлов.

— Ти също! — Лео отпи от вече преполовената чаша вино и продължи. — Ами да, ожених се. Казва се Калина. Ето — той извади голямо кожено портмоне, прегъна две отделения с кредитни карти и извади малка снимка. — Това е тя.

Байлов загледа големите, извити като на сърна, очи на снимката. Решителен нос и нежна уста, светлокафява коса. Погледна втренчения поглед на Лео, пълен с надежда за одобрение. Усмихна се на своя приятел.

— Справил си се добре, Лео! — Двамата се засмяха. — И аз… бих ти показал снимка на моята Ана, но нямам в мен.

— А това е Ангел — Лео подаде още една снимка. Байлов въздъхна и я взе с неохота. — На година и три месеца е.

— Прекрасен е. И ние се надяваме… скоро… Ето, вземи. — Байлов върна двете снимки на усмихнатия Лео, който сякаш се беше унесъл в някакъв свой свят. — А с какво се занимава Калина?

— Ами, нека не говорим за това… — отговори припряно Лео.

— Защо? Хайде, нали не мислиш, че наистина признавам само хората, които са се изкачили високо по кариерийната стълбица? Казвай!

— Ами… в момента с нищо. Тя беше анализатор в банка „Сигурност“. Беше много добра, повишиха я. Но след като се появи Ангел, тя му се посвети изцяло. Така искахме и двамата. Връщането в банката обаче не се оказа толкова лесно, както си мислехме. Покрай кризата ръководството се смени, а новото не поиска да й гласува същото доверие. Независимо че оценяват предишните й успехи, пак не пожелаха да й възложат същата работа. И то защото е с малко дете. По тази причина смятат, че тя не би могла да се посвети на задълженията си така, както преди.

И сега тя е в процес на преход, ако мога да се изразя така. Естествено, не иска да дойде в Ронсън§Смит, кой иска мъжът ти да ти е шеф? — Лео се засмя неочаквано високо.

— Не може ли…

— Не, Алекс, моля те. Познавам те, знам какво си мислиш и отговорът е „Не“. Не искам да ми помагаш, освен това и Калина не би се почувствала добре, ако…

— Чакай! Кой ти говори за помощ? Моята фирма има нужда от хора с профил като нейния, с познания, с контакти. Търсим специалисти, които да се занимават с анализи и прогнози за пазара, да правят интервюта и да прогнозират бъдещите действия на фирмите. Знаеш, че това е деликатно звено, и там, повече отвсякъде, са необходими хора с опит, на които наистина може да се разчита. Разбирам, че тя може би е малко изостанала от развитието на сектора, заради прекъсването покрай детето, но ще й бъде дадено време да навлезе в работата.

— Не знам, Алекс…

— Не го приемай като услуга, приеми го като щастлива случайност. Не се съмняваш, че би се справила, нали?

— Не, Калина е талантлива, доказала го е! Ще се справи страхотно! А и има мрежа от контакти. Не е в това работата…

— Стига толкова! Дай й моля те този имейл. — Байлов му подаде визитната си картичка. — Нека поне да опита.

* * *

След вечеря двамата излязоха от ресторанта и тръгнаха по булевард „Витоша“.

— Страната все пак е напреднала толкова много! — възкликна Лео. — Вървя из центъра на София и вече виждам хора, облечени в Бос, Армани, Гучи. Главната улица е красива, има ресторанти с всякакви кухни. Истинска европейска страна.

— Ох, Лео, ти се напи. Стига глупости! Знаеш ли, че средната заплата тук на месец няма и 400 евро? А минималната няма 200 евро.

— Е да, но всичко е така евтино, нека не забравяме контекста на нещата.

— А знаеш ли, че същата тази страна е в челните места за най-голям брой скъпи луксозни коли на глава от населението в Европа? И за да сложим нещата в контекст — знаеш ли също, че оглавява и класациите за най-корумпирана държава в Евросъюза? Но хайде, нека се разходим по красивата главна улица — изсумтя Байлов — да погледаме прекрасните преуспели, заможни млади хора, облечени в Бос, Армани и Гучи. Нека самите ние се присъединим към тях, нека и нас да погледат и да обсъдят колко хубаво сме облечени и как страната ни върви напред.

— Винаги си обичал да драматизираш. Звучиш все едно сме в Африка! Не сме в Африка, освен това ти е известно, че сътресенията са част от всеки преход. Няма как всичко да се промени за дни или години, дори за десетилетия. Огледай се, виж, че и тук вече има места, които са заприличали на Лондон. Страната върви в правилната посока.

— Именно посоката ме притеснява. Не само тук, а изобщо посоката, в която се движи светът. Това ли е пътят… Едни страни постоянно се стремят да настигнат по-заможните си братя… И за какво? Със сигурност не е само в името на някакъв идеал за по-добър живот. Не. Този идеал вече го няма. Сега има само сравнение и броене на благата на другия. Все по-често започвам да мисля, че може би ние всички бъркаме, като все по-настървено трупаме вещи, броим кой има повече…

— Не знам как можеш да говориш така, след толкова много вино, Алекс! Честно… — Лео унесено вървеше до Байлов, но явно очакваше с интерес той да продължи.

— Не го чувствам вече специално, разбираш ли? — поде отново Байлов. — Това ядене, този страхотен италиански ресторант. Преди години бих запомнил такава вечер, в такава обстановка. Сега ще я забравя след 15 минути. Започвам да мисля, че всичко опира до постоянно задоволяване на някакви нужди още преди те да са станали наистина необходимост. Пълно е с храна. Пълно е с курви. Повръща ми се от всичко. Този свят не ме оставя да огладнея.

Той забави крачка, Лео му посочи една свободна пейка и двамата се запътиха към нея.

— Трябва да се изолирам някъде, за да мога да огладнея на спокойствие, мамка му — продължи Байлов. — Трябва да изключа всичките си електронни устройства, за да мога наистина да пожелая жена си, защото отвсякъде ме заливат разголени курви и съм започнал да приемам жена си като обикновена… като недостатъчно… хубава… — Той спря и седна на пейката. — Мамка му… желая я, но някак, докато съм с нея, си представям онези от билбордовете… и то не една, а всичките.

Лео се изхили и се оригна шумно.

— Ако мислиш, че си единственият, който иска да изчука всички курви наоколо — грешиш! Просто в един момент започваш да си даваш сметка кое е наистина важно и кое не.

— Просто забелязвам, че съм свикнал да задоволявам нуждите, които са ми продиктувани отнякъде, а не онези, които преди имах и чувствах.

— Щом още мислиш така, значи си ок, спокойно.

— Може би си прав.

— Естествено, че съм прав. Винаги съм бил по-умен от теб!

— Иска ти се.

— Просто е факт!

Смехът им се смеси с шума от булеварда. Покрай тях минаваха хора, по двойки или в по-големи групи. Повечето бяха усмихнати.

Никой от двамата не забеляза, че под пейката, на която седяха, спеше бездомно куче.

* * *

Април 2011, София

Свитъкът марихуана беше към края си, пламъкът тлееше в тъмнината.

— Дръж, за последна дръпка, Ник.

Ник стисна малкия къс хартия, допря го до устните си и вдиша. Краят светна в ярко оранжево и почти веднага угасна.

— Тридесет и три… — Ник хвърли останалото между пръстите му парче в огъня.

— Остаряваш! — засмя се неговият приятел Радо и удари бутилката си бира в тази на Ник. Трясъкът на стъклото отекна на планинската поляна.

— Остарявам… — повтори Ник, прокара ръка през късите си черни къдрици и се усмихна. — Хей, до 33 го докарах, Радо, до 33! С тези мотори и катерене по скали не мислех, че ще стигнем дотук. Мислех, че ще се разтичаме из безкрайните ловни полета доста по-рано.

— Безкрайните ловни полета… — Радо се разтресе от смях. — Този джойнт те направи поет.

Ник също се разсмя. Изправи се, изтупа боровите иглички от панталона си и се залюля по поляната с поглед, втренчен в небето. Останалите три момчета, с които празнуваше рождения си ден, останаха близо до огъня.

— Време! Ей, време, чуваш ли ме? — Ник тичаше през високата трева и усмихнато размахваше ръка към звездите. — Чуваш ли ме, време?

— Връщай се, поете, ще си разговаряш с времето утре — извика ухилено Радо…

В 6:30ч. сутринта огънят беше отдавна угаснал. По тревите на поляната имаше капчици вода, а близкият планински връх не се виждаше, скрит от голям черен облак.

— Хайде, дъртако, ставай. — Радо подритна с ботуша си завитите във вълнено одеяло колене на Ник. — Опаковал съм почти всичко, ставай! Таня те чака, все пак си обещал и на нея да празнувате, при това малко по-културно отколкото с нас, ха-ха.

Пред погледа на Ник размазано се появиха контурите на треви, а близо зад тях — на моторите, с които бяха дошли предната вечер.

— А и няма да е зле да отпочинеш малко, че утре всички сме на работа.

Офисът. Ник се почувства спокоен, когато се сети, че на следващия ден ще продължи да работи от там, докъдето беше стигнал в петък. Харесваше работата си. А и благодарение на нея можеше да си позволи много пътешествия и приключения.

Обичаше да ходи на палатка сред природата. Но след три-четири дни по поляните или в планината, в него се събуждаше някаква неясна тревога, че безцелно разпилява времето си и започва да се изгубва. Не успяваше да си отговори защо се чувства така, затова инстинктивно се връщаше към единственото, в което не се губеше никога и в което беше убеден, че е добър — програмирането. В него намираше успокоение. А когато започнеше да сънува софтуерен код, отново отиваше сред поляните или в планината.

— Трябваше да събудя всички по-рано, гледай какви сте баби. Хайде, размърдайте се! Обещах на Таня да върна Ник невредим в София до обяд. — Радо закопча куфара на мотора и отпи глътка вода.

Ник обичаше тези кратки мотоприключения с момчетата в планината. Всеки от тях имаше своя собствена причина за нуждата от пътешествия на две колела, но и четиримата предпочитаха да споделят и препятствията, и веселбата с останалите.

За Ник пътуванията бяха възможност да остави всичко друго, освен първичните неща, нужни за съществуването. Вода. Храна. Одеяло и топли обувки.

— Каски — закопчани. Потегляй! — каза Радо и запали мотора си.

На пътя, върху мотора, нямаше пози, нямаше любезности, нямаше думи. Часовете върху асфалта с бучене в ушите бяха начинът на Ник да се зарови в самота. Обичаше да се движи последен в колоната от четири мотора и от време на време да отбива от пътя, за да поседи за няколко минути край някоя гора и просто да се взира в клоните на дърветата.

„Съзнанието ми не може да бъде по-празно и по-самотно — беше казал веднъж. — И това е за мен най-голямата лекота.“

* * *

Пристигна към обяд и завари Таня излегната на дивана в хола му, завита с тънко оранжево одеяло.

— Най-сетне — каза тя и вдигна одеялото.

— Уау — отвърна Ник, докато събличаше якето си. Хвърли го на пода и се мушна под завивката. — Това е точно изненадата, на която се надявах — каза, докато я целуваше.

По-късно тя приготви вечеря и подреди празнично масата. Навън вече беше топло и в стаята влизаше свеж пролетен въздух.

— А ти успя ли да си починеш малко днес? — попита Ник, докато сядаха. Тя не отговори, държеше вилицата в ръка и се взираше в чинията пред себе си.

— Таня?

— Да?

— Какво става?

— Нищо, просто се замислих какво ме чака от утре, пак понеделник, и…

— Ей… нали се разбрахме, че няма да се стресираш толкова.

— Да, извинявай.

— Хайде, да опитаме какъв бълвоч си приготвила. — Той се разсмя и лапна голяма хапка. — Мммм!

— Стига си се правил на интересен — каза намусено Таня.

— Мммммммм! — продължи още по-силно той.

И този път Таня не отвърна на шегата, не се усмихна, а продължи да се взира в чинията си.

— Таня, наистина е супер, вече без бъзик. Така че — нападай смело.

Тя забоде една хапка с вилицата, лапна я без желание и дълго я дъвка, преди да глътне.

Докато изяде пет хапки, Ник беше преполовил храната в чинията си.

— Ще пусна телевизора. — Тя се надигна от масата и без да обръща внимание на учудения поглед на Ник, натисна копчето на дистанционното управление. — Да се информираме какво става… Ей сега ще дойда. — Таня тръгна към тоалетната.

Ник свъси вежди. Погледна чинията на Таня, която беше почти пълна, после остатъците от своето ядене и накрая спря погледа си върху екрана на телевизора. Не обръщаше внимание на образите и думите, а се мъчеше да се сети кога за последно двамата бяха яли нещо и тя не беше изтичала веднага след това в тоалетната. Няколко минути по-късно Таня излезе усмихната и седна на масата. Ръцете й бяха под покривката.

— Няма ли да ядеш?

— Нещо май не ми е добре, може би от прекалено много вълнения днес — отвърна тя с престорено весел глас.

Ник стана, отиде при нея и понечи да я хване за ръцете.

Тя се дръпна, но той видя, че едната й ръка беше червена и по нея имаше отпечатък от зъби малко над безименния пръст и по палеца.

— Таня. — Той я погледна разтревожено. — Какво става?

— Нищо, какво да става — тя рязко се изправи, отиде до мивката, пусна чешмата и започна ожесточено да търка някакво малко тиганче.

— По дяволите… — Той отиде до нея и я погали по косата. — Кажи ми какво става… аз съм чел за тези неща… Не знам дали да си мисля, че е каквото съм чел… Ти… ядеш ли нормално, искам да кажа, ядеш ли, както примерно аз ям…

— Всичко е наред, Ник, не знам защо си се разтревожил така, но няма за какво.

Той се ядоса, спря чешмата и хвана Таня за раменете.

— Щом повръщаш храната, която ядеш, Таня, значи нещо не е наред! Нещо много не е наред — той дишаше на пресекулки, но се опитваше да запази спокойствие. — Искам да знам защо? Кажи ми какво става.

Очите на Таня се напълниха със сълзи, тя избягваше настойчивия поглед на Ник.

— Просто… понякога се чувствам като хипопотам. — Тя се разсмя нервно. — Искам… да съм красива.

— Таня, ти си красива. Може да не съм най-големият джентълмен, даже изобщо да не съм такъв, и знам, че не обръщам никакво внимание на това с коя рокля си се облякла, но винаги съм ти показвал, че си красива. Ако не съм го повтарял често, ще започна да го правя, но това, което вършиш…

— Не става дума за теб, Ник, нищо от това не се отнася за теб!

— А за кого, тогава?

— Няма значение.

— Напротив, има! Кой искаш да те приема за красива?

— Ох, това пък е още по-грешно! Нищо подобно няма, не е никой конкретен човек!

— Така ли? Значи някаква неконкретна група хора? И коя е тази група? Нека позная, всички хора, които работят в офиса. Нали?

Таня не отговори, а Ник продължи вбесен.

— Отново работата, винаги работата! Тя е станала някаква фиксация за теб Таня, всичко се върти около нея — колко ще постигнеш, как ще се държиш, сега и колко ядеш! Ти не забелязваш ли какво става с теб?

— Спри, моля те. Не разбираш ли какъв шанс е за мен да съм в тази фирма, да постигам това, към което се стремя!

— Напротив, разбирам.

— Не! Ти никога не си бил амбициозен.

— Така е, но това не означава, че не те разбирам. Виж, аз искам да имаш успехи и се радвам на всеки от тях. Но не искам да се разрушаваш в името на успеха. Не знам какво се опитваш да скриеш от мен, но знам, че то не е част от теб. Разбираш ли?!

Той я прегърна и малко след това двамата отидоха в спалнята.

През нощта неспокойният сън на Таня често събуждаше Ник. Той я прегръщаше, тя се успокояваше и отново заспиваше. По едно време се събуди, трепереща, със сълзи по бузите.

— Чакай, спокойно…

— Все същият кошмар. Но този път, сега, беше дори по-лошо — изплака Таня.

— Кой кошмар?

— За ръката.

— Каква ръка?

Тя седна в леглото, гушна възглавницата пред гърдите си и пое дълбоко въздух.

— Един сън, в морето, там е ръката…

— Говориш малко несвързано, Таня, забрави го, било е само сън.

Таня остана седнала в леглото, вперила поглед в мрака.

— Понякога сънувам, че плувам към един остров. Обаче, въпреки че плувам, не се доближавам до него, даже изобщо не помръдвам.

— И на мен ми се е случвало да сънувам подобни неща, а на сутринта…

— Да, но в моя сън… докато аз се мъча да греба по-силно, се обръщам и виждам една много голяма ръка, която се подава от водата и приближава. Тя е по-голяма от мен и прилича на лодка. Мисля си, че тази лодка ще ми помогне да стигна до острова, затова спирам да плувам и я чакам да ме настигне. Тя идва, надига се и се стоварва върху главата ми. Натиска ме силно, много силно във водата.

След секунди ме пуска, аз изплувам над водата и си поемам въздух. Но след малко тя идва отново и се стоварва върху мен. Аз се боря да не потъна, но без резултат — тя пак ме натиква под водата. И аз отново, с всички сили се стремя да стигна до повърхността. Вдишвам, тя още веднъж връхлита върху мен. И пак. И пак…

Ник я придърпа към себе си и каза с усмивка:

— Моята параноичка.

— Дотук може и да ти звучи смешно, но става по-зле! Защото в един момент от съня си вече спирам да изпитвам ужас от ръката, просто спокойно я чакам да дойде отново. И при поредното потапяне отварям очи под водата. Отначало всичко е мътно, очите ме заболяват, но аз се взирам и после виждам песъчинките. Те са милиони — движат се, искрят, проблясват около мен в мътната вода.

Ръката отново ме пуска, аз вдишвам въздух и се оглеждам, с надежда тя да се завърне. Вече не ми се иска да бягам. И когато ме настига и потапя за пореден път, аз вече с радост разглеждам блестящите песъчинки под водата. Дори погалвам ръката, но усещам, че е ледена и повече не я докосвам.

— Звучи като някакъв сценарий за филм на ужасите — смееше се Ник, докато галеше Таня по раменете.

— Да го сънуваш, е по-гадно, понеже си мислиш, че наистина се случва. В един момент аз свиквам с тази ръка, която винаги се връща, и всичко става някак роботизирано — ръката ме натиска, потапя ме, гледам песъчинките, изплувам, вдишвам, отново ме потапя, изплувам, вдишвам… И изведнъж я няма! Ръката е изчезнала, аз се оглеждам трескаво, но не я виждам никъде.

— Сама потапям глава, но веднага изскачам на повърхността, защото не успявам да се задържа дълбоко, както, когато тя ме натиска. Хем ме е страх, хем ми липсва. Плувам напосоки и я търся, но ръката не се появява.

— Тогава се сещам за острова. Оглеждам се, но и него го няма. Около мен има само мътна вода. Плувам в различни посоки с надеждата, че ще открия ръката или острова. Накрая, от трескавото си въртене сама образувам водовъртеж, той започва да ме влече, боря се, но силите не ми стигат, отпускам тялото си, затварям очи и водовъртежът ме поглъща.

Ник прегърна Таня.

— Знаеш ли… да отидем някъде. Да си вземем няколко дни отпуска и да отидем някъде, само двамата, ти и аз, с мотора. Помниш ли колко обичаше да ходим на някакви затънтени места с мотора, с по един чифт панталони и по две тениски. Нали каза, че тъкмо сте приключили някакъв проект, сега е точният момент да идем.

— Да. Другата седмица ще си пусна отпуска.

Таня спа непробудно до сутринта.

* * *

Тоалетната хартия беше по-мека от ризата на гърба му. Това беше първата мисъл на Ник, когато пусна водата в тоалетната в офиса в понеделник сутрин.

Разнесе се миризма на бор. „Защо винаги на бор“ — Ник се усмихна, като си спомни, как му мирише на борови иглички, когато спи на поляната в планината. Ароматизаторът за тоалетна беше изстискал по някакъв начин почти същата миризма от някакво шише. Но след три-четири вдишвания на Ник започна да му се повдига. Изми ръце, сапунът пък миришеше на някакви сладникави цветя. Той побърза да се върне на бюрото си.

— Честит рожден ден на патерица, Ник. — Едра и кръгла глава се подаде иззад съседния компютър. — Отпразнува ли добре, отиде ли най-сетне като бял човек в някой як клуб? Ама гледам, свеж си, явно не си успял да пийнеш, както си трябва… Пак някъде с тия бръмчалки ли си запрашил?

— Добре беше снощи, мерси. — Ник отвори служебната си поща.

— Донесъл ли си нещо и за нас, простосмъртните, дето не яздим бръмчалки и не бъхтаме по камънаци, за да стигнем до още камънаци, но на по-високо място? — Едрото лице се разтресе в доволен смях.

— Естествено. Момчета, има разни вкуснотии в кухнята, и пиене нося, така че днес, като приключим, може да поостанем.

— Много ясно, оставаме — включи се момче от съседното бюро.

— Чудя се кога най-сетне отнякъде ще излязат малко компроматчета за теб, Ник… — продължи едрото лице. — Все си някакъв тих, ама покрай тия забежки с мотора не може да нямаш някакви издънчици. Най-нормалнички, обикновенички, както си трябва… — Той присви очи. — Ти затова ли, хитрецо, нямаш фейсбук? — По устните му се разля ехидна усмивка. — Понеже ще се издадеш, нали?

— Че аз имам фейсбук — отвърна усмихнато Ник — просто нямам приятели там.

— Понеже никого не си добавил! И на никоя покана за приятелство не си отговорил.

— Да.

— За какво ти е тогава да имаш акаунт?!

— От време на време има неща, които се показват само в социалните мрежи и аз искам да мога да ги виждам.

— Не-е-е-е, ти просто искаш да се правиш на много по-различен от нас.

— Е, и това също. — Ник прехапа долната си устна и сложи огромните си слушалки на главата.

— Маниак — просъска едрото лице.

В този момент Черния влезе усмихнат в стаята.

— Момчета, добро утро. Ник, честит рожден ден на патерица! Нещата, които си оставил в кухнята, са идеална закуска, мерси! Ще можеш ли да ме заместваш за час-два, трябва да изляза за малко тази сутрин?

— Естествено.

— Днес племенникът ми има рожден ден, ще ходим да вземем куче и ще ми отнеме малко време.

— Куче? — попита весело Ник.

— Да, куче. Това иска за рождения ден хлапето, какво да го правим. Ще вземем от един приют, има такива сладури там, които никой не иска, защото нямат сертификат за качество. Хайде, аз тръгвам, Ник, ако нещо спешно се случи и не успееш да се оправиш — веднага звънни!

Черния излезе. След половин час паркира пред дома си, където вече го чакаше племенникът му, Дениз.

— Хайде, чичо Филип! Дойде най-сетне! — Малчуганът дърпаше Черния за ризата, докато той ровеше в едно от чекмеджетата в хола си.

— Чакай, мъник! Само защото имаш рожден ден не означава, че можеш да командваш всички за всичко. — Той погали наведената детска глава. — Пошегувах се. Я виж какво има тук? — И му подаде кучешка каишка.

Детето извика от радост и заподскача около Черния.

— Сега вече си наистина готов!

Двамата излязоха от старата кооперация и тръгнаха по пътечка, която минаваше през засъхналата от слънцето кал.

Качиха се в колата и потеглиха към приюта за кучета.

И пътечката пред него беше кална — от близките маркучи течеше вода, която не й позволяваше да засъхне.

Едва прегазиха през нея и вратата се отвори още преди да са позвънили. Отвътре излезе чистач, който влачеше два чувала боклук. Той ги поздрави учтиво и се усмихна.

— Влизайте! Сигурно сте дошли да изведете на разходка няколко мъничета. Така ще ви се зарадват. Днес е работен ден и никой не идва, та повечето не са извеждани от клетките.

Черния и момчето само се усмихнаха заговорнически и влязоха в сградата. Завиха по дългия коридор и закрачиха между клетките. Някои от кучетата лаеха и въртяха опашки, други оставаха свити в ъглите.

В дъното имаше две клетки с малки кученца. Дениз изтича бързо към тях и сложи ръка на мрежата. Четири муцуни се бутаха, за да го близнат.

— Ето го, това е моето! — Дениз сочеше малко куче с клепнали уши. Приличаше на немска овчарка, но си личеше, че беше смес от още няколко различни породи. — Ела да го видиш, чичо Филип! Сигурен съм, че е моето, ще се казва Алек! Хайде, ела.

Черния се доближи към изправеното на два крака кученце. То беше опряло муцуна в мрежата, гледаше Дениз и въртеше опашка.

— Страхотен е! Хайде, ела сега да кажем, че го искаме. — Черния докосна мрежата, а малкият мелез Алек подаде нос. — Чуваш ли, мъник, отиваме да те поискаме, ако и ти ни искаш, разбира се. Искаш ни, нали?

Черния хвана Дениз за ръка и двамата застанаха пред врата, на която пишеше Офис.

Почукаха, отвътре се чу „Влез“.

Жена на около 45 години, с очила, стоеше зад бюро с документи и играчки за кучета по него. Тя погледна Черния и Дениз и присви очи. След миг се изправи — „Добър ден“ — каза сухо.

— Здравейте. Идваме с надеждата да минем нужните процедури, за да вземем един малък сладур у дома.

Жената помълча няколко секунди, отмести поглед от Черния към Дениз, обърна се и отново седна зад бюрото. Извади някакъв лист и го сложи пред себе си.

— Ето, попълвате този документ…

Черния също седна и посочи на Дениз другия стол — учтиво беше изчакал жената да ги покани да се настанят, но не можеше да попълва прав документа, който тя му подаде. Не му предложиха химикалка, затова бръкна в джоба на палтото си и извади своята. Дениз седеше нетърпеливо до него и го гледаше как пише. През цялото време, докато попълваше документа, жената не продума. Тя седеше с лице към компютърния екран и от време на време поглеждаше ту Черния, ту Дениз.

— Ето, заповядайте. — Черния й подаде листа.

— Ами, благодаря, ще ви имаме предвид.

— Но… — Черния се засмя нервно. — Как така?

— Ами ще ви имаме предвид за осиновяване и ще разгледаме документите ви.

— Но вие… Вижте, аз говорих с вас по телефона преди няколко дни. Казахте ми, че можем да вземем куче, като просто дойдем, попълним документи и изберем. Казахте, че може да стане веднага и на място.

— А-а, нещо не сме се разбрали.

Дениз дръпна Черния за ризата:

— Няма ли да вземем Алек, чичо Филип?

— Вижте… — Черния се усмихна на жената, която беше сбърчила вежди, стиснала устни и следеше с поглед Дениз. — Госпожо, моля ви, нека да потърсим някакъв по-бърз начин… Момченцето има рожден ден и много се надявах да го зарадвам още днес. Той си мечтае за куче от толкова отдавна…

— Нима… — Жената се изсмя подигравателно.

— Какво искате да кажете? — Тя не отговори, а вместо това прибра попълнените документи в най-горното чекмедже на бюрото си. — И защо стигаме до тази ситуация? Само от вас ли зависи процесът на осиновяване, вие ли…

— Аз съм директор на този приют, назначена съм от ресорното министерство! Така че, ако обичате, се отнасяйте с нужното уважение! — Жената впери враждебно очи в Черния.

— Разбира се, че уважавам вас, министерството, и най-вече приюта. — Беше му неловко, търсеше думите, като внимаваше да не обиди жената. — Просто се опитвам да си обясня какво точно се изпълнява при осиновяването на кученце… Има ли написано някакво правило, изисквания, които задължително да се спазват?… Нима наистина е нужен такъв дълъг процес… да се разглеждат молби, да се търси…

— Вие няма да ми казвате как да си върша работата, господине — прекъсна го троснато директорката на приюта, като особено натърти на последната дума.

— Аз не ви казвам… нямам ни най-малко такова намерение… — Черния се почувства някак безпомощен. Погледна Дениз, който бършеше очи с ръкава на якето си и продължи. — Моля ви… наистина ви моля, няма ли начин? — Той погали Дениз по главата, а с другата си ръка посочи на жената детето, което плачеше.

— Господине… — въздъхна тя и продължи със съвсем тих глас — предполагам, че искате да направите нещо мило за това дете. Но от нас… от мен, зависи да се убедим, че тези кучета отиват в сигурни ръце, на места, където няма след няколко дни да се озоват отново на улицата. Те трябва да идат в среда, в която ще могат да бъдат гледани, както трябва — това означава и хранене, и други грижи. Ще ме извинявате, но се съмнявам, че можете да си позволите подходящите условия за бъдещия живот на тези животни. Ние… аз, трябва да сме убедени, че осиновителите ще предложат такива условия.

— И как успяхте да направите тези заключения, госпожо? — Черния усети как пулсът му се учестява. — Вие дори не прочетохте това, което попълних в документите, които така грижливо прибрахте за бъдещо разглеждане.

— Не е трудно да си направя заключенията.

— Да, предполагам, но аз просто искам да знам как точно ги направихте.

— Това е моя работа.

— Не, вашата работа е да подсигурите хубав живот на тези кучета. А моята работа е да подсигуря такъв живот на моя племенник. Само че в моя случай, освен храна и други грижи, това включва и да го науча да умее да мисли. И, например, да не съди по цвета на кожата колко мизерни или безотговорни могат да са хората, нито колко са мъдри и благородни само заради титлата, която носят. — Жената изпухтя и вдигна вежди. — И знаете ли — продължи Черния, — макар сега да плаче, ви гарантирам, че ще превърна тази случка в урок за това момче също както ви гарантирам, че кучето, което е харесал, ще бъде негово, макар и малко след рождения му ден.

— О, и ще ме заплашвате, вижте какво…

— Спестете си думите, госпожо. — Той се обърна и задърпа момчето със себе си. — Хайде, Дениз, ела.

— Искам Алек, няма да тръгнем без него, нали?

— Ще вземем Алек, просто няма да е днес, Дениз, съжалявам.

— Но ще го вземем, нали?

— Да — отвърна решително Филип, докато затваряше вратата след тях.

* * *

Същата сутрин и лицето на Байлов излъчваше решителност. Бяха пуснали в действие проекта „Тайни служби“, той току-що беше сключил договор с първите абонати и очакваше Мартин, за да му съобщи радостната новина.

На път към кабинета на Байлов Мартин мина през столовата за кафе. Там тъкмо обядваха момчетата от компютърния отдел. Смееха се на нещо, когато към тях се присъедини и Черния.

— Защо си такъв сдухан, Черен, какво става, не взехте ли куче?

— Не. Защото сме черни — каза той и седна. — Момчета, днес се случи нещо, което за пореден път ме накара да оценя работата си в тази фирма… На много места, като си мангал и край, няма значение кой си, какво правиш, ти си просто… друг. — Той дълбоко си пое дъх. — Добре, че тук нищо не е така, нито фирмата е такава, нито ръководството, нито всички вие.

Мартин отпи глътка от току-що налятото кафе, излезе от столовата и отиде в кабинета на Байлов.

След радостта от добрите новини за проект „Тайни служби“ Мартин помълча, а после каза тихо:

— Не ти ли става понякога тежко, Алекс? Искам да кажа… постигаме успех след успех, но понякога аз се заглеждам в хората тук, в офиса… И без да искам отново се замислям за плана и за стъпките, които предстоят на МаркетПауър…

Байлов вдигна вежди:

— Марто, разбира се, че ми става тежко…

— Просто колкото и да спазвам дистанция…

— Знам — прекъсна го рязко Байлов — но знаеш много добре, че сега не бива да мислиш за бъдещите ни стъпки и последиците от тях. Нали така?!

Останал сам в кабинета си, Байлов обходи стаята с очи и погледът му падна върху календара. 25 май, 2011г. Бяха минали повече от две години от обсъждането в борда на директорите на плана за развитието на МаркетПауър, за който Мартин преди малко му намекна. В онзи разговор, освен своите три проекта, Байлов беше предложил и стъпките за експанзията на МаркетПауър извън Англия.

В съзнанието му се появи споменът за безкрайните минути преди онзи най-важен разговор в неговата кариера.

Март 2009, Лондон

Тиктакането на часовника беше много по-бавно от пулса му.

12:28

Той седеше на челното място на масивна тъмнокафява маса в кабинета си, в очакване на заседанието на борда на директорите.

Беше убеден в решението. Ще отворят офис в България. Ще изнесат част от услугите си там, но най-вече — ще направят огромна експанзия. Ще започнат да предоставят информация за развиващите се пазари не само в Европа, но и по целия свят. Той знаеше, че това ще бъде най-рисковият ход в историята на МаркетПауър, но беше убеден, че това ще бъде пътеката им към успеха.

От създаването си преди 20 години до сега фирмата МаркетПауър се беше разраснала от съвсем малък доставчик на финансова и пазарна информация до голяма корпорация с ясна ниша и качествени услуги. Но винаги се беше развивала като последовател. Следваше най-добрите, но във всяко отношение беше по-бавна от тях — и с идеите, и с услугите си.

Байлов започна от най-ниското стъпало, като стажант във фирмата, но бързо се доказа като неуморим перфекционист във всеки отдел и във всяка стъпка по стълбицата на кариерата си.

Повериха му фирмата в труден момент, когато на акционерите им трябваше някой с нови и смели идеи. Пазарите търсеха как да „отлепят от кризата“, а Байлов знаеше, че на акционерите им се искаше и фирмата да „отлепи“ от финансовите трудности.

Той обаче искаше нещо повече, искаше да я „отлепи“ и от вечното място на последовател.

12:29

Байлов беше впил поглед във вратата.

България… Когато напусна тази страна преди толкова години, не беше предполагал, че някога пак ще има нещо общо с нея, освен редките посещения на старите си родители.

България… не й вярваше. И това недоверие беше контрааргумент, докато четеше за качествата й на добра дестинация за изнасяне на бизнес.

Тревожеха го много неща, но все пак предимствата на страната надделяха, а личните съмнения и дори неприязън към нея постепенно отстъпиха място на плана там да бъде открит голям офис.

12:31

Членовете на борда на директорите влязоха, Байлов пое дълбоко дъх и срещата започна.

13:19

— Все още имам много резерви, Александър — каза Грант след първоначалното изложение на Байлов.

— Грант, за да пробием до лидерството, което всички искаме, са ни необходими четири години. В това време са включени и малки, непредвидени забавяния и трудности. Четири години. В зависимост от гледната точка те са и малко, и много време. Но нашата стратегия е да бъдем Сянката. Защото ние винаги сме били в сянката на по-големите. И точно това ще превърнем в наше предимство.

А инструментът, който ще използваме, е България и хората там.

Наемаме най-добрите. С пари, разбира се. С толкова пари, че и да не си помислят да се размотават и да симулират дейност, както често става там. Ще ни струва в пъти по-малко, отколкото да съберем същия екип тук.

— Но да не забравяме, че всичките ни конкуренти се изнесоха в Индия, Филипините или някоя друга азиатска страна. Защо никой от тях не е избрал България?

— Навярно защото всички искаме нещата да се решат с един удар. А за нас работата в България ще е само началото. Нещата няма да свършат с изнасянето на нашата дейност там. Ключовият въпрос в моя план е: Какво става След България? — Байлов си пое дълбоко дъх. Навлизаше в най-важната част от презентацията си пред борда. — В моя план има не една стъпка, а две. България е само първата. Втората е Индия.

— Значи, все пак отиваме в Индия. Както всички. И пак ще сме изостанали от първите. За какво ни е междинната стъпка, за какво ни е България?

— Чуй ме. Конкурентите ни не избраха България, защото те търсеха решението в една стъпка. Никой не разглежда многостъпково решение, и то не защото са повърхностни и късогледи, а защото са изкушени. Кризата уби желанието за риск, а стратегия с много стъпки е по-рискована. Индия беше изкушение за добра и безрискова стратегия, затова я избраха.

— И ние ще отидем там, но след четири години. Първо обаче ще наемем силен екип в България, като използваме всички предимства в тази страна — специалисти с икономическо образование, с компютърни умения, с чужди езици! Това ще ни помогне да разработим и автоматизираме много процеси. А после отиваме в Индия — с вече готовите и автоматизирани процеси.

— А там ще наемем и, грубо казано, „маймуни“. Те просто ще цъкат старт и стоп на процесите. В България ще запазим само един-два специализирани отдела, както и компютърния отбор, понеже светът ще иска все по-изискани инструменти по сайта, все по-изпипан интерфейс също. В тази област не можем да рискуваме с Индия.

— Ще съхраним екипа ни финансисти тук, в Лондон, който ще разработва новите идеи и ще прави ноу-хау за „маймуните“. Обясненията ще стигат буквално до „цъкнете с мишката тук и направете еди-какво си“.

— Важната част ще е вече минала. През тези четири годни ще сме усъвършенствали всички основни процеси в България. И когато всичко е изградено и полирано, разработването на нови проекти и подобрението на създадените ще продължи, но вече ще се осъществява от тук, от Лондон. И за тази цел ще са нужни много по-малко хора. А големият екип от изпълнители ще се измести в Индия.

— А хората в България? — попита Грант.

— Хората ще продължат някъде другаде! Опитът им в МаркетПауър ще бъде златен за тях, ще са работили за нас няколко години, ще са се научили на толкова много неща. Но на нас, след четири години, вече няма да ни трябва повече нищо от уменията им.

— И все пак още не разбирам защо такива две стъпки да са по-добри, вместо направо да отидем в Индия и да подготвим хората там, колкото и време да ни отнеме? Защо да се бавим и да заплащаме по-висока цена в България?

— Да, конкурентите ни подминаха България и някои други страни, тъй като заплащането на този вид работа в Индия е още по-ниско.

— Но отиването им директно там е най-голямата им грешка. Не забелязваш ли, че иновациите, използвани в продуктите им, намаляват все повече и повече? Те изостават именно заради „маймуните“ там. Първо, времето за обучение на специалисти се оказа в пъти повече от прогнозираното. Но това не е най-важното. Много по-важно е, че огромна част от хората там са израсли в бедност и в постоянна тревога. Те са оперирани от иновативност!

— Те биха направили всичко друго, но не и да предлагат нови идеи и нестандартни решения на възникнали проблеми. За тях новата идея е риск. А никой няма да посмее да си рискува мястото. Затова, дори и да дават идеи, те ще са елементарни и безрискови дреболии.

— Конкурентите ни не предполагаха къде точно ще се озоват. Не очакваха, че това е омагьосан кръг — гарантираха си наемането на най-добрите, като предложиха най-високите заплати. Само че точно тези заплати спират всякаква идейност и креативност, защото на това място тези заплати водят до вкопчване. Хората им са вкопчени и уплашени да не направят някоя мъничка погрешна стъпка и да изгубят работата си. И в резултат — никой няма да предлага нови идеи, за да решава възникналите проблеми. За съжаление, нестандартното мислене не се налага с принуда. Така че, дори да го изискват от тях като служебно задължение пак няма да постигнат нищо. Докато ние, когато отидем там, няма да искаме от тях нищо подобно, нашите процеси вече ще са готови и те ще бъдат само изпълнители.

— Няма ли да сме много очевидни? Сега, докато си го говорим, никой не знае, но започнем ли действия, би било лесно за конкурентите да разгадаят плана ни…

— Напротив. Не забравяй, ние сме Сянката, вечният последовател, вечният изоставащ. Просто, както винаги, ще изглеждаме много по-назад от тях. И трудно, но неизбежно сме се довлекли до идеята, че се налага да изнесем голяма част от бизнеса си извън Англия. Но не сме се осмелили да стигнем чак до Индия и заради своя консерватизъм сме стигнали само до България. Ще ни наблюдават и ще се подсмихват, когато четат годишните ни отчети. Може дори да ни се подиграват. Но в същото време техният информационен продукт ще изостава.

— В следващите две години ние няма да показваме на пазара нашите нови разработки. Ще продължаваме да бъдем в сянка. А после изведнъж ще направим удара.

— И най-хубавото е, че когато след тези четири години стигнем до Индия, ще вземем поне половината от кадрите на конкурентите ни, които отдавна са там.

— И как точно ще стане това? Нали другите ще са се установили, ще…

— Просто ще предложим на техните специалисти повече, отколкото вземат в момента; ще им предложим по-добре платена и по-лесна работа, с работно време от 9 до 6.

— И как, според теб, ще се получи? След като наемем тъй наречените „маймуни“, ще изгубим за месеци наред всякаква конкурентоспособност. Даже и да сме отишли малко или много по-напред от конкуренцията, ще се забавим и те ще наваксат. Няма да стане.

— Забравяш за иновациите! Ще запазим екипа от финансисти в Лондон. Част от задачите им ще бъдат новите идеи.

— Едно е шепа хора, друго е огромен екип от мислещи глави. По-добре е голям басейн от хора, понякога от големия басейн изскача чудо, нещо много добро. Този екип в Лондон, колкото и да е добър, вече не е мотивиран да търси подобрения по същия начин. На много от тях рутината им пречи да измислят нещо различно, просто защото такова усилие не им е необходимо. И ако те не предлагат нововъведения — увисваме. Понеже, както и ти самият казваш, притиснатите до стената „маймуни“ в Индия няма да дават идеи.

— Тогава ще наемаме периодично по един малък екип само за иновации.

— Рисковано е. Ако наемем временен екип в отдел „Иновации“, те ще снасят всичко на конкуренцията. И защо да не го правят? Това са хора без отношение към фирмата, без тревоги за бъдещето си в нея. За малко повече пари — подкуп, който за конкуренцията ще е стотинки — ще продадат всичко. Няма как идеите за иновации да дойдат отвън и да останат само за наше ползване.

— Тогава, освен компютърния отбор, да запазим и малък екип за иновации в България?

— Отново опираме до малкия брой!

— Ще запазим най-добрите. Най-доказалите се. Ще ги мотивираме с големи бонуси и с пътувания. Кой в тази страна може да си позволи подобен лукс? И ще бъдат мотивирани, за разлика от екипа в Лондон, както ти казваш, защото те няма да са презадоволени, но по-важното — те ще бъдат „оцелелите, най-добрите, най-важните“. Ето как ще се запази и отношението им към фирмата.

— Ще ги назначим в отдел „Проверка на качеството“, ще изглеждат като дребни и незначителни риби и дори няма да привлекат вниманието на конкуренцията.

— Даже може те самите да не научават какво точно правят. За тях ще са стандартни процедури, не нещо значимо с название „иновации“.

— Започва да звучи като план. Проучени ли са и офис пространствата и колко ще ни струват?

— Естествено. В страна с над 30% незаети офис площи не е трудно да се намери изгоден вариант.

Байлов усети таеното с години отвращение към България да се надига отново. Колко калпаво е било управлението и колко жалък е бил частният сектор, за да се стигне до чак такъв балон в такава малка страна! Балон, след който остават 30% незаети офис площи, когато в Лондон в най-кризисните месеци не се е стигало до повече от 11%.

Но нямаше нищо за чудене! Той си спомни статистиката за сивата икономика в България — тя имаше дял над 30%. Над 30%! По дяволите всичко там — дори мафията в тази страна беше отчайващо тъпа. Вместо да поддържа около 15-20% производство в сивия сектор, за да има от какво да се краде, те минаваха всякаква разумна граница и сами си спираха кранчето.

И всичко пред очите на тази спяща сган, българския народ.

Байлов си спомни съседа от детството си. Съседът, с когото родителите му някога споделяха радости и мъки. Един ден на него му дадоха пари, много пари. Но не защото реши сложна задача или извърши трудна работа. Беше направил услуга на човек, който не искаше да чака решение по нормалния ред и можеше да плати за това.

После същият съсед си построи голяма къща и опънал крака пред огромния си цветен телевизор поучаваше бащата на Байлов, че най-добре е и той да намери някак да се оправи. А не да се занимава с глупави опити да поправи системата.

„Така или иначе нищо няма да се промени, по-добре всеки сам да намери как да се уреди“ казваше той.

Същият този съсед отгледа три деца, като ревниво им повтаряше да внимават да не си изпуснат късмета. Под късмет разбираше, естествено, далаверата, откъдето и да се появи тя.

Но по време на онази презентация в Лондон съседът отдавна нямаше значение.

В 14:48ч. Грант стисна ръката на Байлов — „Накарай ни да се гордеем!“ — офис в България щеше да има. Планът на Байлов беше пуснат в действие. И този план се превърна в решаващия фактор за възхода на МаркетПауър.

В 01:18ч. същата нощ, през 2009г, в лондонския офис Байлов подреди и прибра в чекмеджето си записките, с които беше убедил борда на директорите. Облече палтото си, взе чадъра си и се качи в спрялата пред сградата служебна кола. Чистачките ритмично изтриваха капките дъжд от предното стъкло, докато Байлов гледаше размазаните контури на светещите сгради на Лондон.

Пресичаха лондонския мост, когато в далечината той видя големия светещ надпис „MarketPower“.

— Красива сграда и красиво лого, г-н Байлов — възкликна шофьорът.

— Не е само сграда и лого, Мичъл. Това е една сбъдната мечта. И тя тепърва ще блести още по-силно.

Бележки

[1] CEO — Chief Executive Officer, в превод от английски — главен изпълнителен директор. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Светозара Давидкова Главен изпълнителен директор (3)

Метаданни

Данни

Главен изпълнителен директор

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част първа

Светозара Давидкова
Главен изпълнителен директор (3)