Итало Калвино
Две интервюта по проблемите на науката и литературата (2)

II

Интервю, дадено на Младен Макиедо за списание „Коло“, Загреб, бр. 10, 1968 г., по въпросите: 1. за просветителството днес, 2. за науката и моралните ценности и 3. за отношението научен език литературен език.

1. В този момент терминът „просветителство“ не е много популярен. Просветителството е обвинение, че в него именно се корени технократската идеология, която държи властта в индустриализираните страни и срещу която се бунтува младежта в цял свят. Основният текст, от който води началото си тази критика, е книгата на Хоркхаймер и Адорно „Диалектика на просветителството“, излязла преди тридесетина години в Съединените щати, а преди петнадесет и в Западна Германия: авторите започват направо от „Одисея“, разглеждайки я като пръв манифест на буржоазната просветителска и технократска идеология. Аз не съм много убеден в състоятелността на тези тезиси. Одисей ми е бил винаги много симпатичен. Но не съм склонен да приема току-така етикета на „неопросветител“, който различни критици ми лепват — някои в положителен, а други в ограничителен смисъл. Вярно е, че осемнадесетият век е все още един от историческите периоди, от които се възхищавам именно защото го преоткривам като все по-богат, разнолик, пълен с противоречиви ферменти, живи и до днес. Продължавам да чувствувам жив духа, с който преди единадесет години написах „Баронът по дърветата“, своего рода Дон Кихот на „философията на Просвещението“.

2. Не вярвам, че е възможно да се търси оправдание за моралния релативизъм в съвременната наука и по-специално в теорията на относителността. Напротив, нашата епоха се характеризира с ясно разграничаване на науката и моралните ценности, което ще рече, че моралната отговорност не може да бъде скривана зад користни оправдания. От друга страна, мисля, че и в миналото проблематичното, винаги носещо риск морално търсене е било по-важно от компактността на ясно дефинирани етикети. Един християнин, прекалено сигурен в това кое е справедливо и кое не, никога не е бил добър християнин. А и най-рационалната и универсална етика, каквато се опита да изгради Кант, изисква при всяка нова ситуация да се тръгва от нула. Тази етична проблематика е намерила у марксиста крайната си завършеност; марксистът е онзи, който знае, че всяка ценност може да бъде отречена (или преутвърдена) в хода на историческия процес от друга противоположна, антиетична ценност. Голяма част от творчеството на Бертолт Брехт е изградена на тези безмилостни преобръщания.

И въобще, моралните проблеми не се поставят на равнището на литературата, а на равнището на практическото поведение. Литературата изгражда автономни фигури, които могат да служат като еталон за съпоставяне с практическия опит или с други умствени конструкции. И единствено чрез това съпоставяне от страна на читателя литературата може да се включи като активен морален елемент, т.е. само чрез съпоставянето на ценностите, които читателят търси, с онези, които литературната творба подсказва или съдържа в себе си. Но това размишление трябва да бъде критично и тъкмо затова „морализаторската“, „градивната“ и „възпитаваща“ литература никога не е служила за морален стимул, с единствено изключение за читателя, който я демистифицира и открива фалша и лицемерието й.

Ако в разказа си „Преследването“ казвам, че „преследвачи-преследвани“, е една система, всеки преследван е същевременно и преследвач (или трябва да се, превърне в преследвач), аз преди всичко следвам една формална, бих казал почти геометрична логика, имплицитна на разказа. Но същевременно казвам и още нещо, което може да предизвика морал на активност у читателя. Читателят може да отхвърли или да приеме тази метафора и ако я отхвърли, той ще бъде в състояние да осъзнае по-добре онова, което иска да отхвърли, а ако я приеме — ще бъде подтикнат да се замисли задълбочено и критично над една такава непоносима ситуация. Важното е читателят да открие в разказа въображаем материал, който да резонира у него със специфичния си език, да предизвика реакции и контрасти.

3. Научният език клони към чисто формален, математически, основан на абстрактна логика начин на изразяване. Той си изгражда система от ценности, при която всяка дума, всеки знак представлява ценност поради самия факт, че е бил избран и фиксиран върху страницата. Не може да има никакво съвпадение между двата езика, но — именно поради абсолютното им различие между тях може да възникне предизвикателство, съревнование. При дадена ситуация е възможно литературата да послужи косвено като подтик за учения: като пример за смелост на въображението, за крайни изводи от една хипотеза и т.н. По същия начин, при друга ситуация, може да стане и обратното. В този момент моделът на математическия език, езика на формалната логика, може да спаси писателя от износването, в което са изпаднали думи и образи вследствие на фалшивата им употреба. Но и тук писателят не трябва да си мисли, че е намерил нещо абсолютно; и тук примерът на науката може да му бъде от полза: търпеливо и скромно да смята всеки резултат като частица от една може би безкрайна поредица от апроксимации.