Итало Калвино
Паломар (10)

Вселената като огледало

Господин Паломар страда много от това, че трудно установява контакт с ближния. Завижда на хората, които имат дарбата да налучкат какво точно да кажат, как точно да общуват с другите; завижда на ония, които се чувствуват добре с всекиго и карат другите да се чувствуват добре с тях; на ония, които се движат с лекота между хората и знаят кога трябва да се отдръпнат и защитят, кога и как да спечелят симпатията и доверието на другите; на ония, които дават най-доброто от себе си в отношенията си с другите и предразполагат другите да дадат най-доброто от себе си; на ония, които знаят веднага как да преценят някого по отношение на себе си и по принцип.

„Тези дарби — мисли си господин Паломар със съжалението на човек, лишен от тях — са дадени на ония, които живеят в хармония със света. На тях им се удава да установят приятелска връзка не само с хората, но и с вещите, местата, ситуациите, случаите, с движението на съзвездията в небосвода, с групирането на атомите в молекулите. Тази вълна от едновременни събития, която наричаме вселена, не помита щастливеца, който умее да й се изплъзне през най-тесни пролуки сред безкрайните комбинации, пермутации и вериги от последици, избягвайки траекториите на убийствените метеорити и засичайки единствено прелитащите благотворни лъчи. Който е приятел на Вселената и на когото Вселената е приятел. Да бих могъл и аз да бъда като тях!“ — въздиша Паломар.

Решава, че ще се опита да им подражава. Всичките му усилия отсега нататък ще бъдат насочени към постигането на хармония както с ближния му от човешкия род, така и с най-отдалечената спирала на галактиките. Поради това, че с ближния си има много проблеми, като начало Паломар ще се опита да подобри отношенията си с вселената. Избягва и свежда до минимум срещите със себеподобните си; привиква да създава вакуум в ума си, откъдето прогонва всички неудобни присъствия; наблюдава небето през звездните нощи, чете астрономически книги, навиква с идеята за небесните пространства, за да стане тя част от умствената му покъщнина. После се старае мислите му да държат сметка едновременно за най-близките и за най-отдалечените неща: когато пали лулата си, вниманието му към пламъка на кибритената клечка, който при следващото дърпане би трябвало да стигне до дъното на чашката и бавно да превърне в жар тютюневите ресни, не трябва нито за миг да откъсва мисълта му от онази нова звезда в Големия Магеланов облак, която избухва точно в този момент, т.е. преди няколко милиона години. Мисълта, че във вселената всичко се свързва и предава, не го напуска никога: една промяна в светлината на мъглявината на Рака или сгъстяването на едно кълбовидно струпване в Андромеда не могат да не дадат отражение върху функционирането на неговия грамофон или върху свежестта на салатата му от кресонови листа.

Когато е убеден, че е разграничил точно мястото си сред нямата шир на нещата, плуващи в празното, или сред прашеца от настоящи или възможни събития, който изпълва времето и пространството, Паломар решава, че е дошъл моментът да приложи тази космическа мъдрост в отношенията със себеподобните си. Бърза да се върне в обществото, завързва нови познанства, приятелства, служебни връзки, подлагайки на внимателна проверка отношения и чувства. Очаква най-после пред него да се разкрие един човешки пейзаж, ясен, безоблачен, в който ще може да се движи уверено и точно. Но така ли е? Нищо подобно. Усеща, че затъва в каша от недоразумения, суетни, компромиси, грешни стъпки; най-незначителните въпроси стават мъчителни, най-сериозните — незначителни; всяко нещо, което казва или прави, излиза несръчно, фалшиво, колебливо. Какво куца?

Ето това: съзерцавайки звездите, той е свикнал да се смята за безименна, безплътна точка, едва ли не забравил, че съществува. За да влезе сега в делови контакти с човешките същества, е нужно да включи в играта собствения си Аз, който той не знае вече къде да търси. Човек би трябвало да умее да се държи с всяко отделно лице, да е сигурен в реакцията, която присъствието на това лице ще събуди в него — неприязън или привличане, оправдан или мним авторитет, оказано или наложено влияние, любопитство, недоверие или безразличие, власт или подчинение, ученолюбивост или обучение, спектакъл, в който той е актьор или зрител, — и въз основа на тези реакции или на противореакциите на другия да установи правилата и ходовете на партията, която иска да изиграе. За тази цел, преди да започне да наблюдава другите, човек трябва добре да знае кой е самият той. Познанието на ближния има следната особеност — че минава задължително през познанието за нас самите, а именно това липсва на Паломар. Нужно му е не само познание, но и съгласие със собствените цели, подтици и средства, което ще рече обладание на собствените склонности и действия, които той да контролира и направлява, без да насилва или потиска. Хората, у които той харесва правилните и непринудени думи или жестове, преди още да са в сговор с Вселената, са в сговор със самите себе си. Понеже не се обича, Паломар винаги е избягвал да се срещне лице в лице със себе си; затова е предпочел да се скрие сред галактиките. Сега разбира, че още преди е трябвало да потърси този сговор със себе си. Изглежда, Вселената може спокойно да следва своя ход, но не и той.

Единственият път, който му остава, е следният: отсега нататък ще се посвети на опознаването на себе си, ще изследва своя вътрешен мир, ще очертае диаграмата на своята душевност, ще извлече от нея нужните формули и теореми, ще насочи телескопа си към орбитите, белязани от хода на живота му, вместо към тези на галактиките. „Не можем да опознаем нищо извън нас, прескачайки нас самите — мисли той сега. — Вселената е огледало, в което можем да съзерцаваме само онова, което сме се научили да познаваме в себе си.“

Завършва и тази фаза от търсенето на мъдростта. Най-после погледът му ще може спокойно да се шири вътре в самия него. Какво ще види? Ще му се представи ли неговият вътрешен свят като безкрайно спокойно кръжене на една светлинна спирала? Ще види ли да плуват мълчаливо звезди и планети по параболите и еклипсите, определящи човешкия характер и съдба? Ще може ли да съзерцава онази сфера с безкрайна окръжност, която има за център Аз и център във всяка точка?

Отваря очи: това, което му се представя, е сякаш същото, каквото е било всеки ден — улици, изпълнени със забързани хора край високи ожулени зидове, които си проправят път с лакти, без да се погледнат в очи. В дъното звездното небе пръска неравномерни отблясъци като засякъл механизъм, който се тресе и скърца с всичките си несмазани сглобки — предният пост на една застрашена, сгърчена вселена, живееща без покой, като господин Паломар.