Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пирати (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Freibeuter des Herzens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Карин Робърдс

Заглавие: Необуздана страст

Преводач: Пепа Димова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Полиграфия АД — Пловдив

Излязла от печат: октомври 1993

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-92-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8359

История

  1. — Добавяне

3.

Затворът „Нюгейт“ беше все тъй зловещ, както бе останал в спомените на Джон. Влагата проникваше и се стичаше на едри капки по сивите каменни зидове, които на места вече бяха покрити със зелена плесен. Миризмата на влага и вонята на човешки изпражнения бяха непоносими. Може би беше добре, че през последните три дни не бе получил нищо друго за ядене, освен едно парче корав хляб, мислеше си Джон, седнал на грапавия каменен под, покрил краката си с ръце, за да се постопли малко.

Единственото, с което беше облечен, бе панталонът му, мръсен и вече съдран. Всички други дрехи му бяха конфискувани, докато лежеше в безсъзнание от нанесените удари по време на опита му да избяга. Голите ръце, гърдите, та дори и стъпалата му бяха настръхнали от студа. Господи, колко студено беше тук! При изграждането на тоя затвор, изглежда, майсторите са искали да спестят разходи на управляващите — туберкулозата в някои случаи би могла да свърши работата на палача.

Едно от малкото предимства, които има осъденият на смърт, разсъждаваше цинично Джон, бе това, че лежи в единична килия. Тя представляваше влажна дупка, широка пет стъпки и дълга осем, в най-долната част от зидовете на затвора. Беше тъмно като в рог и само фенерът на минаващ полицай хвърляше по някой лъч светлина. Тъй като присъдата му трябваше да се изпълни скоро, както и поради факта, че веднъж вече бе избягал, бяха го изолирали напълно. Не би му се удало да избяга отново.

Нямаше никакви мебели, нищичко, което би могло да служи за легло, нито пък за нощно гърне. Беше принуден да използва един ъгъл от килията си като нужник. Това бе само едно от унизителните неща, на които полицаите злорадо се надсмиваха. Джон се стремеше да изхвърли от мислите си този ъгъл, напомнящ му прекалено много за полуобезумялото, умиращо от глад и потънало в мръсотия същество, в което се бе превърнал преди. Е, сега не би имало толкова време, за да стигне дотам, мислеше той, опитвайки се да не изгуби чувството си за хумор.

Божичко, колко беше гладен! Течаха му лигите, щом си представеше прекрасни и най-вкусни ястия да се редят пред очите му… Изведнъж му стана лошо, главата му клюмна на коленете. Празният му стомах започна да курка. С всички сили се опита да се избави от опасните мисли за ядене.

Кети — красивото й лице с големите сапфиреносини очи и тръпнещите розови устни заместиха представата за шунката в мислите му. Но този образ му донесе още по-голяма болка. От онази нощ, когато половин дузина яки полицаи го извлякоха от дома на леля й, не бе чул нито дума за нея. Пред закона тя не бе негова жена — мазният, дребен братовчед му даде да разбере това. Но какво се беше случило с любовта, която тя изпитваше към него, както винаги твърдеше? Какво се беше случило със сина им, с дома им, с плановете им за бъдещето? Колкото и да го болеше от мисълта, че го е измамила, постепенно Джон започна да смята, че е вярно. Не беше го посещавала, не беше му писала, нито пък му бе пращала някаква вест по някой от стражите. Като че ли предпочиташе да забрави неговото съществуване сега, когато оковите на брака вече не я свързваха с него. След по-малко от седмица той ще е мъртъв: нямаше и най-малката възможност за бягство. Мъчеше го мисълта, че Кети не идва поне да го види за последен път.

Той беше се опитал. Господ е свидетел, че се бе опитал! Направи всичко, което можеше, за да й предложи нещата, на които бе свикнала; но той знаеше, че животът с един дребен, не особено преуспяващ памукопроизводител не би могъл да се сравнява с това, което би могла да има, ако не й беше объркал живота. Ако не я бе отвлякъл и не я бе направил своя любовница, тя би могла да се омъжи за когото пожелае. Щеше да е богата и да има достъп до най-висшите кръгове на обществото. Откакто се ожениха, не го напускаше страхът, че един ден тя ще съжалява и ще го напусне. Този страх, както и мисълта, че е отново в света на блясъка, който преди време е бил всичко за нея, победиха разума му и го накараха да потегли колкото може по-скоро за Англия. Джон се усмихна горчиво. Опасността да го обесят му се струваше незначителна пред опасността да загуби любовта на Кети. И ето, сега се намираше тук, в тоя зандан, беше изгубил вече жена си, а скоро щеше да изгуби и живота си. Какъв глупак се оказа!

Въпреки това все още таеше малка надежда. Може би нещо я възпираше да дойде — вероятно баща й беше в тежко състояние и не можеше да го остави. Джон знаеше колко е пресилена тази мисъл, но бе единствената, която го поддържаше. Но от време на време у него започна да се обажда и цинизмът. Да, жените бяха създания двулични, интересуваха се единствено от това мъжете да ги обсипват с бижута. Сам си беше виновен, че бе позволил на едно красиво лице и на меките очертания на плътта да притъпят способността му за преценка.

Образът на Кети го преследваше денонощно — така, както я бе видял последния път, в ръцете на друг мъж, богат лорд, макар да беше дебел и с окапала коса. Тази мисъл го караше да стиска юмруци и да скърца със зъби. „Тя ми принадлежи! Моя е!“ Можеше да ревне и се презираше за това. Но въпреки всичко седеше превит на студения каменен под, часове наред се взираше в желязната врата на килията и се надяваше, противно на разума, да види отново жената, която обичаше.

Кети беше напълно отчаяна. Последните няколко дни беше прекарала в тичане по съдии, из общинските управи, използвала бе връзките на семейството си, без да се срамува, опитала бе да смекчи присъдата на Джон с ласкателства, обещания, накрая дори с просия. Молбите й попадаха в глухи уши. Съдиите единодушно считаха Джон за пират и убиец, заслужил въжето. Казваха, че съжаляват за нея и за сина й, но не биха могли да направят нищо. Екзекуцията би трябвало да се извърши в седемдневен срок и нищо не би могло да я отмени.

Баща й, чието състояние се подобряваше, все още беше твърде слаб, за да помогне. Освен това Кети много се страхуваше, че ако разбере за арестуването и предстоящата екзекуция на Джон, може да не го преживее. Марта и Мейсън бяха ужасени и съчувстваха много на Кети, но това не й помагаше. Необходимо й беше някакво чудо, за да спаси живота на съпруга си.

Шест дни преди екзекуцията, след всекидневните опити, тя отново отиде в затвора и отново не я пуснаха да влезе. Казаха, че щом затворникът веднъж вече е бягал, не може да се поеме рискът да се пускат посетители при него. Дори и самата екзекуция щяла да стане вътре в затвора, на специално направена бесилка.

Потънала в сълзи, Кети се върна в дома на леля си. Всичко, което й оставаше, бе да помогне на Джон да избяга, но нямаше никаква представа, как да го направи. Обзе я паника, но тя я потискаше. „Мисли! — казваше сама на себе си. — Мисли!“

Седнала на стола люлка, несъзнателно се люлееше напред-назад, риданията почти я задушаваха. О, божичко, какво можеше да направи сега?

— Грижи ли имаш, братовчедке? — ехидният глас на Херълд прониза болката й. Кети се обърна към него и го погледна като див звяр. Той беше виновен за всичко, което се бе случило. Ако Джон умре, все едно че Херълд бе насочил пистолет към него и натиснал спусъка.

— Не вярвам да плачеш за пирата, нали? — лицемерно попита той. — Само си губиш времето, мило дете. Все едно че вече е умрял. Нищо на света не би могло да му помогне, освен ако…

Кети знаеше, че той я измъчва нарочно, но въпреки това автоматично отреагира на въдицата, която й подхвърли.

— Освен ако какво? — очите й фиксираха пълното лице на Херълд.

— Освен ако имаше някой с голямо влияние, който да пусне в действие връзките си. Някой, като сър Томас например…

— Ти знаеш, че такъв шок ще го умори — отвърна яростно Кети и отново потъна в стола. Знаеше си, че Херълд не ще й предложи нещо свястно, но все пак…

— Или пък някой като мен — допълни той. Сърцето на Кети замря.

— Ти? — тихо изрече тя. — Ти би могъл да ми помогнеш?

— О, да, бих могъл — отговори Херълд и приглади небрежно едно копче на кафявото си копринено яке. — Ако поискам.

Мислите на Кети се изпреварваха една друга. Херълд беше благородник и по някаква необяснима причина в съда доста го тачеха. Би било възможно да има начин да й помогне — изненада се, че тази мисъл не й бе минала все още през главата. Но защо пък ще иска да й помага? Макар че имаха кръвна връзка, той не беше особено добре настроен към нея, а към Джон изпитваше омраза. Очите й се свиха. Каквото и да е необходимо за това, трябва да го предума.

— Какво ще искаш, Херълд? — с големи усилия успя да попита със спокоен тон.

— Трябва да видим колко струва такъв един пират в днешно време. Предполагам, че ще е цяло състояние. Не само няколко дребни монети.

— Ще ти платя колкото искаш, Херълд. Можеш да получиш всичките ми пари. Имам много и досега не съм изхарчила нито едно пени от тях.

Тя изстреля тези думи, преди още да е успяла да се овладее. После прехапа устни, защото осъзна, че е направила грешка. Очите на Херълд светеха със задоволство; устните му се разтегнаха в злорада усмивка.

— Всичките ти пари — това е голямо изкушение. Но… няма да стане така, знаеш ли? Не можеш да подаряваш парите си току-така. Те се намират в тъй наречения фонд на попечителите по наследството.

— Аз… аз ще намеря възможност да ги взема, Херълд. Или бих могла да даря състоянието си — Кети беше възнегодувала вътрешно срещу собствения си умоляващ тон, но не можеше да го промени. Би направила всичко, за да спаси Джон.

— Не знам, не знам… Като се замисля за всички, които е убил този пират, за всички кораби, които е ограбил, кръвта ми се смразява. Сигурно ще е добра услуга на човечеството, ако го обесят, а както знаеш, аз съм готов винаги да служа на човечеството.

— Ти се наслаждаваш на всичко това, нали? — Кети бе станала, а сините й очи го стрелкаха като със светкавици. Херълд също я фиксираше и изведнъж в него отново се пробуди желанието. Тя наистина бе привлекателна, той я желаеше така, както искаше и парите. Изглежда, че взе решение.

— Ще ти направя една услуга, братовчедке: ще се оженя за теб. Дори ще ти оставя копелето, но да не ми се мярка пред очите.

Това бе съвсем ясна констатация. В продължение на минута Кети стоеше безмълвна.

— Аз… аз… Ти не искаш да се жениш за мен, Херълд — успя да каже накрая и облиза пресъхналите си устни. Като че ли най-кошмарният й сън се сбъдваше. — Не съм подходяща партия за теб. Ти имаш нужда от равностойна жена, някоя млада лейди с добро име. Ако искаш да се ожениш за мен само заради парите, ще намеря начин да ги получиш, кълна ти се.

— Да, признавам, че парите играят голяма роля — самодоволно рече Херълд. — Но аз искам и теб. Ти ме мразиш, нали, Кети? Е, аз не харесвам хора, които ме мразят. Ще ми платиш за това — в леглото!

— Не, не мога — отвърна Кети, изведнъж й прилоша, като си представи всичко.

— Дори и за твоя пират ли не можеш да го направиш? — задълба той. — А пък аз мислех, че го обичаш. Само тогава бих му помогнал, скъпа братовчедке. Ако ли не, ще увисне на въжето.

— Херълд, моля… — Кети осъзна, че е впримчена. Само след шест дни Джон би бил мъртъв, ако тя не направи нищо за него, а Херълд й предоставяше все пак една възможност да го спаси. Но щом се омъжи за Херълд, завинаги би прогонила Джон от живота си. Той никога не би й го простил, за него това щеше да е предателство, а освен това тя би била жена на друг.

— Тези са условията ми! Но, както виждам, не те заинтересуваха — Херълд се завъртя на токовете си и тръгна към вратата. Кети гледаше след него нерешително, с болка.

— Херълд, чакай! — извика Кети едва когато той вече излизаше. Бавно се обърна и я погледна, след което се усмихна триумфиращо. — Аз… аз ще се омъжа за теб — каза тихо Кети. Сякаш някой разкъса сърцето й.

Той веднага се озова до нея.

— Бях сигурен, че ще постъпиш разумно.

Призля й, когато я обгърна с ръце.

Неговото докосване я отблъскваше. Усещаше влажните му ръце през плата на роклята си, докато опипваше гърба й. Устните му бяха отпуснати и мокри, той я целуваше, сякаш искаше да вземе сладостта на устата й. Кети се гърчеше в ръцете му, очите й бяха затворени, а ръцете — свити в юмруци. Опитваше се да пропъди мисълта, че щом се е съгласила да се омъжи за него, му е дала правото да я целува. След сватбата той ще може да прави с нея каквото поиска. Ужасяваше се при мисълта, какво би могъл да пожелае от нея в леглото. „О, Джон!“ — викаше сърцето й, но тя знаеше, че трябва да търпи Херълд. Друг избор нямаше.

— Ще се оженим вдругиден — каза Херълд, когато най-сетне се отдели от нея. — А след сватбата ще очаквам повече отзивчивост, скъпа моя. Ти не си вече неопитна девственица.

Той понижи тона си в последното изречение и тя с удоволствие би го ударила, но беше принудена да разчита на него. И двамата го знаеха.

— А Джон? — попита Кети.

— Ще се погрижа за това — след сватбата ни — с тези думи Херълд се обърна и напусна стаята.

Техният сватбен ден — за Кети втори такъв — беше най-кошмарният ден в живота й. Очите й, червени и подпухнали от плач, бяха пълни със сълзи. Цяла нощ не бе спала. Всичко в нея се надигаше срещу това, което смяташе да извърши. Да се омъжи за Херълд, да бъде негова жена — дори само от тази мисъл й прилошаваше. Марта, която подсмърчаше зад нея, докато я обличаше, също я разстройваше. В други случаи тя виждаше поне малък лъч надежда, но сега бе толкова объркана, колкото и Кети. Те със сигурност представляваха най-тъжната двойка, подготвяща се за сватбена церемония.

Две неща поддържаха все още духа на Кети: мисълта за тялото на Джон, висящо на бесилка, стягаща гърлото му, за хубавото му лице, посиняващо и подпухнало, разкривено в гримаса от болката; и надеждата, че ще успее по някакъв начин да се измъкне от Херълд. Ако удържеше обещанието си и веднага след сватбата съдействаше да освободят Джон, би било възможно да не се стигне до края. Ако можеше да го държи далеч от леглото си, докато освободят Джон, би успяла. Веднага би могла да внесе искане за анулиране на брака. Кети знаеше, че такъв план е съвсем непочтен. Но това й беше безразлично.

— Веднага след церемонията вероятно ще се върнем тук — каза Кети, обърната към Марта. — Може обаче Херълд да поиска да спрем някъде, за да празнуваме — тя наблегна горчиво на последната дума.

— Ужасно е, че трябва да преживеете това — изрече Марта и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Не се безпокой, Марта. Каквото и да стане — има начин да се оправи.

— Надявам се, наистина се надявам — Марта я прегърна бързо, Кети отвърна на прегръдката напълно отчаяна. После, доколкото можа да събере кураж, излезе от стаята и тръгна надолу, където я чакаше Херълд.

Само час по-късно, в едно мизерно общинско помещение в лондонско предградие Кети стана лейди Стенхоуп. Ръката й видимо трепереше, когато я протегна към Херълд, за да получи пръстена му. Погледна белите си треперещи пръсти и с ужас видя, че е забравила да свали златния пръстен с диаманти, подарен преди много месеци от Джон. Лицето на Херълд потъмня от ярост, щом проследи погледа й и понечи да свали пръстена, но Кети го изпревари и сама стори това. За момент стисна пръстена здраво в ръката си, после, поглеждайки Херълд покорно, го пусна в чантата си.

След като всичко мина, тя изтърпя възторжените благопожелания на леля си и като замаяна хвана Херълд под ръка, за да я изведе навън. Денят беше мрачен и сив, по павираната улица се стелеше мъгла. Херълд я качи в покрит файтон и тя се сви в най-отдалечения ъгъл. Би предпочела открита кола. Съвсем в негов стил щеше да бъде да се опита да прояви сексуална близост по пътя за дома и тъй като животът на Джон все още бе в ръцете на Херълд, тя би трябвало да приема всичко.

Той се качи, усмихвайки се. Кети погледна бялата му кожа, която бе почти тъй мека и нежна като нейната, погледна закръглените му бузи, оредяващата рижа коса, надменно свитите устни, сините му изпъкнали очи и почувства омраза, толкова силна омраза, която сякаш обхвана цялото й тяло. Херълд седна внимателно, за да не намачка палтото. Като че ли това щеше да личи на фона на останалите му дрехи, в които изглеждаше като пъстра тропична птица.

— Ти се усмихваш, гълъбчето ми? — попита той саркастично, коментирайки вярно израза на лицето й. — Ще ти съобщя радостни вести. Сигурен съм, че си в очакване да разбереш подробностите по нашето сватбено пътешествие.

— Сватбено пътешествие? — повтори Кети, а по гърба й премина ледена тръпка.

— Ти не си очаквала сигурно, че ще предложа сватбено пътешествие на хубавата си съпруга, нали? Когато ме опознаеш по-добре, ще се убедиш, че не съм толкова неразумен! Довечера ще се качим на кораба „Тамаринд“ в Саутхемптън. Утре той ще отплува към Ла Коруня. Смятам да разгледаме Испания и после да се върнем по суша в Лондон. Около шест месеца ще сме на път.

При тази вест пред очите на Кети всичко се завъртя. Всичките й планове пропадаха, ако трябваше да живее шест безкрайни месеца заедно с него. Тя толкова бе разчитала на присъствието на баща си, на Марта, та дори и на леля си, които, предполагаше, биха възпрели Херълд да я застави насилствено да осъществи брачния акт. А сега…! При това съществуваше и Крей! Тя не би могла да го остави сам цели шест месеца. Също и баща си…

— Ти се шегуваш, разбира се — каза Кети, като се стараеше да изглежда спокойна.

— Не се шегувам, гълъбче — отвърна Херълд, наслаждавайки се на нейната изненада. — Трябва да признаеш, в края на краищата, че е съвсем естествено един младоженец да иска известно време да бъде сам с невестата си. В брака има толкова неща, които с удоволствие се изживяват само от двама, не мислиш ли така?

Похотливият поглед, с който наблюдаваше тялото й, я накара несъзнателно да се свие. „Не, не мога“ — мислеше си тя. Като че ли всяка фибра на тялото й казваше, че трябва да скочи от файтона и да избяга, преди да е станало късно. Като си представеше как ръцете му опипват голото й тяло и как шишкавият Херълд се съединява с нея, изпита погнуса.

— Не мога да напусна Крей — каза тя твърдо.

— Твоето копеле не ме интересува, гълъбче, и би трябвало да си ми благодарна, че изобщо ти разрешавам да го задържиш. Първоначално и без това имах намерение да го дам в една от тези отлични институции, каквито има в изобилие в страната. Във всеки случай няма да допусна да ми развали плановете — с един жест на ръката той даде да се разбере, че с това темата Крей за него е приключена.

На Кети й прекипя, като го чу как нарича обичния й син „копеле“.

— Ти, ти…! — избухна тя, без да може да намери подходяща дума, с която да изрази отвращението си.

— Бих си държал езика зад зъбите, ако бях на твое място, гълъбче — сърдито я посъветва Херълд, а очите му блестяха весело, защото успя да предизвика такава реакция у нея. — Все още съществува онзи пират, нали? Ако искаш да ме предизвикваш, няма да си мръдна пръста, за да му помогна. Тогава ще го обесят, докато двамата с теб си караме сватбеното пътешествие.

Кети трепереше от гняв, а сега направо побесня.

— Ти ми обеща! — изсъска тя. — Даде ми думата си, че ще го спасиш, ако се омъжа за теб!

— И възнамерявам да удържа думата си — дотолкова, доколкото и ти спазваш спогодбата. Но не бива да забравяш, че докато пиратът лежи в затвора — вероятно доста години, — ще е необходима само една моя дума, за да го видиш обесен. Бих те посъветвал да помниш добре това, докато обмисляш как най-добре ще ми доставиш удоволствие!

Кети искаше да го убие. Ноктите се впиха в дланите й до болка. Ако Херълд я познаваше добре, щеше да осъзнае заплахата в погледа й. Но той не виждаше нищо друго освен една покорна жена и се поздравяваше за това, че е намерил чудесен начин да я държи в шах.

Кети го фиксираше доста време, сините й очи излъчваха огън. Тя се напрегна силно, за да се овладее и успокои. Както бе казал Херълд, той определяше нещата. Джон беше негов заложник и Херълд явно възнамеряваше да използва любовта на Кети, за да си осигури изпълнение на желанията. След като чу последната му заплаха, й се изясни напълно, че не й остава нищо друго, освен да върши това, което той изисква — може би години наред. Обзе я отчаяние. Защо не помисли по-рано за това? Но дори да беше, какво би могла да направи?

Файтонът спря. Кети погледна изненадана. Може би Херълд искаше да я унижи; възможно ли беше да са стигнали до къщата на леля й на площад „Гросвенор“? А къде иначе…?

— Сега виждаш ли, че си държа на думата, гълъбче? — попита Херълд с подчертано весел тон, докато кочияшът отваряше вратата от външна страна. Кети го зяпаше, не проумявайки къде са. След това през отворената врата разпозна сивите зидове на затвора „Нюгейт“. — Ще ме извиниш за един момент, за да спася твоя пират от заслужения му край — продължи Херълд. — И не забравяй, че очаквам от теб също да изпълниш обещанието си.

Кети не каза нито дума, а Херълд слезе. Тя бързо се прехвърли от другата страна, дръпна завеските настрани и вторачи очи навън.

Не мина много време и вратата се отвори рязко.

— Слизай, скъпа моя — заповяда Херълд с ухилена физиономия и й подаде ръка. Кети не се помръдна. — Не искаш ли да се сбогуваш с твоя пират? Уверявам те, че след днешния ден никога повече няма да го видиш. В края на краищата, не можеш да искаш от мен да позволя на съпругата си да посещава един затворник.

— Защо правиш това? — гласът на Кети беше съвсем слаб. Повече от всичко на света би искала да види Джон, да му каже, че го обича и да му обясни защо е извършила това, което вече бе факт. Но познаваше Херълд твърде добре, за да прозре, че той възнамерява нещо друго. Ясно беше, че планира някаква низост.

— Ти схващаш бързо, гълъбчето ми — сякаш за да потвърди мислите й, рече Херълд. — Имам да разчиствам една сметка с твоя пират. Трябва да знаеш, че ми нанесе твърде силни удари. Няколко дни се страхувах, че ми е увредил далака. Бих искал и аз да го накарам да изпита болка.

— Аз отказвам да участвам в това — бавно каза Кети и сви ръцете си в юмруци.

— Ти ще правиш това, което ти казвам, скъпа моя. Не забравяй: само една твоя дума или едно-единствено твое движение, което не ми хареса, и той ще виси на въжето. Независимо от това, ти не би трябвало да се вълнуваш толкова много — Херълд видя свитите й юмруци. — Гарантирам ти, че последното, което възнамерявам, е да измъчвам физически твоя пират. Аз съм джентълмен, в крайна сметка, за което често съжалявам. Бих желал само да му демонстрираш щастливия ни брак, затова искам от теб, гълъбичке, да се представиш като моя мила съпруга. Надявам се да бъдеш убедителна пред твоя пират. Сигурен съм, че обесването не е най-хубавият начин да се умре.

Кети го гледаше вторачено и почти се задушаваше от думите, които би желала да изрече. Ако Джон чуе, че се е омъжила за Херълд, това дълбоко би наранило сърцето му. Но по-добре беше да понесе тази болка, отколкото да умре. Освен това той вероятно би разбрал, че всичко, което е направила, е станало от любов към него и за да го спаси.

Херълд предчувстваше победата си и я гледаше. Брадичката на Кети се повдигна, а погледът й стана по-твърд. Тя щеше да вземе участие в дребната игра на Херълд, защото нямаше друг избор. Но един ден ще си разчисти сметките с него! С ледено достойнство му позволи да й помогне да слезе от файтона.

В затвора вонеше ужасно. Когато един раболепен полицай ги поведе по тъмните, влажни коридори, Кети не издържа и притисна парфюмираната кърпичка до носа си. Херълд последва примера й. Тя с отвращение видя как подсмърча през дантелената си кърпа.

Още по-мъчително бе да слуша стенанията на затворниците. Тихи стонове от болка и викове на отчаяние сякаш се сливаха в сатанински хор. Кети потръпна от ужас, като си помисли, че държат Джон на такова място. Даже и самата преизподня не можеше да е по-лоша!

В някои от килиите воплите бяха сърцераздирателни, затворниците се молеха за помощ и висяха по решетъчните прегради като маймуни в клетка. Херълд се извръщаше всеки път назад, крещеше, но веднага се опитваше да прикрие малодушието си, като викваше на полицаите, притичали се на помощ:

— Нашибайте ги! Нашибайте ги!

— Не! — викаше Кети ужасена, но беше твърде късно. Полицаите нахлуваха в килията и с огромни камшици шибаха наляво-надясно, при което ругаеха беззащитните затворници, отправяйки им цинизми. Херълд обгърна кръста на Кети и я подтикна да върви.

Ръката му продължаваше да лежи около кръста й, когато полицаят спря след малко и вдигна фенера високо над главата си, за да освети вътрешността на една малка килия. На Кети почти не й остана време да възприеме зелената плесен по стените, локвите по пода и вонята, когато погледът й се закова върху един измършавял и мръсен мъж, надигащ се бавно от пода. Той премигваше, като че светлината го заслепяваше, и се подпираше с една ръка по хлъзгавата стена, за да не падне. Черната му коса беше дълга и сплъстена, а долната половина на лицето му бе обрасла с гъста брада. Непроменени бяха само сивите му очи, които светнаха, отначало невярващи, а после — извънредно щастливи, че я виждат.

„О, Джон!“ — прозвуча в сърцето на Кети, но сякаш буца бе заседнала на гърлото й, дори дума не можеше да изрече.

— Кети — пресипнало каза той и пристъпи към нея несигурно. — О, Кети, скъпа, аз вече си мислех…

Той онемя. Очите му се облещиха, като видя Херълд, сложил ръка около кръста на Кети, без тя да се съпротивлява.

— Какво си мислеше вече, Хейл? — злорадо ухилен попита Херълд. — Продължавай нататък. Моята съпруга и аз се интересуваме много от това, което имаш да ни кажеш. Нали, скъпа?

Кети, чието сърце се разкъсваше, видя как Джон се сви конвулсивно, като че ли някой му беше нанесъл удар. Херълд също беше усетил това движение и триумфираше.

— Не е ли вярно това, любима? — продължи Херълд и пръстите му се забиха в кръста й, понеже тя все още не отговаряше.

— Да, Херълд — тихо промълви най-сетне. Очите й гледаха втренчено Джон: не искаше нищо друго, освен той да разбере защо го е направила и че трябва да вярва в любовта й.

— Ти… ти си се омъжила за него? — заговори Джон, а очите му изследваха лицето й.

Пръстите на Херълд отново се забиха до болка в кръста й, когато тя не отговори. Не бе сигурна дали можеше да го направи; като че ли не можеше да изрече нищо. Затвори очи и изпълнена с омраза към Херълд и към самата себе си, защото трябваше да причини такава болка на мъжа, когото обичаше, каза само „да“.

Дори на мижавата светлина успя да види как Джон стисна челюсти.

— Защо, за бога? — искаше да разбере Джон, без да снема поглед от лицето й.

Кети потръпна, защото знаеше, че не би намерила отговор. Херълд забеляза това и отвърна вместо нея.

— Беше достатъчно разумна, за да разбере какво е по-добре за нея, Хейл — каза той. — Сигурно и ти го знаеш. Та аз принадлежа на най-висшето съсловие на тази страна, а ти си един осъден пират. Освен това тя се омъжи за теб тогава само заради детето. Защо иначе една лейди с нейния произход би се омъжила за такъв мъж?

Джон не отвърна нищо, но очите му така горяха, като че ли искаха да пронижат Кети. Тя го гледаше онемяла и се молеше да не повярва в лъжите на Херълд.

— Кети? — едва успя да изрече той.

Тя чувстваше как я фиксира Херълд, пръстите му отново се забиха дълбоко в кръста й. Ако припаднеше, той щеше да изпълни заканата си и Джон да увисне на въжето… Тя знаеше това. Да противоречи на Херълд, означаваше да доведе Джон до смъртта.

— Той казва истината, Джон — каза тихо тя и можа да чуе, че Херълд почти измърка от удоволствие.

— И така, трябва да тръгваме — доволно рече Херълд. — Едва преди малко сключихме брак. Нямаме търпение да тръгнем на сватбено пътешествие. Тази вечер ще отплуваме за Ла Коруня — това е в Испания, — а после ще разгледаме Европа.

Той направи още едно движение, като че имаше намерение да тръгне, но се поспря и още веднъж се обърна.

— И още нещо, Хейл. Трябва да ти благодаря, че така добре си изучил моята съпруга по отношение на брачните й задължения. Както сигурно си спомняш, проявява се отлично в леглото.

Очите на Джон изразяваха неудържимо желание да го убие. Когато Херълд се завъртя на токовете си и дръпна Кети със себе си навън, беше се ухилил злобно подигравателно. Смутеният полицай вървеше напред и държеше високо фенера, за да виждат пътя.

„Джон, о, Джон, любими!“ — ридаеше Кети вътрешно, докато, препъвайки се, вървеше до Херълд по коридора. Малко преди да завият край ъгъла, който завинаги щеше да я отдели от Джон, тя съвсем рухна. Зад нея, от черния мрак на тъмницата, проехтя с неизразима болка дрезгавият вик на един мъж.