Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (64)

IV

На другата заран Иван се навдигна, едва проспал час или два. Застяга се мълчаливо за път, сякаш се боеше, че някой ще го чуе.

В дългия кожен кемер, останал навярно още от дядото Замбин, Иван напъха жълтиците си — всичко, което имаше на ръка; кемерът заприлича на смок — тъмен и лъскав. Само тежеше, както не тежи никоя змия — чисто злато. Превърза го почти на голо върху кръста си, намота отгоре пояса, а над него пристегна широк колан с калъфи за пищовите, за ножа и дивита. Другото — дрехи — взе от слугите. Не смееше да потегли, пременен като търговец, щяха да го пречукат на първия кръстопът. Така, с вехта аба, конопена риза и калпак от овча кожа, Иван приличаше на всеки селяк, хайдутин или кърджалия из султанската земя. Поне си мислеше, че им прилича.

Докато слугите оседлаваха коня му, Иван ровеше из старата ракла, търсеше нещо скрито. Най-сетне го намери: кожена кутийка. Откопча я. Върху тъмно кадифе, поохлузено от годините, лъсна златен кръст с рисунки от пъстра глеч. Тоя кръст бе носил винаги на път баща му, казваше, че му бил пък от неговия баща — всички Замбиновци виждали добро от тоя кръст. Иван не бе го взимал със себе си в никое от своите дълги странствувания. Защо сега го потърси? Може би се надяваше, че семейната муска ще запази и последния Замбин в трудния му път, или просто искаше да отнесе от къщи някакъв спомен.

Държеше кръста в ръка, унесен във всичко онова, което той му напомняше: дълъг керван натоварени коне, на чието чело яхаше дядото Замбин, едър, с лице на забогатял калфа, какъвто си беше. Виждаше как дядо му спира ата пред вратнята, но не слиза от седло, преди из къщи да наизлязат жена, синове, снахи и дечурлига; докато не запълнят улицата с радостта си. Чак тогава старият тежко се изтрисаше, подлагаше ръка за целувка, а челядта се превървяваше да посрещне своя господар.

Спомняше си я, дядовата му ръка. Неимоверно голяма и корава (като дете, кога се надигаше на пръсти, за да я целуне, мислеше си, че такава ръка има навярно господ бог; нищо не би му струвало да крепи и подрежда света с нея). Сега, потънал в спомените си, Иван пак си викаше, че дядовата му ръка е изразявала нещо велико: живота на много такива, разбогатели с нечовешки труд калфи, които умееха да постигат и да опазят постигнатото.

Спомняше си — застинал със златния кръст между пръсти — и как се връщаше от път баща му, Атанасий Замбин. Той не продаваше салтанат, принизен, дето дължи мястото си в света не на своя труд и своя дързост. Атанасий гледаше да не го посрещат много, скачаше от коня още на кьошето и крачеше до портата със сякаш пияни от дългата езда нозе. Ако някой го заговореше, преди да си е влязъл, баща му започваше дълги приказки и разсеяно потупваше децата си, които подскачаха и се блъскаха наоколо му.

Ето, тия раздели, пътища и завръщане бе съпроводил златният кръст, който сега лежеше върху дланта на сина и внука, за да придружи последния Замбин в един нов път, дето с нищо не приличаше на досегашните.

— Ама ти за къде си се стегнал? — стресна го Атанас.

— Тръгвам — отговори кратко той.

И така започна разговорът, който свърши чак по обяд.

Иван трябваше да повтори вече гласно снощния си размисъл, своето решение. Под трезвата светлина на деня, пред трезвите очи на тетевенския търговец стори му се, че намеренията му изглеждат налудничави, та Атанас ще вземе да го разубеждава. Но Атанас вдигна очи — добри, умни, каквито имат най-често овчарските кучета — и рече:

— Прав си. Ще дойда с тебе.

Затуй не тръгнаха още същия ден. Атанас трябваше първо да оправи своите: заръча им триста заръки, написа писма до бабалъка и брата си в Тетевен, изкара двудневна разправия с булката, която беше си втълпила, че на мъжа ѝ е мръднало — може ли човек с ума си да зареже челяд и да юрне подир Михаля!

Иван щеше да си спомня последните дни във Враца с умиление и насмешка. Неведнъж Замбин почваше да се колебае в своето незапочнато дело, случеше ли се да го чуе претворено през устата на Атанасовица; много пъти му се дощяваше да забие сам по пътищата, видеше ли как Атанасовите момчета кретат подир баща си като жалки, още неотбити палета, които предусещат, че ще осиротеят. И още толкова пъти Иван разбираше що за човек е Атанас: прост, темел, предан и решителен. От тия, дето не се отмятат.

Самата раздяла Иван предпочиташе да забрави. Години вече таеше горчивината, че е сам, та — когато се прибира от път или от града — къщата на Кемера го посреща с тъмни прозорци. Нали във Враца по-първите моми не бяха кой знае колко, разграбиха се, докато Иван обикаляше Молдовата или Немско. А да се събере с каква да е жена не му даваше сърце. (Това пък е опаката страна на многото ум — започваш да сееш на корена ряпа.)

Впрочем на Иван Замбин горчеше ергенската самота. Но в деня на раздялата, когато около Атанас се запритискаха малките с изплашени очи, когато Атанасовица се разрида върху гърдите на мъжа си тъй отчаяно, сякаш изнасяха мъртвец, Иван си рече: „Добре че съм сам! Дали бих тръгнал, ако подире ми ревяха жена и деца?“

 

 

До Дунава опряха нечакано лесно. Наистина, не смееха да замръкнат в села; държеха все къра, защото междуселските пътища гъмжеха от бежанци.

Из Подунавето бяха срещали и залутани дружини от по десетина човека — дружини на Пазвантоглу или срещу Пазвантоглу, хайдути, бегълци от войската; с една дума — харамии от всякакъв вид. Изглеждаха страшно (от какъвто вид и да бяха). „Превърнати в зверове хора!“ — бе мислил Иван; намираше, че това е най-жестоката рана, нанесена от размирието на българската земя. Но чак когато взеха да застигат бежанци, разбра, че имало и по-жестока.

У харамиите въпреки всичко личеше съпротивата срещу нещо, борбата. От харамията след година или десетилетие (щом отминеше въртопът) пак би излязъл орач, терзия, баща. Понеже той оставаше върху земята си, та речеше ли да се върне към човешки живот, трябваше само да спре и забрави. А бежанецът?

Бежанецът бе чиста загуба за българската земя: един човек по-малко днес, пет-шест човека по-малко след едно поколение, трийсетина — след половин век.

Върху пепелищата на размирието щяха пак да изникнат къщя. Между тия нови къщя щяха да зеят обрасли кръгове — местата на бежански дворове. Другаде пък, из читавите села, по някой дом бавно щеше да заумира. Отначало болестта му ще е почти невидима, само стъклата на прозорците ще помътнеят; по-късно ветровете ще изтръгнат някое черчеве, ще отпънат вратата и през зимните нощи ще се чува надалеко как парясаната къща жално проплаква с пантите си; после пролетните бури ще съборят комина ѝ, та върху него не ще могат се завърна щъркелите от лани и по-лани; пролетните бури ще разместят керемидите ѝ, а летните дъждове ще просмучат надолу-надолу по окъртените стени, ще я подлеят до самия темел. И тази бавна смърт на къщата всред безредно избуяли цветя и фиданки ще бъде по-страшна от кърджалийски палеж — от бързото убийство на един човешки дом.

Иван Замбин се сепна пред едно видение: счини му се, че вижда самотна, изоставена тяхната къща на Кемера. „Глупости! Та нали аз не съм бежанец, ще се върна догодина, а в това време слугите ще са се грижили за всичко, все едно че съм там“ — отпъди той призрака на разрухата. „Догодина ли? — натрапваше се призракът. — Кой може да се надява на завръщане през смутното време? Истината е, че си отиваш, че оставяш земята си; всичко друго ще бъде случайност.“

До Дунава нашите стигнаха отделно от потока изселници. В него се вляха едва при Русчук. Питаха и разпитваха, докато разберат, че бежанците се събрали извън града, към гробищата. Уж Тръстениклията позволявал на някои да преминат отвъд. Ама кому, ама защо — русчуклии не знаеха.

А ето какво имаше при гробищата:

На високия бряг беше се събрала тълпа от три-четиристотин души, всякакъв народ. Жените и старците седяха по-настрана, а мъжете стояха прави, нагъсто, сякаш нещо се разправяха.

Иван с надежда хвърли поглед към реката — дали не ще съзре тъмните петна на много каици. Но каици нямаше. Затуй пък из купчината мъже се отдели един турчин — едър, висок, средна младост. Голяма чалма, дълго до под коленете обшито джубе, меки ботуши — всичко показваше, че не е прост сеймен или аянски гавазин.

Щом тури крак на стремето, тълпата бежанци сякаш се пробуди; запрепъва се да догони големеца. Атанас и Иван не знаеха, че този е Мустафа Байрактар — кехая на русчушкия аянин.

— Аман, Мустафа ага!… Отнеси молбата ни на Тръстениклията… Само тебе ще чуе Тръстеникли, Мустафа ага!… Имай милост към децата ни!… — викаха от всички страни бежанците, а кръгът им обхващаше все по-плътно конника.

Този, когото нарекоха Мустафа ага, само вдигна ръка и патърдията стихна.

— Чакайте! — рече невисоко той, с онази сдържана строгост, която отличава истинските началници, призваните. — Какво има да говорим повече? Вече ви казах: никой не ще премине отвъд!

— Мустафа ага, чуй ни!… Мустафа ага!… — пак приплака тълпата с десетки отпаднали гласове.

— Чух! — все тъй спокойно я прекъсна кехаята. — Ако щете, ще ви отговоря още веднъж: сами не знаете на какво отивате. И аз като вас съм тукашен, познавам Румелия и Влашко. Кой ще рече, че не милея за раята; току-тъй ли едно Русчушко от цялото Подунаве остана мирно?

— Ние не сме из Русчушко, Мустафа ага, силица не ни остана от хаирсъзи и войска… Гола душа спасяваме, Мустафа ага… Молим те, склони аяна!

— На какво да го склоня? — необичайно търпеливо като за турски големец обясняваше Байрактар. — Да му кажа, че раята от Подунавето иска да остави земята си, за да аргатува по влашките мошии. Ами че тамошната рая бяга насам, знаете ли?

— Мустафа ага, ангария да е, троен десятък да е — само зулум да няма!…

— А как да няма зулум, питам ви? — по-рязко прекъсна жалбите им Байрактар. — Половината рая от Подунавето слуша Пазвантоглу, воюва срещу Селим хан; горите са пълни с бунтовници: градовете не щат да чуят за Портата. Едничко Тръстеникли държи за султана и ето: Русчушко е мирно. Ако сте мъже на място, ще се разотидете по селата си. А утре, когато Тръстеникли засъбира войска, първи ще се притечете! Само така ще свършим размирието: като довършим душманите на Селим хан.

Тълпата сякаш се дръпна. Уж хората си стояха на място, а Мустафа Байрактар като че ли остана сам. Секнаха жалбите за помощ и съчувствие — бежанците бяха проумели, че напусто се надяват. От години вече някой все ги призоваваше насам и нататък — при Пазвантоглу, срещу Пазвантоглу, подир този главатар или онзи аян. Но от много време никой не помнеше да е било произнасяно като призив името на Селим хан. Дори май бяха забравили, че той е законен господар над тази земя. Сега няколкостотин чифта очи разглеждаха с недоумение кехаята, мереха му ума.

Премериха го бързо: „Или е изпращял, или ни взима за шантави.“ И Мустафа Байрактар (единственият първенец отсам Дунава, който искрено вярваше онова, което говореше; който винаги говореше онова, в което вярваше) престана да съществува за тях.

Няколкостотин лица се затвориха; тълпата не отрони повече ни дума. Сякаш нетърпеливо чакаха да се махне Байрактар, за да си потърсят цера.

Но Мустафа Байрактар ненапразно заяви, че познава Подунавето и раята му; той долови, че не я е отместил на йота в намеренията ѝ.

— Ако до половин саат не очистите брега с добро — подвикна той вече в раван, — ще ви разгонят сеймените!

И отпраши.

А по брега настъпи суматоха; необичайно тиха бе тя, но Замбин си знаеше, че ако някой сега се изпречи пред тълпата, би го стъпкала с нозе: такава злоба лъхаше от жените, стягаше челюстите на мъжете.

Какво наистина искаха от тях? Кой бе този, дето им напомняше, че оставяли земята си — своята земя, — след като столетия бе им повтарял, че тя не е тяхна, а негова? Кой смееше да ги укорява, дето са готови да я разменят срещу някоя мошия под Букурещ — та не бяха ли те и тук само роби върху чужда земя?

През целия път след Оряховците Иван Замбин беше си мислил, че за България няма по-несправедливо наказание от бежанските кервани; в себе си бе обвинявал всеки един от тия бащи, загрижени за живота на своите деца и нехаен към бъдещето на целия български род. А сега не намираше право да ги вини — дали и той се почувствува вече част от бежанския поток?

— Върви! — обърна се към Атанаса. — Да вървим подире им! Където те — там и ние.

 

 

На следната заран влязоха в Свищов заедно с бежанците. Малко потрябва, за да разберат, че тук е същото.

А може и по-лошо, защото свищовските сеймени биеха.

С писък тълпата отново се отдръпна навътре в сушата; някои викаха, че им било за пети или шести път — сеймени вардели всяка дунавска скеля. Спряха за отдих чак в една мършава горичка. Тъкмо тогаз към дъбравата приближи някакъв човек, тукашен, види се. Той идеше плахо, после изведнъж забърза и се совна между дърветата.

— Дойдох да ви обадя… — рече. — Не замръквайте тук!

— Че защо? — попита го някой.

— Преди два дни насам замръкнаха други като вас, от Добруджата. После чухме: сеймените ги нападнали през нощта, че бой, че олелия, докато ги съблекли и натирили.

— Мамицата им! — глухо процедиха неколцина.

— Докога, божичко, докога? — проплака една немлада, дебела жена до Иван Замбин. — Докога ще прибягваме от скеля на скеля, ще ни гонят като прокажени?

Гласът ѝ се скъса и тя зарида, прихлупила, сякаш квачка, децата си. Изпод кръглите ѝ мишници Иван виждаше очите на малките: тъй надничат из дупка лисичета, кога ловец палне суха трева пред входа ѝ.

— Докога! — кресна ѝ висок, почернял мъж, навярно нейният стопанин. — Не ще мирясат, докато не измрем до крак, няма да се насити на зулум мръсната им вяра!

Стадото хора в горичката не потегляше наникъде, просто изливаше безсилието си във викове и попържни. Непознатият, който бе дошъл да предупреди, стоеше объркан, сякаш виновен, посред хорската мъка. Иван пристъпи към него.

— Накъде сега, а? — извика почти в ухото му.

Непознатият бе чакал този въпрос:

— Ще свиете още навътре, татък е все гора. Ще вървите два-три саата и ще обърнете пак към брега, към големия ракитак. Насреща е Беленският остров.

— Е, и какво? Да не преджапаме Дунава?

— Не бе. Там понякога идели каикчии, казват. Наоколо няма жива душа, та им държи. Там по̀ можете мина.

— Ами ако не дойдат?

— Ще дойдат. Аз ще ги уговоря.

Човекът погледна Ивана направо, сякаш искаше да го убеди, че не лъже.

— Ей, чуйте! — обърна се Иван към бежанците.

Гюрултията утихна; май хората бяха се надали тъкмо на това: някой да поеме поводите им.

А Замбин изпита страх: какъв беше той, за да се намесва в чужда съдба! Но нямаше избор: тълпата се запритиска около му, търсеше помощ. Иван събра цялата си смелост, заговори:

— Земляци, тоя човек е прав: ще отидем срещу Беленския остров и там ще чакаме каикчиите. Нека съберем сега по някой грош. Този свищовлия ще ни глави каикчии. Останалите пари ще получат, ако ни прекарат.

— Аз… — едва започна непознатият, но Замбин не го остави да продължи.

— Знам, че ти е присърце нашата беда, ще го сториш за права бога. Зер, всеки трябва да помогне на братята си, иначе къде му отива краят?

Непознатият преглътна, този път с облекчение; радваше се, че не изказа каквото бе смятал да каже. Срамно щеше да е, наистина.

— Добре де — обади се из смълчаната тълпа глас. — Ами ако…

Иван сега не остави пък него да продължи.

— Ако не намери каикчии, ще ни върне грошовете, не ще присвои чужда мъка я? Ама ще намери!

Без да ги подканят, бежанците забъркаха в пояси и дисаги, заприиждаха към Замбин.

— Ха дано!… Тоя път белким стане… То и на нашата мъка дано се види свършекът… — говореха, вече без ожесточение, докато пускаха в Ивановата шепа парите и го гледаха като деца, дето току-що са престанали да реват.

Иван изброи грошовете; бяха стотина.

— Много са! — отсече свищовлията. — Ако изтърся някому сто гроша, не го чакайте на Белене, и те ще са му доста. Трийсет дайте!

— Ето ти трийсет — отброи Иван и ги подаде на непознатия. Онзи грижливо увърза парите в поша си.

— Пусула да ви дам, а?

— Ами… Бягай бе!… Пусула ще дава!… — заобаждаха се бежанците.

А Иван видя как между мършавите дъбове се промъква и отпуска нещо голямо, топло — доверието между човеците.

— Хайде, поемай! — нареди Иван на непознатия.

Чак сега се сети, че още не знае името му. А да попита не идеше; човекът би помислил, че не му вярват. Така си и отмина той, без име, без белег. Един човек, който щеше да помогне на хората.

Изпроводиха го мълчаливо, сякаш довършваха някакво тайнство. Първи прекъсна мълчанието Иван:

— Щом трябва да бъдем в ракитака вдругиден вечер, нека тръгваме!

Ето, така стана тя. Така Иван Замбин, който не умееше да разпореди собствените си слуги, за някакъв час се превърна в признат управник на триста души бежанци.

Подир две денонощия, късно вечер, същите бежанци дочакаха каикчии срещу Беленския остров.

Дунавът изглеждаше още по-бял на месечина — така, с мътен блясък, свети бисерът. Върху тая мътна светлина черно се изрязваха каиците — цели три.

— Насам! Ето ни! — викна към водите Иван.

Трите чифта весла заработиха усърдно.

Загледан към острова, Замбин долови зад гърба си многокрак пристъп; тълпата беше се сурнала подире му. За миг той си представи какво ще стане: със същата стръв, с която крушенци се блъскат — готови да се изядат един друг, но да докопат дъска и спасят живота си, — щяха да накачулят каика бежанците.

— Стой! — обърна се Иван към тъмната стена, издигнала сякаш брега с един човешки бой. — Никой да не шава!

Тръстичището затихна, та по-нататъшните наредби на Иван се чуваха и без крясък:

— На една страна — жените, болните и децата! Тях ще товарим първо. На друга страна — мъжете! Ние ще останем накрая. Във всеки каик ще се качват по петнайсет, не повече!

Застанал ребром към брега, над колени във водата, Замбин броеше жени и деца. Щом кажеше „петнайсет!“, отпращаше каика, а върволицата чакаше, стаила дъх.

Най-напрегнато туй чакане се стори на Иван първия път, докато иззад острова изплуваха трите тъмни петна и се врязаха в тръстичището. И отново, и отново до петдесетина души напускаха турския бряг. Отново джапаха из тинята много нозе, поплискваше кротко Дунавът, разменяха се къси думи за някой вързоп или пеленаче, стенеше схваната бабичка, мъркаха заспали деца.

Май виделееше вече: бисерният блясък на Дунава стана стъклен. Иван се огледа със страх — ще смогнат ли до съмнало? И не повярва на очите си: между тръстиките стояха едва трийсетина човека, едри, навярно най-яките, дето по три пъти бяха отстъпили мястото си на някой хилав. В зазоряването те му заприличаха на биволи, нагазили вода — силни и търпеливи добичета.

— Свършихме, а? — обади се измежду им Атанас.

— Да, свършихме…

А не беше се надявал да изведе докрай тридневните си усилия.

Каиците пак идеха към брега.

— Хайде, челеби! — бодро, като че не е гребал кръгла нощ, подвикна един лодкар. — Качвай се и ти. Санким, крака не ти останаха, прогизна във водата. Да вземеш хубаво да се запариш след туй, че човек се схваща от студа, втриса го.

Вярно. Замбин чак сега усети, дето цял се е вдървил, просмукан до кости от мокрия мраз. Опита се да прекрачи, но не успя. Махна на мъжете от ракитака:

— Скачайте вие! Аз — подир…

Напълниха едва двата каика.

Иван вече стърчеше съвсем сам до брега; дори Атанас се качи. Знаеше, че чакат него, но се бавеше. Иван се уплаши. Не както досега — от Тръстеникли и сеймените му, от среща с хаирсъзи, — а от нещо неопределено и затуй по-страшно. Плашеше го мигът, в който ще откъсне нозе от крайбрежната тиня; когато няма да усеща под себе си земя, а само размерното, безстрастно люлеене на водите — като изкоренено дърво.

Дърво без корен… В това щеше да се превърне от утре Иван Замбин, син и внук на врачански първенци. Ще бъде един от ония странници, които се хвалят, че били издънки на знатно коляно, но злата съдба ги запратила по чужбина. А хората ще го гледат с насмешка и съжаление, ще го взимат за предрешен, хитър просяк и ще се стараят да нямат вземане-даване с него…

— Да ти помогнем ли, челеби? — обади се каикчията.

Прекрачи с усилие. Облегна ръце о ръба на каика, притисна корем о коравото му туловище и се преметна вътре. Мъжете му сториха място — много по-широко, отколкото трябваше — и Замбин най-сетне се отпусна.

Каикчията заразправя някаква лакърдия, която трябваше да развесели всички. Повечето мъже сухо се засмяха, други съвсем не се обадиха, та веселите думи на турчина зазвучаха досущ неуместно.

„Какво мислят сега те?“ — попита се Замбин. Дали съзнават, че от днес нататък не ще бъдат вече онова, което са били цели трийсет или петдесет години? Та преселничеството е съвсем нов живот… Или смърт?…

От умората, поради тежки мисли, Иван Замбин видя двете черни петна върху гладката кожа на Дунава като рани. Много, безброй рани покриваха българската земя: пусти села, тълпи бежанци, подивели лозя, зарасли угари.

„Господи, има ли по света нещо тъй неимоверно изстрадало и преживяло, нещо толкова жилаво като нашата земя, моята?“

Помисли го с болка, от която човек може да се срине, ако веднага не я замести с вяра:

„Щом една земя е понесла всичко това и пак е земя (с градове, крепости и села, с църкви, хармани, добитък), питомна, жива земя, кое тогава ще я довърши? Няма такова, не ще има!“

Мек удар о каика. Бяха спрели до бряг. Отвъдния. Чужбина.

Мъжете вече скачаха на влашка земя, а Иван още се бавеше. Щеше му се да се навдигне цял, на пръсти, дано над утринните води зърне още веднъж България.

Във виделото различи ракитака: над него кръжеха птици, ниско се стелеха облаци. Българската земя примирено бе изпроводила бежанците.

Много по-нагоре по Дунава утрото застигна други трима.

На носа на малката лодка седеше стар турчин. Сух, възжълт, побелял съвсем. А очите му — подвижни, насмешливи и умни — не отговаряха на това съсухрено лице на постник. Старецът се озърташе, сякаш още сплашен от близостта на българския бряг; недалеко подпираха ниското есенно небе кулите на Видин.

Втори в лодката беше самият каикчия. Гяурин човек, дрипав. Ако и немлад, той гребеше, та пот се стичаше на вадички по мърлявия му тил, а мократа му риза изпускаше пара.

Третият и последен пътник беше, речи го, млад. Турчин и той. Изпод феса поглеждаха пъстри, малко раздалечени очи; сукнената салтамарка, новите чешири и емении го правеха да прилича на годеник.

Целият товар на пътниците бе събран в едни мешинени дисаги, два вързопа и голям сандък.

Щом отминаха острова, където Пазвантоглу не държеше войска след победата си над капудан-паша, пътниците свиха зад него — той ги криеше от очите на видинската стража. За разлика от всички, които търсеха спасение отвъд, тия трима не се отправиха към върбалаците по влашкия бряг. Плуваха право за Калафат. Оттук градът изглеждаше потънал във водите, подал над тях само покривите и камбанарията си.

Старият турчин не се обърна назад, като да бе задгърбил нещо омразно. Той се взираше в насрещния град, изпълнен с момчешко любопитство, прехласнат.

— Дядо владика — обади се по едно време каикчията, — ама ти право на скелята ли викаш да спрем?

Старият кимна: „Да.“

— Право — потвърди младият, и той на български. — Ако спрем нагоре или надолу, може да налетим на беля. Пък тъй е по закон: имаме си берати за търговия във Влашко с печата на Пазвантоглу, всичко е наред. Вървим си из пътя, ще рече.

— Ами че ти и берат ли си измайсторил бе, дядо владика? — с възхищение рече каикчията. — Виж какво е да си учен човек, ей! Пък ние за най-простата тапия ще позлатим ръцете на тоя и оня с бакшиши…

— То и ние без бакшиш не ще поминем — успокои го младият. — Каква стърга ще е от Калафат до Букурещ. Пристигнем ли в Букурещ с една гола душа, ама читава, и на това ще викаме: сполай, боже!

— Никаква гола душа! — отряза старият, без да отвръща поглед от калафатската скеля, където се разхождаха поне половин бюлюк сеймени. — Ако не откараме до Букурещ книгите, не ще ми бъде простено. Туй е моето оправдание.

— Пред кого ще се оправдаваш, отче Софроние? — възрази младият. — От твоя венец по-трънлив и не зная…

— Венец… Чий по-трънлив и чий по-малко… Това не ще отсъдим ние с тебе. Правдата е, че аз бягам от мъченичество, убоях се, уморих се вече. А се оправдавам пред бога, пред паството и пред съвестта си — нели всеки слаб човек търси оправдание? Моето е книгата.

„Убоял си се — мислеше с нежност Добри, — уморил си се… Та тебе и светец да те направят, и то ще бъде малко.“

— Сто-ой! Дай си пусулата!

Бяха стигнали калафатската скеля.