Чудомир
Из моите спомени

В град Казанлък се установих като учител в педагогическото училище през 1920 г. и оттогава започна членуването ми в читалище „Искра“. За член в управата му бях избран през 1926 г., та и досега. По онова време не беше лесно да се влезе в тази управа, трябваше доказателство, че милееш за това дело, че си работил и работиш за него. Шест години преди това аз бях редовният изпълнител на „концертно рисуване“ по вечеринките, лепях мустаци и бради на любителите артисти, рисувах декори, сътрудничех във вестника и помагах в музея.

Читалище „Искра“ тогава се управляваше по строги неписани закони. Който от настоятелите занемареше работата си, на края на годината автоматически излизаше от настоятелството. А работата не беше лесна, защото освен многобройните отдели имахме читалищно кино и съвсем малък платен персонал, та често пъти, освен редовното седмично дежурство изпълнявахме портиерска, разпоредителска длъжност, ставахме понякога и билетопродавачи даже.

Спомням си, че играхме в село Мъглиж „На дъното“ от Горки, театрото продължи до късно след полунощ и част от публиката задряма.

Немалка грижа ни създаде по-късно и министър Йоцов с наредбата да изхвърлим из библиотеките всички книги със социалистическо съдържание и да лишим от членство евреите. Ние обаче извадихме само фишовете на тези книги, евреите водехме на отделен списък и така изпълнихме заповедта.

Особено тежко беше положението през 1944 година, когато на път за Румъния често прелетяваха над града ни американски бомбардировачи и всеки час очаквах нападение. Обявили сме дневно кино, публиката напълнила салона, изведнъж ревнат сирените и всички хукват към скривалищата. Вечерта пак тревога, на другия ден пак. Най-после решихме да прекратим спектаклите и да евакуираме апаратите, музея, библиотеката и всичко по-ценно.

През есента на 1944 г. народната власт ме завари председател на читалището и директор на музея. Един ден заповядаха да свикаме извънредно събрание, бламираха ни и избраха ново настоятелство, в което бях избран пак и аз. Същото се случи и във върховния читалищен съвет. Задълженията ми обаче не намаляха, а се увеличиха още повече. В стария ми бележник през 1948 г. съм отбелязал:

„Наближава годишнината от смъртта на Левски и постоянно прииждат при мене посетители:

— Моля ти се, нарисувай ми за стенвестника един Левски, напиши ми кратка статийка за Левски, ха надраскай и заглавието, че хубави ги правиш.

Досега съм нарисувал Левски седем пъти и четири статии съм написал, а са се задали «Ден на жената», «Ден на Червената армия» — дръж се, Митре!“

Вечерта се прибирам вкъщи и заварвам балдъза си:

— На моето първолаче Руменчо учителката поръчала да направи стенлист за Левски, а то, горкото, гризе молива и не знае как да го направи.

— Не знае, разбира се, но учителката знае кой ще му помогне, затова му възлага тази непосилна задача.

Надрасках набързо за осми път един Левски, който всъщност беше някакъв далечен негов братовчед, и я изпратих.

С дата 28 април съм отбелязал:

„Рисувам първомайски портрети и плакати. Предадох портретите на Ленин и Г. Димитров, два по-малки на ударници, написах два лозунга за «Топливо», един стенлист за читалището и един за женското дружество.“

А с дата 20 февруари 1949 г. съм изброил длъжностите, които съм изпълнявал през изтеклата година: „Директор на музея, уредник, екскурзовод и билетопродавач. За уплътняване на времето имам парцал за почистване витрините. Председател съм на читалището и на околийския читалищен съвет, но цялата работа върша сам. Общински съветник съм, член съм на комисията по благоустройството и тази за социални грижи. Член съм на библиотечната комисия, на литкръжока и на комитета за мир. Членувам в управата на Върховния читалищен съвет, председател съм на колектива на художниците в града, но водя и протоколната книга. Постоянен член съм на журито по прегледите на художествената самодейност. Редовен експерт съм в съда по фалшиви документи и т.н., и т.н.“

Затова, косато някой ми каже, че съм бил общественик, аз отговарям:

— Общественик… да, но може да се каже и „въобщественик“.

Трудности, разбира се, имаше много. И бомба ни хвърлиха фашистите пред вратите на читалището, за да попречат на нашите спектакли, и сълзливи газове пущаха в салона и опити правеха да вземат управата в ръцете си. Пожар ни унищожи сцената, та трябваше да изнесем на улицата и музея, и библиотеката и що усилия бяха необходими, докато построим нова.

В читалището аз разширих кръгозора си, обогатих душата си, научих да сглобявам мислите си, свикнах на полезен колективен труд и сега, когато обръщам поглед назад, и виждам колко много, много съм получил от него и още колко много, много му оставам задължен.