Чудомир
Посетители и гости

Те са много и най-различни: групови, единични, влюбени двойки, местни, столични, селски, ученолюбиви, празноскитащи, претенциозни, нахални и пр. Нижат се пъстра върволица през цялата година като по екран и можеш ли всички да огледаш и всички да запомниш?…

„Зърр…“ — дрънчи телефонът.

— Кой, моля?

— Тук окръжният народен съвет, отдел „Култура“ — Пловдив.

— Какво има?

— Група столични и чужди журналисти, които бяха няколко дни тук, довечера към пет часа пристигат в Казанлък. Искат да разгледат музея и Тракийската гробница, след което ще ги придружите и до Шипка. Моля ви, запазете 26 легла в хотела, като имате пред вид, че има и три жени. Ще минат с коли през Карлово, Калофер — Казанлък. Не е зле една по-внушителна група да ги посрещне. Вижте там — читалищни членове, от редакцията на местния вестник и пр.

— Слушам.

Запазих легла, поръчах вечеря и към пет без четвърт вече бяхме пред хотела. Беше късна есен, подухваше хладен ветрец и отначало ний, събрани на група, си пущахме шеги, закачахме се, след това почнахме да се разхождаме по пътя, откъдето щяха да дойдат, а след като мина пет часът, стана шест, шест и половина, заподскачахме на едно място, за да се стоплим. Двама от нас притичаха до къщи, за да си вземат палтата, и единият се не върна, една от жените отиде да си кърми детето, а гостите все не идват.

Към седем и половина излезе съдържателят на ресторанта и ми дума:

— Другарю, казва, 26 прижоли съм взел от халите и толкова реванета сме направили — кой ще ги яде тия работи и кой ще ги плаща?

От горния етаж се провикна и съдържателят на хотела:

— Хей, казва, пасажери чакат за легла тук. Има и две майки с деца, а тяхната стая запазихме уж за вашите гостенки — какво мислите?

— Сега, сега, викам, ще прескоча до пощата да политам.

А гостите отишли в Карлово, почерпили ги с прочутото мискетово вино, отишли след това в Калофер, почерпили ги с още по-прочутия пелин и всички почнали да боксуват на едно място, та чак до сутринта.

* * *

„Чук-чук-чук.“

— Кой чука?

— Ний, ний от Комитета за културни връзки с чужбина.

— Какво обичате?

— Придружаваме двама монголци. Бяхме в Търново, през Габрово, па се позабавихме горе на Балкана и закъсняхме, а трябва на всяка цена да видим музея. Такава ни е програмата. Да видим музея и да нощуваме в Пловдив.

— Добре бе, другарю, но сега вече е десет часът без три минути и гробницата е вън от града, нашата програма пък е по това време да си лягаме.

— Да, но ний бързаме за панаира. Утре се открива.

— Ама и ний бързаме да се наспим, за да сме готови за работа утре.

— Да, но гостите, монголците…

— Те ли ви пратиха?

— Не, но… панаира бе, другарю, ще закъснеем…

* * *

Пак вечер, но към 11 часа.

— Дум-дум-дум… Ало! Алоо!

— Кой думка?

— Ний, ний.

— Кои сте вий?

— Група екскурзианти от София. Дошли сме да видим музея.

— Сега посред нощ ли?

— Не, утре, но в хотела всички легла са заети, а този град само вас познаваме по име, та ако може… Само пет души сме.

— Съжалявам много, но преди един час дойде друга група от седем души и зае у дома всички кушетки и миндери. Двама души даже спят на тавана.

* * *

— Другарю директор, дошли сме да ни покажете манастиря.

— Кой манастир, Девическия ли край града, Шипченския ли, или Мъглижкия.

— Не, не, онзи, дето сте го разкопали от една могила.

— То не е манастир, а гробница, тракийска гробница.

— Тъй де, манастир, гробница — все едно.

— Имате ли разрешение? Посещението на гробницата се разрешава от Българската академия на науките в София.

— Ама ний нарочно за нея сме дошли бе, толкова път сме били.

— Не мога да ви помогна. Щом сте дошли само за нея, трябваше да знаете как да постъпите. Гробницата се отваря с разрешение, и то на специалисти само.

— Че и ний сме специалисти. Аз съм ветеринарен лекар, а другарят ми е специалист по пулповете. Едни мармалади прави — пръстите си да оближеш.

* * *

— Слушай, дума ми един познат, като разглеждаше монетната сбирка, сега ще разбера приятел ли ми си или не.

— Какво има?

— Ще ми подариш една от тия сребърни монети, да си направя пръстен. Ако щеш, тази от Александър Македонски, ако щеш, другата от баща му Филип, ако искаш пък, дай ми тази с бухала, дето пише под нея „Атина“. Идеята ми е хубава, нали? Един такъв пръстен — ефектна работа, а? Аз и за карфица на жената да ти поискам една, ама нейсе, друг път. Какво ме гледаш? Отвори шкафа, и туйто. Така де, за спомен и приятелство, нали ме разбираш?

* * *

Поднасят ми телеграма: „Утре пристигаме с група поляци. Чакай гарата.“

— Че ще пристигнете, разбирам, но не се разбира с кой влак — със сутрешния ли, с обедния ли, или с вечерния.

Препусках цял ден от музея до гарата, никой не пристигна и се оказа, че просто си променили маршрута.

* * *

Един познат с часове ме моли да му отворя и види гробницата. Най-после се присъедини към групата, която имаше разрешение, влезе, завъртя се на пета, излезе и каза:

— Хм, нищо особено, в Рилския манастир съм ги гледал по-хубави.

— Да, но тези стенописи са 16 века по-стари.

— Ха, така ли?… Нищо, че са по-стари, няма значение.

* * *

Влиза в канцеларията младо девойче с голяма чанта, вади разни книжа и нарежда:

— Другарю директор, казва, аз, казва, съм изпратена от Министерството на просветата. Ще издаваме, казва, алманах, та ще ни трябва една статия за историята и икономическото минало на гр. Казанлък. Сега е три без четвърт, а в пет часа трябва непременно да замина. Аз ще разгледам музея, а вий през това време я напишете.

— Може, може, казвам, но такива статии аз обикновено три дена ги обмислям, четири дена ги пиша и шест дена ги преписвам, та разгледайте музея и… елате след две седмици да я вземете.

* * *

Един от големците в града ми рече един ден:

— А бе какво правите вий там в музея, като нямате никаква работа?

* * *

Друг познат, след като цял час го развеждах из музея и му обяснявах, най-после, силно отегчен, ми рече:

— Да ти кажа искрено, тия неща хич не ме интересуват, ами приятели от София ми казаха, че си имал хубава сливова ракия. Вярно ли е, а?

* * *

А пък мой сродник от село, като обходи набързо залите, спря се и ме загледа учудено:

— Хоо, а бе ти не можа ли да си избереш по-приличен занаят, ами те оставили да пазиш тия ръждясали железа и тия счупени гърнета? Затова ли баща ти изпотроши толкова пари да те учи?

* * *

Пред входа на музея има голяма нова изтривалка. От 40 000 посетители само около 120 са си изтрили краката. Останалите или само се спъват в нея, или я прескачат.