Алексей Пехов
Танц със сенки (11)

Глава 11
Черната река

По мои изчисления в момента беше не повече от четири сутринта, а „Учената сова“ вече кипеше от приготовления за пътуването. Ние влязохме в двора на хана в момента, когато Халас и Делер, ругаейки се един друг, оборудваха четирите товарни коня. Забелязаха ни. На въпросителния поглед на Миралисса Алистан Маркауз мълчаливо й подаде ключа.

— Гарет, знаех си, че ще се справиш! — приятелски ме потупа по рамото Чичо.

Благодарение на елфийското шаманство ръката на десетника, в която се беше забил арбалетен болт, беше напълно излекувана.

— Затова пък аз не знаех — казах аз.

— Случва се…

Не знам какво имаше предвид.

— Крадецо, момент! — привика ме Маркауз.

— Вземи — Миралисса ми подаде ключа. — По-добре да е в теб.

Последният път, когато се опита да ми го връчи за съхранение, аз отказах, но сега… Може би наистина ще е по-добре да го нося със себе си, че току-виж пак го откраднали.

Мълчаливо увесих ключа на врата си и го прибрах под дрехите.

— Лафреса се опита да разкъса връзките, но не й се получи — съобщих на елфийката.

— Това трябваше да се очаква. Не е толкова лесно да се разкъсат връзките на Танцуващ със сенки. Господарят просто още не знае, че гоблинските пророчества са започнали да се изпълняват.

— И вие ли вярвате в глупостите на нашия шут? — попитах я кисело.

— А защо не? — елфийката прехвърли косата си през рамо. — Неговите пророчества досега нито веднъж не са ни подвели.

Към нас приближи Чичо:

— Милорд Алистан, лейди Миралисса. Всички сме готови, можем да тръгваме.

— Добре. Мастер Квилд!

— Да, лейди Миралисса? — подскочи ханджията.

— Всичко ли направихте?

— Да, точно както ми казахте — Квилд започна да брои на пръсти и да изрежда. — Слугите ги изпратих за две седмици по домовете, роднините ги изведох от града, хана го затворих, скоро тръгвам и аз. Вас не съм ви виждал, или по-точно съм ви виждал, но какво сте правили, не знам, аз съм човек малък…

— Точно така, мастер Квилд. Не се бавете, тръгнете колкото може по-бързо, за да не пострадате. А това е за труда ви.

Ханджията взе пълната с монети кесия и се разсипа от благодарности.

— Позволете да ви посъветвам, лейди Миралисса. По-добре излезте през Мръсната порта, нея никога не я затварят през нощта, а стражниците за една монета изобщо няма да си спомнят за вас.

— Така и ще направим, мастер Квилд, а сега, сбогом!

Квилд се поклони още веднъж, пожела ни приятно пътуване и се скри в хана.

— За монета ще ни забравят, а за две много дори ще си ни спомнят — подхвърлих аз, без да се обръщам към никого конкретно.

— Правилно разсъждаваш, крадецо. Нека мастер Квилд си мисли, че ще преминем през Мръсната. Няма да навреди нито на него, нито на нас. А ние ще опитаме да напуснем града през Празничната.

Бас седеше на верандата и с интерес и видимо облекчение наблюдаваше нашите приготовления. Бас! Мракът да ме отнесе, съвсем бях забравил за него!

— Твоят кон — Ел подаде юздите на Бас.

— Благодаря, но аз повече се доверявам на краката си, ще се прибера пеша. Гарет, може ли за минутка? Трябва да поговорим.

Ел му прегради пътя:

— Ще имаш време да си говорите после. Сега идваш с нас.

— С вас?!

— С нас?! — учудих се и аз. — За какъв мрак трябва да идва с нас?! Само това ни липсваше!

— Тук двамата с теб мислим абсолютно еднакво, Гарет. Аз също съм на мнение, че твоят приятел трябва да остане тук, но треш Миралисса мисли другояче.

— Сега ще поговоря с нея — рекох решително. Аз наистина не исках да пътувам в една компания с Бас.

— Всичко е много просто, мастер Бас — елфийката от Дома на Черната луна вече беше до нас. — Ние не можем да те оставим тук…

— Ще започнеш да говориш — продължи Ел. — А нямаме нужда от това.

— Обещавам, че ще бъда ням като риба.

— Вие, хората, много обещавате, но малко изпълнявате. Дори да си прав, ако решиш да останеш тук, тогава наистина ще бъдеш ням като риба…

Нямаше нужда от допълнителни пояснения — или на коня и тръгва с нас, или крив елфийски нож в гърлото.

— Гарет! Кажи им! — обърна се към мен Бас.

— Съжалявам, но нищо не мога да направя — поклатих глава аз.

Миралисса беше права — дори и ако Бас не се раздрънка, можеха да го намерят хората на графа… Според елфийските разбирания по-лесно беше Бас да умре, но аз се затъпих и тъмните специално за него направиха изключение, осигурявайки му кон и възможност да пътува заедно с нас.

— Това е безумие! Сигурно самият Неназовим ме бутна да ви пресека пътя! — гневно избухна Бас, осъзнавайки, че няма изход и ще трябва да сподели пътуването ни. — И къде всъщност отивате?

— Не е нужно да знаеш, човеко, сядай на седлото и млъквай. А ако решиш да бягаш, помни — аз ще съм наблизо.

Ел още от първата минута на запознанството си с Бас питаеше огромна „любов“ към него.

— Върши после добрини! — все още ядосан, Бас се качи на коня. Трябва да отбележа, че го направи доста непохватно.

— Не се ядосвай, можеше и да е по-лошо — утеших го аз.

Пчеличка се потърка в мен, просейки лакомства, но аз нямах нищо в джобовете си и само разперих ръце.

— Вземи — Мармота ми подаде ябълка.

— Благодаря.

Пчеличка весело я схруска и одобрително ме погледна, молейки за още.

— Гарет! — Кли-кли, който изглеждаше като малка издатина на гърба на огромния си черен кон, приближи към мен. — Би ли ми върнал медальона?

— Разбира се — бях забравил за дрънкулката му. — Ето, благодаря.

— Няма защо — гоблинът го сложи на врата си. — Е, готов ли си за пътуването?

— Не.

— Ясно — ухили се шутът. — Нощувките под открито небе и бъркочите на Халас не са за теб.

Не успях да му отговоря, защото, бълвайки проклятия към небесата и зеления гоблин, се появи Делер:

— Кли-кли! Ти ли взе последната бутилка вино?

— Гарет, извинявай, но ще тръгвам — разбърза се шутът. — Не, нищо не съм вземал! Изобщо не ми е притрябвала твоята „Асминска долина“!

— А откъде тогава знаеш какво е виното? — подозрително се намръщи джуджето.

— Просто това ми дойде на езика.

— Кли-кли, сто… стой, на теб говоря! Ах, ти, крадлив запъртък!

Каквото и да става в нашия свят — Кли-кли си оставаше непроменен и верен на навиците си.

* * *

Минахме през Празничната порта без никакъв проблем. Сънените стражници не ни зададоха никакви въпроси и възможно най-учтиво ни отвориха портата, пускайки ни да излезем от града, без да полюбопитстват за целта на такова спешно излизане посред нощ. Златото, връчено на капрала, действаше по-добре от всякакви писма с печати на градския съвет.

През следващите два дни преодоляхме разстоянието, разделящо Раненг и Иселина. По целия път препускахме с бясна скорост, за да увеличим преднината си пред евентуална потеря, изпратена от граф Балистан Паргайд. Трактът, по който пътувахме, се оказа многолюден и оживен. Към и от Раненг бързаха пътници и занаятчии, точеха се кервани, превозващи най-различни неща за пазара. Селата се срещаха на всяка левга и на отряда не се налагаше да нощува на открито.

Бас беше навъсен и мрачен, през целия път до него плътно беше или Ел, или Чичо. Добре, че моят приятел реши да не поема рискове и да не предприема опити за бягство, осъзнавайки какво го заплашва. На въпроса ми наистина ли Бас ще дойде с нас чак до Храд Спайн Миралисса само каза, че ще намери къде да го остави.

— На границата има много постове и крепости. Ще поседи там, докато се върнем, а после нека да върви където иска.

Не казах на Бас за решението на елфийката. Не мисля, че щеше да бъде доволен от тази новина. На втория ден той се сприятели с Фенерджията и започва да припява песни под звуците на свирката му. Когато спирахме да починем, Бас играеше на зарове или карти и, както обикновено, почти винаги печелеше. Само Кли-кли успяваше да победи бившия ученик на Фор. И двамата лъжеха и мамеха, но гоблинът го правеше дори по-добре от Бас Невестулката.

В пет часа вечерта на втория ден от пътуването излязохме на Иселина.

Видях искрящата лента на реката още докато бяхме в гората. Слънчевите лъчи се отразяваха от водата и проблясваха между дърветата право в очите. А когато излязохме на открито, дъхът ми секна.

Отрядът стоеше на ниско възвишение, а широката лента на реката лежеше пред нас като на длан. По време на пътуването бях успял да видя множество поточета, рекички и реки. Но нищо от видяното не можеше да се сравни с Иселина. Пред мен лежеше майката на всички северни реки. Огромна, широка и пълноводна, тя започваше някъде там, където потоците от Планините на джуджетата се събираха в могъща река, после преминаваше през горите на Заграбия и се вливаше в Морето на бурите далеч на североизток.

В краката ни лежеше малко градче. Не видях нито стени, нито наблюдателни кули. Всъщност то не беше дори градче, а по-скоро голямо село, макар доста от къщите да бяха двуетажни. Недалеч от градчето се издигаха мощните бастиони на замък.

— Мармот — обърнах се към Дивия аз. — Що за градче е това?

Воинът ме погледна доста странно и отговори:

— Болтник, Гарет.

— Онзи Болтник?

— Да.

Всички знаят и помнят касапницата при Болтник, в която била унищожена една четвърт от нашата армия по време на Пролетната война. Хората стояли на брега на Иселина, чакайки ударните сили на орките да започнат да преминават през нея. Никой не подозирал, че на петдесет левги нагоре по течението орките вече били пробили човешката защита, изтласкали хората в Раненг, и че ще ударят в гръб тези, които ги чакат при Болтник. Първите притиснали хората към реката, на отсрещния бряг също било пълно с оркски стрелци. Нашата армия се оказала между чука и наковалнята. Почти никой не успял да оцелее; единици били онези, които се измъкнали по вода или през обкръжението. В онзи ден хората разбрали, че елфите ненапразно наричат реката Иселина, т.е. Черната река. Черна река — черни дни. Макар че през онези дни реката била не черна, а червена от кръвта на хора и орки.

Алистан не отведе отряда в града, ние минахме отстрани и белите къщи с червени керемидени покриви останаха вдясно от нас. Всеки разбираше, че не си заслужава да отиваме там, където може да се появят някакви, пък дори и съвсем нищожни, проблеми. Горчивият опит от Раненг сега беше от полза на Алистан Маркауз. Змиорката и Арнх тръгнаха към града да разберат къде има брод, а ние останахме в малка горичка съвсем близо до брега, но малко по-надолу по течението.

Покрай реката миришеше на свежест и влажна трева. Брегът беше обрасъл с острица и тръстика, клонести върби свеждаха сребристозелени клони до самата вода. Около конете веднага забръмчаха няколко конски мухи, които Кли-кли нарече „бъжляци“. Гоблинът незабавно организира лов на „бъжляци“.

Отсрещният бряг оттук изглеждаше много далеч. Не бих заложил на това, че ще успея да доплувам до него. Дърветата от онази страна изглеждаха малки, не повече от половината ми кутре.

— Какво гледаш, Гарет? Не си ли виждал река? — Халас седна до мен и започна да си разпалва лулата.

— Такива големи — не.

— Колкото до мен — изобщо не искам да ги виждам. Реката означава лодка. А аз мразя лодки!

— Ако още не си разбрал, нашият гном много се страхува от плаването — каза застаналият недалеч от нас Меден.

— Гномите от нищо не се страхуват! Просто лодките — това не е за гноми, Меден!

— За гномите са мотиките — включи се Делер. — Но ти не се притеснявай, Щастливец^[27]! Ще преминеш без никакви мъки. Това не е лодка, а ферибот.

— С други думи, голяма лодка. Все същото! — навъсено пусна колелце дим Халас.

— Той има морска болест — поясни Медения на Кли-кли.

Халас запафка още по-силно, хвърляйки гневни погледи към водата.

— Морската болест не е нищо! Аз например не мога да плувам — с излишна гордост каза Кли-кли.

— Тоест съвсем ли? — Халас погледна шута.

— Тоест като брадва! И изобщо не се страхувам.

— Мамка му! Нали ти казах, че гномите не се страхуват от нищо! — избухна Халас.

В това време Змиорката и Арнх се върнаха.

— Нищо не се получава, милорд Алистан — темето на Арнх блестеше от пот. — Имат някакъв градски празник. Никой не работи, двата ферибота стоят празни, всички са пияни. Така че до утре сутрин няма да мръднем от този бряг.

— А, мрак! — изруга Алистан.

На съвета беше взето решение да се приближим по-близо до фериботите, така че сутринта първи да тръгнем за отсрещния бряг. Двата ферибота се намираха на четвърт левга от града — представляваха дървени салове с огромни барабани, на които бяха навити дебели вериги, с чиято помощ се движеха между бреговете. Фериботите бяха разположени на стотина ярда един от друг и имаха различни собственици.

— Каква глупост — каза Бас. — Как си хранят семействата? Не само че са далеч от града, но и се конкурират един друг.

— Не е така — подсмихна се Чичо. — Те непрекъснато пренасят стоки за Пограничното кралство, а и войниците прескачат от бряг на бряг. А армията плаща добре…

— Тук са само два ферибота. Другият най-близък е на четиридесет левги северно оттук. Болтник е последният град по тези места — подкрепи го и Арнх. — На този бряг има само малки селца и замъци на благородници.

Собственикът беше намерен в дома му. Старецът категорично отказа да ни превози сега дори и за цялото злато на Сиала.

— Всички работници празнуват, кой ще тегли веригата? Тази вечер ще се приберат, ще се наспят, а утре сутринта защо да не превозят такива прекрасни господа? — мърмореше човекът.

— Виж, дядо! Ще отидем на другия ферибот, при съседа ти!

— Ами отидете, добри господа, аз да не ви задържам или какво? Само че е безсмислено, кълна се в боговете. Там е същото. До сутринта нищо не работи, имаме празник.

Затова пък упоритият старец с радост отстъпи къщата си на Маркауз, Миралисса и Еграсса. Примижал доволно от дрънкащите в джоба му пари, той се отправи към града.

За нас, естествено, легла нямаше и трябваше да прекараме нощта на брега на реката. Дивите реагираха спокойно на този факт — те бяха нощували в снежната тундра на Безлюдните земи, където само огънят и одеялото отделят спящия от студа и смъртта, така че какво е някаква си нощувка край брега на река? Но Бас недоволно замърмори:

— Не само че ме мъкнете незнайно къде, но и комарите трябва да храня! Ах, мрак! — Бас се удари по челото, смачквайки наведнъж няколко от досадните кръвопийци.

Тук Бас беше прав — въздухът просто звънеше от комари. Тези малки твари се появиха с приближаването на вечерта и явно решиха да си организират подобаващ пир. Постоянно се чуваха проклятия и оглушителни удари. Десетки комари се отправиха в светлината, но това изобщо не притесни гладните им другарчета. Освен това сега нямаше вятър и нищо не можеше да издуха кръвопийците към средата на реката. Кли-кли предложи да използва прекрасното шаманство на гоблините, което, по неговите думи, би трябвало да убие всички комари на десет левги оттук, но спомняйки си вълшебството му с въженцата, когато унищожи дома на привържениците на Неназовимия, го изпратихме заедно с прекрасната му идея да отиде някъде по-далеч. Мен лично ме вбесяваше това, че постоянно се опитваха да проникнат в ушите и устата, при това без да престават противно да жужат. Накрая дори Ел не издържа и отиде за помощ при Миралисса. Когато се върна, носеше някакъв прах, изстърган от дървата за огрев на домакина, и го хвърли в огъня. Разнесе се пикантен аромат на трева. Комарите започнаха да измират със стотици и няколко минути по-късно нашето мъчение приключи. Стъмни се и водата в реката заприлича на черно огледало, в което се отразяваха плуващите в небето облаци. Миг по-късно залязващото слънце хвърли последните си лъчи върху речната повърхност и тя засия като разтопен бронз.

— Пляс! — раздаде се от близките тръстики.

— Как само играе рибата, явно щуката е излязла на лов — изхриптя Чичо.

— Ех, да имаше сега една рибена чорбица — замечтано млясна Арнх. — Омръзнаха ми бъркочите на Халас.

— Като не искаш, не яж! — отряза гномът, чувайки последната реплика.

— Хайде, не се обиждай, Щастливец. И ти самия би хапнал риба — добродушно отвърна Арнх и отпусна крака в реката. — Ух! Топла като прясно мляко.

— Много неща бих ял. Но откъде да ги взема, това е въпросът!

— Хайде да наловим риба! — подскочи Кли-кли, осенен от гениалната идея. — Никога в живота си не съм ловил риба!

— А въдица откъде ще вземеш?

— Въдицата не е проблем. Ще вземем въже, няколко пирона, стръв и ще хвърлим по-навътре. Може пък някоя по-глупава да клъвне — поглаждайки брада, каза Чичо.

— Хайде! Какво ще кажете, да го направим, а? — нетърпеливо заподскача Кли-кли.

— Чичо! — откликна Делер, който в това време хранеше конете. — Да угодим на Кли-кли.

— Добре. Кли-кли, докато правя въдицата, намери някаква стръв.

— Разбира се! Веднага! — закрещя радостният Кли-кли и хукна да търси стръв.

— Като хлапе е — подсмихна се Бас, сядайки до мен. — Нищо няма да хванат, такава въдица само за жаби става.

— Не бързай да съдиш, аз с такава въдица като дете е-е-ей такива парчета хващах — разпери ръце Чичо.

— Стига сте дрънкали, по-добре елате до огъня, яденето е готово — извика ни Халас.

Почти бяхме изпразнили котлето, когато се появи Кли-кли.

— Махай я! — изрева Мармота и се отдалечи от гоблина. — Тя вони!

— Разбира се, че вони, нали е мъртва — каза Кли-кли, понесъл мъртва котка в протегнатите си ръце.

— Къде я намери, Кли-кли?

— В канавката до пътя, сгазена от каруца. Но отдавна. Честно, наистина! Червеите вече са й изяли очите!

— Не ни разваляй апетита! — отблъсна чинията от себе си позеленелият Мумр.

— Значи да я хвърля, така ли? Нали сами казахте, че ни трябва стръв — озадачено каза Кли-кли, примигвайки с очи.

— Но не и мъртва котка! Трябва малко да мислиш, Кли-кли!

— Чакай, Фенерджия — облиза си лъжицата Чичо. — А защо не? Какво рискуваме?

— Стомасите си — каза Халас, стараейки се да не гледа проскубания труп на нещастната котка. — Кажи им, Делер?

— Халас е прав — потвърди джуджето.

— Не се отчайвай, Кли-кли, сега ще сложим стръвта ти на куката.

— Ура! Страхотно! Благодаря ти, Чичо! — Кли-кли едва не изпусна котката в котлето с кашата.

От такова кощунство към храната му Халас за малко да получи удар и гоблинът побърза да се изнесе на брега, за да изчака Чичо там. Аз реших да погледам как ще протече подобен странен риболов и като станах от „масата“, тръгнах заедно с десетника към нетърпеливия Кли-кли. Чичо, без каквато и да е гнусливост, хвана котката за опашката, закачи я към самоделната въдица, после я разчекна и я метна в реката. Чу се силно „пляс“ и по водата се разбягаха водни кръгове.

— И сега какво? Веднага ли ще клъвне, а? — от нетърпение гоблинът заподскача на място.

— Може веднага, а може и по-късно. На, ето ти въжето, навий си го около ръката, като дръпне, веднага дърпай и ти — бавно каза Чичо, предавайки въдицата на Кли-кли.

Гоблинът седна на брега и започна да гледа спокойната водна повърхност, в която вече се отразяваха първите звезди.

— Слушай, Чичо — прошепнах тихичко на десетника, когато вече се бяхме отдалечили и вървяхме към огъня. — Кли-кли го разбирам, но ти поне би трябвало да знаеш, че за да уловиш каквото и да е на полуразложена котка, трябва много да се постараеш!

Чичо се усмихна:

— Ех, младост, мислиш ли, че не знам, Гарет?

— Тогава защо…

— Кли-кли, той е като дете. Гоблините порастват много по-късно, отколкото ние, хората. Нека да разпусне и да си почине. Само боговете знаят какво му коства да се прави постоянно на шут. Там, зад Иселина, започва Граничната зона и никой от нас няма да има време за почивка.

— Толкова ли е лошо?

— Граничната зона, разбира се, не е Безлюдните земи, но орки могат да се появят в най-неочаквания момент. За Първите да пуснат наказателен отряд по нашите земи си е нещо съвсем нормално и ще трябва да си държим очите отворени, ако искаме да избегнем загубите. Двама вече загубихме… Проклятие! Какъв, да ме отнесе мрака, десетник съм, щом не можах да ги опазя?!

— Добър, Чичо, добър. За смъртта на Котката и Гръмогласния вина нямаш — това беше всичко, което можех да му отговоря.

— Забрави — въздъхна Чичо. — Просто съм твърде стар за подобни походи. Крайно време е да си взема спечелените пари и да си направя собствена кръчма. Като приключим с тази работа, така и ще направя.

— Същото каза и когато се върнахме от последния поход, Чичо — излезе на светло Медения. — На гърбавия гърбицата не се изправя!

— Я да мълчиш, сукалче! Аз все още съм десетникът тук — добродушно му се сопна Чичо. — Как да ви оставя сами вас, идиотите?

С това разговорът приключи.

От водата лъхаше свежест, една по една звездите засияваха в небето. Дивите постлаха одеяла на тревата и се приготвиха за сън.

— Къде все пак отиваме, Гарет? — попита Бас, като пъхна сгъната дреха под главата си.

— Ти просто спи, човеко — усмихна се елфът. — Щом пристигнем, първи ще те уведомя.

— Ако е в Граничната зона, бих искал да имам време да оставя потомство и да направя завещание.

— Шегаджия е твоето приятелче, Гарет. Дали да не го направим втори шут? — ухили се Мармота. — Вече ти казаха, заспивай и не се притеснявай за нищо.

— Заспивам — недоволно изсумтя Бас и затвори очи. Ел още веднъж го погледна внимателно и потъна в тъмнината — да поеме първата стража.

* * *

— К… Кълве! Кълве! Кълна се във Великия шаман Тре-тре, кълве! — крещеше шутът.

Пискливите крясъци на гоблина се забиваха в мозъка и прогонваха съня. Отворих очи и ядосано изругах. Звездите все още сияеха на небосклона, но зората вече се разпалваше на изток. Тревата, одеялата и дрехите бяха покрити с фин диамантен прах роса. Потреперих — беше още студено, а през нощта дрехите ми се бяха пропили с влага.

Върбите бяха застинали като черни сенки на фона на небето и избледняващите звезди. До една от тях подскачаше малка и много добре позната ми фигурка в неизменното си наметало с остра качулка.

— Клъвна! Честна дума, клъвна! — крещеше фигурката. — Помагайте! Тя клъвна!

— А-а-а, върви в мрака! — изстенах аз и се върнах под одеялото.

Моето мнение беше споделено от всички събудили се. Халас се повдигна на лакът и като погледа за миг как гоблина танцува като луд, замърмори гневно.

— Кли-кли, млъкни! — посъветва го Мумр, без дори да отваря очи. — Още е тъмно.

— Как не разбирате! Тя клъвна! Честна дума, не лъжа! Сами вижте! По-бързо! Не мога да я измъкна!

— Чичо! — каза изпод нахлупената на лицето му шапка Делер. — Ти си виновен за това, така че иди и виж какво кълве на нашия лъжец. И го накарай да млъкне.

— По-бързо! Връвта ще се скъса! Не чувате ли, че кълве?!

— Проклет да е мигът, в който реших да го уча да лови риба! — Чичо с въздишка стана от земята, навлече кожената куртка и се запъти към превъзбудения гоблин.

— Чичо, виж! Хванах риба!

Е, това вече беше прекалено, сега просто няма да заспя!

— Гарет, при Кли-кли ли отиваш? — измърмори Бас.

— Защо?

— Ритни го и от мен — каза Бас и се обърна на другата страна.

Погледнах го с едва прикрита завист — винаги беше трудно да събудиш Бас.

— Да отидем да видим какво е хванал — ставайки, изръмжа и Медения.

Над спокойната водна повърхност се стелеше разкъсаното одеяло на мъглата. Виковете и крясъците на гоблина се разнасяха далече по реката.

— Гарет! Гарет! Виж! Аз я хванах! Тя клъвна! Честна дума, тя клъвна! Изведнъж — хоп! Едва не ме събори във водата! А аз не мога да плувам! Падна ли, до там съм! Или вече го казах? Гарет, хванах я — това е важното!

Въжето, опънато като струна, конвулсивно потръпваше. Гоблинът се беше досетил да омотае няколко пъти свободния край около ствола на най-близката върба.

— Дърпа, казваш? — Чичо с жест на опитен рибар се опита да издърпа въжето. — Ух, добре се е закачила! И колко е силна! Меден, помогни!

Десетникът и мускулестият воин, пъшкайки, започнаха да теглят въжето, а Кли-кли го навиваше около забита в земята пръчка.

— Съпротивлява се, гадината! — изръмжа Медения, когато рязко дръпване откъм водата едва не го събори.

Изваждането на неизвестния трофей се проточи цял час. През това време от възбудените викове на нашия рибар се събуди дори Бас, така че накрая всички се събрахме зад гърба на Медения и започнахме да правим предположения: какво би могло да се хване на мъртвата котка на нашия шут?

— Сигурно воден дух е закачил — Халас още се мъчеше да запали лулата си. — Или русалка.

— Остава да кажеш, че е кралят на кракените — засмя се Делер, докато помагаше на Медения. — Вечно си съчиняваш, Щастливец.

— А ти си глупак! — не остана длъжен гномът. — Каква риба е това, цял час да не могат да я изтеглят? Тя дори не удря с опашка, а не се дава и за минута. Сигурен съм, че е русалка!

— Е, това за русалката, разбира се, е глупост, но може да се хванала някоя речна твар. Преди тук е имало огромно езеро — прозя се Мармота.

— А ти откъде знаеш, умнико? Лично виждал ли си го? — Халас все още жадуваше да види жива русалка.

— Всъщност не, но съм чувал от стари хора.

— Стари хора… Залагам една златна, че това е обикновена риба, а не русалка — Бас подхвърли монетата във въздуха.

— Съгласен! — ухили се гномът. — Давай монетата, загуби.

— Ще видим, нека първо да я извадят.

— Пфу… Арнх, смени ме — уморено изпъшка Чичо. — По-лесно ще е да я пуснем, отколкото да се мъчим така!

— Няма начин! — в един глас изкрещяха Кли-кли и Халас.

Битката с водната твар продължи. Когато най-накрая над водата се появи нещо черно и дълго, всички вече се бяха уморили да чакат.

— Дънер! — огорчено изплю Делер. — Струваше ли си да се мъчим толкова дълго?

— Ех! — огорчено каза Арнх. — А аз си помислих какво ли не!

— Как дънер?! Какъв дънер? Аз не мога да хвана дънер! — възмути се Кли-кли.

— Успокой се, приятел — засмя се Бас, а в това време дънерът разтвори паст, в която при добро желание спокойно можеше да се побере човек.

— Мама! — това беше всичко, което каза Кли-кли, падайки по гръб от изненада.

— Сом! — изкрещя Чичо. — Колко е огромен!

Тук сомът разбра, че Дивите с паст не можеш да ги впечатлиш — в Безлюдните земи са виждали какво ли не — и опита да се освободи. Водата закипя, Медения падна на колене, но не пусна въжето, а Арнх стисна зъби, опитвайки се да задържи огромното рибище. Всички, които бяхме на брега, включително и аз, се втурнахме на помощ.

С общи усилия накрая сомът се оказа на брега. Огромното черно тяло беше покрито с водорасли и миди, имаше дълги черни мустаци, двете белезникави очи свирепо ни гледаха, рибата жадно отваряше уста, заплашвайки да погълне всеки, който се осмели да се приближи достатъчно близо. От устните на чудовището стърчеше цял арсенал от различни куки. Дължината на рибата беше около дванадесет ярда, а за теглото й направо беше страшно да се помисли.

— Какво става тук? — Миралисса приближи до нас.

— Миралисса, хванах риба! Честна дума! Виж колко е голяма, всички ми помогнаха да я издърпам, но я хванах аз! Нали е страхотно?! — похвали се Кли-кли.

— И какво ще правиш с нея?

— Не знам… — замисли се Кли-кли. — Вземаме си я!

— Да ядем тази гадост? — намръщи се Халас. — Поне на осемдесет години е! Месото е старо и сигурно мирише на блато! Не ни трябва! По-добре да го пуснем!

— Да го пуснем? — замисли се Кли-кли, а после, решавайки да покаже благородството на победителя над победения, важно кимна: — Може да го пуснете. Плувай, рибке, и помни, че мъртвите котки носят нещастие. Е, вие… такова… Бутнете го във водата, а?

Сомът, сам не вярвайки на късмета си, вдигна във въздуха цял воден стълб и изчезна в черните дълбини на реката.

— Между другото, дължиш ми пари — напомни Бас на Халас.

Гномът изсумтя недоволно и бръкна в чантата.

— Гарет, видя ли каква риба хванах, а? Страхотно, нали?!

— Браво, Кли-кли, ти си истински рибар — поласках самолюбието му аз.

— Не, наистина ли така мислиш, а? — той дори за миг спря, чувайки такива думи от мен.

— Наистина — въздъхнах аз. — А сега върви си хапни морковче и се успокой.

— Нямам моркови — разочаровано разпери ръце Кли-кли. — Още вчера свършиха.

— Съжалявам.

— Ей, Кли-кли! Помогни на Мармота да донесе дърва — заповяда Чичо.

— С удоволствие! Веднага! — неуниващият гоблин веднага забрави за рибата и хукна да помага.

Докато разпалим огъня, докато Чичо, поел дежурството от Халас, приготви закуската, докато се съберем — и настъпи утрото. Небето изцяло просветля, слънчевата светлина прогони звездите и само бледият сърп на месеца висеше над самия хоризонт. Собственикът на ферибота се върна в компанията на шест здрави хлапета и каза, че ако искаме, можем да тръгваме още сега.

— Само че, добри господа, няма да мога да ви кача всички наведнъж. Много сте, а и конете не са малко. Ще ви превозя на два пъти.

— Не е необходимо — отвърна Алистан, броейки на човека шест сребърни монети. — Виждам, че и съседът ти е тук, така че останалите ще преминат с него.

— Няма да ви се получи, милорд, простете ми за тези думи. Имаме си професионална гордост. Той няма да вземе моите клиенти, както и аз неговите. Ще трябва да изчакате на два курса, за което моля най-смирено да ми простите.

Собственикът на съседния ферибот заедно с помощниците си мрачно и недружелюбно гледаха своя конкурент.

— Щом трябва, два да са — съгласи се Алистан. — Чичо, разпредели хората за два курса.

— Лодки — измърмори Халас, хвърляйки притеснен поглед към ферибота. — Мразя лодки!

Лицето на гнома имаше цвета на нежна пролетна зеленина.

— Хайде стига, Халас — усмихна се Арнх, дрънкайки с бронята. — Виж, вълни няма, водата е спокойна, ще преплуваш и нищо няма да ти се случи.

— Щом фериботът започне да се люлее наго-оре, надо-олу, наго-оре, надо-олу, веднага ще разбереш какво има в стомаха на нашия мотичник — ухили се Делер.

— Млъкни, кратуно! — преглътна Халас, гледайки уплашено към реката. — И без теб ми се повръща!

— Тогава иди при храстите, за да не смущаваш хората, и повърни — посъветва доброто джудже.

Халас изстена и стисна дръжката на бойната си мотика.

— А защо не пееш — предложи Кли-кли на гнома. — На мен ми помага.

— Наистина ли? — в очите на гнома просветна недоверие, премесено с надежда. — А какво да пея?

— Ами пей „С чука по брадвата“. Или „Песента на лудите рудокопачи“ — Делер тупна Халас по гърба. — Хайде, на борда!

Гномът преглътна, позеленя още повече, за стотен път съобщи на всички, че мрази лодки, и прекрачи на ферибота.

— Кли-кли, хайде — кимна с глава Чичо.

— А, не! Аз ще плавам с Гарет!

— Твоя воля, тогава Фенерджията. Това е, тръгвайте, ние сме после!

— Натискайте, момчета! — извика салджията от мястото си.

Работниците завъртяха барабана, веригата задрънча и фериботът потегли към отсрещния бряг.

На сушата останахме аз, Кли-кли, Чичо, Арнх и Змиорката заедно с товарните коне. Вторият път на момчетата щеше да им е много по-леко с барабана.

Междувременно фериботът преодоля около една четвърт от пътя и внезапно утринната тишина беше нарушена от пеенето на Халас. Не завиждах на онези, които сега бяха там. От гнома ставаше певец толкова, колкото от мен — фея с крилца. Той се дереше с пълно гърло, крещеше и виеше така, че песента му сигурно се чуваше чак в Болтник. Жителите на градчето едва ли щяха да кажат благодаря на гнома за такова чудесно сутрешно събуждане.

— Разпя се — подсмихна се Арнх, мятайки ножницата с меча на гърба си. Към неизменната ризница беше добавил кожена куртка с пришити към нея метални пластинки, предпазители за под коленете, гривни и бронирани ръкавици. Арнх улови озадачения ми поглед. — Пограничното кралство е близо, в родината си трябва да съм напълно екипиран.

— Но до Пограничното кралство са две седмици път…

— И какво от това?

Х’сан’кор само може да разбере жителите на Пограничното кралство. Не им трябва месо, дай им само да слагат повече желязо по себе си. Близостта до източните гори на Заграбия — владенията на Първите — прави доста странни неща с хората.

Междувременно Халас не спираше и се дереше за двама, заплашвайки да стресира целия район.

Голобрад или на възраст,

Хлапе или старец прошарен,

Стига твоят дух да е млад!

И зиме, и лете

Ще чуеш как по брадвата

Удря чукът!

В часа, когато замлъкне

В безмълвен страх гласът

На гората, що до планината расте!

И от гробове от всички страни

Мъртъвци стотици се изправят

Цели в гробищен прах!

И оголва се на земята костта,

Която няма да видиш в праха,

И реките са вени!

С един удар, с един тласък,

Ще пронижат беззвучно сърцето на планината,

Разбивайки стените!

Под този страшен шум на битка

Ще влезе без страх и без думи

Армадата на мъртвите!

Ще я посрещнат хиляди бойци —

Елитни брадати смелчаци,

Най-добрите бойци!

Щит със щит в битка ще се сблъскат

Така, че стоманата ще се напука

И мечът ще се огъне!

И ще трепери неживата стена,

Изведнъж от страх ще побелее,

И ще се разпадне!

А прави които останат,

Да удържат не ще имат сили

Вълните безумни!

И отново, изпаднали в гняв,

Ще започнат пак тази битка,

С безсилие пълна!

И ще се опръска брадата

С предсмъртна кръв, която винаги

Охлажда гнева!

Вилнее безспирно над главите

Спор на чукове, сблъсък на брадви,

Кипи кръвта!

И както винаги, накрая смъртта,

Нежно бойците обвива

С гробовния студ!

В студ и в жега ужасна

Чакаме ние кога по брадвата

Ще удари чукът!^[28]

Три пъти Халас не успяваше да довърши куплета и се навеждаше през борда, за да повърне закуската във водата.

— Как само се мъчи, бедният! — съчувствено въздъхна Чичо.

Фериботът междувременно се удари в брега и малки човешки фигурки, в които едва различавах спътниците си, започнаха да извеждат конете. Една от фигурките падна на брега и така си остана да лежи. Изглежда беше Халас.

Фериботът тръгна наобратно.

— Да се приготвим. Арнх, доведи конете.

— Гарет, хей, Гарет! Ще ми държиш ли ръката?

— Кли-кли, пак ли някаква шега?

— Не, сериозен съм! Не мога да плувам! Ами ако изведнъж падна?!

— Ще седнеш в средата на ферибота и нищо страшно няма да се случи — успокоих го аз, чудейки се дали е намислил поредния си номер или наистина не може да плува.

— Страх ме е — съвсем искрено подсмръкна с нос Кли-кли.

Междувременно фериботът набра скорост и десетина минути по-късно вече качвахме и останалите коне на него. А те не се дърпаха. Перспективата за пътуване през реката изобщо не ги плашеше. На ферибота животните стояха в ограждение, специално направено за тях, и Чичо даде знак на салджията, че сме готови за тръгване.

— Натискай!

Хлапетата изсумтяха, барабанът изскърца и ние отплувахме.

По борда на ферибота тихо пляскаше вода, дъските миришеха на водорасли и риба. Върбите на брега постепенно се отдалечаваха от нас.

— Кли-кли, какво правиш? — попитах гоблина, който беше провесил крака през борда и ги плакнеше във водата.

— Какво правя? Опитвам се да преодолея страха си от водната стихия.

— Може да паднеш.

— Ти ще ме хванеш — безгрижно се ухили той.

Седнах до него и започнах да наблюдавам как бавно, но сигурно противоположният бряг се приближава към нас. В средата на реката духаше вятър и фериботът започна плавно да се поклаща на незнайно откъде появилите се вълни.

Един от конете уплашено изпръхтя и започна истерично да цвили, опитвайки се да разбие преградата със задните си крака.

— Успокойте го! Само това ми липсва! — извика салджията.

Чичо се втурна към коня и започна да успокоява уплашеното животно. Конят хъркаше, въртеше очи и трепереше. Нежният шепот на Чичо постепенно го успокои и накрая той само уплашено гледаше водата.

Веригата дрънчеше, водата плискаше, чуваше се шепотът на Чичо, брегът бавно се приближаваше.

— Какво се разтичаха? — изненаданият възглас на Кли-кли ме откъсна от съзерцанието на черната вода.

Нашият отряд тичаше по брега, размахваше ръце и нещо крещеше. Без съмнение крещяха на нас, но вятърът и разстоянието отнасяха думите настрана и не можех да разбера нищо.

— Не знам — казах озадачено. — Нещо се е случило?

— Прилича на… — проточи Кли-кли. В това време един от елфите изпъна лъка и по стръмна дъга изстреля стрела в нашата посока.

— Да не си е изгубил ума? — прошепна шутът, наблюдавайки полета на стрелата.

— Наведи се, стреля над нас — казах му рязко, но беше излишно.

Стрелата изсвистя във въздуха и като прелетя над ферибота, падна във водата зад гърбовете ни.

— Ей! Какво правят там?! — закрещя Арнх, който също видя как стрелата пада във водата.

— Вижте! На брега! — викна шутът, вдигайки поглед от мястото, където падна стрелата, към брега, от който бяхме тръгнали.

А имаше какво да се види. Елфът неслучайно беше привлякъл вниманието ни, макар и по такъв странен начин. Там до втория ферибот се суетяха около четиридесетина ездачи с явното желание бързо да преминат на другия бряг. Но не това беше най-главното — право към нас, бавно, неотклонно и абсолютно безшумно се приближаваше полупрозрачна сфера с цвят на пурпурен пламък. Тя почти докосваше водата и по размери можеше да съперничи на голям хамбар. На брега, от който към нас се носеше смъртта, беше застинала женска фигура с вдигнати ръце.

Лафреса!

— Що за гадост е това? — възкликна салджията.

Аз обаче знаех какво е. Кронк-а-Мор. Точно с такава сфера, но десет пъти по-малка, бяха убили Валдер. От тази магия нямаше да ни спаси нито медальонът на Кли-кли, нито способностите на Миралисса.

— Във водата! Бързо! — изкрещях аз и като сграбчих гоблина за яката, скочих от ферибота.

От изненада Кли-кли изпищя и зарита във въздуха. Цопнах тромаво, нямах време да се свия — твърде всеобхватно беше желанието ми да отскоча колкото се може по-далеч от обречения ферибот. Водата се оказа топла и черна и аз отворих очи, но в дълбокото почти нищо не се виждаше. Фини частици мръсотия и стотици мехурчета обгръщаха мен и отчаяно размахващия крайници Кли-кли. Аз с всички сили загребах със свободната си ръка и краката, опитвайки се да стигна колкото е възможно по-надълбоко под водата. Изпаднал в паника, Кли-кли се мяташе като заек в примка. Видях разширените му от ужас очи, но продължих да се гмуркам все по-надолу и по-надолу, без да се съобразявам със здравословното му състояние. Надявах се да има достатъчно въздух, преди да изплуваме.

Бу-у-у-уммм-ммм!

Плътен удар ме блъсна в ушите, за миг пред очите ми притъмня и загубих ориентация, не разбирах къде е долу и къде — горе…

Проблесналата светлина над главата ми показа, че плувам в правилната посока. Загребване със свободната ръка, рязък тласък с крака, отново загребване, отново тласък. Изглеждаше, че стоя на едно място, без изобщо да се приближавам към благословения въздух. Когато най-накрая водната повърхност се разтвори над главата ми, Кли-кли почти беше спрял да се движи, но веднага щом вдиша, се закашля и замята още по-силно.

— Аз не мога да потъна! Аз не мога да потъна — запищя панически.

— Спри да се мяташ! — изкрещях му аз. — Ще удавиш и себе си, и мен! Спри! Чуваш ли?!

Думите ми изобщо не подействаха на гоблина и аз го потопих за няколко секунди. Когато изкарах главата му над водата, Кли-кли се закашля, като плюеше и говореше гадости.

— Не се мятай! Иначе ще те оставя! Чуваш ли ме, идиот?!

— Кхъ-кхъ! Кхъ! Да! Кхъ-кхъ! Чувам те!

— Успокой се! Държа те, няма да потънеш! Просто се успокой, легни на водата и дишай!

Той само избълбука в потвърждение, че е разбрал думите ми.

Огледах се. От ферибота беше останал само спомена и дребни трески, пръснати по цялата река. Няколко по-големи парчета дърво все още горяха, във въздуха миришеше на огън и дим. На около четиридесет ярда от нас се виждаше главата на плуващ човек, но не можех да позная кой е. Още някой се беше спасил… А как ли са останалите?

Сега не е моментът да оплакваш загубата, Гарет! Трябва да се измъкна от водата! До брега беше далеч, но аз бях длъжен да доплувам, ако не искам да нахраня рибите. Към мен вече плуваха на помощ, но щеше да мине доста време, докато преодолеят разделящото ни разстояние.

И аз заплувах. Загребвах равномерно водата, броях всеки замах и се стараех да дишам колкото се може по-ритмично.

И-раз! И-раз! И-раз!

Колко пъти направих тези „и-раз“ и досега не знам. Много, наистина много. Пред очите ми беше само плискащата се вода, безмилостното небе и далечната ивица на брега. Ще доплувам! Ще успея! Ще доплувам!

И-раз! И-раз! И-раз! Още малко! Още съвсем малко! И-раз! И-р-раз!

Кли-кли тежеше ужасно в ръката ми, ботушите, дрехите, арбалетът, ножа и чантата също ме теглеха към дъното. Би трябвало да се освободя от оръжията, но по-скоро щях да оставя Кли-кли, отколкото снаряжението си!

Разбира се, това, което току-що казах, беше невярно, не съм такава свиня, че да оставя безпомощния гоблин да се удави, но и да хвърля оръжието беше немислимо. Ботушите ми бяха пълни с вода и тежаха. Но нямах вариант да се отърва от тях — бяха с връзки, а аз не съм акробат или фокусник, за да се справя само с една ръка. Ако го нямаше гоблина, бих рискувал, но така дори да опитвам нямаше смисъл. Какъв късмет, че на ферибота свалих плаща. Сега беше безвъзвратно изгубен, но пък нямаше да се оплита в краката ми и да ме тегли към дъното.

След още петдесет „и-раз“ разбрах, че с такъв товар не ставах за плувец. Ако не пристигнеше помощ, двамата с Кли-кли ще трябва да направим прощално „бълбук“ и да изчезнем под водата завинаги. Ръцете и краката ми се наливаха с тежест, загребванията ми ставаха все по-слаби и по-слаби, дишането ми ставаше все по-трудно, много често пред себе си виждах само черна вода, и съвсем нарядко мярках синьото небе. Мярках го и то веднага изчезваше. Успях порядъчно да се нагълтам с вода и взе да ми се гади.

А брегът — нещо размазано и размито — беше все още далеч…

— Кли-кли — прошепнах аз. — Опитай се да свалиш ботушите си!

— Вече го направих!

Браво на теб, гоблине!

— Тогава защо… си толкова… тежък?

— Ризницата…

Мрак! Ето защо постоянно ме дърпаше към дъното! Този задник си беше сложил ризница!

— Кли… Кли… ще… те… убия!

— Само… да е на брега!

На брега! Нямаше да доплувам до този проклет бряг! И-раз! И-още-раз! И-последен! И-още-малко! И-раз!

Дрехите все по-силно ме дърпаха надолу, вече гребях с последни сили, пред очите ми тъмнееше, ушите ми бучаха, имах чувството, че ръката, с която държах Кли-кли, всеки момент ще се откъсне. Три пъти потъвах под водата и три пъти, полагайки неимоверни усилия, изплувах за поредната глътка въздух…

Когато нечии ръце ме подхванаха, вече бях на границата да припадна.

— Гарет, пусни Кли-кли. Гарет! — раздаде се гласът на Мармота.

Неохотно разтворих ръка, пускайки дрехата на гоблина.

— Спокойно, до брега е близо, не се мятай! — Ел дишаше тежко, не е толкова лесно да плуваш на спринт.

Ако можех, щях да се изсмея. Не се мятай! Точно същото казвах на Кли-кли.

Когато краката ми докоснаха дъното и Ел с помощта на Медения ме издърпа на брега, не можех да повярвам, че чудото се случи. Добрах се все пак, слава на Сагот!

Паднах изтощен на четири крака и повърнах речна вода. Олекна ми. Плюех кисела слюнка, когато някой ме потупа по гърба:

— Жив ли си, крадецо?

— Като че ли д-да, милорд Ал-листан? — вече треперех неудържимо.

Странно… водата уж беше толкова топла. Някъде наблизо хриптеше и безспирно кашляше Кли-кли.

— Пийни — Делер пъхна под носа ми бутилка.

Кимнах с благодарност и отпих голяма глътка. Секунда по-късно в стомаха ми се взриви гномска бомба с барут, изгаряйки вътрешностите ми с огън. В главата ми се мярна една мисъл:

— ОТРОВА!

От очите ми бликнаха сълзи, опитах се да вдишам, но не успях и се закашлях.

— Това не ти е бира, това е „Яростта на дълбините“! Усети ли я? Хайде, ставай, сега не е време да лежиш! — каза Делер и си взе бутилката.

С усилие седнах и започнах да си свалям мокрите дрехи.

— Тези идиоти са избили всички салджии — изсъска през зъби Халас, гледайки към брега през малък далекоглед. — Идват насам!

На отсрещния бряг се носеха фигури на конници, а петнайсет или двайсет мъже тъкмо отплаваха на ферибота с ясното намерение да дойдат при нас. Лафреса оттук не я виждах.

— Какви са тези хора? Какво искат? — брадата на Халас гневно трепереше.

— Несъмнено хора на Балистан Паргайд — отвърна Алистан Маркауз и извади меча си. — Пригответе се, ще се бием. Лейди Миралисса, можете ли с нещо да помогнете?

— Само с меча и лъка си. Тази жена ме блокира.

— Ел? Еграсса?

— Прекалено далече е, стрелите няма да стигат дотам. До ферибота също. Можем да стреляме на около четиристотин стъпки…

— А тази вещица няма ли пак да се опита да ни удари с онова нещо? — притеснено попита Мумр, облегнат с две ръце на забития в земята биргризен.

— Не, такова заклинание трябва да се подготвя не по-малко от пет или шест часа — отвърна елфийката, наблюдавайки приближаващия ферибот. Той вече беше успял да преодолее четвърт от разделящото ни разстояние.

— Меден! Меден, стегни се! Ще ги оплакваме после, сега ще се бием! — заповяда Алистан.

Младият воин трепна, кимна навъсено и хвана огролома^[29].

„Да оплакваме ли? Кого? — помислих тъпо. Главата ми нещо не съобразяваше, в устата си все още имах вкус на речна вода и кал. — Мрак! Нима никой друг не е успял да се измъкне от ферибота?“

Чичо, Арнх, Змиорката, салджиите… Всички да са загинали?! Не може да бъде… Това просто не може да бъде!

Не веднага забелязах Змиорката в мокрите му дрехи. Излиза, че беше плувал пред мен. Гърдите на гаракеца се надигаха конвулсивно, явно и него плуването го беше затруднило. Но воинът не беше изоставил остриетата си и можех само да си представям какво му е коствало да доплува сам до брега.

Елфите, с лъкове в ръце, мълчаливо чакаха кога фериботът, който вече се намираше в средата на реката, се приближи на разстояние за изстрел.

— Гарет, да се махаме! — подскочи към мен Бас. — Сега тук ще стане касапница!

— Истината казва, Гарет — обади се Халас. — Вие не сте воини, по-добре да изчакате зад нас. Ех, да имаше сега едно оръдие, как само щях да ги подредя!

— Оръдие! — засмя се Кли-кли и се освободи от многострадалния си плащ. — Браво на теб, Щастливец! Ама разбира се, че оръдие! Гарет, ставай! Къде ти е чантата?! Давай оръдието!

— Кли-кли, за какво говориш? — попитах, ужасен от мисълта, че след плуването гоблинът е полудял от страх.

— Да, точно така! — и без да обяснява нищо, Кли-кли скочи към захвърлената от мен чанта и като изсипа всичко на земята, започна да рови в магическите флакони. — Ето го!

Кли-кли вдигна високо над главата си флакон с тъмночервена течност, в която плуваха златисти искри, и го удари в земята. Почти веднага от въздуха се появи истинско гномско оръдие.

— Мамка му — промълви Делер, опулил очи.

А Халас просто онемя, в момента представляваше образец на статуя, на която челюстта е паднала и очите й са отишли на челото. Някой зад мен си пое въздух през стиснати зъби. Да, и самият аз, признавам, бях порядъчно изумен.

От цялото това пътуване и струпалите се върху нас беди аз напълно бях забравил за малкия инцидент, случил се още в двореца на Сталкон. Тогава Кли-кли открадна от мен точно такъв флакон и го разби в оръдието на гномите. Оръдието, както се и очакваше, веднага изчезна, а разярените гноми едва не разкъсаха Кли-кли на хиляди малки зелени парченца. Работата беше, че шутът използва върху оръдието заклинание за пренасяне. При него счупваш единия флакон в някаква вещ и тя изчезва, разбиваш другия — и тя се появява отново. Всъщност аз планирах това заклинание за Храд Спайн, в случай че открия несметни съкровища, но съдбата реши друго и вместо изумруди получихме оръдие.

— Халас, действай! — гласът на гоблина извади Щастливеца от ступора и съзерцанието на една от великите тайни на гномите.

Гномът подскочи към оръдието.

— Заредено ли е?

— Изглежда да…

— Сега ще проверим… Да, всичко е наред! Делер, Меден! Помагайте!

Тримата започнаха да насочват оръдието към приближаващия ферибот.

— И много ли такива изненади криеш в ръкава си, приятел? — малко нервно попита Бас.

Не му отговорих нищо, цялото ми внимание беше насочено към Халас, който свещенодействаше над оръдието. В момента гномът разпалваше лулата си и същевременно командваше Делер и Медения.

— Корекция лека трябва да се направи. Корекция! Ти изобщо знаеш ли какво е това корекция, тъпако?!

— Ще ти покажа после аз кой от нас е тъпак! — изпръхтя зачервения от напъването Делер, докато се опитваше да премести оръдието още няколко сантиметра.

— Стоп! Всички назад, сега ще работи майсторът!

— Стрелял ли си друг път? — предпазливо попита Мармота.

— Аз съм гном, барутът е в кръвта ни! — Халас, присвил очи, наблюдаваше ферибота.

— Барутът не тече — веднага се заяде джуджето, но гномът го игнорира.

— Не забравяй, че имаш само един изстрел.

— Не ме разсейвай, Кли-кли! — изрева гномът. — Всички, запушете си ушите!

Аз побързах да последвам съвета му. Халас поднесе горящата лула към някакъв улей на оръдието, отдръпна се и като пъхна показалци в ушите си, зачака.

Над оръдието се изви сив дим…

— БУ-У-УМ!

Оръдието потъна в смрадлив сив дим и отскочи назад. Във въздуха нещо изсвистя, а след това на мястото на ферибота към небето се устреми съскащ стълб от огън и дим, в който се смесваха вода, хора, коне, дъски…

— Бу-у-у-ум-ш-ш-ш! — достигна до нас…

— В десетката! — възкликна гномът. — Улучих! Улучих!

— Да-а-а!!! — закрещя Кли-кли. — На ви!

От ферибота и хората на него нямаше останало нищо, освен отломки по водата.

Хората на графа на отсрещния бряг също гледаха към мястото, където до преди малко плаваха приятелите им. После няколко конници се посъветваха и цялата кавалкада се устреми далеч от брега.

— Сега да имах второ гюле — Халас любовно погали оръдието.

— Къде отиват? — попита Фенерджията.

— Да търсят откъде да преминат! — изплю Медения. — Поне двадесет души са…

— Двайсет и осем — каза Ел, сваляйки тетивата от лъка.

— Именно. Трябва да се махаме, преди да пресекат…

— Няма да пресекат — поклати глава Миралисса, изпращайки с поглед ездачите. — Тук Иселина се разлива много широко, а до най-близкия ферибот има повече от четиридесет левги.

Започнах да изстисквам ризата си. Мократа дреха залепваше за тялото, беше ми студено и противно.

— Меден — каза Алистан, гледайки успокояващата се водна повърхност. — Поеми командването… Сега ти си… десетник.

Какъв ти десетник… От десетте Диви бяха останали шест човека.

— Може да излязат, а? — тъжно попита Медения. И той като всички останали гледаше към водата. — Може да са изплували надолу по течението?

— Не са изплували. Не биха могли, Меден — навъсено изсумтя Змиорката. — Аз скочих във водата веднага след Гарет. Чичо просто нямаше време, беше в средата на ферибота с конете. А Арнх… Той беше с ризницата, а и с други железа… Дори да е скочил, потънал е на дъното като камък…

Всички мрачно мълчаха. Как ще сме без сивокосия Чичо и лъщящата плешивина на жителя на Пограничното кралство? Не можех да повярвам, че вече ги няма.

— Да пребъдат в светлината — глухо произнесе Делер и свали шапката си.

Кли-кли подсмръкна и избърса очи, опивайки се да скрие сълзите…

Потеглихме след час, едва когато Дивите приключиха с обредите за загиналите приятели, а Халас зарови оръдието. Гномът настояваше и твърдеше, че най-голямата тайна на неговия народ не трябва да попада в чужди ръце.

Настроението на всички беше мрачно и тъжно, което не беше изненадващо. Тръгвахме на път, отдалечавайки се от Иселина, която за всички нас завинаги щеше да остане Черната река.