Дейвид Ангстън
Златният дявол (24)

Гракхус

Какъв е този лай? Къде, по дяволите, се намирах?

О, да. Плажът.

Чувах лая на кучето от часове в съня си. Подпрях се на лакти и се обърнах в посока на звука. Струваше ми се, че идва отнякъде надолу по брега. Тесният плаж приличаше на празна отсечка от шосе. Луната още се криеше в надвисналото небе и джунглата зад мен бе непроницаема, а очертанията на брега — потънали в мрак. Черни вълни миеха пясъка с постоянен тъжен ритъм, на чийто фон лаеше кучето.

Излязох от спалния чувал, навлякох джинсите и тръгнах в тъмното покрай водата към мястото, откъдето идваше звукът. Лекият морски бриз разхлади гърба ми, сякаш никога не се бях приличал на слънце. Аварийната лодка беше там, където я бях оставил — на ръба на гората. Сигурно щях да я пропусна, ако не знаех, че е там. Доплувах до брега на Пунта Пердида от скалистото място, край което „Магьосник“ беше пуснал котва. Яхтата пое на зазоряване да зареди кислородните бутилки и да попълни запасите. Досега трябва да е преполовила пътя към Пуерто Валарта. Без сигурното й присъствие океанът изглеждаше студен и отблъскващ.

— Гракхус! — извиках. Странно име за куче, но пък и екипажът на яхтата не беше обикновен. Белочек каза, че Гракхус е ловно куче и се чувства много по-добре в гората, отколкото на вода. Не го бях виждал да плува, но ми се струваше, че се чувства добре и във водата. Може пък неспирният режещ шум на прибоя да го бе прогонил нагоре по хълма.

— Гракхус!

Идеята да взема кучето с мен на брега беше на Белочек. Опита се да ме раз убеди да не оставам, но когато настоях, ми каза да взема Гракхус със себе си. Съгласих се, защото смятах, че лабрадорът ще ми е добра компания, но сега лаят му ме караше да се чувствам още по-сам. Изведнъж съжалих, че останах. Без значение дали имаха нужда от мен на яхтата, щеше да ми дойде добре да се върна в града и да се отърся от зловещата история, която ни се случваше, откакто го напуснахме. Беше полепнала по мен като засъхнала морска сол. Копнеех за душ, хотелска стая, вечеря в претъпкан ресторант, да се правя на обикновен турист и да се преструвам, че не ми се е случило нищо ужасно.

Но сам взех решение да остана, никой не ме бе бил по главата. Чувствах, че имам нужда да сляза на брега. На сутринта щях да се разходя до Пунта Пердида. Дан бе прекарал последните си дни в това градче, а аз все още не бях разбрал какво му се е случило. Най-малкото, което можех да направя, е да намеря тялото му и да го върна при мама. Тя би искала прилично погребение с ковчег, свещеник и молитва. Без тях никога нямаше да повярва, че е мъртъв. И аз не можех още да повярвам. Единственият начин да съм сигурен, беше да се изправя лице в лице с фактите.

Ева изказа опасения, но Рок не се опита да ме спре. Очевидно приятелските чувства бяха заглушени от параноята. От това, което Белочек нарече „неизбежния проблем с доверието“. Рок имаше доверие в капитан Белочек, колкото и в капитан Брага. Не искаше и двамата да преспим на яхтата му. Поне не тази вечер. Не и след като бяхме поискали шест милиона долара, за да си държим устите затворени. Имаше и друг начин капитанът да си осигури мълчанието ни и Ева ни бе дала да разберем, че той може да го използва. Рок каза, че ще спи с отворени очи, но и че едва ли би ни се случило нещо лошо, ако не се случи и на двамата едновременно.

Най-накрая забелязах кучето. Лаеше срещу групичка тъмни силуети на брега. Изглежда бяха слезли чак от градчето. Какво диреха тук толкова късно? Не виждах какво показва часовникът ми в тъмното, но сигурно беше три през нощта. Дали затворените хора от Пунта Пердида излизаха само през нощта? Приближих се внимателно през скалите. Нямаше ли кой да накара кучето да млъкне?

— Гракхус!

Той продължаваше да лае срещу групичката. Всички в нея бяха тъмнокожи мексикански индианци, облечени в широки бели дрехи. Гледаха мрачно надолу към нещо във водата. Гракхус продължи да лае, дори когато се приближих. Минах покрай него и се смесих с хората, за да надникна през приведените им рамене към това, което лежеше в краката им. Те не ми обърнаха никакво внимание. Смълчаните им лица оставаха безизразни, а очите — впити във водата долу. Промъкнах се през тях към океана. Това, което видях, ме накара да затая дъх.

Прибоят полюляваше обезобразен труп. Главата и крайниците бяха откъснати и от него беше останал само един подпухнал торс. Една вълна го преобърна и видях на корема белег от операция на апендицит.

Повърнах в пясъка и това, което излезе от мен се отми с пяната на вълните. Групата мъже затвориха кръга около мен. Паднах на колене във водата и видях, че в нея има кръв. Съдържанието на стомаха ми отново се надигна към гърлото. Не смеех да погледна трупа. Когато най-накрая вдигнах лице, пред мен стоеше силует на прегърбена стара жена в черна роба. В една ръка държеше кърваво мачете, а другата стискаше за косата полюшващата се глава на Дъф. Старицата ме погледна и се ухили. Нямаше зъби.

Слънцето приличаше високо в небето, а зад мен се разби гръмовна вълна. Главата ми се пръскаше от болка. По кожата ми бе избила обилна пот и бе намокрила спалния чувал, смачкан в краката ми. Не си спомнях да съм излизал от него, но ето ме — напълно гол под палещата жега. Джунглата беше притихнала, а брегът — съвсем празен във всички посоки.

Кучето го нямаше.

Погледнах надолу и видях нещо да се подава от пясъка. Бутилки. Стари бутилки. Някой ги беше закопал в кръг около мен, така че само гърлата им да се подават. Извадих една и я избърсах от пясъка. Беше пълна до половината с течност, но нямаше нито етикет, нито коркова тапа, а и не виждах нищо през бронзираното стъкло. Поднесох я към носа си и веднага рязко я хвърлих на земята. Никога през живота си не бях помирисвал такова зловоние.

Застанах на четири крака и се опитах да повърна. Нищо не излезе, стомахът ми беше празен. Главата ми се напълни с кръв и забуча. Развълнуваното море зад мен притихна. Капка пот се изтърколи по носа ми и се стовари в пясъка, като остави мъничък кратер в сянката на главата ми.

След това главата ми падна като бомба, от която се взриви тъмнина.