Барбара Паркър
Подозрение за измяна (3)

3.

Почти всеки ден през последната седмица, когато се прибираше от работа, Гейл виждаше камиона на работниците за ремонта на покрива, паркиран на алеята. Не бе сигурна дали предпочита да го няма, защото, когато алеята е празна, разбираше, че нищо не е свършено, а когато автомобилът е там, изпитваше раздразнение. Едва понасяше мириса на катран и дим, непрестанния шум на машината и малките пластмасови чаши от кафе, захвърлени в храстите.

Ръждясалият камион с открита каросерия и четири двойки гуми препречваше пътя към гаража. В двора бяха стоварени палети с испански керемиди. Понеже нямаше къде другаде да остави колата си, Гейл паркира на тясната сенчеста улица.

Когато сви по алеята, забеляза следите, оставени от задните гуми по младата трева. След това вниманието й бе привлечено от малкия екзотичен храст, донесен от двора на майка й. Изглеждаше стъпкан от нечий огромен ботуш. Вдигна една от клонките. Жълтите фуниевидни цветове бяха увехнали. Гейл изрече тихо проклятие.

Карън я погледна.

— Мамо.

Работниците тъкмо слизаха от покрива, приключили работата си за деня.

— Вижте това — каза Гейл. Всички извърнаха глави във вярната посока, но явно не забелязаха нищо необичайно. — Aquí^[1]. Вижте. Mira.

Единият от мъжете се приближи да види за какво говори. Гейл предположи, че той е началникът на групата. Беше закръглен, с издуто шкембе и влажна от пот тениска. По ботушите му бе полепнал катран.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Вие ли карахте камиона? — Мъжът кимна и Гейл каза: — Значи вие сте смачкали този храст! Стъпили сте точно тук! Не го ли видяхте?

— Храст…

Размаха отчупената клонка срещу него.

— Майка ми го засади. Миналата седмица вие… или някой от хората ви… счупи две пръскачки за напояване. Помолих ви да не газите тревата. — Посочи към палетите. — Не трябваше да ги слагате тук. Скоро наредихме чимовете. Ако останат тук през целия уикенд, тревата ще загине.

— Не мога да ги преместя сега. Другата бригада взе товарача.

Гейл чу приглушен смях зад себе си. Останалите може би не разбираха разговора, но сцената им се струваше забавна.

Гейл се обърна, да им хвърли строг поглед, и видя дългокрако момиче по къси панталони да се катери по каросерията.

— Господи! Карън, слез от там! — Карън увисна на ръце, след това скочи и конската й опашка силно се разлюля. — Влез вътре, скъпа, и се измий.

— Вратата е заключена.

— Имаш ключ в раницата си.

Отново се обърна към работниците и ги изгледа гневно. Въпреки че в момента не бе горещо, по шията й изби пот. Хората бяха прекарали деня на покрива под парещото слънце, опръскани с катран, а сега трябваше да слушат лекции от адвокатка, която току-що бе пристигнала с удобния си мерцедес с климатик.

Гейл хвърли клонката.

— Няма нищо.

Мъжете се качиха в камиона, двамата в кабината, а другите отзад. През отворените прозорци зазвуча силна латиноамериканска музика. Гейл забеляза как задните гуми се плъзнаха точно покрай тревата, а после машината профуча с грохот и дим и раздвижи ниско надвисналите клони на едно маслиново дърво.

Когато музиката и шумът на мотора затихнаха, Гейл извади ключовете, за да премести колата си. Чу друг звук: „Кръц-кръц-кръц“. Храстите по отсрещната страна на улицата се движеха и множеството червени цветове по тях трептяха. Някой подрязваше живия плет. Сред големите сърцевидни листа зърна бяла забрадка и чифт слънчеви очила. Жената зад плета си даваше вид, че не е забелязала разправията на съседката си с работниците.

Гейл се приближи и спря на чакълената пътека до плета. Нямаше тротоари.

— Здравей, Пеги.

Една ръка в жълта гумена ръкавица й махна и Пеги Кънингам се показа иззад храстите. Имаше златист загар, сякаш бе прекарала доста време край басейна.

— Здравей. Днес с толкова горещо и задушно.

— Да. Слушай, Пеги. Синът ти у дома ли беше снощи, около десет часа?

— Пейтън ли? Защо?

— Някой се обади по телефона у дома и изрече доста груби реплики. Не разпознах гласа. Използваше някакъв електронен ефект. Просто предполагам.

Пеги Кънингам се приближи.

— Наругали са те по телефона?

— Не, не бяха ругатни, по-скоро… просто груби думи. Впрочем Пейтън беше в задния двор снощи, с Карън, а и бях забранила да излиза и му казах да си върви у дома. Може би ми е бил ядосан…

— Да, каза, че си се развикала, защото е влязъл в двора ти.

Гейл направи усилие да се усмихне. Не й хареса посоката, в която клонеше разговорът.

— Хрумна ми, че е решил да се пошегува.

Съседката й отвърна с хладна усмивка:

— Не. Пейтън не би си направил такава шега.

— На тази възраст… кой знае? Децата са непредсказуеми. Ако можех да разбера със сигурност кой е, бих спряла да се тревожа. Всъщност не се сърдя.

— Не мога да си представя, че Пейтън би сторил нещо подобно.

— Е, беше ли у дома или не?

Пеги Кънингам тихо се засмя и прогони някаква мушица от лицето си.

— Чувствам се като на кръстосан разпит.

— Имаш ли нещо против да го попитам?

— Да, имам. Обвиненията ти не ми харесват. Пейтън не би тормозил никого по този начин. Познавам сина си.

— Наистина ли? Тогава знаеш ли, че пуши?

— Не пуши.

— Снощи го видях в беседката си с цигара.

Слънчевите очила се обърнаха точно срещу Гейл.

— Ако това е истина, бих го нарекла просто юношеско любопитство. Пейтън не пуши.

— А да сграбчи дъщеря ми и да я целуне против волята й също ли е юношеско любопитство?

Тишината бе нарушена от чуруликане на птица някъде над тях. Пеги Кънингам каза:

— Така ли твърди тя? Е, не съм сигурна, че се е случило точно това. Карън изглежда доста по-просветена в някои отношения от повечето момичета на своята възраст.

— Кой? Карън?

— О, да. Миналата седмица чух момичетата да си говорят в стаята на Линдзи за секс. С подробности. Карън разказваше какво чува от спалнята ти, когато годеникът ти е там. Влязох и сериозно си поговорих с тях, но не исках да те безпокоя. — Взе кошницата с градинарските си ножици. — На твое място, преди да обвинявам другите, бих се постарала да въведа ред в собствения си дом.

Гейл втренчи поглед в нея.

Пеги Кънингам наклони глава встрани и се усмихна.

— Но предполагам, че е трудно, когато имаш кариера, която отнема толкова голяма част от времето ти. — Понечи да си тръгне, но отново се обърна и добави: — Ако нямаш нищо против, предупреди работниците си да не изнасят отпадъци на улицата преди деня за събиране на смет. Опитваме се да поддържаме чистота.

— Разбира се. Радвам се, че има кой да се грижи за това.

Но Пеги Кънингам се отдалечи и шортите и тениската й изчезнаха зад разлюлените храсти.

— Кучка — промълви Гейл. Завъртя се, тръгна към колата си и токчетата й зачаткаха по паважа.

Запита се какво всъщност се е случило в беседката. Може би Карън е поискала целувката. А може би е закачила Пейтън, предполагайки, че няма да стори нищо или ако опита, ще успее да го отблъсне и ще се засмее. Но тя никога не бе общувала с четиринадесетгодишни момчета, които имат истински мускули на ръцете и вече мислят за секс.

Гейл се сети за другото момиче, Дженифър, с виновната усмивка. По-вероятно бе тя да е започнала и да е хвърлила вината върху Карън.

Това, което я безпокоеше, бе мисълта, че е възможно Карън да я е излъгала. Досега Гейл никога не се бе съмнявала, че между тях двете съществува връзка, която им позволява да бъдат напълно откровени една с друга. Бе разговаряла с дъщеря си за секса само като за нещо естествено и нормално… разбира се, в зависимост от обстоятелствата. Може би бе прекалено открита. Какво ли беше дочула Карън? Два пъти Антъни бе закривал устата й, когато стенеше твърде силно. Понякога се смееха. Гейл потръпна, щом си представи детето, застанало до вратата, да подслушва.

„Стига“, каза си. Беше се разтревожила само заради няколко думи, изречени от Пеги Кънингам. Каквото и да бе чула Карън, то поне изразяваше любов. Горките деца на Джейми Суийт навярно бяха запушвали ушите си, за да не слушат удари и ругатни.

Качи се в колата си, паркира я до гаража и влезе в къщата. Докато бързаше по стълбите, погледна часовника си. Показваше пет и петнадесет. Обикновено в дните за Посещения Дейв вземаше Карън, но днес Гейл бе казала, че няма нищо против да я откара до яхтклуба. Така щеше да има възможност да поговори с него, но не разполагаше с много време. В седем часа бе канена на вечеря в дома на бабата и дядото на Антъни. В Маями бе разпространена една шеговита поговорка за кубинската точност, която позволявала човек да пристигне на уговорена среща с час закъснение, но тя не се отнасяше за семейство Педроса. Здравето на стареца бе крехко и обикновено съпругата му го откарваше с инвалидната количка до леглото преди девет.

Докато минаваше покрай банята, чу шуртене на вода. Надникна вътре. Вратата на душ-кабината бе запотена, но зад нея се виждаше розовото тяло на Карън, която имитираше танцова стъпка от видеоклип на „Спайс Гърлс“.

— Карън, свършваш ли?

Последва писък.

— Мамо, гола съм!

— Предполагам, щом си под душа.

— Махай се!

— Извинявай. Ще побързаш ли?

— Добре!

Гейл затвори вратата, възнамерявайки да укори дъщеря си заради тона й. Влезе в своята баня, свали дрехите си и пусна водата.

Все още се питаше къде ли е бил Пейтън Кънингам предишната вечер, у дома или до някой телефонен автомат. Майка му не бе пожелала да й каже. Това или издаваше вина, или означаваше, че Пеги просто не иска синът й да бъде разпитван от адвокатка, която се бе нахвърлила върху един беден работник само защото смачкал някакво цвете. Но ако не се бе обадил Пейтън, тогава кой? Гейл се сети за Уендъл Суийт. Спомни си злобния му поглед. Възможно бе да се е добрал до номера й по някакъв начин. Но със заплахи преди разглеждането на делото би си навредил. Не виждаше смисъл.

Спомни си съвета на майка си относно подобни обаждания. „Не им обръщай внимание. Ако не реагираш, негодникът ще се откаже и ще си намери друга жертва“.

Свали гумената шапка, разпусна косите си и подсуши тялото си с хавлиена кърпа, а след това стъпи върху нея и сложи сутиен и бикини от розова дантела. Бяха подарък от Антъни. Обичаше да оставя малки изненади в чекмеджето с бельото й. Гейл сложи парфюм между гърдите си и забеляза колко прозрачна е тъканта на сутиена. Пръсна малко парфюм и под дантелата на корема си. Бикините бяха достатъчно дълбоки, за да закрият една сребриста гънка. Веднъж Антъни я бе нарекъл „майчински белег“, беше го целунал и през тялото й бе преминала тръпка.

Изтри запотеното огледало и погледна отражението си. Беше твърде слаба и бледа. Притисна гърдите си. Кожата между тях блестеше. Плъзна ръце по ханша си. Костите й бяха твърде изпъкнали. Но той я бе целувал и там. Както и костеливите й колене. И всичко между тях. „Mia giraffa linda“, хубавото ми жирафче.

Водата в съседната стая бе спряла.

— Карън, обличаш ли се?

Приглушеният отговор бе раздразнено „да“.

Гейл избра подходящи сенки в кутията с грим и се приближи към огледалото.

— Не забравяй да вземеш банския си! Миналия път го донесе тук, а навярно този уикенд ще ти трябва.

Карън се появи на прага с бели шорти и раирана блуза.

— Та-таа. Изпреварих те! — каза тя. — Дължиш ми двадесет и пет цента!

— Предавам се — отвърна Гейл, докато нанасяше спирала на миглите си и в същото време наблюдаваше Карън. Тънки крака и маратонки тридесет и осми номер. Вече бе метър и петдесет и пет, а имаше още доста време да расте. — Ела да поговорим.

Карън седна върху капака на тоалетната и изчака майка си да довърши грима си.

— Искаше ми се да дойдеш с мен тази вечер, сладурче.

— Няма нищо. Би ми доскучало сред толкова стари хора. Без теб, мамо.

— Мислиш ли, че Антъни е стар?

— Средно. — Обърна се към Гейл и присви ноздри. — Хубаво миришеш.

— Благодаря. Сложи си малко, ако искаш. Но малко. — Гейл й подаде флакона. — Мистър Педроса е осемдесет и четири годишен. Много възрастен. Жена му е на осемдесет и една. Женени са преди повече от шестдесет години. Представяш ли си? — Карън плъзна стъклената капачка с парфюм „Фаберже“ по голата си ръка. — Съпружеската любов е нещо прекрасно, Карън.

— Ти не си омъжена.

— Знаеш за какво говоря. Освен това е нещо много лично и не бива да се обсъжда с приятелки.

Карън втренчи поглед в нея, а после се парфюмира зад ушите.

Гейл среса косите си и с няколко умели движения с четката подви краищата им.

— Ако имаш въпроси, можеш да ме попиташ. Разбра ли?

— Зная.

С присвити очи пръсна лак и даде знак на Карън да стане.

— Ела тук. — Развърза опашката й. — Малко ще я пригладим отгоре.

Карън погледна в огледалото. Главата й леко се наклони назад, докато Гейл прокарваше четката през косите й.

— Хубава ли съм? Не ме лъжи.

— Разбира се. Имаш прекрасни сини очи и страхотна усмивка, когато пожелаеш да я покажеш. — Освен по телосложение, Карън приличаше на баща си. Бе наследила тънките му вежди, широката челюст и едрия нос. Интересно лице за момиче. — Много си хубава. — Отмести няколко немирни кичура от челото й. — Виждаш ли?

— Не колкото теб.

— О, скъпа. Напротив. Ти си специална и красива.

Очите на Карън срещнаха погледа й в огледалото.

— Извинявай, че ти казвам това, мамо, но не бива да се мотаеш из къщи по бельо.

 

 

Бащата на Карън бе купил обновен ресторант близо до яхтклуба в Коконът Гроув. Разстоянието от Клематис стрийт бе не повече от три километра, но по това време на деня по улиците ставаха задръствания.

По пътя Гейл каза на дъщеря си за доктор Фишмън. Че съдията иска този човек да разговаря с нея и с всички тях, за да направи препоръка, а после ще реши къде да живее тя. Увери я, че такъв е редът. Всъщност не бе точно така, но Гейл не искаше Карън да мисли, че създава проблеми.

— Имаш ли въпроси? Нещо неясно?

— Не.

Карън съсредоточено заудря с ракетата за тенис по върха на маратонката си. Лицето й бе скрито под козирката на тюркоазената шапка с емблемата на „Маями Хърикейн“.

— Ако се сетиш за нещо, кажи ми.

Шосето представляваше тясна асфалтирана ивица, наречена „Мейн Хайуей“, която завиваше на север през смокинова горичка. Минаваше покрай театър от двадесетте години, няколко открити ресторанта и малки магазини. Беше петък и до залез в Коконът Гроув щеше да гъмжи от хора. Хлапета, тичащи нагоре-надолу, опашки пред касите за атракции и туристи, разхождащи се из „Гал енд Ралф Лорън“ и „Хуутърс“, някои от които харчеха невероятни суми, а други се задоволяваха с по един дървен папагал и хамбургер за седем долара от „Планета Холивуд“.

След малко Карън попита:

— Мечтала ли си някога за нещо, което не можеш да имаш?

Гейл отмести поглед към нея за миг, а след това отново се съсредоточи върху пътя.

— Мисля, че това се случва с всеки. Ти за какво мечтаеш?

— Обещай ми, че няма да се разсърдиш — каза Карън.

— Кълна се.

— Иска ми се всички отново да бъдем заедно. Ти, аз и татко. Това е най-голямото ми желание. — Шапката се обърна към прозореца. — Зная, че никога няма да се сбъдне.

Изминаха няколко секунди, докато Гейл успя да намери подходящи думи.

— Така е. Но това не е най-важното… стига да помним, че все още сме семейство. Трябва да се разбираме.

— Харесваш ли татко?

Сините очи приковаха поглед в нея.

Гейл извърна глава към Карън.

— Точно сега не съм… щастлива с него. Понякога човек се кара с приятелите си, нали?

Изражението на детето стана строго.

— Вие не сте приятели. Ти го мразиш.

Светна зелено, но Гейл изчака да минат пешеходците, за да завие.

— Не го мразя. И двамата се опитваме да правим това, което е най-добро за теб, и е трудно да се реши кой от нас е прав.

Карън отново се обърна.

— Много те обичам. — След кратко колебание майка й добави: — Обичам и Антъни. Той те обожава, Карън. Мисли, че си страхотна. — Момичето раздразнено подсмръкна. Гейл каза: — Ще опиташ ли? Заради мен, моля те!

— Добре.

Гейл въздъхна и взе завоя, след което продължи надолу по лекия наклон покрай библиотеката и тревната площ на Пийкок Парк. Заливът бе точно зад него. Няколко острова, обрасли с мангрови дървета, го отделяха от пристанището. Виждаха се яхти, а водната повърхност блестеше на слънцето. Улицата свиваше вляво покрай един морски клуб, в който родителите на Гейл бяха членували, преди баща й да почине. Тогава тя бе на тринадесет години.

За първи път й хрумна да се предаде. Ако Карън искаше да живее с Дейв, може би така ще е най-добре. Не би имал нищо против Гейл да я посещава. Все още смяташе, че дълбоко в себе си той е добър човек. Според Карън бе идеален. При всяка разходка й купуваше нова кукла Бийни, а в дома му тя имаше собствен телевизор. Нямаха определен час за вечеря и й позволяваше да яде каквото поиска. Претопляше остатъците за обяд, но поддържаше апартамента си чист. Не настояваше Карън да си ляга рано, но все пак държеше да почива достатъчно. Винаги я приспиваше с приказка. Имаше доста приятелки в сградата, където живееше баща й. Играеха тенис. Разхождаше я с яхта. Никога не бе в лошо настроение. Забавляваха се.

Гейл се бе запознала с Дейвид Метзгър в университета във Флорида. Навярно я бе привлякло стройното му тяло в екип за тенис. Беше звездата на отбора. Не се бе влюбила в него мигновено, както в Антъни, а след постепенно опознаване и един ден бе приела предложението му за женитба. След дипломирането си Гейл бе започнала работа в престижна кантора на Флаглър стрийт. Дейв работеше като управител на магазин за части за яхти. Когато се замогнаха, купиха малък яхтклуб и той пое ръководството му. За съжаление не се справяше много добре. Гейл се опита да му помогне, но той не одобри намесата й. Прекарваше почивните дни в игра на тенис, а тя носеше у дома все повече работа. Докато един ден Дейв ги напусна.

Продадоха клуба само с няколко хиляди долара по-скъпо, отколкото го бяха купили. Гейл остана в къщата с Карън, а той получи дванадесетметровата платноходка „Принцесата“ и отплава с нея. Няколко седмици нямаха никакви вести от него. После в пощенската кутия започнаха да се появяват картички с марки от Сейнт Томас, Антигуа, Гренада, Мартиника и Курасао. Карън следеше пътя му по картата. Изпращаше ги от курорти, където предлагаше уроци по тенис или даваше платноходката под наем за екскурзии. Гейл подозираше, че скритото послание за нея е: „Виждаш ли как се забавлявам без теб, Гейл?“. Рядко се обаждаше на Карън, но когато позвънеше, в края на разговора Карън обикновено казваше: „И аз те обичам, татко. Липсваш ми“.

Гейл не узна цялата истина за пътуването му, но Дейв най-сетне се върна в Маями, след като бе заложил яхтата си при някакъв брокер в Пуерто Рико. Явно бе получил достатъчна сума, за да направи първата вноска за ресторанта. Не сподели подробности и тя не прояви любопитство.

Отначало беше доволна от завръщането му. За Карън бе по-добре баща й да е наблизо. Без възражения му позволяваше да я взема при себе си. А сега този иск за попечителство. Гейл възнамеряваше да се вслуша в съвета на Шарлийн Маркс и да разбере какво се крие зад него.

Мина през широкия портал в желязната ограда около яхтклуба и паркира под една палма. Взе чантата си, каза на Карън, че трябва да поговори с баща й няколко минути, и й предложи да потърси в кухнята бисквити, за да хвърли трохи на рибите.

Ресторантът „Олд Айлънд Клъб“ се намираше точно срещу океана и двете тръгнаха по красивата странична пътека. Имаше и закрито помещение с големи прозорци, но повечето маси бяха навън. Новите дъски все още ухаеха на борова смола, а двадесетината раирани чадъра трептяха от следобедния бриз. Карън закачи ракетата и раницата си на един от тях и изтича през двойните остъклени врати. Кухнята бе отзад и Гейл чу тракане на съдове. Седна на една табуретка до външния бар, който напомняше едновременно за „Дисни“ и за екзотичните заведения на островите. Цветовете бяха топли и пастелни, отгоре висяха вентилатори, а от тонколоните, дегизирани като кокосови орехи, звучеше реге музика.

Една сервитьорка с блуза на ярки цветя се приближи и я попита какво желае.

— Благодаря, но няма да стоя дълго. Тук ли е мистър Метзгър?

— Да, видях го преди няколко минути. — Жената се наведе над хладилника, за да сложи лед в една чаша, без да откъсне поглед от Гейл. — Вие сте майката на Карън, нали?

Гейл потвърди с учтива усмивка. Сервитьорката изглеждаше двадесет и няколко годишна, с атлетично телосложение и къси коси, без оформена прическа. „Не е негов тип“, помисли си. После се запита какво ли разказва Дейв за бившата си жена. Навярно — колко е студена.

Гейл разгледа менюто: панирани охлюви, гълъбово месо с грах, ориз, пилешко и пастърма. „Капитан Дейв“, супа на деня, три долара и деветдесет и пет цента. Часовникът над бара с форма на скачаща риба меч показваше шест и десет. Гейл затрака с нокти по плота, който представляваше прозрачен пластмасов капак върху имитация на морско дъно с миди, пясък и златни монети. „Оригинално“, помисли си.

Другите клиенти бяха смесена компания — възрастен мъж с лятна шапка, който четеше спортната страница на вестник, група чиновнички, които пушеха „Корона“ и изстискваха лимон в питиетата си. Масата най-близо до брега бе заета от трима мъже с шоколадов тен, по къси панталони и с тениски, окичени с достатъчно златни украшения, за да привлекат вниманието на някой агент от областната прокуратура. Гейл предположи, че те са собствениците на лъскавата моторница, вързана наблизо.

Карън тичаше по кея и хвърляше трохи, когато видеше нещо да се движи под водната повърхност. По-нататък едно куче дремеше на тревата под новозасадената палма, все още подпряна с колове. Бяха добавени и няколко бананови дървета, а по боядисаната в тюркоазено дървена ограда се спускаха влечащи се растения. Отвъд залива и зад кметството се виждаха прибиращи се към клуба яхти. Чуваше се търкането на въжетата в мачтите.

Когато Гейл отново погледна дъщеря си, видя Дейв до нея. Карън каза нещо и баща й се обърна към бара. Дори от разстояние зърна цвета на очите му. Той спря за миг, след което си проправи път между масите и чадърите. Слънцето огряваше тениската с емблемата на клуба му. Бе добил загар, а по ръцете и краката му блестяха златисти косъмчета. Изглеждаше леко напълнял, но шортите все още му стояха добре.

— Капитан Дейв.

— Здравей — вяло отвърна той на поздрава й. — Какво има? Карън каза, че искаш да говориш с мен.

— Трябва да ти дам един телефонен номер. На доктор Ивън Фишмън, психолога, когото е избрал съдията.

Пъхна ръка в чантата си и извади сгънат лист.

— Моят адвокат вече ми го даде — каза Дейв.

— Е, хрумна ми, че е добре заедно да решим кога ще се срещне с Карън.

— Джо Ъруин ме предупреди да се консултирам с него за всичко.

— Естествено. Ако се свържеш с доктора чрез него, ще добави услугата към работните си часове и ще трябва да му платиш за нея. Всеки действа така.

— Ти знаеш по-добре.

Гейл прибра листа обратно в чантата си.

— Дейв, не съм дошла да спорим, а просто да обсъдим въпроса. Кой ще заведе Карън при доктор Фишмън? Ти или аз? Или да отидем заедно?

Той помълча няколко мига.

— Мисля, че бих могъл да я заведа. Или ти. Ще помисля и ще ти се обадя. Съгласна ли си?

— Добре. Обади се.

Дейв я изгледа от главата до петите.

— Издокарала си се. Навярно имаш големи планове за вечерта.

— Само семейна вечеря с бабата и дядото на Антъни.

Гейл бе с прилепнала черна рокля, златни обеци и колие.

Той опря краката си, обути в кецове, на парапета и се облегна с лакът на бара.

— И без това смятах да ти се обадя. Следващия уикенд на Кий Бискейн ще има турнир. Бих искал да заведа Карън.

— Да прекара с теб и следващия уикенд?

— Само единия ден. Събота или неделя. Стига да нямаш планове.

— Нищо особено. Ще оставя на Карън да реши.

— Трябва да види как играят професионалистите — настоя Дейв. — Има талант, и не го казвам, защото съм й баща. Притежава естествена атлетичност. Не съм от родителите, които държат на всяка цена детето им да се занимава с тенис, денонощно. Виждал съм твърде много такива. Опитвам се да правя това, което е най-добро за Карън.

— Аз също. — Търсейки тема за разговор, Гейл си даде вид, че едва сега е забелязала обстановката. — Тук е интересно. Доста работа си свършил. Как върви бизнесът?

— Страхотно.

— Надявам се.

— Никога не си вярвала в мен, нали?

— О, Дейв, стига. Не ме разбирай погрешно. Искам да постигнеш успех.

Той забарабани с пръсти по плота, накрая удари силно и я погледна.

— Това място ще бъде златна мина. През уикенда, когато свири група, не можеш да намериш място за паркиране. Миналата седмица се отби дори Джими Бъфет.

— Фантастично. — Малко изненадана, Гейл неволно се усмихна. Отмести поглед от него и отново взе менюто.

— „Олд Айлънд Клъб“. Интригуващо.

Дейв кимна към картата на Карибския басейн, закачена в обточена с въже рамка на задната стена.

— Виждаш ли това? Оригиналният „Олд Айлънд Клъб“ се намира на Сапфирения бряг на Сейнт Томас. Там има плажове с бели пясъци и чудесно пристанище. Ветроходците го обожават. Има телевизор с голям екран и берат кокосови орехи направо от дърветата за коктейла с ром, наречен „Зелената светкавица“. Купонът трае цяла нощ. Всеки, който плава дотам, се отбива в това заведение.

— Не се ли боиш да използваш същото име? — попита Гейл.

Дейв се усмихна широко.

— Купих името. Размених „Принцесата“ срещу него.

— Беше яхта за сто хиляди долара.

— Сделката е изгодна, повярвай ми.

Отново се появи сервитьорката.

— Дейв? Извинете. Да ви донеса ли нещо?

Въпросително повдигна сключените си вежди.

— Гейл, все още ли обичаш „Ред Страйп“? За къщата и доброто старо време.

— Не, наистина не мога да остана.

Посегна към малката черна чанта върху плота.

Дейв хвана ръката й.

— Само пет минути. И аз нямам много време. Трябва да заведа Карън на корта за урока й по тенис. Вики, един „Ред Страйп“ и две халби от фризера.

— Разбира се.

Жената се усмихна с хладна учтивост. Отправи се към фризера, но хвърли поглед към Дейв, преди вратата на кухнята да се затвори. Не изглеждаше зле.

Гейл се замисли.

— Има ли нещо между вас двамата?

— Между мен и Вики? Не. Нищо сериозно.

— По-точно?

— Излязохме заедно няколко пъти, но трябва да мисля за Карън. Не бих се обвързал с неподходяща жена.

Може би в думите му имаше известен укор, но Гейл си даде вид, че не обръща внимание.

— Дейв…

Очите му бяха сини, със светли мигли. В крайчеца се забелязваха леки бръчки.

— Мога ли да те попитам нещо? Защо… смяташ, че съм лоша майка? Наистина ли това е мнението ти?

Той се обърна и се облегна на бара.

— Никога не съм го казвал. — Загледа се в малък кеч, който навлизаше в залива със спуснати платна и леко се поклащаше. — Къде е писано, че винаги майката получава детето? Чел съм книги, според които едно момиче може да живее щастливо и с баща си. Слушай, ти работиш по петдесет-шестдесет часа на седмица. Карън стои в лятната занималня до късно следобед. Аз бих могъл да я вземам в четири…

— А ти си собственик на ресторант, Дейв. През уикенда това заведение затваря в един през нощта.

— Имам управител. Живея на три преки оттук и зная кое е най-важното нещо в живота ми. Моята дъщеря. — Прониза я с поглед. — Прекарах доста нощи сам в океана, загледан в празното небе. Имах достатъчно време да помисля на какво държа най-много.

— Нима? Мислех, че с приятелката ти спите в „Кариб Хилтън“ на Сан Хуан в замяна срещу услугите ти като треньор по тенис.

Сервитьорката, Вики, донесе бирата. Никой не проговори, докато я наливаше в две запотени халби.

— Приятна вечер — каза тя и отново се усмихна, след което се отдалечи към друга маса.

Гейл опря чело на дланта си.

— Извинявай. Всичко това ме подлудява.

Дейв побутна едната халба към нея.

— Не си единствената. Иска ми се да можехме да се споразумеем — засмя се той. — Давам целия си доход на проклетия адвокат. Наздраве.

Докосна чашата й със своята.

За минута и двамата останаха мълчаливи. Дейв каза:

— Все пак наистина изглеждаш добре. Скъпите неща ти отиват.

— Не съм сигурна дали да приема това като комплимент — каза тя. — Като имам предвид подтекста.

Той се усмихна.

— Не се засягай, Гейл.

— Разбира се.

Дейв остави халбата си и я завъртя.

— Пари. Всички преследват тези зелени хартийки.

— Явно при теб нещата вървят добре.

— Чудесно. — Усмихна се и бръчките около очите му станаха по-дълбоки. — Най-доброто предстои. Всъщност… — приближи се към нея толкова, че топлината на тялото му докосна голото й рамо. — … Една компания, доста голяма, се интересува от франчайз. Все още уточняваме подробностите и не искам да предизвиквам съдбата, като говоря твърде много за това.

— Бъди внимателен — каза тя. — Не подписвай нищо, преди да си видял парите.

— Не се безпокой. Сделката е златна.

Ръцете му бяха отпуснати върху плота. Имаше мускулести китки. Дясната бе загрубяла от тенис ракетата. На лявата носеше водозащитен часовник. Нямаше пръстени.

След кратко колебание Гейл попита:

— Дейв, да не би да ми се сърдиш, че се разделихме? Мен ли обвиняваш?

Усмивката му изчезна.

— Мислиш, че искам Карън, за да ти отмъстя? Че затова полагам толкова усилия? Не. — Отново бяха готови да започнат спор. — Не, Гейл. Обичам дъщеря си. Точка. Искам да има начин на живот, който не би могла да получи с теб и… — Като че ли му бе неприятно да произнесе името. — … И онзи клоун, за когото си сгодена.

— Начин на живот? Какъв…

Дейв заудря с показалец по плота, подчертавайки думите, които изричаше почти шепнешком.

— Скромен, спокоен американски живот. Напоследък е нещо трудно постижимо, а в Маями — почти невъзможно. Но именно това искам за Карън и ще сторя всичко, на което съм способен, за да го има. Щом искаш да се омъжиш за Куинтана, направи го. Но Карън няма да живее с вас. Той е твърде хитър и безскрупулен човек, който трупа пари, като защитава наркопласьори и хладнокръвни убийци…

— О, за бога!

— Помисли. От какво семейство произхожда? Чете ли статията в „Хералд“ миналия месец? Проучили са общинските договори и са открили, че строителната компания „Педроса“ е подкупила началника на градоустройствения отдел. Журналистът едва не бил застрелян!

— Това няма нищо общо с Антъни!

Дейв я погледна и поклати глава.

— Просто не искаш да признаеш, нали, Гейл? Ти, Мис Независимост, омъжена за кубинец? Няма да трае дълго.

— Жестоко се лъжеш — увери го тя.

Той извърна глава. Зад тях се чу силно тътрене на маратонки. Каза на Гейл:

— Иска ми се да е така, заради нея. — Завъртя се на табуретката. — Хей, принцесо, какво носиш?

— Раковина. Вики ми я даде. Каква е?

— Я да видим. — Дейв притегли Карън по-близо. Конусовидната черупка на кафяви петна имаше множество шипове, които започваха от бледорозовия отвор. — О, край Каймановите острови има безброй такива. Някой ден ще те заведа там, принцесо.

Гейл погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. — Обърна се към Карън: — Бъди послушна. Ще се видим в неделя. Дай ми целувка.

— Чао, мамо.

Карън наведе глава встрани за целувка, а след това завъртя раковината и започна да размишлява на глас за какво служат шиповете.

Дейв каза:

— Ще ти се обадя за срещата с психолога.

Погледите им се срещнаха за няколко мига над главата на Карън.

Гейл кимна, обърна се и излезе.