Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Какво направи Кейти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
What Katy Did Next, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Сюзан Кулидж

Заглавие: Какво направи Кейти след това

Преводач: Юлияна Димитрова

Година на превод: 2000

Издател: ИК „Пан ’96“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Цанко Лалев

Художник на илюстрациите: Пламена Тодорова

ISBN: 954-657-341-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6571

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
През Ламанша

Зазори се, стана ден, после наближи обяд, а храброто параходче още не беше стигнало целта. Пристигнаха часове след предвиденото време; влакът за Париж беше заминал отдавна. Кейти се чувстваше отчаяна, докато си пробиваше път от ужасната дамска тоалетна към палубата, за да погледне Франция за пръв път.

Слънцето надничаше през мъглата със студена усмивка, а бледите му лъчи светеха над множество каменни пилони, по-високи от палубата, между които се образуваше цяла мрежа от канали; параходът правеше сложни маневри и бавно се приближаваше към мястото, където щеше да пристане. Кейти видя тълпи хора, дошли да гледат пристигането на кораба — работници, селяни, жени, деца, войници, митничари — всички вървяха насам-натам и говореха едновременно, при това всички на френски.

Не зная защо това толкова я изненада. Знаеше, че е нормално хората от чуждите страни да говорят собствения си език; но щом видя тези бърборещи хора, които без проблем се справяха с граматическите времена и със спреженията, без да правят справки в граматики и речници, тя онемя от изненада.

— Мили боже! — каза си тя. — Дори бебетата тук знаят френски по-добре от мен.

Тя се напрегна да си спомни всичките си познания по френски, но като че ли наученото беше потънало в дълбините на Ламанша.

— Как беше ключ за куфар на френски? — каза си тя. — Ей сега ще започнат да ми задават разни въпроси и аз няма да отвърна и дума; а мисис Аш ще бъде още по-смутена, знам си. — Тя видя как митничарите, облечени с червени панталони, се нахвърлиха към пътниците, които слизаха един по един на сушата, и сърцето й се сви.

Но в края на краищата се оказа, че не е чак толкова зле. Приятната външност на Кейти и благовъзпитаното й поведение свършиха добра работа. Не смееше да говори много, но митничарите като че ли разбираха и без да им се обяснява. Те се покланяха и правеха знаци, отключваха и заключваха куфарите бързо и за изненадващо кратко време всичко беше готово, багажът беше преминал митническата проверка и нашите пътнички можеха да продължат към гарата, която, за щастие, беше наблизо.

Осведомиха се, че преди четири часа следобед няма влакове за Париж.

— Това е добра новина — каза клетата мисис Аш, — защото съм прекалено изморена, за да ходя някъде. Ще легна тук на това канапе, а ти, мила Кейти, виж дали има наоколо закусвалня. Вземи нещо за теб и Ейми, на мен ми поръчай чаша чай.

— Не искам да ви оставям сама — отговори Кейти, но в този момент се появи една мила възрастна жена, която изглежда беше служителка в чакалнята. Тя ги заля с поток от френска реч, която те не успяха да разберат, но очевидно беше настроена дружелюбно. Спусна се към мисис Аш и я настани по-удобно. Извади възглавница от някакъв шкаф на стената, от друг извади одеяло. След миг мисис Аш лежеше удобно на възглавницата, с одеялото върху краката й.

— Бедната госпожа — говореше служителката, — колко сте бледа! Трябва веднага да пийнете нещо и да хапнете. — Тя прекоси бързо помещението и влезе в ресторанта.

Мисис Аш се усмихна на Кейти и каза:

— Виждаш ли, можеш да ме оставиш съвсем спокойно. Има кой да се грижи за мен.

Тогава Кейти и Ейми отидоха в ресторанта и седнаха на една малка маса.

Беше изключително приятно място. Имаше много прозорци с чисти, светещи стъкла и бели, къси муселинови завески, а по первазите бяха наредени саксии с цъфтящи растения — невени, балсами, латинки и многоцветен здравец. Имаше две птички в клетки, които пееха силно; подът беше лъснат като огледало. Едва ли на света имаше нещо по-бяло от мраморните маси, освен салфетките, сложени на тях. Донесоха им чудесна закуска — ароматно кафе в чаши, подобни на купички, хрупкави кифлички и сухари, както и омлет, задушено пиле, малки бучки прясно масло без сол, оформени като раковинки и с вкус на втвърдена сметана. Имаше и купичка с много хубав конфитюр. Ейми изглеждаше очарована. Тя каза на Кейти:

— Мисля, че Франция е сто пъти по-хубава от старата Англия.

След като се подкрепиха с обилното ядене, тя реши, че една разходка из старинния Диеп ще им дойде добре. Не зная дали туристите намират Диеп за интересен град, но на Кейти със сигурност й хареса. Имаше една много стара църква и красиви сгради отпреди два века. Дори съвременните улици й изглеждаха необикновени, тъй като не бе свикнала с изгледа на френските градове. Отначало минаха само по една-две улички, като се стараеха да запомнят пътя и от време на време се връщаха малко да се уверят, че виждат къде е гарата. Скоро Кейти доби смелост и се осмели да зададе на един-двама минувачи няколко въпроса на френски; за нейна радост и изненада я разбраха. След като престана да се страхува, че ще се изгубят, тя поведе Ейми по една дълга улица с много магазини; почти във всички продаваха разни предмети от слонова кост.

Производството на изделия от слонова кост е главната индустрия на Диеп. Витрините и щандовете бяха отрупани с необикновени гребени и четки, някои с красиви монограми от сребро и всевъзможни цветове, други без орнаменти; имаше кутии и ковчежета с всякакви размери, форми и орнаменти; ветрила, дръжки за чадъри, огледала, рамки за снимки, големи и малки, поставки за салфетки.

Кейти особено се впечатли от един нож за хартия във формата на ангел с дълги, фини крила, вдигнати над главата му и допрени в една точка. Струваше двадесет франка и тя много се изкушаваше да го купи за Кловър или за Роуз Ред. Но си каза разумно: „Това е първият магазин, в който влизам и първото нещо, което много искам да купя. Твърде вероятно е като продължим по другите магазини да видя нещо, което да ми хареса повече, така че ще е глупаво да купя това“. И тя решително обърна гръб на ангела от слонова кост и си тръгна.

След това се озоваха на един шарен пазар, където възрастни жени с бели шапки седяха на земята, а до тях имаше кошчета и панерчета с ябълки, круши и разни странни, къдрави зеленчуци, каквито Кейти никога не беше виждала. В малки ванички, пълни с морска вода, шляпаха риби с всевъзможни форми и цветове; имаше чорапи, ръкавици и шалове от яркосиня и червена прежда, както и съдове от груба глина, украсени с ярки орнаменти. Лицата на жените бяха кафяви и набръчкани; нямаше хубави физиономии сред тях, но черните им очи бяха изпълнени с жизненост и енергичност. Ръцете им бяха заети с куки за плетене; колкото бързо се движеха пръстите им, толкова бързо говореха или се пазаряха без да спират нито за момент плетенето, въпреки че като че ли нямаше много купувачи и жените не продаваха много неща.

Когато Кейти й Ейми се върнаха на гарата, видяха, че мисис Аш е заспала.

В града се настаниха в „Отел дьо ла Клош“, разположен в странна и стара сграда, при това доста приятна. Стаите бяха с висок таван, по който имаше избледнели фрески, над леглата висяха балдахини от извехтял плат. Обзавеждането като че ли беше останало от времето на Колумб, но всичко беше чисто и напомняше на едновремешна достолепност. От столовата, която очевидно беше направена по-скоро, се излизаше в квадратен двор, където около фонтан бяха наредени саксии с олеандри и лимонови дръвчета. Шумът от плискането на фонтана се сливаше приятно с тракането на ножове и вилици. В единия ъгъл на залата имаше платформа с преградки, където зад малко бюро седеше съдържателката на хотела. Въпреки че беше заета със счетоводните си книги, хвърляше по едно око на това, което ставаше наоколо.

Мисис Аш мина покрай тази дама без изобщо да й обърне внимание, както обикновено правят американците при такива обстоятелства, но наблюдателната Кейти забеляза, че всички други се покланяха или поздравяваха дамата на излизане и на влизане в залата. Кейти почти се изчерви, когато се приготвяше да си ляга и си припомни тази ситуация.

— Колко ли невъзпитани сме изглеждали! — помисли си тя. — Опасявам се, че тукашните хора си мислят, че американците имат отвратителни обноски. Тук всички са толкова учтиви. Казваха „Добър ден“, „Мерси“ и „Бихте ли бил така добър“ дори на сервитьорите! Е, със сигурност ще си променя държанието. Утре ще бъда любезна като другите. Ще си помислят, че с мен е станало чудо за една нощ на френска земя; но няма значение!

Тя удържа на думата си и изуми мисис Аш на следващата сутрин, като се поклони на дамата зад бюрото с очарователно движение и каза, докато минаваха:

— Бонжур, мадам.

— Но, Кейти, коя е тази дама? Защо я поздравяваш?

— Не виждате ли, че всички правят така? Мисля, че е съдържателката, всички се покланят. И само обърнете внимание как мило разговарят със сервитьора онези дами на съседната маса. Не му заповядват да прави това или онова, както правим ние в Америка. Забелязах тези неща снощи и толкова ми харесаха, че си обещах като се събудя да бъда любезна като французите.

През цялото време, докато се разхождаха по красивите улици на стария град, изпълнени с дърворезби и скулптури, докато разглеждаха катедралата и Двореца на правосъдието, „Мястото на Девата“, където са изгорили на клада клетата Жана д’Арк и разпръснали пепелта й във вятъра, Кейти се държеше изключително мило и тъй като мисис Аш и Ейми малко или много следваха нейния пример, мисля, че екскурзоводите, кочияшът и възрастните дами, които ги развеждаха из сградите, усетиха, че въздухът на Франция е много облагородяващ. Тези чужденци, дошли от някакви диви презокеански страни, щяха скоро да станат толкова възпитани, все едно че са се родили в някоя по-културна част на света…

Париж изглеждаше модерен град в сравнение с необичайното великолепие и средновековната атмосфера на Руан. Имаха запазени стаи в един пансион близо до площад „Етоал“. Веднага щом пристигнаха, отидоха да се настанят. Стаите не бяха в самия пансион, а в една къща наблизо — имаше гостна с шест огледала, три стенни часовника и една малка невзрачна камина, столова, толкова малка, че едва побираше маса и четири стола, и две спални. Камериерката се казваше Амандин. Нейно задължение беше да се грижи за стаите и да сервира храната.

Влагата, както Кейти писа на Кловър по-късно, бе първото нещо, което й направи впечатление в „прекрасния Париж“. Огънят в малката камина току-що беше запален, а стените, чаршафите и дори одеялата бяха ледени и влажни на пипане. Прекараха първата нощ като провесиха чаршафите и одеялата около камината и през цялото време хвърляха дърва в огъня. Дори изправиха матраците, за да се стоплят и да изсъхнат! Трябва да признаем, че това изживяване не беше много весело. Ейми настина, мисис Аш изглеждаше неспокойна, а Кейти си мислеше за Бърнет, за спокойствието и удобството на дома и копнееше да е там в този момент.

Следващите дни не бяха много вълнуващи и не можаха да заличат това неприятно впечатление. Като че ли ноемврийските мъгли бяха прекосили Ламанша с тях. Париж непрекъснато бе покрит с мокро одеяло, което помрачаваше и скриваше обичайния му блясък и хубост. Движеха се с карети с вдигнати догоре прозорци и от време на време притичваха през мокрия въздух до някой магазин. Положението беше още по-тежко за Ейми, която още беше болна и си стоеше в къщата, без да може да излезе дори с такси. Мисис Аш беше наела една възрастна бавачка — англичанка с много добри препоръки. Тя идваше всяка сутрин и се грижеше за Ейми, докато тях ги нямаше. Клетото дете беше принудено да прекарва цялото си време с тази уважавана особа. Като типична англичанка тя не знаеше и дума на някакъв чужд език. Ейми се опитваше да убеди тази мълчалива бавачка да вземе участие в уроците по френски, които Ейми преподаваше на Мейбъл всеки ден.

— Уилкинс напредва — каза тя на Кейти една вечер. — Вече може да казва някои думи. Но никога няма да й позволя да надникне в книгата, въпреки че винаги иска, защото ако види как се пишат думите, никога повече няма да ги произнесе правилно. Изглеждат много по-различни.

Кейти погледна бледото личице на Ейми. От трескавите й очи направо я заболя сърцето. Беше толкова трогателно, когато тичаше с безкрайна радост да прегърне майка си, когато се връщаха в края на дългия скучен следобед. Париж беше толкова triste[1] за клетата Ейми, която умееше да се забавлява с такава лекота. Кейти си мислеше, че колкото по-скоро си тръгнат оттам, толкова по-добре. Дори посещението в Лувъра не промени мнението й. Когато дойде последният ден, тя се радваше, че са стегнали багажа и си тръгват. Прокуди ги лошото време, не самият Париж, но Кейти така и не успя да заобича красивата столица на Франция както повечето американци. Кейти беше убедена в това, че в Европа има по-гостоприемни градове.

На следващата сутрин, като караха бавно по „Шанз-Елизе“, се обърнаха да погледнат за последен път знаменитата Триумфална арка.

— Мис Кейти — обади се Ейми, — харесва ли ти Европа? Ако питаш мен, никога не съм била така отвратена от което и да било място в живота си!

— Мило дете, впечатленията ти от Европа засега са много мъгливи — каза майка й. — Няма значение, скъпа, скоро ще отидем на някое по-приятно място, само да го намерим.

— В Бърнет е къде-къде по-хубаво от Париж — каза Ейми твърдо. — Не вали непрекъснато и мога да се разхождам, а и разбирам всичко, което говорят хората.

Целия ден пътуваха на юг и с всеки изминал час гледката се променяше все повече и повече.

Спираха за малко в някои големи градове, в които кипеше живот. Минаваха през полета, покрити с безкрайни лозя, по които грееха ярки листа. После видяха останки от римски постройки: амфитеатри, виадукти, части от стени и арки. Когато наближаваха планини, ги пронизваше студ — хълмовете бяха покрити със сняг. И когато дългата нощ свърши и денят ги събуди от неспокойния им сън, виж ти, светът беше изцяло променен! Есента беше изчезнала и лятото беше заело нейното място. Около тях зеленееха гори, вятърът полюшваше листата им, които все още бяха живи. В градините с бели стени цъфтяха рози и ружи и докато още възклицаваха и се радваха, зърнаха Средиземно море, яркосиньо, обсипано с бялата пяна на вълните, осеяно с издути бели платна. Над него летяха чайки и над всичко това сияеше небето, в същия необикновено син цвят. Бяха в Марсилия.

След есенните мъгли се чувстваха, все едно че са зърнали рая. Пътуваха покрай красивия бряг, като с всеки завой виждаха морето и брега в ново красиво съчетание, скали с маслинени дръвчета и светещи планински върхове. С всяка измината миля синьото ставаше все по-синьо, вятърът по-мек, а зеленината по-гъста и лятна. Минаха през Кан и Антиб, малко след това пред тях се откри един слънчев град, разположен на брега. Влакът намали, това беше краят на пътуването — пристигнаха в Ница.

Градът като че ли се смееше радостно. Минаха покрай Английската градина, където малък оркестър свиреше под акациите и палмовите дръвчета. От едната страна имаше хотели и пансиони със светещи от чистота прозорци, с балкони и раирани сенници. От другата страна беше пясъчната ивица на плажа, където се виждаха жени, излегнати на хавлии и чаршафи, деца, които тичаха насам-натам и газеха в плиткото. Декемврийското слънце печеше като в края на юни в Америка и галеше по същия приятен начин. Улиците бяха пълни с ведри, спокойни хора, които очевидно бяха на почивка. Красиви момичета в спретнати парижки костюмчета вървяха до майките си, придружени от кавалери. По униформите на младите мъже личеше, че има много представители на американския военен флот.

Мисис Аш се осведоми в хотела дали в пристанището има военни кораби. Носачът, който беше горд, че знае малко английски, отвърна:

— Ме уи, мадам, американска флотата тя е тук; искам да кажа, не тук, във Вилфранш, само малко четири мил на път.

— Кейти, чуваш ли? — извика мисис Аш. — Фрегатите са тук, значи „Начиточес“ е с тях. Ще се видим с Нед, той ще ни развежда наоколо. Какъв късмет. Три дами са толкова безпомощни на такова място, ако няма кой да ги придружава. Толкова се радвам.

— И аз — каза Кейти. — Никога не съм виждала фрегата, а винаги съм искала. Мислите ли, че ще ни позволят да се качим на борда?

— Разбира се, че ще ни позволят — след което мисис Аш каза на носача: — Дайте ми един лист и плик, ако обичате — трябва веднага да уведомя Нед, че съм тук.

Мисис Аш написа кратко писмо и го изпрати, преди да се качат горе. А после все надничаше през прозореца, като че ли очакваше да го види. Беше прекалено развълнувана, за да легне да спи, и след като се наобядваха с Кейти, мисис Аш предложи да отидат на плаж.

— Може да срещнем Нед — отбеляза тя.

Пясъкът беше гладък и твърд като плоча. Постепенно небето се обагри от меки, розови светлинни. На север се виждаха върховете на крайморските Алпи, окъпани тук-там от същия розов отблясък, който придаваше цвят на сиво-белите им снаги.

— Чудя се какво може да е това! — каза Кейти и посочи скалите, които ограждаха брега от изток, където се издигаше някаква живописна каменна сграда, с масивни кули и стръмни покриви. — Прилича на къща и на замък едновременно. Мислиш ли, че там живее някой?

— Можем да попитаме — предложи мисис Аш.

Стигнаха до една плитка рекичка, над която минаваше мостче. На брега имаше няколко жени, които като че ли перяха по стария примитивен начин — бяха сложили дрехите върху камъните във водата и ги удряха с една плоска дървена лопата, докато станат чисто бели. Кейти си помисли, че дрехите няма да оцелеят дълго след подобно пране. Попита перачките за замъка.

— Тази там ли? — отвърна възрастната жена, към която Кейти се обърна. — Но това е Швейцарският пансион.

— Пансион! — извика Кейти. — Сигурно е много приятно да се живее там!

— Ами защо да не се настаним в него? — каза нейната спътничка. — Нали искахме да си потърсим нещо под наем веднага щом си починем и пообиколим града. Да разгледаме отблизо този Швейцарски пансион. Ако и вътре е така хубав, както отвън, едва ли ще намерим нещо по-добро.

— О, надявам се да има свободни стаи! — каза Кейти, която се влюби от пръв поглед в красивата сграда. Беше силно развълнувана, когато позвъниха на вратата.

Швейцарският пансион се оказа не по-малко привлекателен отвътре, отколкото отвън. Каменните стени бяха дебели и върху широките первази на прозорците бяха наслагани червени възглавнички, на които можеше да се сяда. От всеки прозорец се откриваше красива гледка — от едната страна прозорците гледаха към морето, от другата — към планините. Освен това имаше доста свободни стаи. Кейти се почувства като героиня на някой роман, когато мисис Аш нае за цял месец един прекрасен апартамент за трима, с всекидневна и две спални. Намираше се в кръгла кула, с балкон над водата и със страничен френски прозорец, от който по стълби се слизаше в малка градина, оградена от стени. Тя бе сгушена сред каменните постройки, в нея растяха високи вечнозелени храсти и лимонови дръвчета, а оранжевите и кафяви шибои насищаха въздуха с приятен аромат. Кейти беше безкрайно доволна.

— Толкова се радвам, че дойдох! — каза тя на мисис Аш. — Никога досега не съм ви го признавала, но понякога — когато бяхме по море, болни, и когато валеше непрестанно, и след като Ейми настина в Париж — почти ми се приискваше, само за минутка, да не бяхме тръгвали никъде. Но сега за нищо на света не бих искала да съм на друго място! Толкова съм щастлива, щастлива, щастлива, че сме тук, сигурна съм, че ще си прекараме чудесно.

Докато Кейти казваше тези думи, излязоха в коридора. Там почти се сблъскаха с две дами. За своя най-голяма изненада Кейти видя, че това са мисис Пейдж и Лили.

— О, братовчедке Оливия, ти ли си? — извика тя със сърдечността, която изпитва човек, като види позната физиономия в чужда страна.

Мисис Пейдж беше по-скоро озадачена, отколкото радостна. Тя си сложи очилата, но като че ли не можеше да се сети кое е това момиче.

— Помниш ли Кейти Кар, мамо? — каза Лили. — Кейти, каква изненада! Кой би си помислил, че ще се срещнем в Ница?

Лили не изглеждаше радостна от срещата. Кейти забеляза, че тя е по-хубава от всякога, беше облечена много добре в меко кафяво кадифе, което отиваше на тена й и на светлата й, чуплива коса.

— Кейти Кар! Наистина! — призна мисис Пейдж. — Действително, каква изненада. Нямахме представа, че си в чужбина. Какво те води тук, толкова далеч от Тънкет — искам да кажа, Бърнет? С кого си?

— С моята приятелка мисис Аш — обясни Кейти, помръкнала от тяхната студенина. — Позволете ми да ви представя. Мисис Аш, това са моите братовчедки, мисис Пейдж и мис Пейдж. Ейми — а, къде е Ейми?

Ейми се беше върнала при вратата до градинските стълби и гледаше надолу към цветята.

Братовчедката Оливия се поклони доста неприветливо. С бърз любопитен поглед огледа мисис Аш и тъмносиньото палто на Кейти.

„Недодялана провинциалистка! — прецени я тя. — Колко глупаво от страна на Филип Кар да се опитва да прати момичетата си в Европа! Той не може да си го позволи, сигурна съм.“

Гласът й беше доста суров когато попита:

— И какво те води насам — в този хотел, искам да кажа?

— О, идваме утре да се настаним! Наехме си стаи за един месец — обясни Кейти. — Толкова е приятно тук!

— Така ли? — каза Лили, като в гласа й съвсем не се чувстваше задоволство. — Ами и ние сме отседнали тук.

Бележки

[1] Triste (фр.) — тъжен. — Бел.пр.