Юлиан Семьонов
Майор Вихър (46)

Лов на зайци

Вихър и Коля седяха край гората. Зазоряването беше плахо; черните, вече безлистни клони на тополите разрязваха червената лента над гората. Куполът на небето беше сив, все още нощен. В гората беше тихо — така е през есента след първите слани, когато земята вече е скована от нощния мраз, а сняг още няма.

Вихър опипа със замръзнали пръсти сребърната инкрустация на пушката си и каза:

— Твоята, макар и да не е посребрена, е по-добра.

— Защо?

— Дванайсеткалиброва е. Шестнайсет не обичам. Това е дамска пушка. Не е солидна работа.

— А на мен за шестнайсетгодишнината ми мама ми подари тъкмо шестнайсеткалиброва. Свикнах с нея.

— Удобна ли ти е?

— Добра е.

— Дай да я опитам.

— Вихър взе пушката на Коля, опря я няколко пъти на рамото си и каза:

— Ложето й е късичко за мен.

— Как е Аня?

— Не е добре.

— Оздравя ли?

— Още не.

— Бородин мълчи ли?

— Защо да мълчи? Чака.

— За Краух всичко е готово вече.

— Ти ми каза.

— И квартира му приготвих.

— Знаеш ли, есесовски офицер е той — замислено каза Вихър. Това е опасно.

— Обясняваше ми… Щирлиц — запъвайки се каза Коля. Ако той е кадрови есесовец или военен — опасно е. Но ако е с хубава цивилна специалност — тогава има надежда. Знаеш ли, SS си е просто партийна охрана, те не са способни за нищо друго, освен да пазят, да стрелят, да палят. Там са събрани най-големите фанатици. През двадесет и девета година Химлер е имал само двеста и петдесет такива. А през време на войната започнаха да събират в SS инженери, учители, работници. Те умеят да работят, а не само да убиват. Такива още могат да бъдат притиснати. Такива още могат горе-долу да мислят.

— Не е ли той? — попита Вихър, като посочи с глава човека с перо на шапката. Той тръгна по пътечката встрани от пътя, като зареждаше пушката.

— Той е — отвърна Коля. — Не го ли позна?

— Познах го.

Берг дойде при тях и каза:

— Поискахте да дойда при вас тук, в гората, сам. И аз дойдох. Здравейте.

— Здравейте.

Вихър стана и подаде ръка на Берг. Ръкуваха се. След това Берг се ръкува с Коля. Известно време стояха и се разглеждаха един друг, след което Берг попита:

— Да си дам ли оръжието?

— Има време — отговори Вихър, — сега да идем в гората за зайци.

— Още не е сезон — отговори Берг. — Няма да ударим. Още повече без кучета. И все пак аз съм „за“. Да вървим.

И те отидоха в гората. Вихър и Берг напред, а зад тях Коля. Той почака около пет минути в края на гората, скрит зад едно дърво, за да види дали не ги следят. Зелените посеви на нивата, едва посипани със сняг, изглеждаха синкави. Небето сега стана прозрачно, а зад него, зад останалата от нощта сива мъгла, прозираше плахата есенна синева.

„Ако е дошъл със свои хора, би трябвало вече да се появят — мислеше Коля, като поглеждаше часовника. Те трябва да знаят, че щом влезем в гората, ще ни изтърват. Освен да се надяват на кучетата. Кучетата са празна работа. Затова ги повикахме на това място, защото тук има ручеи, а по-нататък са стотици километри масив не могат да ни обкръжат. Сигурно е сам.“

Коля тръгна бързо след Вихър. Те се бяха уговорили накъде да се движат: по дерето, през брезовата горичка, а там започват възвишенията, обрасли с жълта висока трева, сега клюмнала от нощния студ.

 

 

Берг каза:

— Аз няколко пъти съм ходил на лов за зайци в Русия. У нас този лов е по-богат.

— Вие говорите добре руски.

— Аз съм завършил Московския университет, така че не е чудно. Можете да предадете в Центъра, че от тридесет и трета до тридесет и пета година съм бил в Москва като военен аташе под името Шмалшлагер. Запишете си, трудно име.

— Нищо. Ще запомня. Когато чувам такива дълги фамилии, спомням си за Марк Твен.

— Защо пък?

— Той пише, че някои немски думи, ако се вгледаш в тях с притворени очи, приличат на опънати релси.

— Това е смешно.

Спряха се, защото чуха зад себе си пращене на клони. От гъсталака излезе Коля.

Берг попита:

— Гледахте дали не съм довел опашка след себе си?

— Не — отвърна Коля, — просто изостанах.

— Не бива да се лъже един агент — каза Берг с въздишка. — В замислената от вас игра вие можете да му отредите всякаква роля, само никога не го лъжете. Надявам се, че не вербувате глупави агенти, а умният веднага ще разбере и ще започне да се отнася към вас подозрително. Разузнаването е такава игра, в която бившият враг може да ви стане пръв приятел.

— Трябва ли ви заек за алиби? — попита Вихър.

— Това няма значение. Заекът е много относително алиби, защото е мъртъв, а дори и да е жив — все едно ще мълчи.

— Ясно — каза Вихър и бръкна за цигари, — значи, можем, както се казва, да хванем бика за рогата.

— Но нека най-напред уговорим условията за бика — каза Берг и Коля забеляза как побледня лицето му и как се сбръчка челото му.

— Поставете ги — каза Вихър, — готови сме да ви чуем.

— Както сами знаете, пари не ми трябват. Искам само едно: солидна гаранция, че след свършването на войната ще остана жив и ще си бъда у дома. Повече нищо не ми трябва.

— Значи, интересува ви само едно да ви се запази животът?

— Може да се помисли, че вас не ви интересува вашият живот.

— Това е сложен въпрос — отговори Вихър.

— Колкото и да е сложен този въпрос, все пак не бива да се самозалъгваме.

Коля каза:

— Изобщо, разбира се, това не е тема за дискусия.

— Гарантираме ви живота и свободата — обеща Вихър.

— Стоп! Това не е разговор. Аз не зная кои сте вие, не са ми известни вашите пълномощия, не зная към кого да се обърна в часа, когато болшевиките приемат нашата капитулация.

— Гьобелс обещава да ни разбие още тази година.

— Разговорът взема несериозен характер. Идеологията няма нищо общо с разузнаването.

— По това може да се поспори — каза Коля.

— Добре — каза Вихър и бавно тръгна нататък през тихата тържествена черно-бяла брезова горичка. — Добре. Вероятно вие сте прав за вас. Ние искаме да ни предадете плана на отбранителните съоръжения на плацдарма Одер-Висла. Ако не можете да ни го доставите, помогнете ни да получим някой от крупните есесовски офицери, които се занимават с инженерна работа.

— Краух например — каза Коля и откъсна дълга жълта тревичка.

— Казват, че той пътува често по отбранителната линия.

— Краух се занимава с други въпроси.

Вихър и Коля разиграха точно този разговор. Те чакаха реакцията на Берг. Те разбраха, че Берг сигурно не допуска, че на тях могат да им бъдат известни съвсем секретни въпроси от държавна важност. Иначе Берг би трябвало да мисли, че от главната квартира на фюрера изтича информация, а той, както вярно предполагаха Вихър и Коля, не можеше да си позволи такава мисъл. В това отношение на Коля помогна баща му. Тъй му обясни онази специфичност на немския военен, която точно беше доловил: великолепен фантазьор по отношение на всичко, което е под него, великолепен организатор на подчинените си, и напълно лишен от фантазия, що се отнася до причините, които са породили заповедта на по-висшия началник. Оттук и невъзможността да допусне дори мисъл за това, че в главната квартира или в близките й среди има хора, способни да предават на разузнаването на болшевиките напълно секретна информация, минаваща по линия на гестапо (не на армията!).

Берг разбираше, че покушението срещу Хитлер е било подготвено не от болшевишкото или от американското разузнаване, а от онези, които се стремяха да спасят страната от болшевишко нашествие. Следователно, смяташе той, това не можеше да стигне в Москва чрез генералите. А няма чрез кого друг. Гестапо и SS са хора, проверени хиляди пъти от Химлер, там няма случайни хора. Следователно тези руски разузнавачи не знаят за задачите на Краух и никога няма да могат да узнаят.

Но, от друга страна, чул името на Краух, Берг веднага си спомни, че този есесовски полковник изпълнява задачи на главната квартира, които не се отнасят до изграждането на отбранителния вал. Какви са точно задачите на Краух, Берг не знаеше в подробности. Знаеше само едно: есесовският инженер полковник има специални пълномощия от главната квартира на фюрера.

Затова, продължаваше да анализира Берг думите на руснаците, или те назоваха единственото и случайно известно им име, или обикалят около нещо, което не знаят, но е крайно важно за тях.

„Нека още веднъж назоват това име — реши Берг, дотогава аз ще мълча, макар че това вероятно е сондажен въпрос.“

— Е, по дяволите тоя Краух! Нас ни интересува отбранителният вал.

— От отбранителен вал се интересува като правило тактическото разузнаване, така ли е?

— Как да ви кажа…

— Ясно. Вие не сте разузнавачи по професия. По-точно, вие сте станали разузнавачи по време на войната. Преди това не ви се е случвало да работите с чуждестранни разузнавачи. Знаете ли, това е както при попадането на един обикновен смъртен в света на киното. Струва му се, че модната кинозвезда не е човек и че живее в някакъв друг свят. В това е главната грешка. Модната кинозвезда нощем плаче, защото й е изневерил любимият мъж, или защото не може да забременее, или пък защото я е нахокал през време на снимки продуцентът и я изгонил като бясна котка — това се случва… С една дума, трябва ви още едно доказателство за моята преданост. За такова доказателство може да послужи планът на отбранителния вал. После, след съответната проверка, вие ще ме свържете с Центъра. Засега, изглежда, не ви вярват.

Коля забеляза как Вихър се усмихна леко.

— Знаете ли, полковник — каза Вихър, — аз сега изпитвам такава радост, каквато отдавна не съм изпитвал. Вие казахте всичко много точно. Аз за нищо на света не бих могъл така да разбера събеседника си. Вие сте със сто глави над мен в разузнаването. По дяволите, какви ти сто! Хиляда! Но вие дойдохте при мене. Вие! Той извади от раницата една бутилка водка, отвори я, изпи няколко глътки и я предложи на Берг:

— Пийте.

Берг пи малко повече от Вихър и предаде бутилката на Коля. Той я допи и я захвърли в храста.

— Аз не ви се сърдя — каза Берг, като запали цигара, — защото вие не ме оскърбихте, вие казахте истината. Нищо повече. А на истината могат да се сърдят само глупците или маниаците. Добре. Хайде да преминем към нашата работа. Може би най-добър ще бъде такъв един план: аз ще внедря при себе си ваш човек — в агентурата на армейското разузнаване на групата армии „А“. Нещо повече, готов съм да го взема в колата си и да го разведа по целия отбранителен вал. Целта на пътуването аз ще обмисля в подробности, за да не предизвика ненужен интерес в гестапо. Приемливо ли е за вас такова решение на въпроса?

„Бородин мълчи. Досега никакви указания от Центъра не са дошли. А забавянето е равносилно на смърт. Страхливецът не играе на карти. Какви карти? Какво общо имат тук картите? Това е поговорка. Народна поговорка. А картите са предразсъдък от миналото, не е ли така? Освен, разбира се, за глупака и пияницата. На карти могат да играят болни деца. Глупости ми се въртят из главата.“

— Това е интересно предложение — бавно отговори Вихър. — Перспективно предложение. Имате ли в себе си снимка на майка ви или на децата?

— Ние сме сантиментална нация… Имам, разбира се.

— Покажете.

— Берг извади от джоба си едно пакетче писма, вързано със синя панделка.

— Дайте всички — помоли Вихър.

Берг каза:

— Разбирам ви. Вземете едно с обратен адрес. И една снимка. Майка ми и децата. Другите все пак ми оставете.

— Вихър взе писмото с обратния адрес и печат върху марката, избра една снимка, прибра всичко това в джоба си и каза:

— Сега е добре. А за внедряване при вас ще дойде моят приятел.

Берг погледна Коля, кимна му с глава, след това премести погледа си на Вихър и неочаквано от дълбините на паметта му изплува образът на онзи руски разузнавач, когото очакваше Муха и който после беше заловен от гестапо и избяга от тях на пазара. Очевидно това беше той.

Полковникът изведнъж някак си уморено и отчуждено помисли: „Ако го предам на шефа на гестапо, ще ме направят едва ли не национален герой. Във всеки случай за такъв подарък ще получа отпуск.“

— Определете мястото на новата среща — предложи Берг и Коля почувствува как в гласа на полковника нещо се прекърши.

Вихър погледна Коля, след това Берг и каза:

— Този момък — и той сложи ръката си на рамото на Коля — ми е като брат. Нещо като синовете за вас. Ясно ли е?

— Ясно.

— Ако от главата му падне, макар и един косъм, обещавам ви много нещастия.

— Добре — каза Берг все така с уморен и прекършен глас, — няма защо да се заплашваме един друг, и без това животът на този свят е достатъчно страшен. Утре сутринта ще чакам. Надявам се, не е необходимо да ви кажа адреса си?

— Не е — каза Коля.

— Довиждане — каза Берг.

— До срещата.

— Довиждане.

— Трябва да вървя наляво? — попита Берг, след като отмина десетина крачки. Лошо се ориентирам в тази местност.

— Да. Все по дерето. Ще излезете на един междуселски път и оттам надясно. Той ще ви изведе на шосето.

— Благодаря.

— Берг щеше да тръгне, но коля отново го спря:

— Слушайте, полковник — каза коля, помъчете се да разберете с какво се занимава Краух, а?

— Не. С това ще се занимавате вие. Сами.

Той си тръгна сгърбен едва местеше краката си като старец.

„Ако аз предупредя другия да не се появява в града, той сигурно ще се изплаши — размишляваше Берг, — той се страхува от мен и нищо не вярва. Разбира се, този не е от онази класа разузнавачи, каквито ми трябват. Той не разбира какво означавам аз за тяхното командване. От друга страна, в гестапо са отпечатани неговите снимки и ако го хванат, колкото и да е силен, те могат да го изтезават до степен, че да каже и за мен. Макар че не. Този ще мълчи.“

Берг се обърна — руснаците все още стояха на мястото, където ги беше оставил.

„Не, рано е — реши той. — Бягството му от гестапо е мой коз. Още е рано. Трябва да знаеш как да продадеш. А умните хора търгуват на четири очи.“