Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Луцифер

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-251-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3217

История

  1. — Добавяне

5.

Катакомби

Квартал Йешилкьой

Истанбул, Турция

16 март 2010

Лурдс се мъчеше да се опомни.

Сети се как хеликоптерът се взриви над главата му и възпламенените му останки падаха с трясък на улицата. Спомни си и спринцовката, която мъжът беше забил в крака му. Болката в бедрото му внезапно се засили.

Помъчи се да отвори очи, но реши, че не е успял, защото пак нищо не виждаше. После разбра, че просто е тъмно. Нямаше никаква светлина, сякаш го бяха увили в черен памук.

Размърда се и опита да седне. После откри, че на практика е седнал. И не само това, ами и някой го беше вързал за стола. Въжетата се впиваха в плътта му, а бъбреците му изведнъж обявиха, че губят войната със сдържането.

Той си прочисти гърлото и чу ехото.

Прониза го страх, когато разбра, че ехото звучи приглушено, все едно беше в пещера или сандък. Изкашля се отново и този път се заслуша по-внимателно.

Ехото, кратко и повтарящо се, определено показваше, че се намира в затворено пространство. Трудно овладяваше страха си. Не се боеше от тъмното — беше ходил на много тъмни места, докато работеше по превода на йероглифите сред останките в Перу. Не се боеше и от затворени пространства — беше се провирал през много такива, докато изследваше разкопки и се срещаше с две запалени изследователки на пещери.

Но се боеше от това, което щяха да му сторят похитителите. Петната по ризата му подсказваха, че е бил в несвяст достатъчно време, за да може кръвта да засъхне. Усети съсирена кръв по ръцете и лицето си.

Не искаше да мърда с надеждата, че този, който го беше отвлякъл, вече го е забравил. Но бъбреците му крещяха за облекчение и той си помисли, че е по-добре да умре с известно достойнство. Което означаваше — без да намокри панталоните си.

Никога не се беше залъгвал относно смелостта си. Беше смел, но не по навик или по избор.

Тихо се изкашля отново и любезно се провикна:

— Ало? Има ли някой тук?

 

 

Клийна Маккена се беше подпряла на стената на катакомбите, в които я бяха довели последните й работодатели. Не беше изненадана, че градът е прорязан от тунели. Това бе обичайно в повечето пристанища и по-стари градове в тази част на света. В началото строителите са имали нужда от места, където да складират вода и да изхвърлят боклуци.

Контрабандата също се бе включила в изграждането на тунели в пристанищата. Като момиче в Бостън беше изследвала някои от тунелите с други деца на нейната възраст, които си падаха по „градската археология“. Наричаха се „тунелази“ и се кълняха, че разкриват изгубеното минало на града. Всъщност бяха просто деца, които ходят по места, където не бива да ходят.

Първоначално баща й се ядоса, когато разбра къде е била. По-късно, след като му показа разни места, където да крият оръжията, които той купуваше, продаваше и разменяше, вече не беше толкова ядосан. Просто не му харесваше идеята тя да се навира в тъмното по опасни места. На Клийна обаче й харесваше, наслаждаваше се на вълнението да броди из тези тунели. Все едно влизаше в друг свят.

В каменната зала, в която се намираше сега, имаше десетина мъже. Седяха върху щайги и бурета, донесени от по-раншни посетители на катакомбите. Мощни акумулаторни фенери разсейваха малко мрака, но Клийна не я напускаше чувството, че това е сцена от някой от онези тъпи филми на ужасите, които по-малката й сестра обичаше да гледа.

Мъжете бяха отдадени на каузата, която ги беше събрала. Личеше си по напрегнатите и резки интонации в гласовете им. Не говореха на английски, което беше дразнещо, защото Клийна искаше да знае за какво разговарят. Неколцина непрекъснато поглеждаха към нея, тъй като беше единствената жена сред тях.

Усещаше на кръста си успокояващата тежест на пистолета, който беше прибрала по време на престрелката. Дясната й ръка не се отдалечаваше много от оръжието и мъжете го знаеха. Имаха зоркия поглед на обучени убийци.

— Хей! — прекъсна ги Клийна.

Мъжете се извърнаха и я изгледаха.

— Нямам желание да разтурям малкото ви чаено парти — рече тя, — но си искам парите и имам желание да се измъкна от това място. В случай че сте забравили, в града тече мащабно издирване. Искам да се измъкна, преди да се ме разкрили.

Известно време мъжете продължиха да се взират безмълвно в нея. Усещането беше доста гадно и леко заплашително.

— Някой няма ли да каже нещо? — подкани ги Клийна.

Един от мъжете стана и се приближи до нея. Ръката й се плъзна леко надолу и стисна дръжката на пистолета.

— Моля, приемете извиненията ни, госпожице Клийна. — Мъжът изглеждаше на около трийсет, с матова кожа и тъмна коса. Беше строен и хубав, но в очите му имаше някакъв страшен пламък. — Казвам се Кайин. С оглед на обстоятелствата трябва да ви помоля да проявите малко търпение. Нещата не минаха, както ги бяхме планирали.

— Нещата не минаха, както и аз ги бях планирала — отвърната ядосано. — Бъдете благодарни, че не ви искам още пари заради усложненията.

— Сигурен съм, че нещо ще може да се уреди съвсем скоро — увери я Кайин. — Направихте много повече, отколкото очаквахме от вас.

Това събуди у нея лошо предчувствие. В нейния занаят никой никога не предлагаше допълнително заплащане.

— Ако проявите още малко търпение — продължи Кайин, — сигурен съм, че ще се погрижат за вас.

Клийна се насили да кимне. Реши да се измъкне от катакомбите при първа възможност. Майната им на парите! Ясно й беше, че нямаше да получи остатъка от сумата. Или просто щяха да я прекарат, или щяха да се опитат да й пуснат куршум между очите. Второто изглеждаше все по-вероятно.

Студена искра просветна в очите на Кайин и тя се зачуди дали е успял да прочете мислите й. Но той я остави и се върна при групата. Спорът явно се въртеше около книгата, която мъжете си предаваха един на друг. Беше ръчно изработена. Кожената подвързия беше шита на ръка и хартията беше с богато съдържание на памучни влакна.

Клийна лесно разпозна вида на хартията, защото се беше занимавала с фалшифициране на пари.

Таксата за Кеймбридж на Бриджит за догодина наближаваше, но спестяванията на Клийна се бяха стопили през зимата, защото работата беше намаляла и плащането не беше като преди. Рецесията налагаше съкращения дори в престъпността.

Независимо какво щеше да й коства, Клийна беше твърдо решена сестра й да има възможност да живее законно и да преуспее. Когато й се обадиха за професора по лингвистика от „Харвард“, реши, че работата е подарък. Сумата беше шестцифрена. Отдавна не беше получавала толкова доходоносна задача.

„Е, не се оказа толкова доходоносна“. Тя прокле късмета си.

Мъжете отново бяха отворили книгата. Приближиха един от фенерите до страниците и дори от другия край на залата Клийна успя да види изображенията, които ги изпълваха. Но не знаеше какви са, нито какво означават. Беше готова да заложи годишната такса за колежа на Бриджит, че тези мъже очакват професорът да ги разчете.

Кайин въздъхна отчаяно и прокара пръсти през косата си. Велуреното му сако се отвори достатъчно, за да разкрие за миг пистолета на хълбока му. Той погледна към един от мъжете, каза нещо и кимна към вратата.

Мъжът изчезна за миг, после се върна и заговори бързо.

Кайин затвори книгата и се извърна към Клийна.

— Явно професорът е буден. Бихте ли дошли с нас?

Тя се зачуди каква ли щеше да е реакцията му, ако откаже. Накрая се усмихна и отвърна:

— С удоволствие.

Раздвижването беше добре дошло, така шансът й да се измъкне се увеличаваше.

 

 

Лурдс напразно напъваше въжетата в опит да ги разхлаби, а краката на дървения стол стържеха по каменния под.

Издиша продължително, после се опита да вдигне ръце и да ги провре под въжетата. Спомни си, че бе чел за подобен опит за бягство в някой приключенски роман.

Героите от книгите вечно измисляха нещо.

Този план обаче се оказа по-успешен за героя в книгата, отколкото за Лурдс. Той само се увъртя още повече и дори си помисли, че се е озовал в положение, в което бавно ще се задуши.

Докато отчаяно се опитваше да се върне в предишното положение, Лурдс се блъсна в облегалката на стола и се прекатури с него назад. Приземи се с трясък и тилът му се удари в каменния под.

Докато лежеше по гръб, установи, че новото му положение е много по-лошо от първоначалното. Кръвта се оттичаше към главата му и караше слепоочията му да пулсират. Благодарение на гравитацията и ъгъла, вече имаше опасност да намокри не само панталоните си. Изпусна сърцераздирателна въздишка.

„Ти си най-добрият професор по лингвистика сред приключенските герои“.

Зачуди се дали няма да е прекалено унизително да вика отново за помощ. От друга страна, така както се развиваха нещата, можеше само да ускори смъртта си.

Нямаше подобни проблеми в аулата.

В далечината се чуха стъпки. Като че ли се приближаваха. Заради акустиката Лурдс не можеше да прецени откъде идват. Обърна плава, но столът препречваше голяма част от гледката.

И без това мракът беше непрогледен.

Но няколко минути по-късно се появи поклащаща се бяла светлина.

Лурдс присви очи срещу нея, защото му се стори много ярка. Поне десетина души се приближаваха към него и той видя много светлини сред тях. Когато бяха достатъчно близо, разпозна младата червенокоса жена. Тя се надвеси над него и попита:

— Сам ли си причини всичко това?

— Столът е виновен — възрази Лурдс. — Не беше сложен както трябва на пода.

— Как ставаш сутрин от леглото, без да си счупиш врата?

Лурдс се мъчеше да запази достойнство, но това беше почти невъзможно в тази поза — легнал по гръб, с пълен мехур, вързан за стола.

— Нищо ми няма, като ставам от леглото. Просто не ме бива да изчезвам като фокусник.

Младата жена кръстоса ръце и го изгледа с пренебрежение.

— Не ставаш за фокусник.

— Благодаря — сухо отвърна Лурдс. Огледа мъжете, които го наобиколиха. — Кои са приятелите ти?

— Работодатели.

Лурдс се опита да свие рамене, но въжетата не му позволяваха.

— Наречи ги както искаш.

— Голям си досадник, да знаеш.

— Така се говори. Но след като ме отвлякоха, стреляха по мен и за малко не ме взривиха, смятам, че поведението ми е напълно разбираемо. — Внимаваше да не издаде страха си. — Какво следва?

— Сега, професор Лурдс, ще видим дали ще оправдаете славата си — рече един от мъжете.

Лурдс го изгледа, беше сигурен, че никога не го е виждал.

— Знаете кой съм?

Мъжът го наблюдаваше със студен пронизителен поглед.

— Знам, но това не означава, че вие сте човекът, когото търся.

„Ако не съм, сте си направили доста труд за нищо“, помисли си Лурдс. Така би отговорил някой герой от роман или филм. Но не вървеше да го кажеш, докато лежиш по гръб, вързан за стола. Май беше по-добре да си държи устата затворена.

Мъжът се извърна и махна към него.

— Вдигнете го.

Двама мъже сграбчиха стола и изправиха Лурдс. Разклащането не се отрази никак добре на бъбреците му.

— Мога ли да привлека вниманието ви към нещо важно — рече Лурдс. — Вързан съм от доста време за стола. Има ли тоалетна наблизо?

Водачът на групата каза нещо на един от мъжете и на Лурдс му се видя странно, че не разпозна диалекта, нито езика. Знаеше достатъчно, за да може да се ориентира.

Мъжът бързо се поклони и излезе. След малко се върна и сложи една ръждясала кофа в краката му.

Лурдс не можеше да повярва.

— Сигурно се шегувате.

— Използвайте я, ако искате — рече водачът. — Вие решавате.

— Трябва да се изправя.

Мъжът кимна. Един от другите развърза въжетата с едно движение и Лурдс се почувства още по-глупаво. Ръцете му изтръпнаха, когато кръвта се втурна отново в тях.

Той погледна към жената и обяви:

— Бих предпочел да се обърнеш.

— Срамежлив ли си? — Тя скептично повдигна вежди. — След близостта, която преживяхме?

Лурдс не знаеше него ли се опитва да впечатли, или мъжете. Нямаше значение. Разкопча панталоните си и след малко въздъхна с облекчение. За жалост не се прицели съвсем точно и намокри обувките поне на двама от мъжете, които стояха наблизо. Те се разкрещяха недоволно и отскочиха назад.

— Съжалявам — извини се Лурдс, докато закопчаваше панталоните си. Но не съжаляваше.

Водачът му подаде разтворена книга.

— Искам да прочетете това, професоре.

Лурдс се загледа в страницата и се опита да разгадае символите по нея. Не бяха точно написани върху страницата. По-скоро написаното беше оставило отпечатък върху нея. Като надпис на древна каменна плоча, снет чрез триене с графит върху хартия.

— Професоре — повтори нетърпеливо водачът, — можете ли да го прочетете?

Съсредоточен върху надписа, Лурдс не обърна внимание на въпроса. Символите бяха измамно познати, но при все това упорито оставаха неразгадаеми за него. Завладялата го възбуда удави страха и болката. Толкова години беше изучавал лингвистика, толкова страни беше опознал, че съществуваха много малко езици, които не можеше гладко да разчете в писмена форма. Преподавателите му, а по-късно и колегите му, казваха, че мозъкът му е като машина за разбиване на кодове.

Не беше точно така. Той обичаше езиците, обичаше загадъчността и красотата им и най-вече обичаше да чете. Толкова познание беше изгубено за света, защото цивилизации бяха изгубили езиците си през вековете или постепенно бяха приели езика на завоевателите си.

— Професор Лурдс — водачът пристъпи напред и опря дулото на пистолета си между очите му. — Можете ли да прочетете това?

Лурдс го погледна и му каза истината.

— Не. Не мога да го прочета.

Мъжът спусна обратно предпазителя на пистолета и изръмжа ядосано.

Въпреки явната заплаха за живота му, Лурдс се боеше повече, че няма да има шанса да разгадае документа, отколкото, че ще умре. Смъртта му беше сигурна. Рано или късно щеше да умре. Но да открие такова предизвикателство за уменията си? Подобни възможности изникваха все по-рядко. Още по-редки бяха загадките, които не само щяха да изпитат способностите му, но щяха и да си струват усилията. Търсенето на Атлантида го беше научило, че такива загадки още съществуват.

И сега, може би, му се предоставяше шансът да разреши още една голяма загадка.

Той се втренчи в сините очи на мъжа и повтори:

— Не мога да го прочета. Засега.

Пистолетът до главата му потрепна, защото мъжът кипеше от гняв.

— Засега? — повтори той.

— Да — отвърна Лурдс. — Ако ми дадете малко време, ще го разгадая. Това ми е работата и я върша по-добре от всеки друг.

Клийна наблюдаваше спора с нарастващо притеснение. Лурдс беше глупав и не знаеше как да се грижи за себе си. Това вече го бе разбрала. Но сега, докато държеше книгата и гледаше посочената от Кайин страница, той се промени.

Сигурна беше, че още се страхува за живота си, но вълнението в очите му изглеждаше съвсем неподправено. Не вярваше, че е способен на това. Когато прочете досието му и разбра как да подходи към него на летището, беше решила, че е някой богат привилегирован сноб. За такива хора хич не я беше грижа.

Сега, когато го виждаше в стихията му, разбра защо младите жени го намират толкова привлекателен. И предизвикателен. Една жена не може да отмине с лека ръка страстите, които кипят с всичка сила в един мъж.

Беше толкова очарован от книгата, че вместо да се съсредоточи върху надвисналата опасност, той насочи цялото си внимание към загадката. Клийна го съжали. Щом разчетеше или преведеше документа, Кайин и сподвижниците му щяха да го убият. Каквито и тайни да търсеха, нямаше да искат друг да узнае за тях.

Тя осъзна, че положението й не е много по-различно от това на професора. Бяха се свързали с нея чрез един от тайниците, които използваше, и й бяха предложили пари. В техния свят и тя беше за еднократна употреба, също като професора. Не разбираше защо още не са се опитали да я убият. Но за разлика от професора, тя имаше пистолет и знаеше как да го използва.

„Запази спокойствие, момиче — чу отново гласа на баща си. — Никой не се измъква жив, ако не може да запази самообладание. Най-доброто оръжие, което някога ще имаш, се намира между ушите ти“.

— Ако всеки можеше да разчете тази страница — каза Лурдс със спокоен, сдържан глас, — вече щяхте да сте я разшифровали. Прав ли съм?

Мълчанието се проточи. Трима от сподвижниците на Кайин пристъпиха заплашително напред. Двама сграбчиха професора за ръцете, а третият го стисна за врата.

— Внимателно — предупреди ги Лурдс. — Да не повредите книгата!

Един от мъжете извади нож и опря острието в гърлото му. Погледна към Кайин и застина в очакване.

Лурдс дори не понечи да се отбранява.

Клийна плъзна ръка около дръжката на пистолета. В мрака, така както се бяха струпали един до друг, шансовете й не бяха никак лоши. Поне засега нямаше да пропусне мишените си. След това обаче нещата бързо щяха да станат опасни.

Кайин вдигна ръка към хората си и се втренчи в Лурдс.

— Мислите ли, че можете да преведете този документ?

Лурдс отговори много по-уверено, отколкото Клийна си мислеше, че е възможно, с оглед на обстоятелствата.

— Мога. Ако ми дадете време, всичко мога да преведа.

Клийна се обади:

— Колко време?

— Не знам. Лингвисти и археолози са работили върху Розетския камък[1] с години, преди да го разгадаят.

Кайин вдигна пистолета и си погледна часовника.

— Разполагате с двайсет минути, за да ме накарате да ви повярвам, професоре.

Клийна очакваше Лурдс да възроптае заради ограниченото време. Нямаше начин да разчете написаното на страницата. Беше успял само да отложи смъртта си с няколко минути.

„Но ти осигури още малко време, момиче, така че по-добре си нахлупи шапката с идеи и започвай да мислиш. Главата ти трябва да роди страхотен план“.

Имаше двайсет минути на разположение.

Бележки

[1] Епиграфски паметник, намерен близо до град Розета край Нил, оттам и името му. С негова помощ са разчетени египетските йероглифи. — Б.пр.