Владимир Ганев
Кралят орел (3)

Хрониките сочат Авелог като краля с най-забележителното присъствие в цялата история на Азон. По негово време е постигнат небивал подем в обществения и културния живот, който служи за водещ пример на много поколения напред.

Но идва един момент от управлението му, след който Авелог започва да се споменава и с второто му име — АВЕЛОХРОНОМ. То всъщност е част от кръщелното му име и преди него то е носено от създателя на държавата, наричан за по-кратко Вахром. Такава промяна в средата на царуването е меко казано изненадваща, но както всяка дребна подробност в историята си има причина. Въпреки че стилът на управление в двата периода не се променя съществено, през втория начело на държавата сякаш е друг човек. Незапознатите със ситуацията лесно биха изтълкували случващото се с неспомената смърт на краля и качването на престола на друг, продължил политиката му в същата посока на развитие на страната. Но това не отговаря на истината. Поне не съвсем. Промяната е по-скоро в отражението на личността на Авелог върху съвременниците му, което ги кара да го възприемат по нов начин и оттам да го наричат вече с пълното му име.

Има разлика между управляване и владеене. Понякога тя е толкова съществена, че се отразява и в историята. Ако я усетите, можете и вие да разберете, че тя отговаря на същността ви.

Не се страхувайте, че това, което четете,

може и да е истина.

Тя не изисква да се променяте.

С нея животът е дори по-хубав от измисления,

в който живеете.

Манипулаторът

За да те освободя от затвора,

който си изградил от живота си,

ще ти покажа как можеш сам

да го разрушиш

и така да излезеш на свобода!

Сахрим се беше превърнал в самотен воин в мирно време още от първия сблъсък на вродените си амбиции със света.

Не се бе родил нито крадец, нито мошеник, а усмихнато, светло дете в небогато, но задоволено семейство в крайморския град Арбихон. От малък му бе предсказано славно бъдеще и просперитет, които той успя да провали със съдбовните грешки на младостта си.

По онова време градът още не беше търговския център, в който се превърна по-късно. Нямаше го новото пристанище, нито складовете на Круптик. Беше само едно по-голямо рибарско селище, в което понякога акостираха чужди кораби. А те носеха заедно с товарите и мириса на големия, непознат свят — недостижим, но примамлив и истински. Сахрим мечтаеше за дълги пътувания, за завладяването на нови земи и за победното си завръщането с почести и слава. Мечтаеше още да види гордостта в очите на близки и приятели, че го познават. Ала мечтите му бяха отменени, когато съвсем млад попадна във водовъртежа на изпепеляваща, нещастна любов, която изгори смисъла на живота му и консервира чувствата му в соления морски вятър за други по-добри времена.

С изпепеляването на сърцето си Сахрим започна да усеща, че може да постигне всичко, което си постави за цел. Тогава откри и същината на хората с тяхната ограниченост и злоба, която ги движеше, без те самите да знаят накъде. Откри също, че стремежите им са повърхностни, а разбиранията им — твърде стеснени и елементарни. Изводите, които правят, могат да зависят от него и лесно да се манипулират. Постепенно придоби умението да ги направлява и започна да го прави неизменно с всекиго. Щом искаше от някого нещо, той се поставяше в положението му и мислеше вместо него, докато не стигнеше до извод, водещ до търсения резултат. После се оказваше, че другият бе мислил същото и бе достигнал до същите изводи като Сахрим и това бе станало вече негово лично мнение. Системата работеше безпогрешно и той без усилия насочваше отношението на хората към себе си и действията им в своя полза според поставената си цел.

Веднъж опознал силата си, той вече нямаше определен стремеж към нещо конкретно. Затова пое върху себе си идеята на другите за благополучие, като я направи своя. А всъщност не искаше нищо от света и бе превърнал живота си в игра за разнообразие и развлечение.

Когато в Арбихон построиха пристанището, той реши, че е време да преуспее и се впусна в търговия с храни. Започна като дребен прекупвач и остана такъв, докато му дотегна да печели само толкова, колкото успее да скрие от лорд Круптик и от държавата. Тогава взе заеми от всеки, от когото можеше, а той можеше много и смело инвестира всичко в сериозно предприятие. Разбираше, че търговията с храни е голяма хапка за него. Знаеше, че с подходяща помощ може да успее да се включи и в разпределението на пазарите. Отначало стъпи здраво, но безмилостният закон за окрупняване на печалбата го доведе до състояние на задлъжнялост към тези, които му вярваха. Тогава той се разочарова от себе си и се усъмни в уменията си да прави пари. Това го накара да се откаже от този етап на развитие и да се прицели още по-нависоко, като рискува всичко, ведно с живота си.

Беше вече известен търговец, когато един ден се запозна със сина на лорда. Разказа му всичко за себе си, обясни му идеите си, но премълча за дълговете си към половината град. Младият велможа се впечатли и предусети в личността на човека пред себе си възможността за развитие и забогатяване. Той прекрасно знаеше, че и него, подобно на всекиго, издигнал се от простолюдието, ще изцеди докрай. Даде му пари, колкото Сахрим поиска, и му обеща толкова, колкото не беше виждал през живота си, а също и да го остави да прави с тях каквото пожелае.

Опитът подсказваше на Сахрим, че за да има траен резултат търговията трябва да се води с доверие. За да си вдигне авторитета, той се облече добре и изплати задълженията си към тези, с които се разделяше. После купи складове и коне, но преди още да ги напълни със стоката, която знаеше, че е най-печеливша в този момент, му бе поискана сметка и пълен отчет за направените досега разходи. Удивен от абсурдността на ситуацията, той се отказа да обяснява мотивите си за извършените плащания и истинския си замисъл за завладяване на пазара.

Тогава видя пълния провал на идеята си за самостоятелност и изгуби напълно увереността в уменията си да направлява важните за него неща.

— Парите ти дадох за стока, от която да печелим — му каза младият лорд, — а ти ги похарчи, за да си отървеш кожата от кредиторите и кой знае още за какво. Не разбирам глупав ли си или си луд, та да си мислиш, че ще ти се размине и ще оставя това без последствия. Искам да ми върнеш всичко докрай без значение кого ще излъжеш, за да му вземеш парите, и ми възстановиш моите. Ако не го направиш, ще заповядам на хората си да те начупят, да избият семейството ти или да го изпратят в робство по незнайни земи. А ти, ако оцелееш изобщо, ще гниеш в някой затвор или ще трошиш камъни в мините. Така няма да можеш да ми върнеш дължимото, но поне ще заплатиш наглото си поведение и подигравката си с мен. Ако не искаш да стане точно това, постарай се в най-скоро време да ми кажеш кога и как ще ми се разплатиш. И знай, че няма да те чакам до безкрай!

От тия думи Сахрим схвана, че животът му свършва и тогава действителността го превърна в самотен, безстрашен воин. Останал без нищо, без възможности и перспективи, той реши, че борбата, дори да не си заслужава усилията, поне е интересна и все пак е нещо. И превърна в свое оръжие увереността на хората в собствената им победа. Изостави правилата за живот, коректността, желанието да е истински и нормален човек. Да бъдеш луд си има предимства: не се плашиш вече от смъртта, не си губиш времето да се показваш значим и перспективен в някакво възможно бъдеще, защото ти вече нямаш такова и това е очевидно.

Сахрим дълго мисли, дали изобщо да опита да върне поне част от парите на младия лорд. Накрая реши, че това няма да му донесе нищо друго, освен нови, невъзвращаеми заеми. Затова се отказа от тази идея и прие факта, че все още е жив, като малка победа в борбата. Той щеше да я продължи до края, като всяка следваща битка щеше да е на живот и смърт.

Излъга младия лорд, че ще успее да му върне дълга и знае как и кога ще стане това. След време му каза, че още на следващия ден ще му възстанови всичко. Повече изобщо не му се обади, с което го вбеси съвсем. Така той целеше да придобие контрола над отношението му към себе си до момента, в който щеше да му е позволил да разбере, че всичките му обещания са лъжливи. Това трябваше да постави лорда в безизходица да реши какво да предприеме и да го накара да разчита на Сахрим, да му каже какво е по-изгодно за него. В края на краищата наистина стана така.

Излъга и доставчиците, които му бяха дали на кредит стока, която младият лорд запорира, като гаранция за получаване на дължимите му пари. На тях каза, че започва нова дейност, с която постепенно ще им се изплати. Тогава не изчезна и не се скри, а заследи с интерес резултата от протакането. Всички около него, които знаеха какво всъщност става, окончателно се убедиха в отсъствието на здрав разум в главата му. А докато чакаше развръзката в бездействие, Сахрим се зае да развива и обобщава теорията за властта и парите. В нея той внимателно степенува и подреди висшите човешки стремежи по важност пред другите: сигурност, общност и отдаденост на удоволствията. И заради тях хората воюваха за власт. Но ако можеш да им ги предоставиш дори временно, наготово, това би било най-скъпата и лесна за продаване стока.

В положението, в което беше, Сахрим едва ли щеше да успее някога да конкретизира теорията си на практика. Но все пак се зае съсредоточено да наблюдава света около себе си и все повече се убеждаваше, че откритото от него е истина. После започна внимателно да изпробва в живота изводите си в чистия им вид и бе впечатлен от резултатността им.

А докато се учеше на това, което всеки талантлив мошеник прави без теоретическа подготовка, времето му на мирен престой изтече и дойде денят, в който беше арестуван. Това беше следваща победа в играта. Така близките му щяха да бъдат освободени от отговорността за неговите дела, а той — от тази за живота им. Затворът беше свобода за духа му и останал сам, той започна да се готви за истинската си битка.

Прекара зад решетките дълго време, преди да бъде изправен пред кралския съд. Когато застана пред него, бе подготвен и съвсем спокоен, като че ли делото се отнасяше за другиго.

— Нямам какво да кажа в своя защита — беше последната му дума. — Съдът е в правото си да реши наказанието, което съм заслужил.

Сахрим забеляза израза на одобрение по лицето на съдията и изчака мислите му да се объркат окончателно от признаването на вината. Чак тогава продължи:

— Но нека се знае, че всяко мое действие е по заповед на краля. Той ме назначи, за да направя в Арбихон това, което наистина стана. По негова воля мога и да умра, но моля съда да ми даде възможност да докладвам лично на Негово Величество делата си.

В съдебната зала сякаш бе паднал гръм и много дълго никакъв звук не се чуваше. После с привидно уверен глас съдията каза:

— Ние знаем почти всичко за интереса на краля към град Арбихон, но не сме уведомени за негов човек в търговската сфера. Можеш ли да докажеш това, което твърдиш?

— Не, уважаеми съдия, не мога. Затова не оспорвам нито присъдата, нито вината си. Нито пък искам да прехвърля на нашия обичан крал отговорността за моите дела. Само ви моля да ме изпратите на среща с него, за да му разкажа всичко, защото той най-вероятно не го знае. Едва ли знае и това, че съм арестуван. След като си изпълня задължението, можете да ме върнете тук, където да бъде изпълнена присъдата ми.

Дълго мълчание, чийто резултат беше, че след няколко седмици Сахрим се намери в тъмницата на кралския дворец. Там, докато чакаше представянето си пред краля, се запозна с един арестуван луд. Той ту твърдеше, че е самият велик Авелог, ту се представяше за нарицател, ту си признаваше, че се казва Перох. Накрая излезе, че точно той бе човекът, който докато престояваха заедно, успя да даде на Сахрим знанието, на което целият му досегашен живот не бе го научил — да манипулира не нечие отношение към самия себе си, а на всички заедно. Това впоследствие му даде силата да овладее бъдещето и така да забогатее.

— Ти, първо казваш, че си нарицател, после, че си Авелог. Ако наистина имаше силата на словото, щеше още в момента щом кажеш, че си крал на Азон — да се превърнеш в такъв.

— Аз съм такъв и нямам нужда в някой точен момент да се превръщам.

— Тогава, защо дремеш в тъмницата, а не спиш спокойно в кралското си ложе?

— Леглото ми не ме привлича повече от разказа за живота ти и интересната развръзка, която предстои. Кажи ми, какво смяташ да обясниш на краля щом го срещнеш и как ще отървеш кожата си с лъжа?

— Човече, аз не мисля да лъжа краля. Смятам да му кажа цялата истина за живота си, да му поискам прошка и да моля за освобождаването си. Е, малко ще се опитам да му помогна да вземе правилното решение.

— Добре, аз съм кралят и аудиенцията при мен е три минути. Едната вече мина, остават ти още две. Започвай!

— Не става така. Така бързо не мога да превключа в нечие съзнание.

— Това е основната ти грешка. Защо влизаш в съзнанието на човека и се съобразяваш с неговите желания и представи, вместо да примамиш него в своето — той да влезе в тебе. Ако го направиш, ще си винаги готов за битка. А тя се печели най-сигурно, ако ти си избрал бойното поле. Но сега нека бъде по твоему. Ще те изчакам да подготвиш двеминутната си реч за официалната ни среща.

— Кажи ми, щом ти си кралят, защо не те познават стражите?

— Които са ме виждали, могат да ме познаят. Но как биха могли да си представят, че Авелог брадясва в тъмницата? Те са по-склонни да го отдадат на случайна прилика и самозаблуждение, отколкото да приемат една толкова абсурдна истина.

— Напълно е възможно. Ти май си по-убедителен от мен.

— Най-лесно се убеждава човек с истината. С неговата истина, защото цялата звучи прекалено невероятно. Тя съдържа в себе си необособеност и безличност, затова не е приемлива за изказване.

— И аз съм го усещал, но много отдавна. Сега искам да те попитам нещо конкретно. Ти каза, че е грешка да влизам в чуждите мисли и на теория е така, но не мога да я избегна в практиката си. Щом срещна погледа на някого, аз вече знам какво мисли в момента, какъв е животът му и точно какво иска от себе си и от мен. Как тогава да избегна първия си порив да му дам каквото очаква?

— Ще излезе, че си прекалено добър към всички. Ако не обърнеш нещата и не ти каже всеки това, което ти искаш от него, ще си останеш в тъмницата да отговаряш за безброй лъжи.

— Не е правилно! Аз не съм за затвора, защото никого не съм имал намерение да мамя. Нито пък умишлено да открадна нещо от когото и да било.

— Ти си тук, защото си вземал пари и не си ги връщал. Признат си за виновен от съд, а преди това и сам си го признал. Защо обръщаш истината?

— Защото има и друга истина.

— Добре, да я чуя.

Сахрим мълчеше, тъй като му се наложи да прерови живота си, за да събере от него това цяло, в което трябваше да привлече тези, с които би говорил.

— Ще му разкажа с подробности, как велможите съсипват търговията на хората, които могат и знаят как да печелят. Ще му предложа да търгувам от негово име, без печалба за мен, само ако младият лорд ме забрави.

— Ако на аудиенцията до мен стои лорд Круптик, той ще поиска разрешение да се обади и много кратко ще каже, че всичко чуто е лъжа. После ще добави, че нищо не иска от теб. Дори би помолил сина си да ти прости, при каквито условия той определи. Ще каже също, че щом вече си стигнал дотук, значи само кралят може да реши съдбата ти. Според теб какво бих направил аз?

— Нищо от това, което виждам като логично решение, на мен не ми харесва!

— Тогава по-добре е да не се явяваш пред краля официално и да загърбиш личността си, която вече си компрометирал. Да се превърнеш в никой и дори да избягаш оттук, докато намериш добро решение на проблема си.

— Не ставай смешен! Как мога да изляза от тук?

— Ако ти помогна, ще изпълниш ли обещанието си към краля? Ще търгуваш ли от мое име, без ти да печелиш?

— Всъщност вече не виждам смисъл да се боря, за да отървавам кожата си. Ще се явя пред краля, нека той реши, каквото намери за добре.

— Затвор, както гласи законът, за хора като теб? Нима си мислиш, че ще го пристъпя, за да те освободя при положение, че ти сам си се докарал дотук? Дори да го направя, ти пак си вече никой, затова добре си помисли. Внимателно разгледай истината за живота си и реши кой си и какъв ти харесва да бъдеш. Сега ще те оставя и до сутринта да си разбрал какво е най-добре да направиш.

Сахрим заспа и сънува. В съня си видя, как се връща в родния град, как се разплаща с всички и накрая отива при младия лорд да му върне жълтиците с лихва. А той, със самодоволна усмивка ги прибира, извиква от улицата минаващи войници, за да го арестуват. Тогава се събуди и видя Перох да го наблюдава. И двамата бяха все още в тъмницата, където изглежда им беше мястото. Въздъхна тежко:

— Животът ми наистина е свършен. Успях да го проваля. Не се научих да променям вече установеното от другите. Как мога да очаквам кралят да ме освободи, щом дори ти, на когото успях да разкажа всичко, прецени, че съм за затвора.

— А за къде според теб си? Изглежда ще ти се наложи да поработиш върху себе си.

— Свърши ми времето. За всички вече съм престъпник и дори някого да убедя в обратното, то няма да промени изцяло реалността. А точно това трябва да стане, за да се отърва от затвора, а може би и от въжето.

Перох дълго мисли и накрая каза:

— Аз виждам изход. Може да ти се стори странен, но ще се опитам да ти го покажа, защото ако не си забравил, обеща да работиш за мен.

— Начин да избягам ли ще ми покажеш?

— Ако такова беше решението ти вчера, до днес щеше да си навън. Сега е нещо по-различно. Ще излезеш сам, ако вместо да ми противоречиш промениш виждането си за истината. Кажи ми пак. Ти как манипулираше хората?

— Зная какво решение би взел всеки. Ако то не е такова, каквото бих искал, представям нещата по мой начин и те ги възприемат така.

— Това не е ли чиста заблуда?

— Погледнато отстрани, може и така да изглежда. Но аз виждам добрите перспективи, които хората сами не биха възприели. Така работя и според тяхната крайна цел. Всъщност не искам нищо за себе си и ако ги манипулирам, то е за тяхно добро.

— И си възприел като свое задължение да правиш това, което си мислиш, че е добро! А ти самият какво печелиш?

Сахрим се замисли:

— Както виждам — нищо. Освен интересен и пълноценен живот.

— Който вече не ти остана. Защо?

— Защото не можах да се справя. Нещо се промени и не виждам какво мога да направя занапред.

— А какво е по-различно сега?

— Знам. Всички винаги са следвали моето мнение. Сега аз отдадох правото на мнение на тези, които си търсят парите от мен и ме смятат за мошеник. Но това не е истина и те нямат право. Те щяха да си получат всичко, което им бях обещал, ако ме бяха оставили да работя както аз си знам. И после, в съда, вместо да кажа какво мисля, аз се признах за виновен, заради някаква фалшива моя борба, която реално бях изгубил още, когато се съгласих да връщам пари, които нямаше откъде да взема.

— Значи все пак си виновен?

— Така излиза. И няма значение по каква причина и с какви намерения съм правил всичко. Такива са фактите и нямам никакъв изход.

— Ето, че сам си издаде присъдата. А не беше ли казал, че можеш да манипулираш хората, като мислиш вместо тях и направляваш решенията им?

— Така е. Каквото аз усещам и те го възприемат. Впоследствие всяко мое решение те изказват като свое.

— Как тогава искаш да отървеш кожата си, щом твоят извод е, че си виновен пред закона, без значение дали си бил прав в действията си?

Сахрим замълча, помисли и промълви:

— Да, но все пак има факти, които не мога да променя.

— Кога се натрупаха те, преди или след като се призна за длъжник?

— След като реших, че младият лорд има право да си иска парите. Но не мога да се върна назад и да отрека всичко. Дали сега всъщност не става отново да видя как е в действителност? Аз не съм престъпник и няма значение кой как представя нещата. Излъгал съм всички за вината си. За себе си аз съм чист и това е самата истина.

— Но все пак очакваш да те накажат.

— Такъв е светът — несправедлив.

— Така е много по-добре, но все още не е достатъчно. От мошеник стана страдалец, но ти можеш повече. Опитай се да видиш всяко нещо точно какво е!

— Да, аз съм тук по искане на човек, когото кралят мрази и непрекъснато дебне. Какво значение има — кой как ме вижда? Аз съм врагът, който успя да се противопостави на онзи, който трябва да бъде контролиран.

— Това не е голяма крачка напред, но вече си победител и търгуваш с Авелог. Ако реша, че не си заслужава да се карам с Круптик заради теб?

— Не е нормално за един крал да се съобразява с хора, които са му подчинени, но от години го мамят. Ако Авелог беше такъв, той не би държал властта така здраво. А аз никога не бих работил срещу него и той ще го разбере, още щом ме види. И няма да прати в затвора човек като мен, не защото по закон съм невинен, а защото той може да си позволи да ме освободи. А и заради ползата, която уменията ми ще му донесат.

— Готово! Вече успя да изтъргуваш освобождението си срещу бъдещите си задължения към краля.

— И все едно нищо не съм постигнал. Целта ми не беше такава. Не искам да се връщам в родния си град, облечен в държавна служба, за да докажа само, колко съм бил умен, предвидлив, направо велик. Искам да съм свободен и да търгувам сам със свои пари,… които всъщност няма откъде да намеря.

— Тогава?

— Тогава май трябва да си спомня, че съм най-невероятният късметлия. От малък ми е предвещано богатство и хубав живот. Нека да го представя така: аз попадам в тъмница и там срещам краля. Това е моето желание. Искам от него да ме освободи, а той понеже е всевластен, ще го направи просто така — от добра воля и без никакви условия. Когато изляза, ще пусна от клетката късмета си. Ще получавам повече пари, отколкото са ми необходими, за да изплатя дълговете си. А тях, въпреки че мога и да ги избегна, ще ги върна, защото така ми харесва и затова съм тук. И всичко, което в момента изглежда като игра на ума, най-вероятно е точно така.

— Сега вече спечели! Утре до полунощ ще си вън. Но ще си наистина свободен по-късно, когато се осъзнаеш напълно. Когато се превърнеш от умел търговец в крал на търговията, на лесния успех и на късмета.

— А на теб защо ти е това?

— Защото си мой! Част от моя свят, в който ти живееш, а аз контролирам. Защото знанията ти и уменията ти могат да се ползват от всички, но ми трябват и на мен. Ти ми трябваш! Да вършиш това, което ти е присъщо, вместо мен. Когато аз вляза в града отвън, където ми харесва да протече живота ми, не искам да си губя времето с това, което ти правиш сега — да променям себе си, за да успявам, вместо да променям света. Искам да живея спокойно и да получавам всичко наготово, както се полага на крал като мен.

За Сахрим всичко дотук беше само интелектуална игра. Той се засмя, но Перох остана сериозен, вперил очите си в него, сякаш го поглъщаше с поглед. Този човек май наистина беше луд, но това, което правеше, беше интересно и поучително, затова си заслужаваше да продължи. Тогава търговецът попита:

— Кое от моите знания би ти послужило?

— Всичките, но не преди да получат завършеност. Трябва да усвоиш изкуството да манипулираш всички хора едновременно, мисленето им, действията им, дори случайностите, които определят живота им.

— А как става това?

— С виждането си за всичко. Ти вече веднъж го направи с виждането си за себе си. От обречен затворник стана човек, който сам направлява съдбата си, като изказва желанията си и истините си на всеослушание. Така успя да се срещнеш с краля, да прекараш с него достатъчно дълго време, за да го убедиш да те освободи. Но не аз, а ти ще се освободиш сам. Ще направиш подобно чудо с тази заключена врата и ще убедиш стражата да ни пусне и двамата.

Сахрим се впечатли от новото предизвикателство. Отначало дълго умува как да излъже най-добре. Но не беше възможно — стражата нямаше да ги пусне без заповед от началниците си, а те биха искали съответните документи. Тогава реши да изпробва това, което току-що беше научил. Най-голяма сила да манипулира има истината, която можеш да обърнеш, без да я превърнеш в лъжа, да я видиш в своя полза, и така да я представиш. Сети се какво точно да направи.

Повика стражаря и съвсем смирено го помоли да му донесе хартия и перо, за да подготви изложението си до краля, пред когото все някога щеше да се яви. Човекът му направи тази услуга, но Сахрим не започна да пише веднага, а изчака следващата смяна. Тогава ги подаде на Перох и му каза:

— Пиши: „Аз, Авелог, крал на Азон, след като се запознах с обясненията на търговеца от Абрихон на име Сахрим, постановявам! Да бъде освободен от тъмницата и да не бъде повече под арест, ако не извърши друго престъпно деяние!“ — И продължавай отдолу — „Заедно с него да бъде освободен и Перох, който е задържан без обвинение!“ Сега се подпиши: „Авелог, крал на Азон“.

На сутринта Сахрим поиска среща с началника.

Той дълго се диви на написаното, после го носи някъде, сигурно да свери подписа, накрая им отвори и ги изпрати до портите.

— Не зная как се получи! — каза Сахрим, когато вече се бяха отдалечили от двореца на път към града. Отговорът на Перох бе дяволита усмивка. — Какво ще правим сега, „кралю“?

— Ти вече каза, какво ще правиш. А на мен дължиш свободата си и искам да ми я платиш с пари.

— Ти ми дължиш свободата си, но няма да спорим, защото това, което ме научи, няма цена. Аз ще ти се отплатя, но не веднага, защото първо ще се опитам да спечеля?

— Не се опитвай, а го направи! Но преди да се разделим, ще ти кажа нещо за последно. Време е да разбереш всичко, за което си се подготвял постепенно: Този свят е твой, там ти си господар и да търсиш определеното за тебе място в него е върховна глупост. Това означава, че го приемаш такъв, какъвто е, и постоянно се нагаждаш според него. Истината е, че той се наглася според желанията ти. Достатъчно е да бъдеш искрен към себе си, и всичко започва да се преобразява, и да се съобразява с теб. Ти водиш и хората. Но ако се занимаваш само с тези, които са близко до теб, вместо да се разплатиш и забогатееш, ще изпаднеш в някой нов, още по-страшен дълг — например към мен. А аз те искам крал на търговията. Цялата й същност, заедно с всички участници в нея да са в мислите ти едновременно! Да ти се подчиняват, да правят каквото им поръчаш и да са ти слуги! Можеш да ги тормозиш, колкото си искаш, защото така им правиш услуга. Този, който осъзнае това, което аз те уча, сам ще се освободи от игото ти, и ще ти стане приятел. А сега искам да ти покажа как и къде да ми се разплатиш.

Заведе го пред търговска къща, която бе управлявана от жена, защото съпругът й беше заминал някъде по негови дела. Там дълго мълчаха, докато наблюдаваха стопанката — млада, красива, заобиколена с много хора — когато се усмихваше, изглеждаше щастлива. Внезапно, като излязъл от унес, Перох се обърна и нареди:

— Искам тя да бъде богата! Да купи цялата тази улица!

— Това е добро предизвикателство, като да съм го измислил сам — отвърна Сахрим, но нямаше кой да го чуе. Приятелят му беше изчезнал в тълпата. Затова продължи вече към себе си. — За да стане, ще ми се наложи здраво да поработя. А може би ми трябва внезапно просветление. Направо да ме удари гръм по главата. Но каквото трябва — ще стане! Защото такова е моето желание.

Сахрим отседна у свои познати и през нощта получи желаното прозрение, като че ли от бурята, която яростно се нахвърли върху света.

Такава жестока проява на небето никой не си спомняше. Светкавиците падаха из града като огнени копия, а гърмът им, едва ли не щеше да разруши къщите, които пороят като потоп подкопаваше.

Гръмотевица падна пред прозореца, направо върху него, блясъкът заедно със звука, който така и не секваше и сякаш рецитираше собствените му мисли:

„Бурята, която ти поиска, е еднаква за всички. Твоите истини правят хората каквито са, а това е играта, в която се впускаш, за да си един от тях. Ти заповядваш какво да се случи и как. Имаш рожденото право над всичко: правото да си щастлив, да си богат и да получаваш, което желаеш, без значение какво е било преди. Този свят е такъв, какъвто ти би го измислил, той работи за теб и ти предлага всичките си блага наготово. Ти избираш какво и кога да си вземеш от него.“

Гръмотевиците продължаваха вече по-отдалече да набиват в главата на Сахрим наставленията си:

„Не се съжалявай за нищо и не се приравнявай с друг! Всички хора са твоята сила и можеш да правиш с тях каквото намериш за добре, ако не ги противопоставяш помежду им и на себе си. Остави ги да живеят с теб, за да успееш. Което е било нужно, е направено в най-подходящия момент и от когото е трябвало. Сега на тебе ти остава само да вкусиш резултата и да му се насладиш.“

Още дълго в бурята Сахрим се взираше в огледалото на истината, като определяше с думи нещата, които беше прозрял още от времето, когато загуби първата си любов.

После заспа и сънува същия сън, който веднъж вече бе преживял. В него младият лорд го арестува отново и пак го изправя при краля. Но когато се яви пред Авелог, той позна в него приятеля си от тъмницата, който му каза, че щом веднъж вече го е освободил, няма нужда да го прави отново. После го похвали, че е изпълнил заръката му да купи цялата улица за жената, която му беше показал.

Сънят беше така хубав, че Сахрим реши да не се събужда, а да продължи да живее в него. Но се отказа, когато кралят го помоли да разкаже как бе успял да спечели толкова много пари. Той знаеше как и се събуди, за да го направи наяве.

Взе от познатите си, у които беше отседнал, малък заем и научи от тях къде и кога се залага на боеве с петли.

Отиде там и цял ден наблюдава на какво разчитат хората и как решават кой ще е победителят. Накрая откри при какви обстоятелства всички грешат. Проследи още няколко боя и разбра, че е успял да направи своето виждане да е единствената истина. Тогава в последния бой заложи всичко, което носеше в себе си на очевидно по-слабия петел, като реши, че той ще се преобрази, щом попадне в безизходицата на живота си. И спечели целия залог.

На другия ден пак отиде и вече безпогрешно предвиждаше всеки бой. Другите започнаха да следят на кого залага и да правят същото. Така накрая вече нямаше интрига, но той завърши деня си с цяла торба пари. Тези, които ръководеха играта, го извикаха и му предложиха да спре да участва, а да работи с тях срещу процент. Сахрим отговори, че би се съгласил, само ако получи равен дял. Отказаха му и той си тръгна с думите, че ще дойде ден, в който ще го молят за това, което днес му отказват. В отговор те го заплашиха, че ако го видят отново наоколо, няма да доживее и до сутринта. Сахрим се изсмя. Знаеше, че може да ги накара да направят всичко, което поиска, но не му бяха приятни и не желаеше да се занимава с тях.

Когато се прибра, раздели парите на три: с едната трета щеше да живее достатъчно добре, другата отдели, за да я вложи в нещо, от което щеше да забогатее, а третата занесе на жената, която Перох му бе посочил. Каза й, че мъжът й му е поръчал да й ги донесе, за да може да посрещне нуждите си. Каза й също, че той ще й помогне да върти търговията си, но по-късно, защото сега имал нещо важно да свърши.

Включи се в съдружие с един старец, който продаваше неща, които жените харесваха и смятаха за важни, затова и добре плащаха. Допадаше му радостта в очите на клиентите и знаеше, че точно тя ще му донесе печалба. Скоро предприятието се разшири, започна внос и продаваха вече сериозни количества, но дори това не му стигаше и той все се замисляше за залаганията.

По онова време лорд Круптик реши, че вече може да сложи ръка на печалбите от боя с петли. От него не се плащаха данъци и се търгуваше с най-сигурната стока — човешката надежда за внезапно забогатяване. Лордът успя да убеди краля, че това е прекалено жестоко зрелище и трябва да се забрани. Авелог одобри забраната и така освободи терена за други игри на късмета. Тогава на лорда му потрябва човек, който уж от свое име да води залаганията, а всъщност да му предоставя печалбите. И попадна на Сахрим, който още от първото надбягване с кучета показа, че ако не мине на страната на организаторите, ще развали играта с неизменното си познаване на резултата. Този път той се съгласи при условие, че сам ще води всичко и редовно ще се отчита.

Нещата потръгнаха добре, докато не бе организиран тридневен всенароден турнир. След приключването му, разбира се, с невероятна печалба за учредителите, вместо да занесе парите на лорда, той ги раздели на три и ги натовари в три каруци. Едната изпрати на краля с писмо, в което обясняваше всичко около игрите така както е било. Пишеше му още, че се страхува за живота си, защото лордът не прощава на този, който го е измамил.

Втората каруца беше, за да се върне с нея в родния си град, да се разплати с кредиторите си и да започне на чисто нов живот. С третата отиде при жената, към която беше поел задължение по заръка на Перох.

Когато влезе при нея с подготвената си реч, Сахрим видя с изненада, че в къщата се разпорежда приятелят му от тъмницата. Този път той беше облечен нормално и се усмихваше — дори изглеждаше по-млад и изобщо не приличаше на учител или на луд. Двамата дълго се радваха един на друг, после стопанинът му каза:

— Промених решението си да живея далеч оттук и да разчитам на теб да се грижиш за къщата и за жена ми. Ние вече си имаме всичко, от което се нуждаем, дори имаме всичко, за което другите мечтаят. Но няма да върна парите, които ми носиш, защото са наречени за твоя триумф. Гордея се с теб и те освобождавам от задълженията ти към мен, към лорд Круптик и към сина му. Живей си живота свободно както искаш, само внимавай бъдещето ти да е красиво!

— Твоята лудост се завръща. Как можеш да ме освободиш от дълговете ми?

— Не си мисли, че когато ти казвах, че съм крал, те лъжех! Върни се в Арбихон и ще видиш, че младият лорд няма да иска и жълтица от дълга, който все още смяташ, че му дължиш. А мястото на търговски представител на краля в управата на града чака теб, ако пожелаеш това да е длъжността ти.

Макар все още да не можеше да повярва на всичко, което чува, Сахрим дълго мисли; кой от двата му съня бе по-хубав. Май по правило, щом намериш истинското си „АЗ“, най-красивото място става реалността. Или по-точно казано, когато мечтата ти стане достатъчно пълна и подходяща за твоята същност, ти я завършваш, като я оставиш да се превърне в действителност.

Това, което винаги отказваш

да приемеш в бъдещето си,

го изживяваш, докато усетиш,

че е най-истинската част от тебе —

то е красотата, която

си запазил за себе си.

Бурята

Ако на небето летеше

един, единствен орел,

ако в морето плуваше

една, единствена риба,

а на земята живееше

един, единствен човек,

то щастието щеше да е

в самоусъвършенстването.

Но не е така!

Денят, в който заедно със Сахрим, търговецът от Абрихон, стояхме и гледахме пред къщата ни моята любима, без да й се покажем, аз разбрах, че съм я загубил завинаги. Хората, на които се усмихваше, децата, които прегръщаше, отваряха душата й и предизвикваха на лицето й лъчезарната усмивка, която помнех от дните на нашето щастие. А те очевидно бяха свършили, още преди да тръгна по непознати светове в стремежа си да се науча да бъда себе си, какъвто искам да бъда. Пътуването ми по места, за които другите мечтаят, затвърди убеждението ми, че единственото мое истинско желание е да изживея дните си с нея и семейството, което бихме създали. Исках обикновен живот, простата човешка радост и щастие, и, когато ги открих, разбрах че вече съм ги загубил.

Бях я срещнал по времето, когато с приятеля ми от детинството — Зерд, бягахме от двореца, за да се влеем в тълпата и там да си прекараме добре. Видях я случайно. Продаваше в магазин и ме гледаше с големите си мило очаровани очи, а аз не можах да устоя да не я заговоря. Беше дъщеря на собственика и му помагаше. Тогава за пръв път ми хрумна идеята да се представя за чужденец, който е дошъл в града, за да търгува.

Дълго време с нея се срещахме като приятели. Докато аз й разказвах за чужди земи и за непознати хора, тя ме слушаше в захлас. Разказвах й дори как летя, но го представях като моя мечта, а тя дори не се смееше, а го приемаше едва ли не за истина, каквато всъщност си беше. Всичко това за мен беше едно ново, приятно усещане. Срещах в очите й одобрението, което аз нямах за себе си. И преди още да бъдем заедно, неочаквано и за мен самият дойде денят на прозрението. Дори не си спомням кой бе точно от дните ни. Открих, че искам с нея да прекарам живота си, в нейния свят, като обикновен човек, подходящ да й бъде съпруг. Казах й, че възнамерявам да остана в града и да започна своя търговия. Бих желал тя да е до мен. Тя отвърна, че отдавна е мечтала да й обърна внимание като на жена. Да стане моя съпруга е най-съкровеното й желание.

Следваха години, изпълнени с пълното щастие на споделената любов. За да не се отдалечим един от друг, си бяхме обещали: да бъдем искрени, да си споделяме всички проблеми и трудности, отнасящи се до съвместния ни живот. Но едновременно с него аз имах и друг — на владетеля на страната.

С времето започнах да я чувствам все по-близка и животът ми с нея се превърна от очарователна игра в истински живот. Тогава, заради другата страна от моята същност, аз започнах постоянно да чувствам вина, че я лъжа. Казвах й, че отивам да сключвам сделки, и се връщах с пари, а през това време бях в двореца и живеех така, както бих искал тя да живее. После реших да престана с това и да стана като всички. Да се впусна в истинската търговия и от нея да печеля. И макар да знаех всичко за текучеството на парите, аз се провалих в малките подробности, които за такава дейност бяха от съществено значение. Тогава настанаха трудни дни за двама ни. И дойде моментът, в който тя ми каза, че се е променила и вече не е същата добра жена. Каза ми още, че е започнала да усеща силата и способността си да се справя сама с предизвикателствата на съдбата. За да осъзнае това, се е наложило да загърби чувствата си към мен и никога вече нямало да е същата, макар все още да ме обича, но не и по същия начин.

Беше първият край на любовта ни. Колкото и да ме е срам да си го призная — плаках, докато писах писмото си на раздяла. Но имах и надежда, че ще се съберем отново и, както бе в съня ми, ще бъдем истински и навеки заедно.

Денят, в който заведох при нея Сахрим, за да поеме той търговските ми дела, бях решил, че се връщам при нея вече като съпруг и най-после ще й разкажа всичко за себе си. Тогава я видях пак щастлива, но не с мен. И разбрах, че съм загубил не само нея, но и себе си. Това умъртви сърцето ми. Нямаше смисъл да й се показвам и да се опитвам да разпаля отново огъня, от който беше останала само умираща жар. Затова поверих на Сахрим бъдещето й благосъстояние, а аз реших този път окончателно да изчезна от света, който си бях въобразил, че е мой, защото в него се чувствах истински.

Тръгнах полужив към скалата на орлите, където бе останало последното хубаво нещо в живота ми — полетът на истинската свобода. Ала вместо да литна, седнах на камъка и се загледах в хоризонта. Така дочаках червения залез, който набразди простора с лъчите си и оцвети облаците с морава — надвиснала над земята кръв. Не мислех, нямаше за какво, пак бях видял живота си изпепелен. Усетих как до мен застана Орелът-учител. Нищо не му казах, в душата ми нямаше нищо. На стъмване долетя и моят приятел — Галор, поздрави ме и седна. Продължавах да мълча. По-късно около мен се появиха и други хора. Всички ме гледаха с очакване. Аз нищо не правех и не исках да правя.

Просто присъствах в света, който беше прекрасен. Това беше моят свят, който бях правил с удоволствие. Но ролята, която поех в него, съдържаше в себе си жестока болка и борба. Така и не можах да се справя с нея. Изкусен от обикновеното човешко щастие, аз се бях намесил със сила в живота и така бях развалил хармонията му. Сега беше по-добре да го изчистя и да остана само в безмълвен, неприсъствен полет над него, като митичен, несъществуващ летящ човек.

Тогава видях първата светкавица и чух гръм — като глас на всевластен господар. Той нищо не ми казваше, освен че съществува, че е всемогъщ и страшен за всички, които се боят от смъртта. Не и за мен, аз не се боях. Нечувана буря връхлетя пространството. Тя беше моята буря. Идваше от душата ми и беснееше над света.

Вилня цяла нощ, без да спре и да намали силата си. Изсипваше върху земята небесните си реки и им проправяше път в коритата с гръмотевични взривове. Аз седях на скалата, а около мен бяха познати и непознати приятели, под мен — останалите по света. Всички те получаваха от небето това, за което мечтаеха. Само аз бях разкъсван от отчаянието.

Всяка светкавица ме разделяше на две половини, като че ли огромен човек размахваше огнен меч, и ме разсичаше с вик през средата, за да ми помогне да откъсна от себе си това, което виждаха хората в мен. Тяхната моя половина им бе предадена да правят с нея каквото поискат. Другата ми половина беше истинската. В нея бяха останали най-дълбоките ми чувства и волята да владея живота си.

Бурята беше жестока и безкрайна, като борбата с противник, равен по сила на мен, защото това бях самият аз. И преди още да спре проливният дъжд, вече бях в полет, неподвижно увиснал във вятъра над скалата, откъдето ме гледаха моите хора. Отгоре отново оглеждах живота си и му подреждах миналото. Между разкъсаните облаци изгревът на слънцето ме огря с прозрението за смисъла му.

Всичко, което ставаше около мен и с мен, беше както го исках. Чувствах и виждах осъществените си мечти. И хората, които срещах, бяха тези, с които исках да живея. Враговете ми бяха тези, с които исках да се преборя, а тези, които ме обичаха, бяха любимите ми.

Не правех никакви компромиси със себе си. Това, което ми се случваше, бяха действителните ми намерения. Всичко, което поисках да преживея и да получа от съдбата си, идваше при мен по най-неопровержим начин.

Поисках свобода. Пълната. Дори да летя като птица. И не се примирих с мечтата да бъда орел. Намерих си учител — най-невероятния, който ми показа как да преодолея страха и да се издигна над него.

Поисках власт. Над всички. Да я имам завинаги. Станах крал и я получих цялата. За да я утвърдя си намерих противник, по-могъщ от всички заедно, който ги владееше чрез силата на парите и на вечния страх. Аз го победих.

Поисках сила. Да побеждавам всеки, който изглежда по-силен и се опитва да ме подчини. Получих война, която бе невъзможно да спечеля. И назначих да я води човекът, който бе на практика непобедим. А аз намразих войните.

Не се примирих и със съществуването си на крал със скучен живот, който не прави друго освен да олицетворява властта. Поисках живот, изпълнен с премеждия. И го получих — най-истинският, възможен и интересен. Живях го като предизвикателство, като нещо вечно ново и изненадващо. В него не ме подмина нито едно премеждие, което смятах невъзможно за преживяване. И всичко, което изглеждаше като мои грешки, беше всъщност бойно поле за изстраданите ми победи над човешката инерция и установените правила.

Поисках любов. Истинската. Изпълнена с най-искрени чувства. И се влюбих не в натруфена кралица, а в самата кралица на любовта: земна, всеотдайна, хубава и тя влюбена в мен, готова да бъде завинаги моя, за да ме дари със семейство, щастие и равновесие.

Поисках знание. Най-задълбоченото, всеобхватно и приложимо на практика. И то дойде с най-добрите учители на света — извън него и дори извън времето. И за да не бъде то празна теория, съсипах живота си, за да го изградя чрез него наново.

Целият ми живот беше моя осъществена мечта и пожелани постижения, дори постигнато щастие. А това, че любимата ми вече не ме обича, не беше истина. Заедно с цялото отрицание в битието ми, бе само недоразбиране и изкривяване на действителността. Всъщност правех каквото желаех и получавах всичко, за каквото мечтаех. Сега просто исках да го покажа, а може би и да го обясня на другите, за да не съм сам. И се сетих, че много от тях вече го използват, дори и да не го знаят. И реално никога не съм бил сам. Около мен винаги имаше интересни, искрени хора — всичките мои приятели, с които можех да споделям. И нямаше нужда да им обяснявам себе си, защото те добре ме познаваха и бяха като мен. И ме харесваха, както и аз ги харесвах каквито са, затова ни предстоеше да прекараме заедно времето си. Бях свободен!

Докато кристализирах тези истини в мислите си, заедно с другите летящи хора, изминахме в полет много километри. И както ставаше всеки път, когато летях без посока, се оказахме пред Планината на пътищата. Там ни чакаше Старецът на знанието с учениците си.

— Най-после дойде, кралю — каза той с наведена глава. — Както ни предупреди бурята ти.

Вече не се учудвах на подобни твърдения. Хората на знанието умеят да разчитат знаците и виждат през времето и пространството нещата, които ние си мислим, че решаваме в момента. Старецът продължи:

— Успях да наблюдавам по своя си начин целия ти път до сега. Възхищавам ти се на твоята безмилостност към себе си и за жестоката борба, която водиш, за да свършиш още в този си живот всичко предопределено. Тук сме, за да ти помогнем.

— Приемам помощта ви. Искам всичко да бъде отново различно, по-богато и по-хармонично. Искам заедно с Велите да променим междувремието. Искам да го превърнем в постоянен център на свободната мисъл. И да бъде толкова красиво, колкото може да бъде във въображението на хората — идеалното място на света. И нека всеки, който има чисто сърце и воля за свобода, да може да го види и да влезе в него. Другото, което искам, е всеки човек да има достъп до цялото знание, а дали ще го получи или не, да зависи от самия него.

— Това е добро, кралю, и вече ще е така. Който е искрен и има свобода на мисълта си, получава в дар чисто сърце. Той е освободен от лоша карма, недостижим е за черна магия, не го достигат проклятия и сам не може да ги прави. Точно затова не би могъл да бъде виновен за злото, което вижда около себе си. Такъв човек е способен да усети красотата в света, докато живее в него и има достъп до съвършенството. И всеки, който послуша сърцето си, ще може да стигне до нас и да ни погостува в пространството на междувремието. Така ще поживеем сред нови, щастливи със себе си хора, а не да се взираме само в познати от векове лица.

— Благодаря ви за разбирането. Зная, че с вас и Велите ще променим всичко към добро. Ще участвам, доколкото мога с вас в правенето, но ще ви помоля и вие да ми помогнете. Заедно да оформим света, в който с радост да прекарвам дните си. Нека не е нужно човек да изгуби любовта си и чувствата си, за да поеме по пътя към съвършенството, който така или иначе следва, докато умре. Искам да имам хубав живот и в страната, която познавам, и от която идвам. Да бъда щастлив там с жена си и с хората, които обичам. И докато правим с вас това, с което сме се захванали, да бъда и с тях през цялото време.

— Това е важно! Затова сме тук. Всички имаме спомени и познати, които не изоставяме и заради които си заслужава да поживеем не само един път. Нашата работа е да вземаме от битието си най-хубавото и да го влагаме в конструкцията на света. Докато си помагаме, ние споделяме всичко, което харесваме и обичаме, така имаме сили, възможности и време да творим, и да живеем в това, което сме построили.

— Но преди да започнем каквото и да е, искам да направя нещо за себе си. Мисля да сглобя отново живота си и той да продължи в щастие и хармония. Затова ми трябват уменията на първоотеца на моята страна — синхронизатора на събитията с времената — Авелохроном или както е познат от историята — великият Вахром. Мисля, че ти можеш да ми помогнеш за тази среща.

— За да стигнеш до Вахром, трябва да се срещнеш с тази, за която се знае, че е рождената му майка. Тя е кралицата на щастието — Нефеда. Не мога да ти кажа как да я намериш. Говори се, че така и не напуснала земята, а само си сменяла мястото на живеене и външността си. Може би ще се наложи да я потърсиш или да почакаш сама да дойде при теб. Не зная. Това е твоят живот и той е подреден по начин, пригоден специално за теб.

Аз, знаех коя носи името й и бях щастлив да я познавам. Затова с удоволствие се разделих със Стареца и отидох да се събера с другата си половинка.

Долетях до страната си, кацнах в началото на града, като ангел материализирал се от изгрева и поех към дома на любимата си, за да й разкажа истината. Тя беше моята единствена. Наричаха я Неда и малцина знаеха, че рожденото й име е Нефеда.

Кралицата на щастието

Някога, в дълбока и непозната древност, майката, която дала живота на хората, била обожествена. Когато се разделили езиците, тя получила множество имена, но и до днешно време не е загубила почитта ни. Отколе върховните й жрици били момичета, длъжни да пазят своята девственост до смъртта си, да служат и да изпълняват свещените ритуали. Дарът им за нея бил отказът им от любовта на земята.

В далечни времена една от тях — най-красивата и най-чистата, дори в мислите си, била всеотдайна и посветена изцяло на богинята-майка. Храмът, в който служила, бил далеч от погледите на хората — в безкрайна пустиня. Там живеели в мир и послушание само жени и прекарвали времето си в самоусъвършенстване. Постоянно пречиствали душите си и тези на каещите се пришълци. Девствената им красота била пример за божествената същност на чистата любов, освободена от долни, користни желания и помисли. Жриците не познавали страстта и се гордеели с оброка си на самота и въздържание.

Веднъж, след кръвопролитна битка, един ранен, едва жив войник се довлякъл до обителта им. За него то било единственото място сред пясъците, където било възможно да се намери някой, който да му помогне и да спаси живота му. Ала вътре било забранено да влизат мъже освен през деня в залата за дарения. Там го настанила младата жрица, въпреки че останалите не били съгласни. Казала им, че не би могло да бъде угодно на богинята-майка, животът на един неин син да свърши, заради забраната да влизат мъже в храма. Така, ден след ден, само тя ходела да му превързва раните, а когато се свестил — и да го храни. Започнали да си говорят. Тя жадно попивала разказите му за войната и за широкия свят.

Докато войникът оздравял, тя вече се била влюбила. Когато той започнал да ходи, дошло време да напусне храма. Тогава сърцето й се разкъсало на две и за да го събере, решила да тръгне с него. Приятелките й се опитвали да я разубедят, като я заплашвали, че ще изпита върху гърба си гнева на отхвърлената богиня. Тя им отговаряла:

— Нашата майка не може да иска да й служим, като се отказваме от същността на дара й — любовта ни към хората. Където и да ида, аз цял живот ще й отдавам дължимата почит и правото да направлява съдбата ми, както и на всички останали, защото сме й деца.

Тръгнала с войника през пустинята. Подкрепяла го и му помагала да оживее. Давала му от храната и водата, които носела със себе си. Но един ден всичко свършило, преди да са стигнали до града. Тогава в отчаянието си тя се покачила на скалата, под която били пренощували и поискала от богинята помощта й. Тогава тя чула гласа й:

— Дъще моя, Нефеда, най-после доживях времето някоя от вас да реши да ми служи в живота си като в храм. Така да разнесе висшата любов сред хората и да ги научи да обичат както Бога, така и ближния си. Защото, аз така ги обичам, всички те са ми деца. С това си деяние ти изпълни волята ми, затова този, когото виждаш да умира, ще стане бащата на твоите деца. Аз ти подарявам живота му, подарявам ти и любовта, заедно с цялото щастие на земята. Нека те бъдат с твоето име и красота.

Нефеда разплакана слязла от скалата. Когато стъпила на пясъка, земята се разлюляла, камъкът се разцепил и от него бликнала вода.

Тази история няма край, защото още не е свършила, а все се повтаря в живота на много жени по света. Тя е разказана в прозрение на минало съществуване и на моята жена.

Когато била още малка, ококорено мило дете, с лъчезарна усмивка, в къщата им дошла циганка, която гледала на ръка и така предсказвала бъдещето. На нея й предрекла, както и на всички присъстващи, само хубави неща: „Ти си наречена, дъще, да преживееш голямо щастие. Ще станеш мома за чудо и приказ. Всеки ще те иска за жена. От далечни земи ще пристигне принц, ще се влюбите, ще се ожените и ще родиш кралски син.“

Изпратили циганката с дарове и веднага забравили какво е казала, защото гадателките с това си изкарват прехраната и не е нормално на всичко да им се вярва. Но малката Неда вече била получавала подобно видение, а може и да са били мечтите й. Предсказанието напълно съвпаднало с него, затова приела думите му за записана в книгата на съдбата истина. Когато пораснала, почти ги забравила. Спомнила си ги години по-късно в деня, в който й разказах истината за другия ми живот. Това бе, след като се бяхме разделили. Беше се наложило сама да се справя с живота си, отчаяна, че вече е имала, а после е загубила магията на щастливия живот с любимия.

Преди да се омъжи, а и след това, тя жадно поглъщала в ума си историите за властни жени — кралици и бунтарки. Възхищавала се на волята и способността им да поведат хората и да ги управляват. Поставяла се на тяхно място и знаела, че е способна и тя да ръководи, без да го е показвала до сега, защото е силна и самостоятелна жена. В съпруга си видяла това, което рядко се срещало при мъжете — почит и уважение към нея, към желанията и решенията й. Така разбрала, че може да бъде с него до края на дните си. Но когато той видимо се предал и се отказал да се бори за оцеляването им, тя разочарована решила да поеме в ръцете си и търговията, и съдбата си. От мила и любвеобилна жена, се превърнала в силна и самостоятелна. Така успяла да изживее и тази си мечта.

Разказа ми, че е имала и друго видение, почти наяве. В него тя е игуменка в манастир, живее тих, спокоен живот, в духовен мир, срещайки уважението на всички около себе си. Един ден при нея идва велможа, който търси от Бога своите истини. Среща се с нея и я разпитва за смисъла на живота и какво да очаква от него. Тя му отговаря, че би му предала словата за щастие, ако той прекара с нея три нощи и тя да зачене от него. Той остава при нея, и в следващите дни му разказва това, за което дори не се сеща откъде го знае. Когато за пръв път ме видяла, осъзнала, че велможата от видението й съм аз. Докато живяхме заедно, често се питала какво точно иска да ме научи. Но започнала да го записва едва, когато се върнах да я потърся след раздялата ни.

 

 

„Може и аз да съм Кралицата на щастието. Но при цялото ми желание да споделям с теб моето щастие, и при цялата ми любов към теб, не успях да те накарам докрай да отвориш сърцето си и да бъдеш изцяло мой. Така и не постигнахме абсолютната искреност, която можеше да слее в едно душите ни. Това постепенно ме промени. Сега вече съм друга и не съм така влюбена, за да не мога да си представя, че прекарваме разделени дните си! В мен се появи една хладнокръвна жена, готова да постигне всичко и го прави. Ако мислиш, че ще можеш да ме приемеш такава, ще разбереш, че все още те обичам и много държа на теб.

Всъщност, това щяха да са думите ми, ако бе дошъл преди няколко дни. Такава бях станала и такава бих искала да бъда. Но после отново нещо в мен се промени. Тук ни връхлетя някаква страшна, опустошителна буря. Гръмотевиците, докато падаха около мен, сякаш ме пречупиха. Те отвориха наново сърцето и чувствата ми. И тъй като си обещахме никога да не се лъжем, няма да демонстрирам сега хладнокръвието си. Аз все още се съмнявам, че можем да преживеем отново щастието, че сме заедно и съществуваме един за друг. Искам да съм с теб и това е по-силно от мислите ми. Само ми обещай, че от сега ще бъдеш цял, а не както преди да оставяш за мен само част от сърцето си, проблемите и постиженията си. Обещай ми, че ще имаме бъдеще, и ще споделяме радостите и отговорностите си в съвместен семеен живот. Защото щастието идва, когато и двамата са готови да приемат времето, прекарано заедно, като най-важното събитие в живота им.

Животът не е обучение, нито постижение, а времето, което си решил да споделиш с другите. Той е пълноценен, ако си готов да подариш на тях и своето време. Което означава да им дадеш всичко, което представляваш в очите им, дори и това, което не знаят за теб. Личното щастие включва свободата да бъдеш истински и всеобхватен, а щастието в любовта идва, когато споделяш всяко нещо, което откриваш, че е част от теб самия, с любимия си.

Ще ти разкажа една приказка за влюбената девойка, змията и принца. Вникни в нея, защото е истинска. Това е моята приказка за моята сила и моя път през живота:

 

 

Имало на времето една девойка, която мечтаела да се омъжи за принц. Един ден, след като била изпрала в реката ризите на баща си и ги простирала по камъните, видяла под ръката си отровна змия, която се готвела да я ухапе. Девойката застинала в уплаха и й се примолила да се смили над нея и да я остави да доизживее мечтите си.

— Какво ще ми дадеш в замяна? — попитала със съскане змията.

— Бих ти дала всичко, което поискаш, стига да се спася.

— Искам от теб само онова, което би ми дала от сърце, никога не би го потърсила обратно и не би съжалявала за него.

— Вземи тогава нещата, които не ми трябват и са неприятни за мен: Старостта, която ме чака след време, разочарованието от неосъществяването на желанията ми, както и слабостта ми.

— Добре, така да бъде, макар и половината от това да ми стига. Тъй като оценявам щедростта ти, ще ти подаря като добавка към живота ти и своята отровна сила. Докато живееш, ще постигаш всичко, което пожелаеш. Ще получаваш това, за което мечтаеш, но ще го преживяваш само по веднъж: веднъж ще обичаш, един син ще родиш, веднъж ще оцениш живота си, веднъж ще победиш. Но няма да имаш определено бъдеще, което да включва старостта ти. Всяко нещо, което придобиеш, ще бъде плод на твоите желания, ще бъде вечно твое, но ще се променя щом се докоснеш до него и ще се оцветява с цвета на душата ти. Това е пътят на змията и ти ще го следваш до края на дните си.

След което змията се скрила под камъка. Девойката се огледала и видяла, че ризите, които простирала блестят от втъкано в тях злато, а вирът, в който перяла станал най-красивото място на земята.

Когато си тръгнала, срещнала по пътя момъка, който живеел в съседство и постоянно я заглеждал. Тогава разбрала, че макар и привлечена от мъжете, той не й харесва, усмихнала му се престорено и усмивката й превърнала в камък сърцето му.

След време срещнала непознат, напет левент, с весел смях и го пожелала. Душата й се потопила в очите му и го превърнало в принца от мечтите й. Замислила се как да го накара и той да я пожелае. Вечерта замечтана, застанала пред огледалото и тогава за пръв път харесала тялото си.

Тя знаела, че ще го покори, но не искала да го направи изведнъж. Тогава все още мислела, че ако е като всички и ако успее да накара принцът да се влюби в нея, значи това би могла да направи и всяка друга жена. И за да остане предначертаният й път по-дълго мечта, тя станала негова прислужница и направила любовта си тайна и тиха, като змия.

Ала колкото и да е била скрита обичта на девойката, тя винаги е имала свойството да разбива стени и да отваря сърцата, скрити зад тях. След време принцът я забелязал, загледал я и също я пожелал. И след първия си допир до нея й казал, че иска тя да му стане жена. Отвел я в далечната си страна, оженили се и не след дълго тя му родила син, а по-късно станала и кралица.

До тука приказката е много красива и би било добре да завърши така, но животът не свършва, щом постигнем мечтите си.

Кралицата не била загубила силата, получена от змията да прави истина от вижданията си и да променя нещата до които се допре. Не било нормално съпругът й да е идеален. След време в него се вселил демон, черен като смъртта, и той започнал да води със съседите си непрекъсната война. Този демон не би бил достатъчно силен, ако кралицата би могла сама, без усилия да се пребори с него. Докато кралят водил поредната си битка, някъде далеч, тя извикала всички магьосници от различни краища на земята. Заповядала им да направят всичко възможно, за да го отърват от злото, което го ръководело. Изредили се — всеки със своите знания и сили. Били направени безброй ритуали — всичките с нейно участие. Всичките били успешни, но нито един не помогнал и нищо не се променило. Накрая при нея довели една стара вещица, която били намерили да гние в тъмница. Тя, още щом я погледнала се изсмяла и й казала:

— Това в мъжа ти не е демон, а могъщ змей, който го владее. Той му дава сили да побеждава, променя го всеки ден и няма да се успокои, докато не изпие докрай живота, който му е останал. Кралят може да се освободи, ако змеят в него срещне змията, с която би могъл в мир да остарее, а и тя да пожелае същото. В противен случай той ще продължи да сее само смърт и разруха за всички навред. Но вече е късно и нищо не може да се направи. Дошъл е краят му и той е най-добрият за всички. Змеят ще бъде умъртвен, защото мъжът ти ще загине в битката, която ще поведе след ден.

Тогава кралицата изведнъж разбрала, че всъщност тя е била змията, но не можела да изпълни условието, защото преди години била заменила старостта си за сила. Всичко, за което била мечтала, вече го била постигнала по веднъж. Сега й оставало само да продължи да живее ден за ден без стремежи и постижения. Или да отмени споразумението си със змията и да си вземе от нея обратно старостта. Но пък тогава най-вероятно съпругът й нямаше да е принц, нямаше да я обича и нямаше да й бъде съпруг, от когото да има син. Тогава животът й щеше да бъде жалък и тъжен, изпълнен с неизпълнени намерения и напразни мечти.

Какво е избрала ли? Каквото би избрал и ти.

Не се опитала да намери змията, която срещнала преди години, защото докато я търси, съпругът й щял да умре. Не била забравила, че всичко, което поиска, го постига по веднъж, затова си пожелала от сега нататък да има една доизживяна любов, един пораснал син и любим, с когото да остарее. А за да получи това не й трябвала силата на змията, а единствено докрай да измине пътя й, който криволичи през живота само в една посока, и никой никога не се връща по него обратно.

Качила се на коня си и препуснала с все сили към бойното поле. Пристигнала на другия ден по обяд, но вече било късно. Кралят лежал пронизан от отровна стрела и всеки момент го чакали да умре. Докато го гледала, покрусена, кралицата видяла змея в него, навела се над ухото му и прошепнала: «Аз съм твоята змия, и без да искам, те убивам с отровата на сбъднатите си желания. Когато разбрах това, реших да те спася. Но явно съм закъсняла. И тъй като съм ти обещала да отида с теб до края на света, сега оставам с теб до смъртта ти. Бих умряла с теб, ако нямахме сина си. Него няма да го изоставя, както не бих изоставила и теб. Но искам да чуеш, и да знаеш, че повече от всичко желая да гледаме двамата с теб как той възмъжава, докато ние остаряваме заедно.»

Тогава видяла как змеят си отива, а съпругът й се събужда. Погледнали я същите усмихнати очи, в които навремето била потопила душата си и така го превърнала в принц. Извадила стрелата от гърдите му и изсмукала от раната отровата, а тя нищо не й причинила, сякаш наистина била нейната.

Той оживял. Те били отново крал и кралица, щастливи като в приказките.

А онази змия, която някога като девойка била срещнала, всъщност, нищо не й била дала, нито пък й взела нещо. Тя само с думите си й показала истинската й същност и така предначертала пътя й.

Това е моята история и моят път. Аз чувствам в себе си силата на змията и не бих се отказана нито от нея, нито от щастието си. И тъй като нося името на Кралицата на щастието, и самата нея в себе си, ще ти дам част от истината за него:

От която и страна да го погледнеш, щастието е рождено право и дори задължение на всеки. То изобщо не се постига, а се получава наготово, когато отхвърлиш условията, които сам си поставил пред себе си, за да го преживееш. И в никакъв случай то не зависи от онова, което си вършил досега, нито какъв си бил или какво правиш в момента. Идва единствено от разбирането ти, че имаш право на него и че го получаваш даром. Защото щастието е подаръкът на вечността за хората, божията милост и правия път към възвишеността. То е целостта на вселената в теб и хармоничността на мислите ти с нея. И е неизменно, вечно твое. Ако още не си го приел, аз сега ти го подарявам и ти забранявам да го изпращаш в бъдещето и така да му затваряш вратата. И ще се радвам, ако го изживяваме заедно. Бих желала двамата с теб да имаме наш живот. Но само, ако и ти го желаеш. Ти си свободен да избираш истината за себе си и да правиш с нея каквото си поискаш. Аз ще те чакам.

Сега тръгвай! Време е да сложиш ред в кралството си и в ума си. Очакват те важни срещи и решения, които ще променят всички, но най-вече теб. Може би някъде там ще срещнеш и сина ни, който искахме да имаме. Очаквам, докато се върнеш, желанията ти да са ясни и да знаеш как и като какъв искаш да изживееш живота си занапред. Каквото и да е решението ти, аз ще го приема.“

Синхронизаторът

Най-важните срещи, които ни носят познанието за нас и за заобикалящия ни свят, се превръщат в събития, които очертават живота ни като крайпътни камъни. А за да ги осъществим, ние най-напред ги правим крайно необходими. Такава беше моята среща с Вахром — великият синхронизатор. Тя беляза и последната ми битка, която се оказа изключително важна за всички.

Проведе се на морския бряг. Не защото бе уредено да бъде така, просто там, и тогава се случи. Бях отишъл в Арбихон, за да огледам положението лично и да променя това, което не беше както го исках. Преди заминаването бях разказал на любимата си всичко за двойствения си живот, за силата си и за намеренията си, а тя ме бе отпратила, докато реша окончателно дали да прекарам с нея остатъка от живота си. Аз бях сигурен в желанията си, но разбрах, че и на нея й е нужно време да помисли — дали ме иска такъв, какъвто съм. Затова се оттеглих в двореца и се заех с държавни дела, които след време ме изпратиха на посещение в Арбихон — морската порта на страната.

Бях трети ден в крайморския град и всяка сутрин летях над вълните. Беше ново, прекрасно усещане. Да се носиш над открито море с невероятна скорост, на метър от повърхността му, пръските да те удрят в гърдите като камъчета и да вкусваш соления мирис на непознат простор. Какво ли щеше да е, да си крал, ако не можеш да летиш?

Нея сутрин бях тръгнал по-рано и по изгрев вече се връщах. Сред дърветата на брега забелязах място, покрито със странна, прозрачна мъгла — не като пара, а като по-плътен въздух. Приближих се и за да я разгледам по-добре, кацнах до нея.

В мъглата имаше нещо. Може би бяха безброй същества с безплътни силуети или пък тя самата беше жива, непозната сила. Докато я приближавах, тя се събираше и се уплътняваше. Усетих я като човек и дори чух глас, който шепнеше нещо неразбираемо.

— Какво си, ти? — попитах аз нещото.

— Ти, какво ме виждаш. И какво искаш да съм?

— Виждам те като силна мъгла, а искам да си този, с когото реших да се срещна, за да си подредя живота.

— И как се нарича той?

— Авелохроном или Вахром.

— Да. Това са две от имената, с които са ме наричали.

— Значи ти си великият, могъщ синхронизатор на събитията в момента?

— Синхронизатор, мое момче, е самият момент, стига да имаш смелостта да му повярваш и да му повериш съдбата си.

— А, ти, какво правиш тогава?

— Аз ли? Забавлявам се. Показвам на хората как сами могат да работят с времето. Подлъгвам ги с малките им постижения да повярват в силата си, за да си я опознаят. Аз ви показвам какво всъщност правите вие хората.

— И какво правим ние?

— Всеки сам изработва с волята и с желанията си части от света, одобрява ги, сглобява ги и ги пуска във времето за реализация и синхронизация с тези на другите хора.

— Защо тогава всички те познават като изначалния велик синхронизатор?

— Защото, когато за последно живях във времето сред хората, бях учител по времева магия. А точно чрез нея се урежда срещата на човешките мисли и действия със случайностите, което обикновено се възприема като всемирен синхрон.

— Може би съм прав, че точно ти ще ми помогнеш да подредя и оправя живота си.

— Да, може би си прав. Но живот се оправя най-лесно със спокойствие и смирение. А явно това не е твоята идея и твоят път. Ти искаш всичко да постигаш със знание и сила. Аз мога наистина да ти помогна да се справиш и така. Мога да ти обясня цялата система за манипулиране на времето. Мога да те науча на всичко за синхронизацията на събитията с човешките желания и виждания. Дори ще ти покажа как да поставяш маркери по жизнения път, които хората обикновено възприемат като случайности или част от Божия промисъл. И ще ти помогна, докато го правиш, да не излизаш от общото споразумение. Но искам в замяна на всичко това да ми се отплатиш с живот.

— Това пък какво е, не го разбирам?

— За да мога да синхронизирам едновременно всички времена, аз съм извън тях. Имам цялата вечност, но нямам живот в настоящето, където съм минало, нито в бъдещето, защото не е предвидено раждането на нов синхронизатор. Та нали всички знаят, че аз съм единственият, съвършеният и не би могло да има нито подобрение, нито пък повторение, защото съм възможно най-великият! А аз искам да поживея с хората. И точно ти можеш, само с едно твое решение, без да разваляш каквото и да е от жизнения си път, да ми дадеш реален живот в бъдещето. Това искам от теб. А ти си пожелай нещо в замяна.

Не мислих дълго, защото желанието ми беше готово отдавна:

— Аз знам, че мога да правя всичко, което поискам. И което направя да се получава някак естествено и закономерно, дори ако съм го измислил в момента. Но искам да имам и твоята торба с магии, в която, когато и да бръкна, да мога да изкарам подходящо вълшебство и да върша с него това, за което е предназначено. Искам така да покажа на хората, че и чудесата са действителност и да ги науча да виждат света по-богат и по-истински от илюзията, в която живеят, и с която са свикнали.

— Торбата с магиите не е моя, а на този, който олицетворява непознатата сила и заради внезапните промени, които предизвиква, го наричат Дявол или Демон. За да я вземеш, трябва да се изправиш пред него и да го победиш. Ако се чувстваш достатъчно силен, още сега ще ти го изпратя от вечността на неизменните нещастия.

— Искам го! Не може злото да побеждава в света на хората — и това да е правило. Искам и силата му, и магиите му. Вместо да служат за вреда на другите, с тях аз ще ги науча, че всяка внезапна, видима промяна е единствено за тяхно и за всеобщо благо.

Мъглата постепенно се сгъсти и се превърна в огромно, черно, много грозно ухилено, човекоподобно чудовище. То занарежда с глухия, плътен глас на пълното презрение над по-слабите и глупави живи същества:

— Глупак! Как изобщо дръзна да си помислиш, че можеш да се изправиш срещу мен?! Аз съм материализираното зло. Плод на страха на всички живи и досега живели на земята същества. Мога да те убия дори само с дъха си, но ще те оставя жив, за да се мъчиш и да ми служиш. Само с факта, че вече си ме видял, ти ставаш мой. От сега нататък, каквото и да направиш, ще носи нещастие на всички, а най-много на най-близките ти. До каквото и да се докоснеш, то ще се разваля и така скоро всички ще те опознаят като мой подчинен, дори като самия мен.

— Ти си глупак, защото си мислиш, че съществуваш извън човешкия ужас! Ти май не разбираш, че нямаш дори собствен разум, а само повтаряш с действията си страховете на хората. И изобщо не можеш да се материализираш, ако не те събере някой като мен. А аз те извиках от небитието, за да те премахна завинаги. В църквата хората се отричат от принадлежността си към Сатаната, но никой не ги е научил да отрекат него целия. Това правя сега аз. ТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ! Няма те никъде извън мен! Ти си мой и общ кошмар, но не си реален, а ако някога си бил, значи отдавна си изгорял на кладата на собствения си огън. Това, което виждам пред себе си, е само мъгла и зрителна измама.

Чудовището започна да става прозрачно, но това скоро спря и гласът му отново прогърмя:

— Ти си нищожен, защото си алчен като мен. Искаш всички умения за себе си, за да командваш другите с тях. Ти си силен и можеш да управляваш всички — по това си приличаме. Но не си могъщ, колкото мен и не можеш да ме победиш. Ако дори опиташ да ме изтриеш от съзнанието си и така да ме превърнеш в нереалност, аз ще отнеса със себе си торбата с магиите, защото те са моя собственост и мой инструмент. А както разбрах ти не искаш да стане така. Бих ти предоставил нещо от тях, ако най-сетне признаеш, че сме едно цяло и всъщност управляваме заедно.

— Ти не ме учи какъв съм аз! И не ми обяснявай, че съм алчен. А твоят истински инструмент не е магията, а величаенето на личността, с което подтикваш всеки към непрестанната борба за надмощие. Твоето оръжие е пренебрежението ти към истинската същност на хората и презрението ти към по-слабите, на което учиш и останалите. С него ти поддържаш илюзията на всеки за собственото му величие и нищожността на другите. Така се опитваш да ни разделиш като убеждаваш всеки поотделно, че макар да е един от всички, той все пак е нещо повече от тях, затова може и трябва да ги подчини. А всички ние сме общност, която съзнаваме, затова няма място за теб в реалния свят. Ти си само една недовършена безсмислица, с която плашат децата, за да слушат родителите си. А за торбата с магиите не си прави илюзии. Аз съм те извикал, за да ти я взема и това вече е решено. Ти ще изчезнеш, а нея ще оставиш на мен тук, в реалността.

Мъглата започна съвсем да се отича от Дявола и да се събира в торбата му, която чак сега се появи между дърветата. След секунди той пак се сгъсти и заговори:

— Ти си безсилен да ме унищожиш, защото стоиш тук, пред мен сам. Как мислиш, че ще можеш да изкорениш от душите на хората страха от неизвестното бъдеще? А какво ще кажеш за съществуването на непознатата свръхсила, която командва случайностите и колко е опасна тя? Дори да постигнеш успех в това отношение, той ще е временен. Всеки упорито ще се връща към наложената му още в детството вина и към първичното правило за неизменното й изкупление с бъдещи нещастия. И винаги ще е така, защото така си върви светът.

Знаех, че е прав и се замислих, а дяволът съвсем се втвърди и застана реално пред мен. Не беше вече грозен, а силен, самоуверен и величествен. Усетих слабостта си и внезапно прозрях същността й. Това беше моята сила да материализирам с мисълта си и като такава можех да я управлявам. Успокоих се и разбрах какво да направя.

— Аз никога не съм бил сам. Всички хора ведно ще те унищожим точно в този момент, който след секунда ще е минало, а ти — окончателно разрешен проблем. Това ще се чуе и усети навсякъде. Скоро хората ще забележат липсата ти и постепенно ти окончателно ще бъдеш изтрит от общото познание за реалността. Ще се превърнеш в спомен, а после и в смешно, отживяло времето си суеверие. За да стане така, ще излекувам страха на хората чрез самия страх в общо преживяното, но независещо от тях.

Не го изчаках да отговори, а изревах силно колкото мога:

— Нека в този момент да стане най-страшното и красиво чудо, което никой не би си помислил, че може да бъде направено от друг, освен от Бог. Нека да пламне морето, да се чуе гръм като Божи глас, да се вдигнат огромни вълни като стени, но да не навредят на никого. Нека всички камбани в този град и в цялата страна да забият едновременно сами, а когато хората ги чуят в един и същ момент да се прекръстят и така, без да знаят какво правят да те унищожат в пламъка на собственото ти могъщество, като те забравят всички наведнъж.

Дяволът го нямаше. Чу се странен тътен и някъде в далечината над морето се извиха огромни пламъци — сякаш самият ад се беше отворил и бе изтървал над водата огньовете си. После звукът се увеличи и се превърна в бумтене, което резонира в постоянен звук на всички църковни камбани, все едно че някой стържеше с желязо по тях. Последният трясък съвсем ги разлюля и всички едновременно удариха, за да оповестят часа на победата над Дявола. А вълните, които се бяха вдигнали над морето от взрива, дори не стигнаха до брега, като че ли оттам ги натискаше звънът на камбаните.

Гледах прехласнат чудното зрелище без страх. Когато всичко утихна, аз се обърнах и видях, че на земята между дърветата стоеше торбата с чудесата, заради която бях извикал самия Дявол от ада. Него го нямаше. Хората го бяха унищожили с Божия кръст и го бяха изкоренили от душите си. Така бе свършил живота му във времето. Днес някой вярва ли изобщо, че Дяволът съществува реално?

Взех чувала и преди да си тръгна, се обърнах да се насладя за последно на гледката. От мястото, където бях стоял по време на битката си, сега спокойно ме гледаше красив младеж, който много приличаше на мен, сякаш това бях аз отпреди години. Затова го помислих за видение, но той беше съвсем истински и дори ме заговори:

— Това беше епическа битка. Жалко, че нямаше други свидетели освен нас, самите участници в нея. Тази твоя победа бе най-добрият начин да отключиш портите на времето. И само така можеше да изведеш хармонията и доброто от миналото, и от спомените, и ги установиш в общото настояще.

— Ти, кой си? Откъде се взе?

— Аз съм същият, който поиска от теб живот в бъдещето. С това, което направи, ти ми го даде и аз съм ти безкрайно благодарен. Затова ти подарявам и пътя към вечността — да можеш да я виждаш, когато поискаш, и едновременно да знаеш, че вече си стигнал до нея.

— Приличаш на мен.

— Да, защото съм твой син, макар и още незаченат. Твой и на Неда — част от щастието, което ви очаква в бъдещето ви.

— Ти си много хубав! Искам да те пипна.

— Не идвай при мен, защото още не познаваш същината на времето и не си се научил да пътуваш през него. Ако дойдеш в моето обкръжение, можеш да не успееш да се върнеш обратно или да не улучиш точно мястото, където и когато те чака торбата с магиите, кралството ти и жена ти — моята майка. Аз ще дойда при вас в най-подходящия момент. И дали ще се родя принц, търговец или птица, няма никакво значение. Важно е само да прекараме заедно по-дълго време и така да ви дам щастливото бъдеще, което съм запазил за вас от хилядолетия. Вярвам, че ще го познаете още щом го съзрете.

После събирането на времената приключи. Всяка отделна частица от света се размести, завъртя се като кубче от детска игра и застана на другата си страна. Картината, която се получи, бе на морския бряг, в който се бях загледал. Без мъглата, вълните и бъдещия ми син. И без торбата с магиите.

Последната битка, с разделението и отрицанието в света на хората, беше завършила.

Краят на историята

Всичко написано е истина.

Ние владеем познанието

и силата на змея и на орела,

докато правим да подреждаме

и направляваме това,

в което живеем.

Безкрайни полета, покрити с узряло жито, което вятърът разлюлява с любовната си ласка. Следват гористи хълмове, прорязани от реки, и така до високата планинска верига, разцепена на две от дефилето на Ебра. Натам високо в небето се плъзгат две сенки.

Учителят ми по свобода лети до мен и ми казва, че това е последната ни среща и скоро ще се разделим.

— Тъжно е — казвам му аз.

— Тъжно щеше да бъде, ако останехме заедно и продължавахме да се учим постоянно, вместо да изживеем живота си такъв, какъвто го правим и какъвто го харесваме.

— Ти къде ще отидеш?

— Твоята страст за живот и щастие зарази и мен с желанието за непредначертано човешко бъдеще. Аз мисля да забравя всичко, което сега зная и да се втурна отново в приключението на живота. Ще отида в страната и времето на Наредителя.

— Защо точно там?

— А защо — не? Там не е по-хубаво от тук, нито пък нещата биха се случвали по различен начин. Просто за сега там е бъдеще и за мен то ще е ново начало.

— А, Азон?

— Азон ще се превърне в мой сън или в приказка, разказвана някога от родителите ми. Той трябва да остане в миналото, за да се втвърди познанието, което ти постигна тук. Запиши всичко научено и преживяно, като легенда, защото само така може да послужи на поколенията, без да има нужда някой друг да го преживява отново, за да се превърне то в истина.

— Аз отдавна исках отново да те срещна, за да те попитам още нещо. Искам да ми разясниш посоките на сътворението на света.

— От общото към конкретното, от енергията към материята, от далечното към близкото и от бъдещето към миналото. Това са ръбовете на пирамидата на сътворението и посоките в които се изгражда. Човекът създава реалността с мисълта си, а одобрението му я прави завършена и окончателна. Всичко това са дълбоки теоретични познания, извлечени от многократно изстрадана практика. Научих ги съвсем наскоро в подробности… от теб. Огледай се наоколо и виж каква красота си направил, и как си я изпълнил с живот и разнообразие. Всичко, което виждаш и всичко, което знаеш, ще остане завинаги в историята като твоята игра.

— Каква игра?

— Всичко тук: оформянето на света около теб, организацията на живота в него, включително как изглежда това в съзнанието на хората, и как ще бъде оценено то от идващите поколения. Направил си прекрасна игра. Вдъхновен съм от нея. Затова реших и аз да поиграя отново, но на друго място, в друго време от историята.

— Благодаря ти за одобрението. Ще ми липсваш много.

— Не се размеквай, за мене е време да заминавам. Ти се връщай в твоя прекрасен свят, за да изживееш следващата щастлива част от живота си. Тя ще бъде по-спокойна, изпълнена с любов и наслада, както се полага след бурно издигане като твоето досега. Ние пак ще се срещнем някъде с теб, но след много време. Защото единственото нещо, което все още не знаеш, е, че за големите играчи няма смърт. Те са вечни. Познават се и обичат да се събират на определени за това места. И често гостуват в нечия чужда игра. Явяват се като такива, каквито домакинът ги определи, и са щастливи да прекарват заедно дните си. Може би и ти ще ми погостуваш. Ще се радвам да се срещнем пак. Можеш да ми се явиш като учител. Или като някой странен магьосник от миналото, който ми разказва неща, които аз трудно разбирам.

— Изглежда няма смисъл да те питам за Повелителя — казах аз.

Учителят само повдигна рамене и се засмя с глас. После започна постепенно да се издига нагоре, и докато се отдалечаваше, смехът му се чуваше все по-гръмко, а той изглеждаше все по-млад. В един момент внезапно изчезна. Всичко утихна и се възцари мир.

Това, което ви разказах, се случи в кралство Азон, където някога бях принц, после крал, докато накрая разбрах, че сам ПРАВЯ света, в който живея, и той целият живее в мен. Открих, че той точно такъв ми харесва и затова го оставих в историята непроменен.

Разказах ви действителните случки, на които почиват легендите за Краля-орел — Авелог. Дори измислицата, че е намерил края си, спускайки се от височината на слънцето, като се разбил на милиони парчета, може да се приеме за истината, ако погледнем на нея символично.

Аз достигнах висините на нашата земя и оттам пръснах живота си сред милионите хора по нея, които сега го приемат за свой собствен, изживяват го, и така творят неговата красота.

Това, което ви разказах, е само част от невероятната история на Авелог Велики, която аз преживях. Предадох ви я, за да може този, който я усети като своя и реши да поеме пътя към свободата, и овладяването на света, да има подготовката и увереността, че това е възможно, защото друг вече го е правил. И нека знае, че там не го чака вечната самота на единствения, а истинската красота на битието му и радостта от живота му с хората.

Тази история завърши, като се превърна в истина —

разказаното — във вашето минало,

а аз — в бъдещето ви.

Ако не приемате това да е така, значи

това е само една приказка

и светът в нея е също толкова измислен,

колкото и целият свят.