Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (12)

Единадесета глава

Кейти седна по пижама пред голямото каменно огнище в кухнята, уютно увита в мъхнат топъл халат. Хванала в шепи чаша чай, тя гледаше втренчено огъня, неговите алено кехлибарени пламъци, заиграли нагоре в комина. Съзнанието й бе овладяно от объркани мисли.

Като се върнаха от болницата, майка й накара всички да съблекат мокрите дрехи и да се приготвят за лягане. След това им раздаде по една купичка горещ бульон и сандвич с пуешко месо. Кейти опита бульона, но нямаше никакъв апетит.

Чу как зад нея Морийн се кара тихичко на Фин, че лапа така бързо сандвича, а над всичко това се носеха нежните звуци на концерт за пиано, изпълняван по радиото. Концертът свърши бързо и тя отново се върна към грубата действителност. Съзнанието й пак започна да предъвква различни мисли, които се блъскаха да вземат надмощие.

Там, сред пламъците, тя съзря своите най-близки приятелки, вторачени в нея. Карли и Денис, двете една до друга. Лицето на Карли излъчваше секс и женственост, но в същото време нежна привлекателност и доброта. Черният блясък на къдрите, неотразимия чар на трапчинките, тези теменужени очи. Карли ще се оправи. Кейти изведнъж се изпълни с пълна увереност. Познаваше приятелката си почти толкова, колкото себе си. Карли винаги оцеляваше, беше боец, който печели винаги… Сега в пламъка изпъкнаха чертите на Денис. Прелестно лице, нежно и ведро, с очи от кафяво кадифе, меки и добри, а наоколо блещукаха до раменете свилени кичури меко злато… После тя изчезна… в пламъците остана само Карли.

Кейти въздъхна дълбоко. Изглежда невъзможно, но е така… Денис си отиде. Отиде си от нея, от всички и завинаги. В гърлото й застина топка и тя едва успя да преглътне. Никога няма да види вече Денис. Никога няма да чуе смеха й, няма да споделя с нея надежди и мечти.

Смърт. Не бе познала смъртта досега. Толкова много болка. Кейти усети, че очите й се наливат със сълзи. Затвори ги и се облегна на стола, застинала и потънала в мисли.

Това бе най-тежкият ден в краткия й живот, а бе започнал така хубаво, така обещаващо. Тръгна за училище в тази слънчева октомврийска утрин, изпълнена с радостно очакване и надежди за декемврийския концерт и началото на празничния сезон. Най-напред — Денят на благодарността. Карли и Денис я чакаха на входа на училището, после имаха часове по литература и история — любими предмети и на трите. След това обядваха заедно и тръгнаха към плевнята. Щастливи, засмени, изпълнени с радостна възбуда, нетърпеливи да споделят планове и мечта. После тя изпълни така добре подготвения монолог на Хамлет, а те, любимата и вярна публика, радостно ръкопляскаха и я окуражаваха.

След това, самотния път до вкъщи през безлюдни поля и злокобната, мъглива лунна светлина. Лелеяното завръщане в топлия уют на кухнята. Помогна на майка си за вечерята, върна се с Найъл в хамбара, за да вземе чантата, нищо неподозираща, за нищо неподготвена, цяла обладана от мечта за светло бъдеще. После видя Карли и Денис в гората. Непоносима гледка, отвратителен спомен. Най-близките й приятелки, смазани на пихтия — едната жестоко пребита, а другата изнасилена и убита.

Кейти се изправи внезапно, отпи от горещия чай в чашата, която стискаше в длани и прогони тези образи далеч. Радиото продължаваше да свири някаква музика, която не можа да познае.

На фона й се чу гласът на Найъл:

— Лягам си мамо, татко, капнал съм.

Звук от стъпките му, идва към нея, идва да каже лека нощ. Добрият брат, обичащ, нежен. Дланта върху главата й, нежна и топла, лицето му до нейното. Гласът тихо казва:

— Беше ужасен ден, Кейти, но опитай да поспиш малко. Опитай да не се измъчваш! Утрото е по-мъдро от вечерта.

Тя погледна в очите му и направи опит да се усмихне.

— Трябва да е по-мъдро, Найъл. По-зле от това няма накъде, нали? Благодаря ти… че се погрижи за мен тая вечер.

Той се наведе и я целуна по бузата, а тя докосна с благодарност ръката, отпусната на рамото й. Няма по-добър от Найъл. Той се усмихна едва-едва, обърна се и тръгна.

Чу го да казва на Фин:

— Хайде, приятел, време е за сън! Да се качваме заедно!

Фин се измъкна от стола и отвърна:

— Найъл, знаеш ли какво разправя татко? Казва, че господин Търнбул ще ми даде да видя бобрите в неговото езеро. Знаеш ли, че те имат най-острите зъби, а с резците си отсичат цели дървета? А с тях си строят под водата замъци, в които живеят. Строят също и бентове.

— Да вървим, Фин, а като си легнеш, ще ми разкажеш всичко за тия трудолюбиви малки бобри.

Майка й се закашля и Кейти вдигна разтревожен поглед. Морийн пусна чешмата, напълни чаша, отпи малко студена вода и пристъпът май си отиде.

Кейти отново се отпусна на стола и се загледа в огъня. Майка й започна да зарежда съдомиялната и в тоя познат домашен звън имаше нещо успокояващо. Кейти стана и попита:

— Да ти помогна ли, мамо?

— Не, не, почти свърших — отвърна Морийн. — След малко идвам да изпия на спокойствие чаша чай с теб, а после и аз си лягам.

След миг баща й звъни на някого по телефона, оставя го да звъни и звъни, и звъни, а после тръшва слушалката разтревожен и възкликва:

— Пак никой не отговаря у Метюз. Просто е невъзможно при дадените обстоятелства, Морийн.

— Няма ги и у Тед — отбеляза майката, — значи трябва да са в някой мотел. Да останат насаме, за да не ги безпокои никой.

Кейти извика:

— Татко, спомням си, че понякога Денис ходеше да преспи у някаква леля. Сестра на майка й. В Личфийлд. Леля Дорис. Но не й знам другото име. Може да са отишли там. Госпожа Метюз трябва да е напълно съсипана. Сигурно иска да е със сестра си в такъв момент. Да потърси утеха при най-близкия човек.

— Възможно е — съгласи се Майкъл и попита жена си: — Има ли още чай, скъпа?

— Изстина, но ще сложа пак чайника.

 

 

След малко Кейти седеше с родителите си пред огъня и пиеше прясно сварен чай. Никой не говореше, а тя отново потъваше в сложна плетеница от объркани мисли.

По някое време се обади глухо:

— Не трябваше да го правим.

— Кое? — попита стреснато Морийн.

— Да ходим при майката на Карли в болницата.

— Какво значи „не трябваше“? — попита баща й разтревожен.

— Имам предвид, че с нищо не помогнахме. Чиста загуба на време. На нея въобще не й пукаше дали сме там или не. Искаше просто да бъде учтива, но изобщо нямаше да й липсваме, ако не бяхме отишли.

Майкъл хвърли внимателен поглед на дъщеря си и събра вежди. Сиво-зелените му очи гледаха замислено.

— Така е, Кейти. Винаги си е била особнячка. С Бари бяхме приятели още от прогимназията и когато почина, исках да й помогна да преживее по-леко мъката. Същото искаше и Морийн, но тя с нищо не показа, да има нужда от нас.

— Не е жена, която проявява желание за по-голяма близост — намеси се Морийн. — Поне по мое мнение. За жалост, винаги държи хората на разстояние и като казвам хората, имам предвид приятелите на Бари. Но това не я прави лош човек, нали?

— Не, но около нея се чувства някаква студенина. — Кейти изгледа майка си и баща си по ред. — Хладно и пресметливо. — Кейти поклати глава. — По-добре да не бяхме ходили. Беше толкова… изкуствено.

— Изкуствено? — повтори Морийн. — Колко странно се изразяваш. — Тя погледна Кейти. Понякога дъщеря й я изненадваше, като Финиън, със странни приказки.

— Излишно, мамо. И положително без значение за госпожа Смит. Макар да ни благодари, думите й не бяха искрени. Изобщо не бяха.

Изненадан от разсъжденията на дъщеря си, Майкъл се обади отново:

— След като го казваш, Кейти, може би имаш право. Но ние трябваше да отидем в болницата заради Карли, а и заради нас. Как бихме се гледали в очите, ако не бяхме го направили? Познаваме Карли от малка и тя е най-близката ти приятелка. Длъжни бяхме да отидем и съм сигурен, че и майка ти мисли така.

— Знам, че мисли така, а и аз мисля същото, татко. Исках само да кажа, че майката на Карли не изпита никаква благодарност. Тя не се интересуваше дали сме там или не.

— Може да не е така, скъпа — намеси се майка й, — няма как да сме сигурни. — Джанет е била винаги толкова… сдържана. Под контрол. Нищо не показва. Само един бог знае какво крие в душата си. Може би просто не умее да дава израз на чувствата си… — Морийн млъкна и сви рамене. — Ние направихме опит да я утешим и това е важното. И пак ще отидем да видим как е Карли, и пак, и отново, докато това момиче излезе от болницата на собствените си два крака.

— Мамо, татко, не ви ли направи впечатление, че госпожа Смит нито веднъж не спомена семейство Метюз или Денис? Не е ли странно?

— Тя млъкна в момента, в който името на Денис бе на върха на езика й — отвърна Майкъл.

— Да, всички забелязахме това. — Морийн въздъхна дълбоко. — Малко странно наистина… ни дума за Денис, за майка й, за баща й.

Налегна ги тишина, която след няколко минути бе нарушена от Майкъл:

— Ти наистина ли си сигурна, че Денис си няма приятел?

Кейти поклати яростно глава.

— Нямаше, татко! Точно както Карли нямаше, няма и както нямам аз. Знаете го. Знаете колко много искахме да отидем в Ню Йорк, да учим в академията. Само за това мислехме, за това говорехме, за това мечтаехме. В това нямаше място за момчета, татко.

— Точно така разсъждавам и аз, и точно това казах на Мак Макдоналд.

— И аз казах същото на детектив Груум. Непрекъснато ме подпитваше за приятел на Денис, докато записваше показанията ми. А аз все му повтарях, че няма нито приятел, нито таен обожател.

 

 

Малко по-късно бащата заключи външната врата и тримата се качиха заедно на горния етаж. На площадката родителите й я целунаха за лека нощ и Кейти затвори вратата на стаята си.

След секунди се сви на кълбо под пухената завивка, силно стисна клепачи, като се мъчеше да върне с пръсти отново бликналите сълзи. Въздъхна и направи опит да се успокои и да заспи.

Вече се унасяше, когато на вратата се почука тихичко и майка й надникна вътре.

— Спиш ли? — попита Морийн.

— Още съм будна, мамо.

Морийн се промъкна в стаята, приседна на края на леглото и погали с мека длан гладката буза на дъщеря си. Очите й излъчваха обич.

— Така съжалявам, че се налага да преживееш целия този ужас. Това е страшна трагедия. — Морийн се наведе, прегърна Кейти и я притисна до себе си. — Ти си смазана, знам. Всички сме съсипани, но някак си ще го преживеем. Трябва да бъдеш силна, Кейти, и много смела. Следващите няколко дни няма да са лесни за теб, нито близките седмици и месеци. Ще тъгуваш по Денис и така трябва да бъде. Не е хубаво да таиш скръбта. Това исках да ти кажа… дай й воля, жали колкото е необходимо! И не забравяй Карли! Тя ще има нужда от теб. Ще има нужда от всички нас.

— Знам, мамо. — Гласът й беше глух, лицето все още притиснато в рамото на майката.

— И още нещо — не забравяй, че баща ти и аз сме винаги до теб.

— Знам, мамо.

Морийн я пусна.

Кейти се отпусна на възглавницата, загледана в майка си, после протегна ръка и нежно докосна бузата й с пръст.

— Обичам те, мамо!

— И аз те обичам, Кейти, скъпа!

Морийн излезе безшумно, а Кейти затвори очи и си пожела да заспи. Но още много дълго мислите за приятелките не й даваха мира, образите им, мили и нещастни, кръжаха в пространството, докато накрая умората надви.

 

 

Нещо изведнъж я събути.

Тя седна в леглото и се огледа с усещането, че в стаята има неканен посетител. Но беше сама в мрака, макар че нещо наистина я събуди и я накара да скочи по тоя начин.

В помещението цареше мраз. Завесите на отворения от нея прозорец се издуваха под напора на вятъра. Като отхвърли рязко завивката, тя се плъзна през стаята към прозореца и остана за миг там, загледана навън.

Пълнолика луна се открояваше върху черното кадифе на небето, вече безоблачно и осеяно с ясни звезди. Колко красива беше майчината градина, окъпана в сребриста лунна светлина. Като затвори прозореца, тя се обърна и в същия миг й се стори, че вижда тъмна сянка да бяга през поляната към дърветата.

Кейти замръзна. Не можеше да помръдне и се разтрепери. Какво беше това? Елен? Или човек?

Стига вече, помисли си тя, не може да ми се привижда. Притисна лице към прозореца и впери поглед навън. Но нямаше нищо, разбира се. Отвън нямаше никой. Затвори очи, после внезапно погледна към градината, но тя си остана пуста, потънала в светлина и сенки.

Толкова й стана студено, че затрака със зъби, бързо изтича в леглото и потъна под завивката, мислейки за тъмната сянка. Какво беше това? Не бе истински страх — беше си у дома, с родителите и братята си и много добре знаеше, че баща й е заключил всички врати в къщата.

И все пак… някаква дълбока тревога се прокрадна в съзнанието й. Следи ли я някой? И кой? Кой бе ранил Карли и убил Денис? Ами ако е някой, когото познават? Тези въпроси нямаха отговор.