Жан-Пол Сартр
Думите (2)

Шарл Швайцер никога не се беше смятал за писател, но и сега още, на седемдесет години, обожаваше френския език, защото беше го научил мъчно и този език никога не можа да му стане като роден: дядо си играеше и се шегуваше, опиваше се от всяка дума, но безмилостното му произношение не прощаваше на нито една сричка; когато имаше време, перото му виеше словесни венци. Той обичаше да увековечава по най-различни случаи с произведения събитията в нашето семейство и в университета: новогодишни пожелания, поздравления за рождени дни и сватби, речи в стихове за празника на Карл Велики, кратки пиеси, шаради, стихове по предварително дадени рими, нежни банални историйки; на научните конгреси дядо импровизираше четиристишия на немски и френски.

В началото на лятото, преди още дядо да завърши учебните занятия, ние — двете жени и аз — заминавахме за Аркашон. Той ни пишеше три пъти седмично: две страници за Луиз, послеслов за Ан-Мари и цяло писмо в стихове — за мен. За да мога по-пълно да се наслаждавам на щастието си, мама изучи правилата на прозодията и ми ги обясни. Веднъж, не помня кой, ме изненада тъкмо когато с грозните си йероглифи отговарях на дядо в стихове; накараха ме да завърша писмото, помогнаха ми. Двете жени изпратиха писмото; те се смяха до сълзи, представяйки си изумлението на получателя. Обратната поща ми донесе истинска поема на възхвалата; отговорих също в стихове. Това стана навик, дядото и внучето се бяха свързали с нова връзка; подобно на индианци или на сводници от Монмартр, те се обясняваха помежду си на език, недостъпен за жените. Подариха ми речник за рими, станах стихотворец: пишех мадригали за Веве, едно русокосо момиченце, което никога не напускаше шезлонга си и няколко години по-късно умря. Момиченцето, истински ангел, пет пари не даваше за тях, но възхищението на широката публика ме възнагради за неговото равнодушие. Някои от тия стихове съм запазил и до днес. „Всички деца са гениални, с изключение на Мину Друе“^[1] — каза Кокто в 1955 година. В 1912 гениални бяха всички освен мене. Пишех, за да подражавам, подобно на маймуна, изпълнявах протокол, преструвах се на възрастен, но, главно, пишех, защото бях внук на Шарл Швайцер. Прочетох басните на Лафонтен, но останах недоволен: авторът пишеше така, както му харесва; реших да препиша басните в александрийски стих. Тази задача надхвърляше възможностите ми, стори ми се, че ми се надсмиват. Това беше последният ми поетически опит. Но тласъкът беше даден: от стихове преминах към проза и никак не ми беше трудно да преразказвам крайно увлекателните приключения, които четях в „Щурец“. Време беше: щях да открия суетата на бляновете си. Препускащата ми фантазия гонеше действителността. Когато мама, без да вдигне очи от партитурата, ме питаше: „Какво правиш, Пулу?“, случваше се да наруша клетвата си за мълчание и да й отговоря: „Кино.“ В действителност аз се опитвах да изтръгна образите от своята глава и да ги въплътя вън от себе си, сред истински мебели и истински стени, ярки и видими като тия, които трептяха по екраните. Напразно: вече откривах двойната измама — преструвах се на актьор, който се преструва на герой.

Едва почнал да пиша, вече оставях перото си настрана, за да ликувам. Измамата беше същата, но аз вече споменах, че смятах думите за същност на предметите. Нищо не ме вълнуваше повече от това да видя собствените си драскулки постепенно да заменят блясъка си на блуждаещи огньове с безжизнената плът на материята: въображаемото се осъществяваше. Хванати в капана на наименованията, лъвове, капитани от Втората империя, бедуини се вмъкваха в трапезарията ни и оставаха в нея вечни пленници, намирайки плът в знаците; аз повярвах, че драскайки с перото, бих могъл да превърна илюзиите си в действителност. Поисках тетрадка, шише виолетово мастило, написах върху корицата: „Тетрадка за романи“. Първият завършен роман беше озаглавен: „За една пеперуда“. Някакъв учен, дъщеря му и млад пътешественик с атлетическа фигура, търсейки рядка пеперуда, се изкачват срещу течението на Амазонка. Съдържанието, действуващите лица, подробностите на приключенията, даже самото заглавие — всичко бях взаимствувал от един разказ в картини, излязъл миналото тримесечие. Това умишлено плагиатство ме освобождаваше от всякакви съмнения: всичко беше самата истина — нищо не измислях. Не се стремях романът ми да бъде публикуван, хитростта се състоеше в това, че той беше предварително издаден и аз не пишех нито ред, който да не е предварително сверен с моя образец. Смятах ли се за преписвач? Не, разбира се, аз бях оригинален автор: ретуширах, подновявах; бях се постарал например да изменя имената на действуващите лица. През тия леки изменения не виждах къде свършва въображението и къде започва паметта. Нови и в същото време вече писани фрази се преустройваха в главата ми с оная непоколебима вяра, която обикновено се приписва на вдъхновението. Аз ги пишех отново, в очите ми те добиваха веществена плътност. Ако е истина, както обикновено се смята, че вдъхновеният писател действува тласкан в глъбините на душата си от някой друг, тогава аз съм познал вдъхновението още когато бях между седем и осем години.

Никога не съм се поддавал напълно на измамата за „автоматичното писане“. Но играта ми харесваше: единствен син в семейството, аз можех да я играя сам. Понякога задържах ръката си, преструвах се, че се колебая: смръщил чело, втренчил поглед в пространството, аз се чувствувах писател. Впрочем обожавах плагиатството от снобизъм и както ще видим по-нататък, преднамерено го поощрявах докрай.

Бусенар и Жюл Верн никога не пропущат случай да просвещават читателя: в най-напрегнатите, най-критични мигове те прекъсват нишката на повествованието си, за да се хвърлят в описание на някое отровно растение или туземно жилище. Като читател, аз прескачах тия познавателни пасажи, но като писател — пълнех с тях романите си: стремях се да предам на съвременниците си всичко, което сам не знаех: нравите на туземците от остров Фиджи, африканската флота, климата на пустинята. Разделени по волята на съдбата, после качили се, без да подозират на един и същ кораб и жертви на едно и също корабокрушение, колекционерът на пеперуди и дъщеря му се улавят за един и същ спасителен пояс, вдигат глави и едновременно надават вик: „Дези!“, „Татко!“ Уви, кръвожадна акула обикаля недалеч от тях, търсейки прясно месо; ето, тя се приближава, коремът й проблясва между вълните. Нещастниците, дали този път ще се спасят от смъртта? Прекъсвах и отивах да потърся тома „Pr-Z“ на големия „Ларус“, домъквах го с мъка до чина си, отварях на съответната страница и започвайки с нов ред, преписвах дума по дума: „Акулите живеят в тропическия Атлантик. Тия големи морски риби, забележителни с хищническия си нрав, понякога достигат тринадесет метра на дължина и тежат до осем тона…“ Преписвах обяснението, без да бързам: чувствувах се възхитително скучен, изтънчен също като Бусенар и ненамерил още начин за спасяването на героите, се разтапях от творчески възторг.

Всичко сочеше, че и тая ми дейност ще бъде само една нова комедия. Мама не скъпеше насърченията си. Уж случайно тя въвеждаше гостите в трапезарията, за да изненадат младия творец на ученическия му чин; аз се преструвах, че всецяло съм погълнат от работата си и не забелязвам почитателите си; те се отдалечаваха на пръсти, шепнейки, че съм много мил и че всичко това е прелестно. Вуйчо Емил ми подари малка пишеща машина, на която не пишех, госпожа Пикар ми купи карта на двете земни полукълба, за да мога безпогрешно да установявам маршрута на моите околосветски пътешественици, Ан-Мари преписа втория ми роман „Търговецът на банани“ на гланцирана хартия и го даваше на познатите ни да го четат. Даже Мами ме насърчаваше. „Поне — казваше тя — така ще мирува, няма да вдига шум.“ За щастие посвещаването ми в сан беше отложено поради недоволството на дядо.

Карл, както и преди, не одобряваше пристрастяването ми към това, което той наричаше „лошо четиво“. Когато мама му съобщи, че съм почнал да пиша, той се възхити отначало, надявайки се, предполагам, че ще сътворя някаква хроника на нашето семейство, изпълнена със забавни наблюдения и очарователно простодушие. Той грабна тетрадката ми, прелисти я, но веднага се намръщи и напусна трапезарията, възмутен от излезлите изпод перото ми „глупости“ — подражание на любимите ми булевардни списания. След това Карл престана да проявява какъвто и да е интерес към творчеството ми. Огорчена, Ан-Мари на няколко пъти се опита да го накара чрез измама да прочете „Търговецът на банани“. Тя изчакваше момента, когато дядо нахлузваше пантофите си и сядаше в креслото; и докато той, устремил строго поглед в една точка и отпуснал ръце върху коленете си, безмълвно се отдаваше на отдих, тя вземаше моя ръкопис, прелистваше го разсеяно, после, сякаш неволно, почваше да се смее гласно. Накрая, безсилна да се противопостави на внезапния порив, тя протягаше ръкописа към дядо: „Прочети го, татко! Толкова е забавно.“ Но дядо отстраняваше тетрадката или ако хвърляше поглед в нея, то беше само за да подчертае с досада правописните ми грешки. В края на краищата мама съвсем отпадна духом: не смеейки повече да ме хвали, но и страхувайки се да не ме огорчи, тя престана да чете произведенията ми, за да не говори изобщо за тях.

Литературната ми дейност, която я премълчаваха и едва търпяха, стана полулегална; при все това аз ревностно продължавах да се занимавам: през междучасията, в четвъртък и неделя, през ваканциите и когато имах щастието да се разболея, в леглото. Спомням си щастливите дни на оздравяване, черната тетрадка с червени краища, с която като с ръкоделие никога не се разделях в такива дни. Вече по-рядко „правех кино“: романите изместиха всичко, с една дума, пишех за собствено удоволствие.

Интригите в моите романи ставаха по-сложни, сега вмъквах в тях най-разнообразни епизоди, блъсках в тоя миш-маш безразборно всичко, което четях, и хубаво, и лошо — в ущърб на разказа, но от полза за мен: трябваше да измислям съединителни звена и така ставах по-малко плагиатор. При това почнах да се раздвоявам. Миналата година, „правейки кино“, представях самия себе си, хвърлях се презглава във въображаемото и неведнъж ми се струваше, че самият аз напълно се разтварям в него. Станал вече писател, аз бях едновременно и герой, в него проектирах епическите си мечти. При все това ние бяхме двама: той не носеше името ми и аз говорех за него в трето лице. Вместо да му дам тялото си, аз моделирах с думи едно тяло, което сякаш наблюдавах отвън. Това неочаквано „отстраняване“ би могло да ме ужаси: то ме очарова; радвах се, че мога да бъда той, без той напълно да бъде „аз“. Това беше моята кукла, подчинявах я на капризите си, можех да я подхвърлям на изпитания, да пронижа с копие гърдите й, а после да се грижа за нея така, както майка ми се грижеше за мене, да я лекувам така, както мама лекуваше мене. Любимите ми писатели свенливо се спираха посред пътя към възвишеното: даже героят на Зевако не встъпваше в бой с повече от двадесет скитници едновременно. В стремежа си да извърша революция в приключенския роман аз изхвърлях през борда всякаква правдоподобност, удесеторявах опасностите, силите на противниците: за да спаси бъдещия си тъст и годеницата си, младият пътешественик от „За една пеперуда“ се сражаваше с акулите три дни и три нощи; накрая морето ставаше червено; същият герой, ранен, избягваше от ранчото, обсадено от апаши, прекосяваше пустинята, придържайки с ръце червата си, и не позволяваше да му зашият корема, преди да е приказвал с генерала. Малко по-късно, под името на Гьотц фон Берлихинген, той обръщаше в бягство цяла армия. Един срещу всички: такъв беше моят девиз. Търсете източника на тия мрачни и грандиозни фантазии в буржоазно-пуританския индивидуализъм на моята среда.

Герой — аз се борех срещу тиранията; демиург^[2] — сам станах тирании, познал всички изкушения на властта. Бях безобиден — станах жесток. Какво ми пречеше да избода очите на Дези? Премиращ от страх, аз си отговарях: нищо. И ги избождах така, както бих откъснал крилцата на муха. Със замряло сърце пишех: „Дези прекара ръка през очите си: тя беше ослепяла“ и оставах поразен, с вдигнато перо, изпитвайки възхитителното чувство на виновност за нищожното раздвижване, което бях предизвикал в абсолютния порядък на света. В действителност не бях садист: извратената ми радост веднага преминаваше в паника, аз отменях всичките си декрети, задрасквах ги и ги зацапвах, за да не може да се прочетат. Младата девойка възвръщаше зрението си, по-точно, тя никога не го беше загубвала. Но споменът за моя произвол ме измъчваше още дълго време: тревожех се сериозно.

Плашеше ме и това, което излизаше изпод моето перо. Понякога, отегчен от тази безобидна сеч в детска възраст, аз си давах воля и с ужас откривах страшни възможности, чудовищен свят, който беше опаката страна на моето всемогъщество. Казвах си: всичко може да се случи! Това означаваше: мога да измисля всичко. Треперещ, готов всяка минута да скъсам страницата, аз разказвах за свръхестествени жестокости. Майка ми, когато й се случваше да надникне през рамо в тетрадката ми, възкликваше победоносно и тревожно: „Какво въображение!“ Прехапвайки устни, понечваше да каже нещо, не намираше думи и внезапно побягваше: смущението й ме караше да загубя и ума, и дума от страх. Но въображението ми нямаше нищо общо с всичко това: аз не измислях тия зверства, а ги намирах, както и всичко останало, в паметта си.

По това време Западът загиваше от задушаване, което, по-късно, нарекоха „сладък живот“. По липса на явни врагове буржоазията се забавляваше, като се плашеше от собствената си сянка; тя убиваше скуката си в търсене на силни преживявания. Говореха за спиритизъм, за материализиране на духовете; срещу нас, в къщата на улица Льо Гоф №2, разиграваха масички. Това ставаше на четвъртия етаж, „у мага“ — както казваше баба ми. Понякога тя ни извикваше и ние успявахме да зърнем няколко чифта ръце, притиснати върху кръгла масичка, но тогава някой се приближаваше до прозореца и спускаше завесите. Луиз уверяваше, че магът всеки ден приемал деца на моята възраст, придружени от майките си. „И аз го виждам — казваше тя, — той слага ръка върху главите им.“ Дядо клатеше глава, но макар и да осъждаше всичко това, не смееше да се присмива; майка ми се страхуваше, а баба тоя път изглеждаше повече заинтригувана, отколкото скептична. Но по едно всички бяха единодушни: „Преди всичко не бива да се замисляш за това, иначе може да си загубиш ума!“

На мода бяха фантастичните истории: вестници с добри намерения ги доставяха два-три пъти седмично на своите читатели, загубили вярата си, но съжаляващи за нейните прелести. Разказвачът съобщаваше с тон на безпристрастна обективност за някоя странна случка, но оставяше отворена вратичка и за позитивизма: колкото и странно да беше произшествието, то трябваше да има някакво разумно обяснение. Авторът търсеше това обяснение, намираше го, излагаше го добросъвестно, но веднага пускаше в ход цялото си изкуство, за да ни даде да разберем колко лекомислено и неубедително беше това обяснение. Нищо повече: разказът завършваше с въпросителен знак. Това беше достатъчно: отвъдният свят нахлуваше в живота с неизвестна, но толкова по-страшна заплаха.

Разгръщайки „Льо Матен“, винаги изтръпвах от ужас. Но една история особено много ме порази. Още помня заглавието й: „Вятър в листака“. Лятна привечер, на втория кат на селска къща сама болна жена се мята в леглото; през отворения прозорец в стаята протяга клони близкият кестен. На първия кат са се събрали няколко души, разговарят тихо и гледат към градината, над която се спуска вечерен здрач. Изведнъж, сочейки кестена, един от мъжете извиква: „Я гледай, я гледай! Вятър ли излезе?“ Недоумявайки, всички се спускат навън: никакъв полъх, а листата трептят. И изведнъж — вик! Мъжът на болната се хвърля нагоре по стълбите и намира младата си жена изправена в леглото, сочейки с пръст листака на кестена; миг след това тя пада мъртва. Кестенът отново застива в обичайното си вцепенение. Какво беше видяла тя? От лудницата бе избягал някакъв мъж: дали той, спотайвайки се в листака, не беше показал на болната жена изкривеното си в ужасна гримаса лице? Така е, сигурно е бил той — нямаше друго разумно обяснение. И все пак… Защо никой не бе го видял да се катери на дървото, нито да се спуска от него? Защо кучетата не бяха лаяли? Защо бяха го заловили шест часа след случката, и то на сто километра от чифлика? Въпроси без отговори. Разказвачът минаваше на нов ред и небрежно заключаваше: „Ако вярваме на местните жители, клоните на кестена били разклащани от смъртта.“ Аз захвърлих вестника, тропнах с нозе, закрещях: „Не! Не!“ Сърцето ми биеше до пръсване.

Веднъж, във влака за Лимож, едва не припаднах, прелиствайки алманаха „Ашет“, бях попаднал на една гравюра, от която можеше да ти настръхне косата. На един кей, под лунна светлина, дълги пъпчиви щипци се появяват от водата, сграбчват един пияница и го завличат в глъбините на морето. Картината беше поставена под текст, който аз жадно прочетох и който завършваше приблизително със следните думи: „Халюцинации на алкохолик ли е това? Или адът се е разтворил?“ Започнах да се страхувам от водата, от раците и дърветата. И особено от книгите: проклинах палачите, които пълнеха разказите си с тия непоносими ужаси. Но независимо от това им подражавах.

Нужна беше, разбира се, подходяща обстановка. Например здрачаване. Мракът заливаше трапезарията, аз избутвах малкото си писалище до прозореца, страхът ме завладяваше отново. В послушанието на моите герои, неизменно благородни, непризнати и реабилитирани, усещах тяхната безплътност. Тогава възникваше това: кръвта ми се смразяваше от ужас, нещо невидимо се надвесваше над мене; за да го видя, трябваше да го опиша. Претупвайки набързо приключението, което бях почнал да пиша, пренасях героите си в съвсем друга част на света, обикновено в глъбините на океана или земята, и бързах да ги подхвърля на нови опасности: станали неочаквано водолази или геолози, те се натъкваха на дирята на Съществото, проследяваха го и внезапно се сблъскваха с него. Съществото, което в този момент се раждаше изпод моето перо — октопод с огнени очи, двадесеттонно раковидно животно, гигантски говорещ паяк, — бях самият аз, детето изрод, това беше скуката на моя живот, страхът от смъртта, моето безличие и извратеност. Не можех да се позная: едва създадено от мен, отвратителното същество се нахвърляше върху ми, върху храбрите ми спелеолози, аз треперех за живота им, сърцето ми трептеше, ръката ми се движеше от само себе си, имах чувството не че пиша, а че чета. Много често се свършваше с това: аз не предавах героите си на Звяра, но и не ги спасявах — те се сблъскваха, това ми беше достатъчно; тогава ставах, отивах в кухнята или в библиотеката; на другия ден, пропускайки една-две празни страници, хвърлях героите си в нови приключения. Странни „романи“, винаги незавършени, винаги отново започвани или продължавани, както дойде, под други заглавия, смесица от жестоки разкази и невинни приключения, от фантастични произшествия и статии от енциклопедическия речник; аз не ги запазих и по-късно съжалявах за това: ако се бях сетил да ги запазя, сега те щяха да разкрият детството ми.

Почнах да се опознавам. Бях почти нищо или в най-добрия случай — действие без съдържание, но и това беше достатъчно. Аз се измъкнах от комедията: още не работех, но вече не играех, лъжецът намираше истината в преработване на собствените си лъжи. Родих се от литературата: преди нея имаше само игра пред огледалата; още при първия си роман разбрах, че едно дете се бе вмъкнало в огледалния дворец. Пишейки, аз съществувах, изплъзвах се от възрастните: но съществувах само за да пиша, и когато казвах „аз“, това означаваше — аз, който пиша. Но както и да е: аз познах радостта; показното дете се срещаше само със себе си.

Всичко това беше прекалено хубаво, за да продължи: в нелегалност аз бих останал искрен, но ме измъкнаха на божия свят. Бях достигнал възрастта, когато е прието буржоазните деца вече да изявят призванието си; отдавна ни бяха известили, че братовчедите ми Швайцер от Герини ще станат инженери като баща си — нямаше нито минута за губене. Госпожа Пикар първа поиска да открие знака, с който беше белязано челото ми. „Това дете ще пише!“ — убедително заяви тя. Луиз, докачена, се усмихна сухо. Бланш Пикар се обърна към нея и авторитетно повтори: „Той ще пише! Създаден е, за да пише.“ На мама беше известно, че Шарл никак не одобрява това: тя се изплаши от усложнения и ме погледна изкосо: „Уверена ли сте, Бланш? Уверена ли сте?“ Но вечерта, както скачах по нощница в леглото си, тя ме прегърна силно и усмихвайки се, каза: „Моят мъничък ще пише!“ Дядо беше уведомен с нужната предпазливост: бояха се от скандал. Той само поклати глава, но следващия четвъртък го чух как доверяваше на господин Симоно, че никой, който се намира в залеза на живота си, не може без вълнение да присъствува при изгряването на един талант. Дядо продължаваше все така да не обръща внимание на драсканиците ми, но когато неговите ученици немци идваха на обед у нас, слагаше ръка върху главата ми и не пропускайки случая да им предаде по своя пряк метод изговора на още един френски израз, им съобщаваше, подчертавайки всяка сричка: „Той има влечение към литературата.“

Дядо не вярваше нито дума от това, което казваше, но какво толкова? Злото беше извършено; да ми откажат решително, беше опасно: аз можех да се противопоставя. Карл оповести призванието ми, за да запази за себе си възможността да ме отклони от него. Дядо съвсем не беше циник, но старееше: собствените му възторзи го уморяваха; в дълбочината на съзнанието му — тая заледена пустиня, където той рядко се отбиваше — сигурно беше ясно изписано какво всъщност представлявахме ние: аз, цялото наше семейство, самият той. Веднъж, когато четях легнал в нозете му, посред угнетяващото мълчание, с което той ни потискаше като с воденичен камък, дядо беше озарен от една мисъл, която го накара да забрави даже присъствието ми; той погледна с укор майка ми и каза: „Ами ако си втълпи в главата да живее от перото?“ Дядо ценеше Верлен, даже имаше сборник избрани стихове от него. Но си спомняше, че в 1894 година беше видял поета в една кръчмичка на улица Сен-Жак „пиян като свиня“ — тая среща беше насадила у него чувство на презрение към професионалните писатели, жалки панаирджийски чудотворци, които в началото обещават срещу един луидор да ви свалят луната от небето, а свършват с това, че за сто су излагат на показ собствения си задник. По лицето на мама се изписа уплаха, но тя не каза нищо: известно й беше, че Шарл има други намерения спрямо мен. В повечето от лицеите катедрите по немски език бяха заети от елзасци, избрали за свое отечество Франция — назначаването им на тия места беше нещо като компенсация за техния патриотизъм: те страдаха от раздвоението си — между два народа, между два езика, — от липсата на системно образование, от празнотите в него. Оплакваха се също, че колегите им се държали враждебно, че не ги допускали в своя преподавателски кръг. Аз ще стана отмъстител, ще отмъстя за дядо си, за всички тях: внук на елзасец, аз същевременно бях французин от Франция; Карл ще ме приобщи към съкровищницата на човешките знания, аз ще тръгна по широкия друм: в мое лице мъченикът Елзас ще постъпи в Екол Нормал Сюперийор и издържайки блестящо конкурса, ще стане принц — преподавател по литература. Една вечер Карл заяви, че иска да поговори с мен като мъж с мъж. Жените се оттеглиха, той ме взе на коленете си и поведе с мен сериозен разговор. Аз ще пиша — това беше решено; познавах достатъчно добре дядо си, за да не се опасявам, че може да се противопостави на желанията ми. Но трябваше да бъдем трезви, да гледаме истината в лицето: литературата не храни. Известно ли ми е, че знаменити писатели са умирали от глад? Че други от тях са се продавали за парче хляб? Ако исках да запазя независимостта си, трябваше да си избера още една професия. На преподавателите оставаше свободно време; интересите на университета са близки с интересите на литературата; аз ще съгласувам едното с другото; ще общувам с велики писатели; разкривайки техните творби на учениците си, едновременно ще черпя от тях вдъхновение за себе си. Ще се развличам в провинциалното си затворничество, съчинявайки стихове, превеждайки в бели стихове Хораций, ще публикувам в местния печат кратки литературни бележки, а в „Педагогически преглед“ — блестящи есета върху методиката за преподаване на гръцки, както и върху психологията на подрастващото поколение. След моята смърт в чекмеджетата на писалищната ми маса ще намерят неиздадени трудове: съзерцание на морето, едноактна комедия, страници, изпълнени с дълбока ерудиция и чувство, за паметниците на Орийяк — достатъчни за една брошура, която ще бъде издадена благодарение грижите на бившите ми ученици.

От известно време възторзите на дядо от моите достойнства бяха престанали да ме вълнуват; когато с треперещ от любов глас той ме наричаше „дар небесен“, аз се преструвах, че го слушам, но вече не го чувах. Защо трябваше да го слушам с внимание тоя ден точно в момента, когато преднамерено ме лъжеше? Кое ме застави да изтълкувам съвсем превратно урока, който той искаше да ми даде? Причината беше в това, че гласът му сега звучеше по-иначе: беше сух, твърд — аз го взех за гласа на покойника, който ми беше дал живот. Шарл имаше два образа: когато играеше ролята на дядо, аз виждах в него палячо, какъвто бях самият аз, и не го уважавах. Но когато говореше с господин Симоно или със синовете си, когато, седнал на масата, приемаше услугите на своите жени, безмълвно сочейки с пръст солницата или кошничката с хляб, тогава неговият авторитет ме покоряваше. Особено уважение ми внушаваше пръста му: дядо даже не се стараеше да го изправя съвсем, полупрегънатият пръст описваше във въздуха неопределена крива така, че двете му прислужнички трябваше да отгатват желанията му; понякога, ядосана, баба сбъркваше и вместо каната с вода, му подаваше компотиерата; аз осъждах баба, прекланяйки се пред тия царствени желания, които беше по-важно да предугадиш, отколкото да изпълниш. Ако Шарл би възкликнал, разкривайки обятията си: „Ето новия Юго! Ето бъдещия Шекспир!“ — днес щях да бъда чертожник или преподавател по литература. Но той не възкликна нищо: за първи път имах работа с патриарха; той беше мрачен и суров, вдъхваше уважение, толкова повече, че беше забравил да ме обожава. Беше Мойсей, обявяващ на народа — на мене — новия закон. Дядо беше споменал за моето призвание само за да подчертае неговите неизгоди: аз заключих, че смята въпроса за решен. Ако ми беше предсказал, че ще мокря хартията със сълзите си или че ще си блъскам главата в стената, това би могло да наруши моето равновесие на буржоа. Но той затвърди вярата ми в моето призвание, като ми даде да разбера, че целият тоя блясък на безреден живот не беше отреден за мене — че за да се разсъждава върху Орийяк или върху педагогиката, не беше нужно нито трескаво възбуждение, нито — уви! — безумство; други щяха да изтръгват от сърцето си безсмъртни ридания за XX век. Примирих се: никога не ще бъда нито буря, нито мълния в литературата, аз щях да блестя в нея с домашни добродетели, любезности и прилежание. Професията на писателя ми се представи като занятие на възрастен човек, толкова отегчително сериозно, толкова нищожно и всъщност толкова лишено от интерес, че у мен не остана и сянка от съмнение, че тя беше предназначена именно за мене. Помислих си: „Само това, нищо повече“ и веднага след това си казах: „Аз съм даровит.“ Подобно на всички, които хвърчат в облаците, взех сгромолясването си на земята за откриване на истината.

Карл ме обърна, както се обръща кожата на заек: мислех си, че пиша, за да укрепя мечтите си, а излизаше, ако можеше да му се вярва, че мечтаех само за да упражня перото си: тревогите и въображаемите ми страсти бяха само хитрувания на моя талант, тяхната цел беше да ме връщат всеки ден към чина ми и да доставят за повествованията ми теми, които подхождаха на моята възраст в очакване опитът и зрелостта да пристъпят към великите си диктовки. Рухнаха въздушните ми кули. „Помни — казваше дядо, — не е достатъчно да имаш очи, трябва да се научиш да виждаш. Знаеш ли какво правеше Флобер, когато Мопасан беше малък? Настаняваше го пред някое дърво и му даваше два часа, за да го опише.“

Аз се научих да виждам. Призван да възпявам паметниците на Орийяк, печално разглеждах паметници от друг вид: папката върху писалището, пианото, часовника — кой знае, може би им беше съдено да бъдат обезсмъртени чрез бъдещите ми трудове. Аз наблюдавах скучна, противна игра. Заставах пред плюшеното кресло и започвах да го изучавам. Какво можеше да се каже за него? Е, добре: то беше покрито със зелена грапава материя, имаше две облегалки, четири крачета, облегало с две малки дървени шишарки в горния край. Засега това беше всичко, но аз пак ще се върна към него, следващия път ще съумея да го разгледам по-добре и в края на краищата ще го опозная като петте си пръста; по-късно ще го опиша, читателите ще кажат: „Каква наблюдателност! Колко добре схванато, колко точно! Съвсем като в живота!“ Рисувайки истински предмети с истински думи, изписани с истинско перо, чудно щеше да бъде, ако самият аз не стана истински. С една дума, веднъж завинаги щях да узная какво трябва да отговарям на кондуктора, когато ми поиска билет.

Каквото и да се говори, аз ценях щастието си. Но бедата беше там, че не му се радвах. Бях назначен за щатен служител, бяха ме облагодетелствували, осигурявайки бъдещето ми, от което уверявах, че съм очарован, но тайно се отвращавах от него. Нима бях искал тая писарска длъжност? Честото ми общуване с велики люде ме беше убедило, че не можеш да бъдеш писател, без да станеш знаменит; но когато сравнявах, славата, отдадена ми за няколко книжлета, които ми беше съдено да оставя след себе си, аз се чувствувах измамен: можех ли наистина да повярвам, че едно тъй незначително творчество щеше да стигне до моите потомци, че историйките, които предварително навяваха скука и на мене самия, ще накарат да забият техните сърца? Понякога се утешавах с мисълта, че от забрава ще ме спаси моят „стил“ — загадъчно свойство, което дядо отричаше на Стендал и признаваше на Ренан; но тая дума, лишена от смисъл, не можеше да ме успокои.

Преди всичко трябваше да се отрека от себе си. Два месеца по-рано аз бях побойник, атлет — край на всичко! Подканяха ме да избера между Корней и Пардаян. Аз отхвърлих Пардаян, моята истинска любов, и от послушание предпочетох Корней. Бях виждал герои да тичат и да се боричкат в Люксембургската градина; поразен от красотата им, бях разбрал, че принадлежа към низшите видове. Трябваше да го оповестя на всеуслишание, да прибера шпагата в ножницата, да се присъединя към обикновеното стадо, да възобновя дружбата си с великите писатели — тия за нищо негодни люде, от които никак не се плашех: като деца те са били рахитични, поне по това си приличахме; те бяха израснали хилави, бяха станали болнави старци, и по това ще им приличам; един благородник беше заповядал да набият Волтер, може би и мене ще ме набие някой капитан, някогашен свадливец от градската градина.

Аз се доверих на таланта си и се покорих на съдбата: в кабинета на Шарл Швайцер, сред раздърпани, разпокъсани и с липсващи страници книги, талантът беше съвсем обезценен. Така през време на монархията много от младите синове от благороднически семейства, обречени още от раждане на духовно поприще, биха продали душата си на дявола, за да командуват батальон. Дълго още мрачното великолепие на славата ми се представяше като картина: дълга маса, покрита с бяла покривка, кани с оранжада, бутилки с искрящо вино; аз вдигах чаша, обкръжаващите ме мъже във фракове — точно петнадесет души — вдигаха тост за мое здраве, зад нас зееше прашната пустота на огромна наемна зала. Както виждате, вече не очаквах от живота нищо хубаво, освен да възкреси за мен, на преклонна възраст, годишния празник на Института по нови езици.

Така се изкова съдбата ми в един апартамент на петия етаж на улица Льо Гоф №1, под Гьоте и Шилер, над Молиер, Расин, Лафонтен, срещу Хайнрих Хайне, Виктор Юго, през време на хиляди пъти повтаряни разговори: ние с Карл изгонвахме жените от кабинета и здраво прегърнати, полугласно продължавахме тия тайни диалози, всяка дума от които оставяше дълбоки следи в мен. С последователни и точни удари Шарл ме убеждаваше, че не съм гений. Не бях, разбира се, знаех го и пет пари не давах за това; единствен героизмът, далечен и непостижим, беше предмет на моята страст, пламък на клетите души. Духовната ми нищета и чувството за собствената ми безполезност не ми позволяваха да се откажа напълно от него. Вече не смеех да се утешавам с мечти за бъдещи подвизи, но в дълбочината на душата си бях ужасен: сигурно беше станало някакво недоразумение, може би бяха ме взели за друго дете или пък бяха сбъркали призванието. Объркан и за да не противореча на Карл, аз се съгласих с незавидната кариера на един второстепенен писател. С една дума, той ме хвърли в литературата благодарение на старанието си да ме отдалечи от нея. И днес още, в минути на лошо настроение, ми се случва да се питам: не прахосах ли толкова дни и нощи, не изписах ли толкова хартия, не хвърлих ли на пазара купища никому ненужни книги с единствената безумна надежда да угодя на дядо си. Каква комедия би било — да открия на петдесет и повече годишна възраст, че за да изпълня волята на един стар и престар покойник, се бях заплел в дейност, която той непременно би осъдил.

В действителност аз приличам на Суан^[3], който, излекуван от любовта си, въздиша: „Трябваше ли да пропилея живота си за една жена, която не беше мой тип!“ Понякога ми се случваше, тайно, разбира се, да се проявявам като глупак: изискваше го елементарната хигиена. Впрочем простакът е винаги прав, но е прав само до известна степен. Наистина аз нямам дарбата да пиша, неведнъж ми бяха давали да го разбера. Наричаха ме зубрач: е, да, такъв съм; не споря, че книгите ми миришат на пот и труд и че нашите аристократи има за какво да обръщат нос. Често съм ги писал напук на себе си, което ще рече напук на всички^[4], с такова умствено напрежение, че с годините то се превърна в повишено кръвно налягане. Повелята да пиша беше зашита под кожата ми: ако прескочех един ден, без да пиша, шевовете започваха да ме горят; ако пишех много лесно — също ме горяха. Тая груба потребност днес ме поставя в безизходно положение със своята жестокост и първичност — тя напомня ония допотопни, огромни раци, които морето изхвърля по плажовете на Лонг-Айлънд, надживява подобно на тях отминаващите епохи. Дълго време завиждах на портиерите от улица Ласепед, които летните вечери пропъждаха на улицата; яхнали обратно обърнатите си столове, те гледаха с невинните си очи, без някой да им е възложил задачата да гледат.

Но ето: изобщо не съществуват способни ученици по родна реч, като изключим няколко старци, които топят перото си в одеколон, и дребните контета, които пишат като касапи. Такова е естеството на речта: говориш на своя език, а пишеш на чужд език. Оттук заключавам, че в нашия занаят всички сме от един дол дренки: всички сме каторжници, всички сме заклеймени. При това читателят е схванал, че аз ненавиждах детството си и всичко останало от него. Нима бих се заслушвал в гласа на дядо, в тоя запечатан в паметта ми глас, който внезапно ме събужда и ме хвърля към писалищната маса, ако това не беше моят собствен глас, ако между осмата и десетата си година, смирено вслушвайки се в мнимото поръчение, не бях си втълпил със своето високомерие, че това е моят живот.

Известно ми е много добре, че съм само машина за произвеждане на книги.

Шатобриан

Едва не се отказах от борбата. В писателското си дарование, което Карл ми признаваше с половин уста, смятайки за глупаво да го отрича напълно, аз виждах всъщност само някаква случайност, неспособна да оправдае друга случайност — самия мене. Майка ми имаше хубав глас, затова пееше. Но и тя пътуваше без билет. Аз имах влечение към литературата — затова ще пиша, ще експлоатирам тоя източник цял живот. Съгласен. Но тогава изкуството губеше — поне за мен — свещената си власт; щях да остана скитник — малко по-добре запасен, това беше всичко. За да се почувствувам необходим, би трябвало да бъда търсен. Известно време домашните ме бяха държали в това приятно заблуждение; бяха ми повтаряли, че съм бил многоочакван небесен дар, най-скъпото в живота на дядо и мама — вече не вярвах в това, но у мен беше останало чувството, че на тоя свят не си излишен само когато се раждаш специално, за да оправдаеш някакво очакване. По онова време бях толкова горд и самотен, че исках или да се почувствувам необходим на цялото човечество, или да умра.

Престанах да пиша: декларациите на госпожа Пикар бяха придали на монолозите, излезли изпод перото ми, такова значение, че вече не смеех да ги продължа. Когато ми се прииска да продължа романа, за да спася поне младата двойка, която бях изоставил без храна и без тропически каски в самото сърце на Сахара, аз преживях мъчителното отчаяние на безсилието. Едва седнал, главата ми се изпълваше с мъгла, започвах да гримаснича и да гриза ноктите си — бях изгубил невинността си. Ставах, шляех се из апартамента, искаше ми се да го подпаля; уви, никога не станах подпалвач: послушен по силата на обстоятелствата, по природа, по навик, аз се разбунтувах по-късно само затова, защото бях стигнал в покорството си до крайния предел.

Купиха ми „тетрадка за домашни упражнения“, подвързана с черно платно, с червени обрязани страни — външно по нищо не се различаваше от моята „тетрадка за романи“; едва я погледнах, училищните ми задачи и личните ми задължения се сливаха, аз вече не различавах писателя от ученика, ученика от бъдещия преподавател: дали щях да пиша, или да преподавам граматика — все едно; перото ми, посветено на обществото, се изплъзна от моята ръка и няколко месеца не посегнах към него. Гледайки ме как се влача мрачен из кабинета му, дядо се усмихваше в брадата си, сигурно си мислеше, че неговата политика дава първите си плодове.

Тя пропадна, защото героическият епос ме влечеше. С пречупена шпага, лишен от благороднически права, нощем аз често имах един и същ тревожен сън: намирах се в Люксембургската градина, около басейна, срещу Сената; трябваше да защитя от невидима опасност някакво малко русокосо момиче, което приличаше на Веве, умряла преди една година. Малката, спокойна и доверчива, ме гледаше със сериозни очи; често пъти в ръцете си държеше серсо^[5]. Беше ми страшно: боях се да я изоставя на невидимия враг. И как я обичах! С каква отчаяна любов! Обичам я и днес; аз я търсех, загубвах я, отново я намирах, държах я в обятията си, губех я отново — истинска епопея. На осем години, в момента, когато се покорих, всичко у мен се разбунтува; за да спася малката покойница, аз се хвърлих в една проста, но безумна операция, която преобрази целия ми живот: предадох на писателя свещените пълномощия на героя.

Всичко започна с едно откритие или, по-точно, с един смътен спомен — още преди две години бях имал предчувствие, — че великите писатели са като странствуващите рицари: както едните, така и другите извикват горещи чувства на благодарност. В случая с Пардаян доказателствата бяха налице — сълзите на признателни сирачета бяха набраздили ръката му. Но ако се вярва на големия „Ларус“ и на некролозите, които четях във вестниците, писателите можеха да съперничат с героите: ако писателят живееше достатъчно дълго, той неизменно получаваше благодарствено писмо от някой непознат. От тая минута потокът от благодарности не пресъхваше, те се трупаха на писалищната му маса, задръстваха жилището му; чужденци прекосяваха морета, за да стиснат ръката на писателя; след неговата смърт съотечествениците му събираха волни пожертвувания, за да му издигнат паметник; в родния му град, а понякога и в столицата на страната, в която бе живял, улици носеха името му. Сами по себе си тия изрази на признателност не ме интересуваха: те твърде много ми напомняха семейната комедия. Все пак една гравюра ме потресе: знаменитият романист Дикенс след няколко часа трябва да слезе в Ню Йорк, в далечината се вижда кораб; на кея тълпата се притиска в очакване, всички уста са зинали и хиляди каскети са вдигнати за приветствие, блъсканицата е толкова голяма, че децата се задушават, и все пак тълпата е самотна, тя е сираче, вдовица, изоставена, защото човекът, когото тя очаква, отсъствува. Аз прошепнах: „Тук липсва някой, липсва Дикенс!“ — и очите ми плувнаха в сълзи. Но аз отхвърлях тия външни ефекти, занимаваха ме техните причини: щом устройват на литераторите такива възторжени посрещания, казвах си аз, сигурно те се излагат на нечувани опасности, за да правят на човечеството неоценими услуги. Случи ми се веднъж да присъствувам на проява на подобен необуздан ентусиазъм: шапките летяха във въздуха, мъже и жени крещяха „Браво!“, „Ура!“ — беше 14 юли, минаваха алжирските пехотинци. Тоя спомен ме убеди окончателно: независимо от физическата им немощ, превзетост и изнеженост, събратята ми по перо бяха своего рода войници, те рискуваха живота си като партизани, в тайни схватки, и аплодисментите се отнасяха повече за войнишката им храброст, отколкото за техния талант. Значи, това е истина, казах си аз. Имат нужда от тях! Очакват ги в Париж, в Ню Йорк, в Москва, чакат ги със страх, с нетърпение, чакат ги много, преди те да са публикували първата си книга, преди да са започнали да пишат, преди да са се появили на света.

Но тогава… какво е положението с мен? Аз, който имам мисия да пиша? Е, добре, и мене ме чакат. Превърнах Корней в Пардаян: той си остана кривокрак, тесногръд, запази бледото си лице, но аз го избавих от скъперничеството и користолюбието; умишлено съчетах изкуството да пишеш с великодушието. След това беше вече проста игра сам аз да се преобърна в Корней и да си наметна пълномощническата мантия на защитник на човешкия род. Моята нова лъжа ми подготвяше забавно бъдеще; но засега всичко беше в моя полза. Появил се на света неканен, аз положих всички усилия да се родя отново: молбите на оскърбената невинност хиляди пъти ме възвръщаха към нов живот. Отначало всичко ставаше на шега: мним рицар, аз вършех мними подвизи, чиято несъстоятелност, в края на краищата, почна да ми дотяга. Ето че пак ми връщаха правото да мечтая, но този път мечтите ми се осъществяваха. Защото призванието ми беше реално, не можех да се съмнявам в това — гаранция беше дал лично върховният жрец. Въображаемо дете, аз се превръщах в истински странствуващ рицар, чиито подвизи щяха да бъдат книгите. Аз бях призван! Всички чакат моите творби, първата от които въпреки всичките ми усилия ще се появи не по-рано от 1935 година. Към 1930 година хората ще започнат да стават нетърпеливи, ще коментират: „Виж го ти, не се пресилва кой знае колко! Цели двайсет и пет години, откакто го хрантутим! Нима ще пукнем, без да сме го чели?“ Аз им отговарях с моя глас от 1913 година: „Ей, я не ми дотягайте, оставете ме най-сетне да работя!“ Иначе се държах любезно: виждах, че те имат — бог знае защо — нужда от помощта ми и че тая нужда, която ме беше създала, можех да задоволя единствено аз.

Вслушвах се, мъчех се да доловя у себе си това всеобщо очакване — извор на живота ми и смисъл на моето битие; понякога ми се струваше, че вече успявам, но в следния миг захвърлях всичко. Няма значение: и тия измамливи проблясъци ми стигаха. Успокоен, аз се оглеждах навън: може би вече липсвах някому. Не, беше още много рано. Прекрасен обект на желания, още непознаващ себе си, с радост се съгласявах да запазя за известно време инкогнито. Понякога баба ме вземаше със себе си в библиотеката и аз се забавлявах да гледам как високите дами замислено шарят от една стена до друга, напразно търсейки автора, който можеше да засити техния литературен глад: те не можеха да го намерят, защото тоя автор бях аз, тоя хлапак, заплел се в полите им, когото те даже не поглеждаха.

Това ме забавляваше до смърт и ме трогваше до сълзи: през моя кратък живот си бях измислил не малко роли и склонности, но всички те се бяха изпарявали ката дим. В мен бяха вкарали сонда, тя беше срещала шупли, но ето че сега бе опряла в твърда скала: аз бях писател, както Шарл Швайцер ми беше дядо — по рождение и завинаги. Случваше се все пак сред тоя ентусиазъм да се прокрадне и някакво безпокойство: страхувайки се да допусна, че талантът ми, гарантиран от Карл, е само проста случайност, аз бях се изхитрил да го превърна в мандат. Но тъй като никой не ме поощряваше и никой нищо не искаше от мен, не можех да забравя, че се бях самоупълномощил. Спасявайки се от потопа в същия миг, в който се отделях от природата, за да намеря най-сетне себе си — другия, който исках да бъда в очите на другите, аз гледах в лицето своята съдба и я узнавах: това беше преди всичко моята собствена свобода, въздигната от самия мене като някаква чужда сила. Накратко казано, не ми се удаваше нито напълно да се надхитря, нито напълно да изляза от заблуждението си. Аз се колебаех. Съмненията ми отново събудиха стария проблем: как да съчетая верноподаничеството на Михаил Строгов с великодушието на Пардаян? Като рицар, никога не се подчинявах на заповедите на краля; можех ли да се съглася да бъда писател по нечия заповед? Впрочем съмненията не ме измъчваха дълго; аз бях пленник на две противоположни начала, но отлично се приспособявах към техните противоречия. Даже ми допадаше да бъда едновременно небесен дар и плод на собствените си творби. В хубави минути началото на всичко бях самият аз, измъквах се от небитието със свои собствени сили, за да поднеса на людете книгите, за които те жадуваха: послушно дете, аз ще бъда покорен до гроб, но само на себе си. В часове на униние, когато се отвращавах от блудкавия вкус на моята свобода, можех да се утеша, опирайки се само на предназначението: призовавайки човешкия род, аз му прехвърлях отговорността за своя живот: ставах плод на колективна нужда. През повечето време се грижех никога да не се изолирам напълно нито от свободата, която вдъхновява, нито от необходимостта, която оправдава, и така щадях душевния си мир.

Пардаян и Строгов можеха да съжителствуват прекрасно — опасността се криеше другаде; аз станах неволен свидетел на една неприятна очна ставка, която ме принуди да бъда по-предпазлив. Главният виновник за това беше Зевако, от когото никога не очаквах да ме подведе: да ме смути ли искаше той, или да ме предупреди? Така или иначе, един хубав ден в Мадрид, в някакъв хан, когато всецяло бях погълнат от бедния Пардаян, който напълно заслужено си почиваше пред бутилка вино, романистът привлече вниманието ми към друг един посетител. Това беше не някой друг, а самият Сервантес. Двамата герои се запознават, разменят си уверения във взаимно уважение и задружно се отправят да бранят добродетелта. Още по-лошо, забравил се от щастие, Сервантес доверява на новия си приятел, че има намерение да пише роман: до този момент главният герой не му бил напълно изяснен, но сега, слава богу, се бил появил Пардаян, който щял да му послужи за модел. Възмутен, едва не захвърлих книгата: каква липса на такт! Аз бях писател рицар, разсичаха ме на две, всяка половина ставаше самостоятелен човек, двете половини се срещаха и почваха да спорят. Пардаян не беше глупав, но нямаше да напише „Дон Кихот“; Сервантес се биеше добре, но не можеше да се разчита, че сам ще успее да обърне в бягство двадесет наемници. Самата дружба между двамата вече подчертаваше тяхната ограниченост. Пардаян мислеше: „Тоя драскач е малко хилав, но не му липсва смелост.“ А Сервантес: „Ей богу, за фехтовчик това момче не разсъждава зле.“ Освен това никак не бих се радвал мой герой да служи за модел на Рицаря на печалния образ. В епохата на „киното“ бяха ми подарили в съкратено издание „Дон Кихот“, не можах да прочета и петдесет страници: те осмиваха пред цял свят героичните ми подвизи. А сега и самият Зевако… На кого да вярваш? Честно казано, аз бях уличница, войнишко момиче — сърцето ми, моето подло сърце, предпочиташе авантюриста пред интелектуалеца; срамувах се да бъда всичко на всичко Сервантес. За да не стана предател, установих терора, изхвърлих от главата и от речника си думата „героизъм“ и всичките й заместители, отблъснах далеч странствуващите рицари, принудих се да мисля само за литераторите, за опасностите, които ги грозят, за острото им перо, което пронизва злодеите. Продължих да чета „Пардаян и Фауста“, „Клетниците“, „Легендата на вековете“, плаках за Жан Валжан, за Евираднус, но щом затворех книгата, изличавах имената им от паметта си и призовавах истинската си дружина, към която: Силвио Пелико — осъден на доживотен затвор, Андре Шение — гилотиниран, Етиен Доле — жив изгорен, Байрон — загинал за Гърция. Аз се стремях хладно и ревностно да преобразя призванието си, обогатявайки го с предишните си мечти, не отстъпвах пред нищо: обръщах идеите с главата надолу, изопачавах смисъла на думите, барикадирах се срещу света, страхувайки се от лоши срещи и възможни сравнения. След душевния покой дойде всеобща мобилизация: аз станах военна диктатура.

Но страховете ми сега продължаваха под друга форма. Аз изострих своя талант — прекрасно! Но с каква цел? Людете имаха нужда от мен — за какво? Имах нещастието да се замисля над своята роля и предназначение. Запитах се: „За какво в края на краищата се отнася всичко това?“ и в същия миг ми се стори, че всичко е загубено. Не се отнасяше за нищо. Не всеки, комуто се иска, е герой; не са достатъчни само храброст и дарба, нужни са още хидри и дракони. Не ги виждах никъде. Волтер и Русо здравата бяха повоювали на своето време: но тогава още е имало тирани. От остров Гернсей^[6] Юго беше сразил Баденге, когото дядо ме беше научил да мразя. Но аз не намирах никаква заслуга в това, да крещя омразата си срещу тоя император, който бе умрял преди четиридесет години. За съвременната история Шарл мълчеше: съчувствуващ на Драйфус, той никога ме ми спомена нито дума за Драйфус. Колко жалко! С какво увлечение бих играл ролята на Зола: на излизане от съда озверената тълпа се нахвърля върху ми, а аз, вече сложил крак на стъпалото на колата, се справям с най-необузданите; впрочем не, не, отправям им в лицето една ужасна дума, която ги принуждава да отстъпят. И, разбира се, се отказвам да бягам в Англия. Отречен, изоставен, каква наслада е отново да стана Гризелда, да се скитам безцелно из Париж, без нито за минута да си помисля, че ме очаква Пантеонът.

Баба всеки ден получаваше „Льо Матен“ и ако не греша, „Екселсиор“: аз узнах за съществуването на престъпния свят, от който, като всички порядъчни люде, се отвращавах. Но тия зверове в човешки образ не ми вършеха работа: безстрашният господин Лепин^[7] беше достатъчен да се справи с тях. Понякога работниците се бунтуваха, пропадаха състояния, но аз не знаех нищо за тия неща, пък и до днес още не знам какво мислеше дядо за всичко това. Той добросъвестно упражняваше своето избирателно право, излизаше от избирателния пункт подмладен, малко високомерен, а когато жените го закачаха: „Хайде, кажи най-сетне за кого гласува?“, отговаряше сухо: „Това е мъжка работа!“ Все пак след избора на новия президент на републиката в момент на откровение той ни даде да разберем, че не одобрява кандидатурата на Пам: „Търговец на цигари!“ — викна той ядосан. Дребнобуржоазен интелигент, Шарл искаше първият чиновник на Франция да бъде равният нему интелигентен дребен буржоа Поанкаре. Мама ме уверява днес, че той гласувал за радикалите, знаела го много добре. Не се учудвам: той беше избрал партията на чиновниците; освен това радикалите вече отживяваха своя век, така че Шарл можеше да спи спокойно: давайки гласа си за партията на прогреса, той гласуваше за партията на реда. С една дума, ако се вярва на дядо, френската политика съвсем не вървеше зле.

Това ме отчайваше: аз се бях въоръжил да браня човечеството от ужасни опасности, а всички ме уверяваха, че то спокойно върви към своето съвършенство. Дядо ме беше възпитал да уважавам буржоазната демокрация: за нея на драго сърце бих извадил перото си; но под президентството на Фалиер селянинът имаше избирателно право — какво повече? А какво прави един републиканец, когато му се падне щастието да живее в република? — Безделничи или преподава гръцки, а в свободното си време описва паметниците на Орийяк. Върнал се към изходната си позиция, почувствувах, че отново се задушавам в тоя свят без конфликти, обричащ писателя на безработица.

И тоя път бях спасен от Шарл. Неволно, разбира се. Преди две години, за да ме приобщи към хуманистичните идеи, дядо беше развил пред мене някои мисли, за които, страхувайки се да не насърчи безумието ми, повече не продума, но които бяха заседнали дълбоко в ума ми. Сега те отново се раздвижваха скришом в мен и за да бъде спасено най-главното, постепенно превръщаха писателя рицар в писател мъченик. Аз вече разказах как тоя пропаднал пастор, подчинен на бащината воля, беше запазил божественото, за да го влее в културата. От тая амалгама се беше родил светият дух, атрибут на безкрайната субстанция, покровител на изкуствата и литературата, на древните и новите езици, както и на прекия метод на дядо — белият гълъб, който спускаше благодат над семейство Швайцер, подхвръкваше в неделите над органи и оркестри, а в работни дни кацваше на темето на дядо. Някогашните изказвания на Карл, събрани в едно, образуваха в главата ми някаква реч: светът беше във властта на злото; единственото спасение беше да се отречеш от себе си, от земните радости и от бездната на крушението да се отдадеш на съзерцание на недостижимите идеи. Тъй като тази работа беше трудна и изискваше продължителни и опасни тренировки, бяха я поверили на група специалисти. Духовенството вземаше човечеството под свое опекунство и превръщаше спасението му в своя заслуга: хищниците, големи и малки, можеха, спокойно прахосвайки преходното си съществуване, да се изтребват помежду си или да водят тъпо безправно съществуване, защото писателите и художниците размишляваха вместо тях за красотата и доброто. За да може човечеството да се измъкне от животинското си състояние, бяха необходими две условия: първо, да се съхраняват в места, поставени под надзор, реликвите на починалите служители на култа — картини, книги, статуи; и второ, да остане жив поне един служител на култа, способен да продължи делото и да произвежда бъдещи реликви.

Бабини деветини: поглъщах ги, без да ги разбирам добре; двадесетгодишен, все още продължавах да им вярвам. Дълго време ми беше внушавано, че изкуството е метафизично явление и че от всяко произведение зависи съдбата на света. Аз измъкнах наяве тая свирепа религия и си я присвоих, за да позлатя безцветното си призвание: бях проникнат от язвителност и озлобление, нямащи никакво отношение нито към мен, нито още повече към дядо, тровеше ме старата жлъчка на Флобер, на Гонкур, на Готие; в мен беше впръскана абстрактната им ненавист към човека, представена ми под маската на любов. Тази отрова измени моите представи за собствената ми роля. Станах катар^[8], който не можеше да различи литературата от молитвата и я превръщаше в човешко жертвоприношение. Моите братя, реших аз, очакват от мен да посветя перото си на тяхното спасение — от тяхното жалко битие отдавна не би останала и следа, ако не беше постоянната намеса на светиите. За това, че всяка сутрин отварях очите си жив и здрав и прибягвайки до прозореца, виждах на улицата господа и дами, все още цели и невредими — трябваше да се благодари на някой кабинетен работник, който от залез до зори бе горял в творчески огън над една безсмъртна страница — цената на денонощната отсрочка за всички нас. Когато пак се спусне нощта, той ще започне отново и така ще бъде и днес, и утре, докато не умре от изтощение; тогава аз ще застана на смяна и с моето жертвоприношение, с творчеството си също ще задържам човешкия род на ръба на пропастта. Незабелязано воинът отстъпваше мястото си на духовника — трагичен Парсифал, аз се предлагах за изкупителна жертва. В деня, в който открих Щантклер^[9], всичко в душата ми се сплете в стегнат възел — възел от усойници, за чието размотаване ми бяха нужни цели тридесет години. Измъчен, окървавен, пребит, този петел намира в себе си сили да брани птичия двор; достатъчно беше само да запее, за да обърне в бягство ястреба и да накара озлобената тълпа, която току-що му се бе надсмивала, да му кади тамян; ястребът изчезва, поетът отново се хвърля в битката, красотата го вдъхновява, удесеторява силите му, той връхлита срещу противника си, надвива врага. Заплаках: Гризелда, Корней, Пардаян — намирах ги всички в един: аз ще бъда Щантклер. Всичко ми стана ясно: да пишеш, значи да увеличиш с още един бисер огърлицата на музите, да оставиш на потомството спомена за един примерен живот, да защитиш народа от самия него и от неговите врагове, да привлечеш с тържествена литургия небесната благословия над людете. И на ум не ми идваше, че можеш да пишеш, за да те четат.

Пише се за съседите или за бога. Аз реших да пиша за бога с намерение да спася съседите си. Жадувах не за читатели, а за длъжници. Високомерието покваряваше великодушието ми. Още когато защищавах сирачетата, побързах да се избавя от тях, отстранявайки ги от полесражението. Станал писател, аз не измених на тоя си навик: преди да спася човечеството, най-напред ще му вържа очите и тогава ще се обърна срещу малките, черни, стремителни наемници, думите; когато новото ми сираче се осмели да махне превръзката от очите си, от мен няма да има и следа: спасено от геройския ми подвиг, то, разбира се, няма да може веднага да забележи на някоя от лавиците на националната библиотека новото лъчезарно томче с моето име.

Апелирам за смекчаващи вината обстоятелства. Те са три. Преди всичко през тия въображаеми образи ясно прозираше съмнението ми в моето собствено право на живот. В това човечество без виза, очакващо благоволението на художника, не беше трудно да се познае детето, което, преситено от благополучие, скучаеше на своя клон; аз приех отвратителния мит за светията, който спасява простолюдието, защото в края на краищата простолюдието бях самият аз: обявявах се за патентован спасител на тълпите, за да мога освен това, както казват езуитите, тихомълком да осигуря собственото си спасение.

Освен това аз бях деветгодишен. Единствен син, лишен от другари, не можех да си представя, че изолацията ми няма да бъде вечна. Трябва да си призная, че бях напълно неизвестен автор. Бях започнал отново да пиша. Новите ми романи, по липса на по-хубаво, приличаха като две капки вода на предишните, по никой не ги четеше. Даже и аз — мразя да препрочитам произведенията си. Перото ми се плъзгаше така стремително, че често пъти ме заболяваше китката; захвърлях изписаните тетрадки на пода, после ги забравях и накрая те изчезваха; така не завършвах нищо: струваше ли си трудът да се разказва краят на историята, когато самото й начало беше изгубено. Освен това, ако Карл беше благоволил да хвърли един поглед на тия страници, той щеше да бъде за мен не читател, а върховен съдия, а аз се страхувах от присъдата му. Съчинителството — моят безизвестен труд — беше откъснато от живота и се смяташе за самоцел: аз пишех само, за да пиша. Не съжалявам за това: ако ме четяха, бих се постарал да ме харесат и отново щях да стана дете чудо. В нелегалност аз бях искрен.

И най-сетне идеализмът на служителя на култа се опираше на реализма на детето. Аз вече казах: открил света чрез словото, дълго смятах света за слово. Да съществуваш, значеше името ти да фигурира някъде в безкрайните списъци на словото; да пишеш, значеше да изваеш в тях нови същества или — това беше най-упоритата ми илюзия — да хванеш нещата живи в капана на фразите: ако съумея ловко да комбинирам думите, обектът ще се заплете в буквите, ще го хвана. Така например в Люксембургската градина ме пленяваше прекрасното видение на един явор: аз не го наблюдавах, само се доверявах на вдъхновението си, чаках; след миг с едно обикновено прилагателно, а понякога и с цяло изречение се появяваше истински листак: бях обогатил света с трептяща зеленина. Никога не нанасях своите находки върху листа — мислех си, че те се натрупват в паметта ми. В действителност аз ги забравях. Но те бяха предвестници на моята бъдеща роля: предстои ми да раздавам имена. От няколко века неясни белеещи се купчини в Орийяк очакваха да получат точни контури, очакваха смисъл; аз ще ги превърна в истински паметници. Терорист, аз посягах на самата им същност: предстоеше ми да я създам чрез словото. Реторик, аз обичах само думите: предстоеше ми да издигна словесни храмове под синьото око на думата „небе“. Аз ще строя за хилядолетия. Вземайки в ръце някоя книга, колкото и да я разтварях и затварях, тя не се променяше с нищо. Докосвайки се до тая устойчива субстанция — текста, моят нищожен, безсилен взор се плъзгаше по повърхността, не изменяйки нищо, не изхабявайки нищо. Редом с книгите, аз, пасивният, преходният, бях само дребна мушица, заслепена, пронизана от светлината на някакъв маяк; излизах от кабинета, гасях лампата — невидима в мрака, книгата продължаваше да блести както и преди, от само себе си. А аз ще създам творби с такава сила, с такива всепроникващи лъчи, че по-късно, сред развалините на библиотеките, те ще надживеят човека.

Харесваше ми се да бъда неизвестен, поисках да продължа удоволствието да превърна неизвестността в своя заслуга. Завиждах на прославените затворници, които бяха писали в тъмниците си върху амбалажна хартия. Те се жертвуваха, за да изкупят греховете на съвременниците си, но бяха избавени от задължението да общуват с тях. Наистина прогресът на нравите не ми даваше почти никаква надежда, че ще мога да разгърна таланта си в затвора, но аз не се отчайвах: изненадано от скромността на моите стремежи, провидението ще ги вземе присърце и ще ги изпълни. Докато чаках да стане това, оставах в плен на догадките.

Майка ми, измамена от дядо, не пропускаше случай да обрисува бъдещите ми радости: за да ме съблазни, тя украсяваше живота ми с всичко, което й липсваше — спокойствие, свободно време, съчувствие. Млад преподавател, още ерген, аз щях да наема при благородна възрастна дама уютна стая, която ще мирише на лаванда и на чисто бельо; до лицея ще има само една крачка; вечер ще се спирам на вратата, за да побъбря с хазайката, загубила ума си по мене; впрочем всички ще ме обожават, защото съм любезен и възпитан. В целия разказ чувах само едно — твоята стая; всичко останало: лицеят, вдовицата на полковника, дъхът на провинция, избледняваше; виждах само кръг светлина върху масата си: при спуснати завеси посред стаята, потънала в мрак, се навеждах над тетрадка в черна платнена подвързия. Майка ми продължаваше разказа си, прескачайки десет години: покровителствуваше ме главният инспектор, най-отбраното общество на Орийяк беше благоволило да ме приеме в своята среда, младата ми жена хранеше най-нежна привързаност към мен, аз й създавах красиви, здрави деца — два сина и една дъщеря, — тя получаваше наследство, аз купувах място в близката околност на града, почвахме да строим и всяка неделя цялото семейство отиваше да наблюдава как върви строежът. Аз не слушах: през всичките тия десет години, дребен и мустакат като баща си, седя на масата, сврян сред купища речници; мустаците ми побеляват, ръката ми непрекъснато пише, тетрадките една след друга падат на паркета. Човечеството спи; нощ е, жена ми и децата спят, ако не са умрели, хазайката ми също спи; сънят ме е заличил от паметта на всички. Каква самотност: два милиарда люде са се проснали, а аз бдя над тях — единствен страж.

Светият дух ме гледа. Той тъкмо е взел решение да изостави людете и да се върне на небето; беше време, да се принеса в жертва — откривам му раните на душата си, показвам му сълзите, които мокрят хартията, той чете: през рамото ми и гневът му стихва. Кое го усмирява — дълбочината на страданията или съвършенството на творбата? Отговарях си: „Творбата“, а скришом си мислех: „Страданията.“ Разбира се, светият дух ценеше само истинските художествени творения, но аз бях чел Мюсе, знаех, че „най-прекрасни са най-печалните песни“ и бях решил да примамя красотата чрез капана на отчаянието. Думата „гениалност“ всякога ми се струваше подозрителна: стигнах дотам, че съвсем се отвратих от нея. За какво бяха тогава тревогата, изпитанията, преодолените съблазни, за какво най-сетне бяха заслугите, ако имам дарба? Едва се примирявах с това, че ми е дадено тяло и че през всички дни имам една и съща глава; не, аз няма да позволя да бъда скован в определеното ми снаряжение. Приех мисията си при условие, че нищо в мен не ще предопределя моето назначение, че то не ще бъде обусловено от нищо, че ще се рее в безвъздушното пространство. Тайно спорех със светия дух: „Ти ще пишеш“ — казваше ми той. Аз кършех ръце: „Какво притежавам, господи, че изборът ти е паднал върху мене?“ — „Нищо особено.“ — „Тогава защо мене?“ — „Без никакъв повод.“ — „Имам ли поне леко перо?“ — „Никак. Ти какво си мислиш, че големите творби се раждат изпод леки пера ли?“ — „Господи, но ако аз съм толкова нищожен, как тогава ще напиша книга?“ — „С прилежание.“ — „Значи, може да я напише всеки?“ — „Всеки, но аз се спрях на тебе.“ Тая хитра постановка на нещата беше твърде удобна — тя ми позволяваше да се самоунижавам и едновременно да боготворя себе си като автор на бъдещи шедьоври. Аз бях избран, белязан, но бездарен: всичко, което постигна, ще бъде плод на безкрайно търпение и несгоди; аз отричах в себе си каквато и да е индивидуалност: чертите на характера обвързват; бях верен само на едно — на царственото служене, което ме водеше към славата през мъки. И мъките също така трябваше да се намерят; това беше единственият, но, изглежда, неразрешим проблем, тъй като ми бяха отнели всякаква надежда да живея в нищета: неизвестен или знаменит, и в двата случая щях да получавам заплата по бюджета на просветата и никога нямаше да остана гладен. Аз се вричах в жестоки любовни страдания, но без никаква страст: мразех въздишките и скованите чувства; възмущаваше ме например Сирано, тоя лъжлив Пардаян, който оглупяваше пред жените. Истинският Пардаян увличаше след себе си всички сърца, но „доблестен, смел и донякъде суров“, той даже не ги забелязваше; вярно е, трябва да се признае, че смъртта на Виолета, неговата възлюблена, завинаги беше разбила сърцето му. Вдовството — неизлечима рана: заради жена, но не по нейна вина; това ще ми позволи да отхвърля ухажванията на всички други. Но нека задълбочим въпроса. Да допуснем даже, че моята млада съпруга от Орийяк загине при катастрофа, това нещастие не би ми дало правото да бъда избраник: то е случайно и твърде банално. Моята страст намираше изход от всичко; подиграни, сразени, някои писатели бяха затъвали до последното си дихание в позора и мрака, славата беше увенчала само труповете им: ето какво щеше да стане и с мен. Аз добросъвестно ще пиша за Орийяк и за неговите статуи. Неспособен да мразя, ще се посветя на човечеството, на разбирателството и любовта между людете. И въпреки това, едва появила се, първата ми книга ще предизвика скандал, аз ще бъда обявен за обществен враг, овернските вестници ще ме обсипят с хули, продавачите ще откажат да ми продават стоките си, екзалтирани типове ще замерят с камъни прозорците ми; за да се спася от линчуване, ще бъда принуден да бягам. Покрусен, за дълги месеци ще изпадна в тъпа апатия, повтаряйки непрекъснато: „Сигурно е някакво недоразумение! Нали всички хора са добри!“ Да, действително това ще бъде недоразумение, но светият дух не ще позволи то да се разсее. Аз ще оздравея. Един ден отново ще седна пред масата и ще напиша нова книга: за морето или за планината. Тя не ще намери издател. Преследван, принуден да се крия, може би изгнаник, аз ще създам други книги, много книги, ще преведа Хораций в стихове, ще изложа скромните си, но извънредно разумни мисли върху педагогиката. Няма значение, че в куфара ми ще се трупат тетрадки с неиздадени творби.

За тая история имаше две развръзки; според настроението избирах едната или другата. В мрачни дни се виждах умиращ в желязно легло, мразен и отречен от всички в самия час, когато славата вече поднасяше към устните си своя рог. Друг път си позволявах малко щастие. На петдесет години, изпробвайки ново перо, се подписвах под един ръкопис, който скоро след това се изгубваше. Някой го намираше — на тавана, в канавката, в шкафа на къщата, която току-що бях напуснал, — прочиташе го и дълбоко развълнуван, го занасяше на Артем Файар, прочутия издател на Мишел Зевако. Истински триумф: десет хиляди екземпляра, разграбени за два дни. Всеобщи угризения. Тълпа репортьори се спускаха да ме търсят и не ме намираха. А аз, отшелникът, още дълго време не знаех нищичко за тоя обрат в общественото мнение. Но ето че един ден влизам в някакво кафене, за да се подслоня от дъжда, вземам вестник и какво да видя? „Жан-Пол Сартр, писател загадка, певец на Орийяк, поет на морето.“ На трета страница, в шест колони, с едри букви. Ликувам. Не: изпитвам сладостна меланхолия. Във всеки случай връщам се в къщи, затварям и притягам с помощта на хазайката куфара си с тетрадките и го изпращам на Файар, без да си давам адреса. На това място прекъсвах разказа си, за да замисля прекрасни комбинации: ако изпратя куфара от града, в който живея, журналистите моментално ще открият убежището ми. По-добре беше да го отнеса в Париж, откъдето можех да го изпратя в издателството чрез някой посредник.

Преди да се кача във влака, посещавах местата на моето детство — улица Льо Гоф, улица Суфло, Люксембургската градина. „Балзар“ ме привличаше; спомням си, че дядо — сега вече покойник — ме водеше там през 1913 година: ние седяхме един до друг на канапето, всички ни гледаха съучастнически, дядо поръчваше бира — една халба за себе си и малка чаша за мене, — чувствувах, че ме обичат. И тъй, петдесетгодишен и тъжен, сега бутвам вратата на бирарията и си поръчвам малка бира. На съседната маса млади красиви жени бъбрят оживено, произнасят името ми. „Ех — казва една от тях, — може и да е стар и грозен, но какво значение има това: бих дала тридесет години от живота си, за да му стана съпруга!“ Усмихвам й се с печална гордост, тя ми отвръща с учудена усмивка, аз ставам и изчезвам.

Дълги часове изглаждах тоя и много други епизоди, от които ще избавя читателя. В тях лесно можеше да се долови моето детство, обстановката, измислиците, които ме занимаваха на шестгодишна възраст, сръдните на непризнатите ми странствуващи рицари — всичко проектирано в бъдещето. На девет години все още упорито се въсех на света, черпейки в оскърблението безкрайна наслада: твърдоглав и непреклонен мъченик, аз поддържах едно недоразумение, което, изглежда, беше дотегнало и на самия свети дух. Защо не открих името си на очарователната обожателка? „А — казах си, — вече е много късно.“ — „Но нали тя ме приема във всякакъв случай?“ — „Да, но аз съм твърде беден!“ — „Беден? А авторските хонорари?“ Отхвърлих и това възражение: бях писал на Файар да ги раздаде на бедните. Историята все пак трябваше да има развръзка: е добре, аз угасвах в леговището си, изоставен от всички, но спокоен — бях изпълнил мисията си.

Колкото и варианта да създавах от тоя разказ, винаги ме поразява едно — случи ли се да видя името си във вестника, някаква пружина се скъсва и край; печално се радвам на известността си, но преставам да пиша. Всъщност двете развръзки са само една: дали умирам, за да се родя за славата, или най-напред идва славата, за да ме убие — и в двата случая жаждата да пиша крие в себе си отричане от живота.

По това време ме развълнува един не помня къде прочетен разказ. Историята ставаше през миналото столетие. На малка сибирска гара се разхожда писател, очаквайки влака. На хоризонта — никаква колиба, наоколо — ни жива душа. Писателят мрачно навежда голямата си уморена глава. Той е късоглед, ерген, недодялан, винаги ядосан; скучае, мисли за простотата си, за дълговете си. Изведнъж, по пътя край железопътната линия, се задава карета: от нея скача млада графиня, затичва се към пътника, когото никога не е виждала, но за когото твърди, че го познала по един дагеротип^[10], който й били показали, навежда се, взема дясната му ръка и я целува. Историята свършваше тук, затова не узнах какво е искал да каже авторът. На девет години аз бях възхитен, че тоя намръщен писател си намираше читателки в степта и че една тъй красива особа се явяваше да му напомни за забравената от него слава — това значеше раждане. Всъщност, погледнато по-задълбочено — смърт. Чувствувах го и исках да бъде така; жив човек от простолюдието не може да получи подобно засвидетелствуване на почит от една аристократка. Графинята по всяка вероятност му казваше: „Щом дойдох при вас и ви докоснах, значи, вече няма нужда да се придържам към висотата на моя ранг; не ме е грижа какво ще си помислите за моя порив, за мене вие не сте човек, а символ на вашите творби.“ Сразен от една целувка по ръката, отдалечен на хиляди версти от Сен-Петерсбург и на петдесет и пет години от деня на раждането си, един пътник беше обхванат от пламъци, изгаряше в огъня на славата, който оставяше от него само огнените букви в каталога на творбите му. Аз виждах как графинята се качваше в каретата си и изчезваше, а пустотата отново се спускаше над степта; на мръкване влакът, за да навакса закъснението си, отминаваше малката гара без да спира и по гърба ми полазваха тръпки на страх. Спомних си „Вятър в листака“ и си казах: „Графинята — това беше смъртта.“ Един ден тя ще пристигне по някакъв пуст път, ще ме докосне и ще целуне пръстите ми.

Аз не обичах живота, но смъртта беше призрак, който ми внушаваше ужас. Отъждествявайки я със славата, направих от нея своя цел. Исках да умра; понякога вледеняващ ужас сковаваше нетърпението ми, но не за дълго; моята свята радост възкръсваше, очаквах ослепителния миг, в който щях да бъда изпепелен. Нашите житейски помисли са неразривно свързани с разни намерения и извъртания: сега разбирам, че в безумната ми идея да изпрося чрез писателство опрощение за съществуването си, колкото и високомерна и фалшива да беше тя, имаше нещо реално — доказателството е, че и сега, петдесет години по-късно, продължавам да пиша. Но обръщайки се към нейните извори, аз виждам в тази идея хитрост — настъпление от страх, глупаво самоубийство; да, аз жадувах смъртта повече, отколкото епопеята, повече, отколкото мъченичеството. Дълго се страхувах, че ще свърша дните си, както ги бях започнал, извън времето и пространството, че тая случайна смърт ще бъде само отражение на случайното ми раждане. Призванието променяше всичко: ударите с шпага се забравят, написаното остава; открих, че в литературата даряващият може да се превърне в собствен дар, тоест чисто и просто в обект. Случаят ме беше направил човек, великодушието щеше да ме превърне в книга; ще мога да излея в бронзови букви празнодумството си, съвестта си, да заменя пустотата на живота си с незаличими от времето надписи, плътта си със стил, вялите пружини на времето с вечността, да се представя пред светия дух под формата на някаква утайка — продукт на езикова реакция, да стана натрапчива идея за човешкия род, да бъда най-сетне друг, по-друг от себе си, по-друг от всички други, по-друг от всичко. Най-напред ще създам от себе си тяло, което не се изхабява, и едва тогава ще се раздавам на консуматорите. Ще пиша не заради удоволствието да пиша, а за да извая от думи именно това безсмъртно тяло. Погледнато от висотата на моя гроб, раждането ми се представяше като неизбежно зло, като временно въплъщение, подготвящо преобразяването ми: за да възкръсна, трябваше да пиша, а за да пиша, бяха необходими мозък, очи, ръце; щом си свършат работата, тия органи ще се разсеят от само себе си — към 1955 година какавидата ще се пукне, от нея ще излетят in-folio двадесет и пет пеперуди, които, размахвайки всичките си страници, ще кацнат на някоя лавица в Националната библиотека. Тия пеперуди ще бъдат моето „аз“: двадесет и пет тома, осемнадесет хиляди страници текст, триста гравюри, в това чисто и портретът на автора. Костите, ми са от кожа и картон, пергаментната ми плът мирише на лепило и плесен, аз се разполагам съвсем удобно сред шестдесетте килограма хартия. Възкръсвам, най-сетне ставам пълноценен човек, който мисли, говори, пее, крещи, който се утвърждава с безусловната устойчивост на материята. Вземат ме, разтварят ме, слагат ме на масата, поглаждат ме с длани, а понякога така ме прегъват, че костите ми пукат. Търпя всичко това, но изведнъж избухвам с ярка светлина, заслепявам, налагам се на разстояния, пространството и времето са безсилни пред мен, поразявам лошите, браня добрите. Никой не може да ме отмине мълчаливо, никой не може да ме забрави: аз съм велик кумир, удобен за работа и страшен. Съвестта ми е разкъсана — толкова по-добре. Други съвести са я поели. Мене ме четат, в мен са приковани очите на всички, цитират ме, аз съм във всички уста — всеобщ и неповторим; излъчвам любознателност в милиони погледи; за този, който съумее да ме обикне, ставам най-дълбокият трепет на душата му, но опита ли се той да ме докосне, отдръпвам се, изчезвам: вече не съществувам никъде, най-сетне съм аз! Аз съм навсякъде: паразит на човечеството, моите благодеяния го измъчват и го принуждават непрекъснато да ме пресъздава от небитието.

Фокусът успя: погребах смъртта в савана на славата; отсега нататък мислех само за последната и никога за първата, без да допусна, че двете всъщност са едно и също нещо. Сега, когато пиша тия редове, знам, че песента ми е изпята, че ми остават още няколко години. И тъй, много ясно, но без особена радост, си представям настъпващата старост и бъдещата старческа немощ, немощта и смъртта на тия, които обичам, но никога собствената си смърт. Случва се понякога да намекна пред близките си — някои от тях са петнадесет, двадесет, тридесет години по-млади от мене — колко мъчно би ми било да ги надживея: те ми се надсмиват и аз се смея заедно с тях, но те не могат и не ще могат да изменят нищо: на девет години ми беше отнета способността да изпитвам този пронизващ страх, който, както казват, бил свойствен на нашата природа. Десет години по-късно, в Екол Нормал, от тоя страх скачаха посред нощ в ужас или ярост някои от най-добрите ми приятели: аз хърках като клисар. След тежка болест един от тях ни уверяваше, че познал всички мъки на агонията, включително до последното издихание. Най-завладян от тоя пронизващ страх беше Низан: понякога дори буден той виждаше себе си като труп; ставаше, в очите му пъплеха червеи, вземаше пипнешком контешката си шапка с кръгло дъно и изчезваше: след два дни го намираха пиян в компанията на непознати. Понякога, отделили се в някоя стая, тия смъртници разправяха безсънните си нощи и разменяха преждевременен опит от небитието: разбираха се един друг с половин уста. Аз ги слушах и ги обичах толкова много, че изпитвах безумно желание да им приличам, но колкото и да се стараех да ги разбера, до мен стигаха само шаблонните погребални изрази: живееш, умираш, не се знае кой живее и кой умира, един час преди смъртта си човек е още жив. Не се съмнявах, че в думите им има някакъв скрит за мене смисъл; изолиран, аз мълчах, ревнувах. Всичко свършваше с това, че те се обръщаха към мен предварително раздразнени: „А ти? Не те ли вълнува това?“ Аз разпервах ръце безпомощен и унижен. Те се смееха раздразнени, заслепени от поразяващата очевидност, която не сполучваха да споделят с мене: „Никога ли не ти е идвало на ум нощем, когато заспиваш, че някои хора умират през време на съня си? Никога ли не си помислял, миейки зъбите си: ето, това е за последен път, моят час удари? Никога ли не си чувствувал, че трябва да се бърза, да се бърза, да се бърза, защото няма време? Да не се мислиш безсмъртен?“ Отчасти за да ги предизвикам, отчасти по навик, аз отговарях: „Да, така е: смятам се безсмъртен.“ Чиста лъжа — аз само се бях застраховал срещу случайната смърт, това е всичко; светият дух ми беше възложил дългосрочна поръчка — той трябваше да ми даде и време за изпълнението й. Избран още като малолетен за почетен покойник, аз бях застрахован от самата смърт, която ме пазеше от катастрофи, кръвоизливи, перитонит: ние, тя и аз, бяхме уговорили датата на свиждането; ако се явях по-рано на срещата, нямаше да я намеря; приятелите ми можеха колкото си искат да ме упрекват, че никога не мисля за смъртта: те и не подозираха, че аз нито за минута не преставам да я изживявам.

Днес им давам право: те изцяло бяха приели условията на човешкото съществуване, включително и всички тревоги; аз бях предпочел душевното спокойствие; всъщност действително се смятах за безсмъртен: предварително бях убил себе си, защото само покойниците могат да се наслаждават на безсмъртието. Низан и Майо знаеха, че ще станат жертва на зверско нападение, че ще бъдат изтръгнати от света съвсем живи, пълнокръвни. А аз се самоизмамвах: за да лиша смъртта от варварския й характер, реших да виждам в нея моя цел, а в живота — единствен сигурен начин да умра. Спокойно се приближавах към края си, изпълнен единствено с надеждите и желанията, които бяха необходими, за да запълня книгите си, сигурен, че последният порив на сърцето ми ще бъде описан на последната страница в последния том на събраните ми съчинения и че смъртта ще вземе само един мъртвец. На двадесет години Низан гледаше на жените и на колите, на всичките земни блага с жаждата на отчаяния: трябваше всичко да се види, всичко да се вземе незабавно. Аз също гледах, но по-скоро от усърдие, отколкото от силно желание: съществувах на земята не за да се наслаждавам, а да правя баланс. Наредих се като че ли прекалено удобно: поради свенливостта на прекалено послушно дете, поради малодушие бях отстъпил пред риска от едно открито, свободно и необезпечено от провидението съществуване, бях убедил себе си, че всичко е предопределено, нещо повече — че всичко е вече минало.

Естествено тая измамлива операция ме избавяше от изкушението да обичам себе си. Пред заплахата от смъртта всеки от моите приятели се стараеше да се скрие в настоящето и проникнат от съзнанието за неповторимостта на своя живот на смъртен, виждаше в себе си трогателно, скъпоценно, единствено същество; всеки се харесваше на себе си; а аз, мъртвецът, не се харесвах: намирах се твърде посредствен, по-скучен от великия Корней и моята индивидуалност като субект беше интересна в очите ми само дотолкова, доколкото подготвяше момента, който щеше да ме превърне в обект. Значеше ли това, че съм по-скромен? Съвсем не, а просто по-хитър: възлагах на потомците си задачата да ме обичат вместо мен; един прекрасен ден ще очаровам, не знам с какво, мъже и жени, които още не бяха родени, ще ги направя щастливи. Аз бях дори още по-хитър: скришом се връщах да спасявам тоя живот, който ми навяваше скука и от който можех да направя само оръжие на смъртта си; гледах на него с очите на бъдещето и той ми се струваше като трогателна и чудна история, която бях изживял за всички и която, благодарение на мен, никой вече нямаше нужда да преживява отново. Достатъчно щеше да бъде да се разкаже. Аз с настървение се залових за тая мисъл — избрах за свое бъдеще миналото на велик покойник и се опитах да живея в обратна последователност. Между деветата и десетата си година станах напълно посмъртен.

Грешката не е само моя: дядо ме беше възпитал с вкус към ретроспективните илюзии. Впрочем той също не е виновен и аз съм далеч от мисълта да му се сърдя: този мираж е непосредствен плод на културата. Когато свидетелите са изчезнали, смъртта на великия човек завинаги изгубва своята внезапност, времето я превръща в характерна черта. Отдавнашният покойник е мъртъв по природа, той е мъртъв при кръщението си точно толкова, колкото и при предсмъртното миросване, неговият живот ни принадлежи, ние навлизаме в него през единия край, през другия, през средата, ако искаме, се изкачваме, ако искаме, се спускаме по неговото течение: хронологичният ред е прекъснат, невъзможно е да се възстанови: личността вече не рискува нищо, даже не очаква едно гъделичкане в ноздрите да го предизвика да кихне. Неговото съществуване е запазило следите на едно развитие, но опитате ли се да съживите мъртвеца, всички събития в живота му се явяват пред вас едновременно. Напразно ще се опитвате да се поставите на мястото на изчезналия, давайки си вид, че споделяте неговите страсти, заблуждения, предразсъдъци, ще възстановявате сломената му съпротива, мимолетните му досади или опасения, вие във всички случаи ще оценявате поведението на покойния само в светлината на резултатите, които не е било възможно да се предвидят, и по сведенията, с които той не е разполагал, ще придадете особено значение на събитията, оказали се впоследствие повратни, макар че за него са отминали незабелязано. Ето ви и миража — бъдещето е по-реално от настоящето. Не трябва да се учудвате: когато един живот е завършен, за начало се смята краят. Покойникът остава посред пътя между битието и оценката, между грубата действителност и реконструкцията; кривата на живота е затворена и всъщност историята е резюмирана във всяка точка на тази окръжност. В салоните на Арас млад адвокат, надменен и превзет, държи под мишница собствената си глава — това е покойният Робеспиер; от главата капе кръв, но тя не цапа килима; нито един от гостите не я забелязва, а ние виждаме само нея; сигурно пет години се е търкаляла в коша и все пак ето я — отрязана, декламираща мадригали въпреки увисналата си челюст. Ако тая оптическа измама бъде установена, тя не ни смущава: има начин да направим необходимата корекция. Но в оная епоха представителите на духовната култура я прикриваха, тя подхранваше идеализма им. Когато една велика идея реши да се роди, внушаваха те, тя си набелязва още в утробата на някоя жена великия човек, които ще стане неин носител; тя му избира семейство, среда, отмерва точно интелигентността и ограничеността на близките му, определя образованието му, подхвърля го на необходимите изпитания, изгражда у него, черта по черта, непостоянен характер, за да може с твърда ръка да направлява поривите му, докато обектът на тия толкова неуморни грижи разцъфти и роди идеята. Това не беше казано никъде, но всичко подсказваше, че зад тоя низ от причини се крие друга, обратна последователност.

Аз с въодушевление използувах тази илюзия, за да застраховам веднъж завинаги съдбата си. Сграбчих времето, обърнах го с главата надолу и всичко дойде на мястото си. Началото беше положено с една тъмносиня книжка, украсена със златни, малко потъмнели заврънкулки, плътните страници на която лъхаха на тленни останки; заглавието й беше „Детството на знаменити люде“; един надпис удостоверяваше, че вуйчо Жорж я бе получил през 1885 година като втора награда за добър успех по аритметика. Бях я открил по време на чудноватите си пътешествия, бях я прелистил и отхвърлил с досада: тия млади избраници съвсем не бяха деца чудо; те приличаха на мен само по изтърканите си добродетели и аз се питах защо ли разказват за тях. В края на краищата книжката изчезна: бях решил да я накажа, мушвайки я някъде по̀ на скрито. Година по-късно прерових всички лавици, за да я намеря: бях се променил, детето чудо беше станало велик човек, впрегнат в ярема на детството. Чудна работа — книгата също се беше променила. Думите бяха същите, но в тях сега откривах себе си. Почувствувах, че тая книга ще ме погуби, намразих я и се плашех от нея. Всеки ден, преди да я отворя, сядах с лице срещу прозореца: в случай на опасност да дам на очите си истинска дневна светлина. Колко смешни ми изглеждат днес тия, които съжаляват за лошото влияние на Фантомас или на Андре Жид: нима те не знаят, че децата избират сами отровата там, където искат? Аз поглъщах моята с безразсъдната упоритост на опиоман. Тя, изглежда, беше съвсем безвредна. Поощряваше младите читатели: бъди послушен, почитай родителите си и ще постигнеш всичко, може да станеш дори Рембранд или Моцарт; в кратки новели се разказваше за съвсем обикновени постъпки на не по-малко обикновени, но чувствителни и благочестиви момчета, които се наричаха Жан-Себастиан, Жан-Жак или Жан-Батист и които, както и аз, бяха щастие за своите родители. Но ето и отровата: постепенно, без да споменава имената на Бах, Русо, или Молиер, авторът пускаше в ход цялото си изкуство, за да намекне за бъдещото им величие, да припомни мимоходом и нехайно с някоя подробност най-прочутите им творби или постъпки и така добре да построи разказите си, че най-нищожните случки се възприемаха като бъдещи събития; в обикновеното всекидневие внезапно се спускаше, преобразявайки всичко, великото безмълвие на легендите — бъдещето. Някой си Санцио просто умирал от желание да види папата; настоявал толкова много, че накрая го завели на площада в деня, когато светият отец минавал оттам. Хлапакът стоял блед, с ококорени очи, най-сетне някой го запитал: „Надявам се, че си доволен, Рафаело? Успя ли да видиш добре светия отец?“ Но той отговорил слисан: „Какъв свят отец? Аз видях само цветове!“ Друг път малкият Мигуел, мечтаейки за военна кариера, седял под едно дърво, наслаждавайки се на някакъв рицарски роман, когато внезапно дрънкане на желязо го накарало да подскочи: бил старият безумен съсед, разорен благородник, който, яхнал дръгливата си кранта, замервал с ръждясалото си копие близката мелница. На вечерята Мигуел така мило разказал случката, така забавно подражавал на нещастника, че всички се изпотръшкали от смях; но по-късно, останал сам в стаята си, той захвърлял романа на пода, тъпчел го с нозе и дълго плачел горчиво.

Тия деца се заблуждаваха: те считаха, че техните разговори и постъпки са случайни, когато всъщност и най-незначителните им думи имаха конкретна цел — да оповестят предопределението им. Ние с автора си разменяхме зад гърба им разнежени усмивки; аз четях за живота на тия мними посредствени деца така, както бог го беше замислил — започвайки от края. Отначало ликувах: те бяха мои братя, тяхната слава беше присъдена на мен. Но изведнъж всичко се объркваше; озовавах се отново зад гърба на страницата, вътре в книгата: детството на Жан-Пол приличаше на детството на Жан-Жак или на Жан-Себастиан; каквото и да правеше той, всичко беше многозначително предзнаменование. Само че тоя път авторът намигаше на моите потомци. Тия бъдещи деца, които даже не си представях, ме разглеждаха от смъртта до раждането и аз непрекъснато им изпращах знамения на неразбираем и за самия мене шифър. Потръпвах, пронизван от леденото дихание на моята смърт — действителният смисъл на всяко мое движение; лишен от правото да се владея, опитвах се да се измъкна от книгата и да застана на страната на читателя, вдигах глава, молех за помощ светлината: но и това също беше знамение; внезапното безпокойство, съмнението, движението на очи и шия — как щяха да изтълкуват всичко това в 2013 година тези, които ще имат двата ключа към мене: творчеството и кончината? Не можах да изляза от книгата: отдавна я бях прочел, но оставах едно от действуващите лица. Дебнех се: само преди час бъбрих с майка си — какво бях предрекъл? Спомнях си отделни думи, произнасях ги гласно — нищо не помагаше. Фразите се плъзгаха непроницаеми; моят собствен глас звучеше в ушите ми чужд, в главата ми пиратствуваше, грабеше мислите ми някакъв лукав ангел — едно русокосо дете от XXX век, седнало срещу прозореца, ме наблюдаваше през книгата. Потръпвайки от тревожна любов, аз чувствувах как погледът му ме пробожда, застанал в моето хилядолетие. Заради него почнах да хитрувам: съчинявах и изричах публично двусмислени думи. Влизаше Ан-Мари и като виждаше, че пиша на чина, казваше: „У, колко е тъмно! Ще си извадиш очите, миличък.“ Използувах случая да отговоря съвсем наивно: „Аз бих могъл да пиша и в мрак.“ Тя се смееше, наричаше ме глупчо, запалваше лампата, неизбежното беше станало: ние и двамата не подозирахме, че аз току-що бях уведомил поколенията от трихилядната година за бъдещия си недъг. Наистина в края на живота си по-сляп, отколкото Бетховен беше глух, аз ще създам пипнешком последната си творба — ще открият ръкописа й между книжата ми, людете, разочаровани, ще кажат: „Но това не може да се прочете!“ Някой даже ще предложи да го хвърлят в кофата за смет. В края на краищата само от уважение към автора общинската библиотека в Орийяк ще съхрани ръкописа; забравен, той ще пролежи там сто години; после млади учени, изпълнени с любов към моето дело, ще се опитат да го разчетат: цял живот не ще им стигне да възстановят това, което, разбира се, ще бъде най-хубавото от всички мои творби. Майка ми беше напуснала стаята, бях останал сам и сега повтарях на себе си бавно и, главно, съвсем меланхолично: „В мрака!“ Чу се тихо изпращяване — моят далечен праправнук, там горе, затваряше книгата си: той мечтаеше за детството на прапрадядо си, сълзи се стичаха по бузите му. „Значи, това е истина — въздишаше той, — Жан-Пол е писал в мрак!“

Аз се надувах пред децата, на които предстоеше да се родят и с които си приличахме като две капки вода. Трогвах се до сълзи при мисълта, че те ще проливат сълзи за мене. През техните очи виждах своята смърт: тя беше вече назад, разкриваше моето „аз“ и аз се превръщах в своя собствен некролог.

Прочел всичко това, един приятел ме погледна с безпокойство: „Както изглежда — каза ми тоя приятел, — вие сте били по-сериозно болен, отколкото аз мислех.“ Болен? Не съм много сигурен в това. Очевидно бълнуванията ми бяха обработени. Според мен главното беше по-скоро искреността. На деветгодишна възраст аз все още не бях дорасъл за нея, а после я изоставих далеч зад себе си.

В началото бях здрав-здравеничък: малък хитрец, които умееше навреме да спре. Но не жалех сили и даже в блъфовете оставах пръв ученик; днес преценявам фокусничествата си като духовна гимнастика, а неискреността си като карикатура на абсолютната искреност, която непрекъснато ме докосваше и ми се изплъзваше. Не аз избрах призванието си, други ми го натрапиха. Всъщност нищо особено не бе станало: празни думи, подхвърлени от една стара жена и от макиавелизма на Шарл. Но това беше достатъчно да ме убеди. Възрастните, настанили се в душата ми, сочеха с пръст моята звезда; не виждах звездата, но виждах пръста и им вярвах така, както те твърдяха, че уж вярват в мене. От тях узнах, че съществуват велики покойници — един от тях бъдещ Наполеон, Темистокъл, Филип-Август, Жан-Пол Сартр. Да се усъмня в това, значеше да се съмнявам във възрастните. С Жан-Пол Сартр обаче ми се искаше да се запозная по-отблизо. Затова се гърчех в мъките на саморазкритията, които накрая щяха да ми донесат успокоение — така студената жена, извивайки се с цялото си тяло, предизвиква оргазъм, а после се опитва да го замести с конвулсии. Какво беше това — симулация или просто излишно усърдие? Така или иначе, аз не постигнах нищо. Озарението, което трябваше да ме разкрие пред самия мене, все ми се изплъзваше, оставаше непостижимо, и в края на моите упражнения изпитвах само чувство на колебание, което разстройваше нервите ми. Нищо не можеше нито да затвърди, нито да отмени пълномощията ми, почиващи на авторитета на възрастните, на тяхното неоспоримо доброжелателство. Неприкосновеният, запечатан мандат беше скрит в мен, но ми принадлежеше толкова малко, че не можах нито за миг да се усъмня в него, не беше в моя власт да го отхвърля или да го приема.

Колкото и да е дълбока вярата, тя никога не е вечна. Трябва непрекъснато да я поддържаш или поне да не допускаш да се разруши. Моята участ беше предрешена, аз бях знаменитост, имах гроб в Пер-Лашез, а може би и в Пантеона, мой булевард в Париж, мои градини и площади в провинцията, в чужбина; и все пак в сърцето на оптимиста невидимо и безшумно се промъкваше съмнението, подозирах се в несъстоятелност. В болницата „Сент-Ан“ един болен крещеше от леглото си: „Аз съм принц! Заповядвам да се арестува великият херцог.“ Приближаваха се до него, пошепваха му в ухото: „Изсекни се!“ и той се секнеше; питаха го: „Каква ти е професията?“, а той отговаряше тихо: „Обущар“ — и отново почваше да крещи. Според мен всички ние приличаме на този човек; във всеки случай поне в началото на своята деветгодишнина аз наистина му приличах: бях принц и обущар.

Две години по-късно изглеждах оздравял: принцът изчезна, обущарят не вярваше в нищо, даже не пишех вече; изхвърлени в кофата за отпадъци, загубени или изгорени, тетрадките за романи отстъпиха място на тетрадките за граматически разбор, диктовки или смятане. Ако някому би се удало да проникне в главата ми, изложена на всички ветрове, той би намерил в нея няколко бюста на велики люде, една таблица за умножение с грешки и тройното правило, тридесет и два департамента с административните центрове, но без околиите, някаква роза, наименована розарозарозамрозерозероза, исторически и литературни паметници, няколко правила за поведение, издълбани върху надгробни плочи, и понякога — садистичната игра на въображението, покриваща тая тъжна градина с пелена от мъгла. Никакво сираче. Нито следа от храбреци. Думите „герой“, „мъченик“, „светец“ не бяха вписани никъде, не ги произнасяше ничий глас. Бившият Пардаян получаваше всяко тримесечие бюлетини за задоволително здравословно състояние: дете със средна интелигентност и висока нравственост, с не особена склонност към точните науки, с развито, но не прекалено въображение, чувствително; напълно нормално, без да се смята известна превзетост, която впрочем се проявява все по-рядко. В действителност аз съвсем се побърках. Загубих и последния остатък от разума си в резултат на две събития — едното от обществен характер, другото — от частен.

Първото събитие беше истинска изненада: през юли 1914 година все още можеше да се наброят неколцина лоши люде: но на 2 август добродетелта внезапно завладя властта и се възкачи на престола: всички французи станаха добри. Враговете на дядо се хвърлиха в обятията му, издателите се записваха доброволци, обикновените хорица ставаха пророци — нашите приятели донасяха у дома простите и мъдри думи на своя портиер, на раздавача, на водопроводчика, всички се възхищаваха громко, с изключение на баба, наистина вечно подозрителна. Аз бях очарован: Франция играеше за мен комедия, а аз представях комедия за нея. Но скоро войната ми омръзна; тя толкова малко променяше начина ми на живот, че сигурно дори не бих я споменал, но се отвратих от нея, когато забелязах, че ме лишава от книги. Изчезнаха от павилионите любимите ми издания; Арну Галопен, Жо Вал, Жан дьо ла Ир изоставиха известните си герои, всичките тия юноши, мои братя, които обикаляха света с биплан или с хидроплан и се сражаваха по двама или трима срещу сто. Колониалистките романи от преди войната отстъпиха мястото си на военни романи, изпълнени с юнги, сирачета и млади елзасци — все синове и дъщери на разни военни части. Мразех тия нови пришълци. В малките авантюристи виждах изключителни деца — те убиваха туземците в джунглите, а нали и туземците в края на краищата също бяха възрастни; сам дете чудо, аз виждах в тяхно лице себе си. А какво вършеха всички тия полкови сирачета? Събитията се развиваха независимо от тях. Личният героизъм беше разколебан: в борбата срещу диваците той се опираше на превъзходството във въоръжението, а какво можеше да се противопостави на немските топове? Нужни бяха други оръдия, артилеристи, армия. Сред храбрите войници, които го бранеха и галеха по главата, детето чудо, а заедно с него и аз, отново се връщахме към детството. От време на време авторът ми възлагаше, от съжаление, да отнеса важно съобщение, германците ме пленяваха, аз се държах геройски, не трепвах, после побягвах, добирах се до нашите позиции и докладвах за изпълнението на възложената ми задача. Поздравяваха ме, разбира се, но без истински ентусиазъм, а в бащинския поглед на генерала не съзирах слепия възторг на вдовиците и сирачетата. Бях изгубил инициативата: сраженията, войната щяха да бъдат спечелени и без мен; възрастните отново си присвояваха монопола над героизма. Случваше ми се да задигна пушката на някой убит и да стрелям няколко пъти, но нито веднъж Арну Галопен и Жан дьо ла Ир не ми позволиха да атакувам на щик. Герой-чирак, аз с нетърпение очаквах призивната възраст. Впрочем не, не чаках аз, а синът на полка, елзаското сираче. Теглех черта между нас, затварях книжката. Да пиша, беше дълъг, неблагодарен труд, знаех си го, но бях се въоръжил с търпение. Виж, четенето беше истински празник: исках незабавно да получа славата в целия й блясък. А какво бъдеще ми предлагаха? Войник? И таз хубава! Отделният пехотинец не представлява нищо повече от едно дете. Той щурмува заедно с другите, а битката печелеше полкът. Нямах никакъв интерес да участвувам в общи победи. Когато Арну Галопен искаше да отличи някой боец, той смяташе, че няма нищо по-хубаво от това да го изпрати в помощ на ранения капитан. Тая сляпа преданост ме дразнеше — робът спасяваше господаря. И после това беше случаен подвиг: през време на война храбростта е достъпна за всички; всеки войник можеше да извърши всичко, ако му провърви. Аз негодувах. В предвоенния героизъм ме пленяваше преди всичко самотността и безкористността — забравях безличните всекидневни добродетели, великодушно прекроявах човека по свой маниер. „Около света с хидроплан“, „Приключенията на едно парижко момче“, „Тримата бойскаути“ — всички тия свещени текстове ме водеха по пътя към смъртта и безсмъртието. И ето, техните автори ме предадоха: те направиха героизма общодостъпен, мъжеството и самоотвержеността станаха всекидневни добродетели; и още по-лошо дори, принизяваха ги до нивото на най-елементарните задължения. Съответно с тая метаморфоза бяха изменени и декорите: колективните мъгли на Аргон дойдоха да сменят огромното неповторимо слънце и своеобразната светлина на екватора.

След няколкомесечно прекъсване реших отново да се заловя за перото, да напиша роман, както аз го разбирам, и да дам добър урок на тия господа. Беше през октомври 1914 година, още не бяхме напуснали Аркашон. Мама ми купи тетрадки. Всички напълно еднакви: бледолилави обложки с образа на Жана д’Арк с шлем — символ на времената. Под закрилата на Девата почнах да пиша историята на войника Перен: той отвличаше кайзера, дотътряше го вързан до нашите окопи, после пред целия полк го извикваше на двубой, побеждаваше го и допрял до гърлото му нож, го принуждаваше да подпише позорен мир, да ни върне Елзас и Лотарингия. След една седмица разказът ме отегчи до смърт. Идеята за дуела бях взаимствувал от приключенските романи: Сторт-Бекър, потомък на благородно семейство и изгнаник, влизаше в някаква кръчма — истинско разбойническо гнездо; оскърбен от един херкулес, главатар на банда, той го убиваше с юмруци, заемаше мястото му и излизаше отново, точно на време, за да се спаси с бандата си на един пиратски кораб. Строги и неизменни са законите, по които се развива действието; защитникът на злото трябваше да се счита за непобедим, така че защитникът на доброто да се бие сред дюдюкания и да накара малко по-късно шегобийците да се смразят от ужас пред неочакваната му победа. Но от неопитност аз бях нарушил правилата и се бяха получили точно обратни резултати: кайзерът беше здравеняк, но далеч не беше професионален борец, всеки предварително знаеше, че Перен, първокласен атлет, на бърза ръка ще се справи с него. Освен това публиката беше враждебно настроена, нашите фронтоваци крещяха, не скривайки омразата си срещу кайзера; бях поразен от обрата, който взеха нещата — Вилхелм II, престъпник, но напуснат от всички, оскърбен и оплют, узурпира пред очите ми царствената изоставеност на моите герои.

Но имаше и по-лоши неща. Дотогава нищо не беше потвърдило, нито опровергало моите, както ги наричаше Луиз, „измишльотини“: Африка беше огромна, далечна, рядко населена, липсваха сведения, никой не можеше да докаже, че моите пътешественици не се намират там, че не стрелят срещу пигмеите в същия момент, в който описвах сражението. Аз не се смятах, разбира се, техен историограф, но слушайки толкова много за правдивостта на романите, повярвах в истинността на собствените си измислици; пътят, по който вървях към истината, не ми беше още напълно ясен, но бъдещите ми читатели щяха да го разберат без труд. И тъй, в тоя злополучен месец октомври аз станах неволен свидетел на стълкновението на фикцията с действителността. Кайзерът, роден изпод моето перо, беше победен и заповядваше прекратяване на огъня; логиката изискваше още тая есен да ни донесе мир; но вестниците и възрастните от сутрин до вечер повтаряха, сякаш напук, че войната се затяга, че ще продължи още много. Почувствувах се измамен: бях лъжец, пишех празни приказки, на които никой не искаше да вярва; с една дума, открих въображението. За пръв път в живота прочетох себе си. Почервенях от срам. Възможно ли беше да ми се харесват — точно на мене да се харесват — тия детски измислици? Едва не се отказах от литературна дейност. В края на краищата отнесох тетрадката на плажа и я зарових в пясъка. Смущението ми се разсея; възвърнах вярата в себе си — бях избраник, в това нямаше съмнение; художествената литература просто имаше своите тайни, които един прекрасен ден щеше да ми разкрие. Дотогава възрастта ме задължаваше да бъда сдържан. Престанах да пиша.

Върнахме се в Париж. Разделих се завинаги с Арну Галопен и Жан дьо ла Ир: не можех да простя на тия опортюнисти, че не аз, а те бяха прави. Мръщех се на войната, тая епопея на посредствеността; с досада отхвърлих съвременността и се укрих в миналото. Няколко месеца по-рано, към края на 1913 година, се бях натъкнал на Ник Картър, Буфало Бил, Тексас Джек, Ситинг Бул — със започването на войната тия издания изчезнаха; дядо смяташе, че издателят е бил германец. За щастие повечето от тия книжки можеха да се намерят при букинистите по кейовете. Аз мъкнех майка си по бреговете на Сена и ние преровихме едно по едно сандъчетата на всички букинисти, от гара д’Орсе до гара Аустерлиц: случваше се да отнасяме в къщи по петнадесет номера наведнъж; скоро събрах около петстотин книжки. Подреждах ги на равни купчини и не се уморявах да ги броя, произнасяйки главно тайнствените им заглавия: „Престъпление в балона“, „Договор с дявола“, „Робите на барон Мутушими“, „Възкресението на Дазар“. Харесваха ми пожълтелите, зацапани и втвърдили се страници, издаващи странния дъх на окапали листа: това бяха наистина мъртви листа, останки от миналото, доколкото войната беше сложила край на всичко; знаех, че последното приключение на човека с дългата коса ще ми остане завинаги неизвестно, че никога няма да узная как завършва последното разследване на царя на детективите: тия самотни герои бяха като мене жертви на световния конфликт и затова още по-силно ги обичах. Достатъчно беше да видя цветните илюстрации на обложките, за да полудея от радост. Буфало Бил на кон препускаше из прерията, ту преследвайки индианците, ту спасявайки се от тях. Още повече ми харесваха илюстрациите към Ник Картър. На пръв поглед те изглеждаха еднообразни: почти на всички великият детектив или сразяваше враговете си, или те го пречукваха.

Но тия сбивания ставаха по улиците на Манхатан, на пусти места, заградени с тъмнокафяви огради или с начупени кубически конструкции с цвета на засъхнала кръв: очарован, аз си представях един пуритански и кървав град, зад който се долавяха безкрайните простори на саваната, заплашващи да го погълнат: престъплението и добродетелта тук бяха еднакво извън законите; убиецът и блюстителят на законите, еднакво свободни и независими, се обясняваха в нощта с помощта на ножа. В тоя град, както на екватора, под същото огнено слънце, героизмът отново даваше възможност за непрекъснати импровизации — оттук идва и любовта ми към Ню Йорк.

Забравих и войната, и своя мандат. Когато ме питаха: „Какво ще правиш, когато пораснеш?“ — любезно и скромно отговарях, че ще пиша, но мечтите за слава и духовни упражнения бях изоставил. Може би именно поради това четиринадесетата година беше най-щастливата година от моето детство. Майка ми и аз бяхме връстници и не се разделяхме. Тя ме наричаше свой верен рицар, свое малко мъжле; аз й разправях всичко. Повече от всичко: подтискано дълбоко, писането се превърна в бъбрене и се изливаше през устата ми; аз описвах всичко, което виждах — и което Ан-Мари виждаше не по-лошо от мене — къщи, дървета, хора; измислях си чувства само заради удоволствието да ги споделям с нея, превърнах се в трансформатор на енергия: светът ме използуваше, за да стане слово. Всичко почваше с някакво анонимно дърдорене в главата ми, някой казваше: „Вървя, сядам, пия вода, ям захаросани бадеми.“ Повтарях на глас тоя безкраен коментар: „Аз вървя, мамо, пия вода, сядам.“ Струваше ми се, че имам два гласа, от които единият — който почти не ми принадлежеше и не зависеше от волята ми — диктуваше на другия своите думи; реших, че съм се раздвоил. Това странно състояние продължи до лятото: то ме изтощаваше, дразнеше ме, накрая почнах да се плаша. „Някой говори в главата ми“ — казах на мама, която за щастие не прояви безпокойство.

Това не пречеше нито на щастието ми, нито на нашето разбирателство. Създадохме си наши измислици, думички, шеги, в които само ние бяхме посветени. Почти цяла година аз завършвах най-малко всяка десета фраза с ироничната смиреност: „Но това няма значение.“ Казвах: „Ето едно голямо бяло куче. То не е бяло, а сиво, но това няма значение.“ Свикнахме да си разправяме един на друг в епически стил и най-незначителните случки от нашия живот в зависимост от това как ни се случваха. Говорехме за себе си в трето лице множествено число. Чакахме автобуса, той минаваше пред нас, без да спре; тогава един от нас възкликваше: „Те удряха с крак по земята, проклинайки небето“ — и избухвахме в смях. Пред други хора едно намигване с око ни беше достатъчно, за да се почувствуваме съучастници. На излизане от някой магазин или сладкарница, в която продавачката ни се беше сторила смешна, майка ми казваше: „Не те погледнах, страхувах се да не избухна в смях пред нея.“ Гордеех се с могъществото си: малко са децата, които само с един поглед могат да заставят майките си да избухнат в смях. Плахи и двамата, ние се страхувахме еднакво. Един ден, обикаляйки букинистите по кейовете, открих дванадесет книжки за Буфало Бил, които още нямах; Ан-Мари се готвеше да ги плати, когато към нас се приближи някакъв мъж с шапка канотие, тлъст и блед, с черни като въглен очи и боядисани мустаци. Разлял се в сладникавата усмивка, с която по онова време красавците пленяваха жените, той впи поглед в майка ми, но се обърна към мен и избърбори в скоропоговорка: „Глезят те, малкият, глезят те!“ Отначало само се обидих; не бях свикнал непознати да ми говорят на „ти“; но после долових налудничавия му поглед и в същия миг Ан-Мари и аз станахме едно-единствено същество — изплашена девойка, която бързо се отдръпва назад. Объркан, непознатият се отдалечи; забравил съм хиляди лица, но тая физиономия, като свинско сало, и досега я помня; не знаех нищо за поривите на плътта и не можех да си представя какво искаше от нас тоя господин, но желанието му бе тъй очевидно, че аз, струва ми се, схванах това и пред мен неизвестно как всичко се разбули. Почувствувах неговото желание чрез Ан-Мари; чрез нея се научих да подушвам самеца, да се страхувам от него и да го мразя. Тая случка укрепи нашата връзка. Хванал ръката на майка си, аз ситнех до нея със строго лице, уверен, че я закрилям. Дали това е спомен от ония години? И днес ще ми е приятно, когато видя как някое прекалено сериозно момче важно и нежно приказва със своята майка дете; обичам тая трогателна, страхлива дружба, която се поражда далеч от мъжете и е насочена срещу тях. Дълго гледам тия детски двойки, но после се сещам, че съм мъж и извръщам глава.

Второто събитие стана към октомври 1915 година; бях на десет години и три месеца, повече не биваше да ме държат затворен в къщи. Шарл Швайцер преглътна обидата и ме записа в подготвителния курс на лицея „Хенрих IV“ като приходящ ученик.

Първото съчинение определи моето последно място в класа. Млад феодал, аз възприемах обучението като форма на лично задължение — госпожица Мари-Луиз ми беше предавала знанията си от любов, аз бях ги приемал от добрина, от любов към нея. Лекциите ех cathedra, отправени към всички, и демократичната студенина на закона ме обезкуражаваха. Подложено на непрекъснати сравнения, въображаемото ми превъзходство се изпари: винаги се намираше някой, който отговаряше по-добре и по-бързо от мен. Прекалено много обичан, за да се усъмня в себе си, аз искрено се възхищавах от другарите си и не им завиждах — щеше да дойде и моят ред. На петдесет години. С една дума, погубвах се, без да страдам; със сдържана ярост усърдно предавах отвратителни писмени работи. Дядо започна да се мръщи; мама побърза да се срещне с класния ми наставник господин Оливие. Той ни прие в малката си ергенска квартира; в гласа на Ан-Мари зазвучаха мелодични нотки; изправен до креслото й, аз я слушах, загледан в слънцето през прашните стъкла. Тя се опитваше да доказва, че струвам повече, отколкото показваха училищните ми работи: сам бях се научил да чета, пишех романи; изчерпала аргументите, тя призна, че се бях родил на десетия месец — бях по-добре изпечен от другите, по-добре препечен, по-хрупкав, защото по-дълго време бях останал във фурната. Чувствителен по-скоро към нейните прелести, отколкото към моите достойнства, господин Оливие я слушаше внимателно. Той беше висок, сух мъж, плешив, с голям череп, с хлътнали очи, с восъчно лице и с няколко червеникави косми под орловия нос. Отказа да ми дава частни уроци, но обеща да ме „наглежда“. Повече и не исках: аз дебнех погледа му през време на уроците; той говореше само за мен, бях сигурен в това; повярвах, че ме обича, аз самият го обичах, няколко добри думи извършиха останалото: без някакво усилие станах доста добър ученик. Дядо мърмореше, преглеждайки бележките ми за срока, но вече не помисляше да ме прибере в къщи. В пети клас учителите се смениха, аз загубих привилегиите си на благосклонност, но вече бях успял да се нагодя към демокрацията.

Училищните занимания погълнаха всичкото ми време за писане; пък и аз нямах желание да пиша: завързах нови познанства. Най-сетне имах другари! Отхвърлен в обществените градини, тук бях приет още от първия ден, и то по най-естествен начин; не можех да се опомня от радост. Право да си кажа, новите другари ми подхождаха много повече от младите пардаяновци, които ми бяха разбили сърцето — това бяха приходящи ученици, мамини синчета, прилежни ученици. Няма значение — аз ликувах. Водех двойствен живот. В къщи продължавах да играя ролята на мъж. Но децата, когато са сами, всъщност не обичат детинщините — те са истински мъже. Мъж между мъже, аз всеки ден излизах от лицея, придружен от тримата Малакеновцн — Жан, Рене и Андре — от Пол и Норбер Мейр, от Брьон, Макс Берко и Грегоар; крещейки; ние се понасяхме по площада на Пантеона — минути на истинско щастие; аз се пречиствах от семейната комедия; не желаейки в никакъв случай да блестя, на драго сърце пригласях на смеха на другарите си, повтарях командите и остроумията, мълчах, подчинявах се, подражавах движенията на тия, които бяха до мен, имах само един стремеж: да не се различавам от тях. Стегнат, твърд и весел, аз се чувствувах сякаш излят от стомана, най-сетне бях освободен от греха на съществуването си. Ние играехме на топка между хотел „Велики люде“ и паметника на Жан-Жак Русо, аз бях незаменим: the right man in the right place^[11]. Вече не завиждах на господин Симоно: на кого би подал топката Мейр, искайки с лъжливо движение да надиграе Грегоар, ако аз не бях там? Колко нищожни и мрачни бяха мечтите ми за слава в сравнение с тия светкавични прозрения, които разкриваха пред мен собствената ми необходимост.

За нещастие тези прозрения угасваха още преди да пламнат. Игрите, както казваха нашите майки, ни „възбуждаха прекалено много“ и превръщаха понякога бандите ни в единодушна тълпа, в която всеки загубваше себе си; но ние никога не можехме за дълго да забравим родителите си, невидимото присъствие на които бързо ни връщаше към груповата самотност в животинския свят. В нашето общество, лишено от стремежи, цел, йерархия, ние се люшкахме, ту сливайки се напълно, ту просто съществувайки един до друг. Заедно, ние живеехме истински, но не можехме да се борим с чувството, че отдавайки се взаимно един на друг, всеки от нас в действителност принадлежеше към един затворен колектив, могъщ и примитивен, който ковеше свои собствени обайващи митове, подхранвани със заблуждения и налагащи ни своя произвол. Разглезени и благонамерени, чувствителни, разсъдливи, възпитани да уважаваме реда и да ненавиждаме насилието и несправедливостта, сплотени и разединени от мълчаливата увереност, че светът е създаден за нас и че родителите на всеки от нас бяха най-добрите в света, ние се стараехме да не обиждаме никого и да останем вежливи даже в игрите си. Подигравките и предизвикателствата се осъждаха строго; забравяше ли се някой от нас, цялата дружина го заобикаляше, успокояваше го, заставяше го да се извини, сякаш собствената му майка го мъмреше чрез устата на Жан Малакен или Норбер Мейр. Впрочем всички тия дами се познаваха помежду си и не си прощаваха една на друга: те си съобщаваха нашите разговори, мнения и критични бележки на всеки за всички; а ние, синовете, криехме един от друг техните мнения. Майка ми се върна възмутена от едно посещение при госпожа Малакен, която без заобикалки й беше казала: „Андре смята, че Пулу се превзема.“ Това не ме засегна: така си говорят майките; не се разсърдих и на Андре и изобщо не му загатнах за тая история. С една дума, ние уважавахме целия свят, бедни и богати, войници и цивилни, млади и стари, хора и зверове; презирахме само тия, които бяха на полу или на пълен пансион при лицея: сигурно се бяха много провинили, за да се откажат от тях семействата им; може би имаха лоши родители, но това не променяше нищо — децата имат бащи, каквито заслужават. Вечер, след четири часа, когато свободните екстерни^[12] напускаха лицея, той се превръщаше в опасно място.

Предпазливостта винаги внася известна хладина в дружбата. През ваканциите се разделяхме без особено съжаление. При все това аз обичах Берко. Син на вдовица, той ми беше като брат. Берко беше красив, нежен и кротък; аз се любувах на дългите му черни коси, сресани в прическа „Жана д’Арк“. Но преди всичко ние и двамата се гордеехме, че бяхме чели всичко. Уединявайки се в някое ъгълче на училищния двор, ние беседвахме върху литературата, тоест за стотен път изброявахме с неизменно удоволствие произведенията, които бяха минали през ръцете ни. Един ден той ме погледна с очи, изпълнени с безумна страст, и ми довери, че искал да пише. По-късно отново се срещнахме в класа по риторика. Берко беше все така красив, но туберкулозен: той умря на осемнадесет години.

Всички, даже и мъдрият Берко, се възхищаваха от Бенар, зиморничаво и закръглено момче, което приличаше на пиленце. Слухът за неговите достойнства беше стигнал до ушите на майките ни, които до известна степен бяха раздразнени от това, но непрекъснато ни го сочеха за пример, без да успеят да ни отвратят от него. Съдете сами колко безпристрастни бяхме ние: той беше полупансионер, но затова го обичахме още повече — в нашите очи беше почетен приходящ ученик. Вечер, при светлината на домашната лампа, мислехме за тоя мисионер, който оставаше в джунглите, за да покръства канибалите, в пансиона, и тогава не ни беше толкова страшно. Но справедливостта изисква да се каже, че той беше уважаван и в самия пансион. Сега ми е трудно да разбера причините за това единодушие. Бенар беше кротък, приветлив, чувствителен; при това той беше пръв по всички предмети. Майка му се жертвуваше за него. Нашите майки не поддържаха познанство с тая шивачка, но за да оценим величието на майчината любов, често ни я сочеха за пример; ние мислехме само за Бенар: той беше единствената нейна утеха, единственият светъл лъч в душата на тая нещастна жена, оценявахме величието на синовната любов; с една дума, тия благородни бедняци даваха повод за всеобщо умиление. Но това още не обясняваше всичко: истината беше, че Бенар живееше само наполовина; никога не бях го виждал без големия вълнен шал; той ни се усмихваше мило, но говореше малко и си спомням, че бяха му забранили да участвува в игрите ни. Що се отнася до мен, аз благоговеех пред Бенар за това, че крехкото му здраве служеше за бариера между нас: бяха го поставили под стъклен похлупак; той ни кимаше, усмихваше се, но прозрачната преграда не ни позволяваше да се сближим: обичахме го нежно, но отдалеч, защото още приживе той притежаваше безличието на символ. На детството е присъщо да се приспособява: ние бяхме признателни на Бенар, че достигайки до съвършенство, той беше загубил напълно личността си. Когато разговаряше с нас, ние се възхищавахме на простотата, с която се изразяваше; нито веднъж не го видяхме ядосан или много весел; в клас никога не вдигаше ръка, но когато го питаха, от устата му говореше самата истина, без колебание и без особено усърдие — така както трябва да говори истината. Нашата банда вундеркинди беше поразена от учудване, че бидейки най-добър измежду нас, самият той не е вундеркинд. По това време всички ние, повече или по-малко, бяхме останали без бащи: тия господа или бяха умрели, или воюваха на фронта, а тия, които бяха останали, загубили мъжкото си превъзходство, предпочитаха да не се мяркат пред очите на синовете си; беше царството на майките; за нас Бенар беше огледало на отрицателните добродетели на този матриархат.

В края на зимата Бенар умря. Децата и войниците не мислят за мъртвите: но ние и четиридесетимата от класа ридахме над гроба му. Нашите майки бдяха: бездната беше покрита с цветя; майките получиха своето — ние повярвахме, че това изчезване беше някаква свръхнаграда за отличния успех, показан през учебната година. Освен това и Бенар имаше толкова малко живот, че дори смъртта му ни се стори неистинска — той остана между нас вездесъщ и свят. Станахме по-добри: имахме своя скъп покойник, за когото говорехме почти шепнешком, с меланхолична радост. Може би и ние като него преждевременно щяхме да напуснем тоя свят; представяхме си сълзите на нашите майки и се чувствувахме безценни. При все това кой знае дали тая смърт не ме застави да се замисля? Спомням си смътно, че ме потресе някаква чудовищна очевидност: шивачката, вдовицата бе загубила всичко. Дали наистина при тая мисъл се задъхах от ужас? Дали наистина съзрях съществуването на злото, отсъствието на бога, зле устроения свят? Мисля, че да. Иначе защо от всичко в моето детство, което отрекох, забравих и загубих, съхраних с болезнена яснота именно образа на Бенар?

Няколко седмици по-късно пети „AI“ клас стана сцена на невероятна случка: през време на урока по латински вратата на класната стая се отвори, влезе Бенар, придружен от портиера, поздрави господин Дюри, нашия учител, и седна. Ние всички познахме очилата му в железни рамки, шалчето, малко гърбавия му нос, вида му на зъзнещо пиленце — помислих, че бог ни го връща. Господин Дюри, изглежда, беше слисан не по-малко от нас: той прекъсна урока, пое си дълбоко дъх и запита: „Име, презиме, като какъв постъпихте, професия на родителите?“ Бенар отговори, че е полупансионер, че е син на инженер и че се нарича Пол-Ив Низан. Бях поразен повече от всички, през междучасието отидох при него, заговорих го, той ми отговори, сближихме се. Все пак една подробност породи у мен предчувствието, че имам работа не с Бенар, а с неговото сатанинско подобие — Низан беше кривоглед. Беше вече късно да взема предпазни мерки: аз обикнах в негово лице въплъщението на доброто; по-късно го обикнах за самия него. Попаднах в клопка: склонността ми към добродетелта беше породила у мен нежност към дявола. Да си кажа право, лъжливият Бенар не беше чак толкова лош, но той живееше, ето всичко; беше запазил всички качества на своя двойник, само че те бяха изгубили блясъка си. Сдържаността на Бенар се беше превърнала в преструвка; разкъсван от буйни, но вътрешно изживявани страсти, Низан никога не крещеше, но побледняваше и заекваше от ярост; това, което ние приемаме за кротост, беше само временна скованост; през устата му говореше не истината, а някакъв обективизъм, лек и циничен, който ни смущаваше със своята необичайност; Низан, разбира се, обожаваше родителите си, но единствен от всички говореше за тях с ирония. В клас той блестеше не по-малко от Бенар; беше чел много и искаше да пише. С една дума, беше завършена личност, а мен нищо не би могло да ме учуди повече от това да видя личност с чертите на Бенар. Тази прилика ме преследваше. Не знаейки дали да хваля Низан, че взаимствуваше външните белези на добродетелта, или да го порицавам, че всичко беше само външни белези, аз непрекъснато се колебаех между сляпото доверие и безпричинното недоверие. Ние станахме истински приятели много по-късно, след една дълга раздяла.

Тия събития и срещи прекъснаха за две години моето ровене в себе си, без да отстранят причината му. В действителност в глъбините на душата ми не се беше променило нищо: наистина вече не мислех за мандата, възложен ми от възрастните и скрепен с червен восъчен печат, но той все още беше в сила. Владееше личността ми. Деветгодишен, аз се самонаблюдавах даже в минути на крайно възбуждение. На десет години обаче се изгубих от погледа си. Тичах с Брьон, бъбрех с Берко, с Низан; през това време, предоставена сама на себе си, моята мнима мисия получи плът и кръв и накрая заживя свой собствен живот в мрака на моята душа; не я видях вече, но тя ме изграждаше, тя упражняваше привлекателната си сила върху всичко, ломейки дървета и стени, образувайки небесния свод над главата ми. По-рано се смятах за принц, сега, в безумието си, действително станах принц. „Невроза вследствие формиране на характера“ — каза един от приятелите ми, психоаналитик. Той е прав: между лятото на 1914 година и есента на 1916 моите пълномощия се превърнаха в характер; бълнуванията се отдръпнаха от главата ми и се вляха в костите ми.

Не се случи нищо ново: всичките ми измислици и пророкувания останаха абсолютно неприкосновени. С една разлика само: без да си давам сметка, тихомълком, слепешком аз осъществявах всичко. По-рано си представях своя живот в картини — смъртта извикваше появяването ми на света, появяването ми на света ме тласкаше към смъртта; щом престанах да виждам тия картини, самият аз станах двуединен, опънах се като струна между тия две крайности, раждайки се и умирайки при всеки удар на сърцето. Бъдещото безсмъртие стана мое конкретно бъдеще — то пронизваше всеки миг от лекомисленото ми съществуване, беше в центъра на най-голямо внимание, на едно още по-голямо разсейване на празното в пълното, на леката нереалност в реалността; убиваше отдалеч вкуса на карамел в устата ми, скърбите и радостите в сърцето ми; но затова пък спасяваше и всеки най-нищожен миг, тъй като, бидейки последната нишка на мигновението, ме приближаваше с още една стъпка към безсмъртието. То ми даваше търпение да живея: вече не ми се искаше да прескачам двадесет години, да прелиствам двадесет други, никога не си въобразявах далечните дни на моя триумф, само чаках. Чаках всяка следваща минута, защото тя влечеше след себе си други следващи минути. Живеех в безметежното спокойствие на целеустремността — винаги изпреварвах себе си, всичко ме поглъщаше, нищо не ме задържаше. Какво облекчение! Някога дните ми до такава степен си приличаха един на друг, че се питах дали не съм обречен да понасям безкрайното повторение на едно и също нещо. Те не се бяха променили много, запазвайки порочната си привичка, потрепвайки да се отронват един след друг; но аз, аз бях се променил в тях: не времето се трупаше сега върху неподвижното ми детство, а аз — стрела, пусната по команда — пронизвах времето и летях право към целта. В 1948 година, в Утрехт, професор Ван Ленеп ми показа прожекционни тестове. Една картина привлече вниманието ми — на нея бяха изобразени галопиращ кон, вървящ човек, орел в полет, подскачаща по водата моторна лодка; пациентът трябваше да посочи коя от рисунките предизвиква у него най-силно чувство за бързина. Аз казах: „Моторната лодка.“ После с интерес се взрях в рисунката, която предизвика да се изкажа така определено: лодката сякаш се откъсваше от повърхността на езерото, още миг и щеше да полети над разлюлялата се водна шир. Веднага разбрах защо изборът ми беше паднал върху нея: на десет години бях изпитвал чувството, че моят вълнорез, разсичайки настоящето, ме изтръгваше от него; оттогава все бягах и още бягам. Показател на скоростта в моите очи беше не толкова разстоянието, изминато за определен период от време, колкото способността да се откъснеш.

Има повече от двадесет години, откакто Джакомети^[13], пресичайки площад „Италия“, беше блъснат от някаква кола. Ранен, с навехнат крак, в проблясъка, преди да изгуби съзнание, той изпита преди всичко нещо като радост. „Най-сетне ми се случи нещо!“ Човек на крайностите, той очакваше най-лошото; животът, който обичаше до такава степен, че не желаеше друг, беше прекатурен, може би прекършен от глупавото връхлитане на една случайност: „Значи — помисли си той, — аз не съм бил създаден за скулптор, нито за живота; родил съм се напразно.“ Възторгваше го това, че световният порядък внезапно разголи пред него своята угрозяваща същност, която той, Джакомети, улови с вцепенен от бедствието поглед, устремен към светлините на града, към хората, към собственото си тяло, проснато в калта. За един скулптор царството на мъртвата природа е винаги близко. Аз се възхищавам от подобна воля, готова да посреща едновременно всичко. Ако обичаме изненадите, трябва да ги обичаме точно така, до ония редки просветления, които разкриват пред любителите, че земята не е създадена за тях.

На десет години не мечтаех само за изненади. Всяко ново звено на моя живот трябваше да възниква внезапно, да мирише на прясна боя. Предварително се съгласявах с пречки и несгоди и за да бъдем справедливи, трябва да кажа, че ги приемах с усмивка. Една вечер електричеството угасна — повреда; повикаха ме от другата стая; тръгнах към вратата с разперени ръце, но се ударих в едното й крило така силно, че си счупих зъб. Видя ми се забавно, затова въпреки болката се засмях. Както Джакомети сигурно се беше смял по-късно над крака си, но по диаметрално противоположни причини. Доколкото предварително бях решил, че моята история ще има щастлива развръзка, всичко неочаквано можеше да бъде само примамка, новостта — само измамлива външност, порядъкът на нещата беше приведен в ред от по-рано съгласно потребностите на народите, които ме бяха извикали на живот: в счупения зъб видях знамение, скрито предупреждение, което щях да разбера по-късно. Иначе казано, аз вярвах в целесъобразността при всички обстоятелства, на всякаква цена. Разглеждайки живота си през призмата на моята смърт, аз си го представях като затворена памет, от която нищо излишно не може да излезе и в която нищо нужно не може да проникне. Може ли човек да си представи своята сигурност? Случайности не съществуваха — по волята на провидението се срещах само с техните подобия. Ако се съди по вестниците, по улиците се спотайваше смъртна, неизвестно откъде изникнала заплаха за обикновения човек: аз, чиято съдба беше предопределена, нямаше от какво да се плаша. Можех да загубя ръце, крака, очи. Но всичко зависи от начина, по който приемаме нещата: за мен нещастията винаги ще бъдат само изпитание и материал за написване на книга. Аз се научих търпеливо да понасям огорчения и тревоги: в тях виждах първите признаци на моята триумфална смърт, стъпалата, които тя дълбаеше, за да ме издигне до себе си. Тая малко грубовата грижа ми харесваше, пожелах да се покажа достоен за нея. Колкото по-лошо, толкова по-добре — смятах аз; даже и от грешките ми имаше полза, което значеше, че не правя грешки. На десет години бях сигурен в себе си: скромен и непоносим, не се съмнявах, че пораженията ми са залог за посмъртната победа. Нека ослепея, нека окуцея, заблуден от грешките си, колкото повече битки загубя, толкова по-сигурно ще спечеля войната. Не правех никаква разлика между изпитанията, предназначени за избраници, и неуспехите, отговорността за които носех аз, ето защо моите престъпления ми се струваха всъщност злополучия, а в несгодите виждах собствени грешки; така че ако се разболеех от рубеола или от хрема, за това обвинявах само себе си: не съм проявил достатъчно внимание, забравил съм да си облека палтото, да си увия шалчето. Винаги предпочитах да обвинявам себе си, отколкото света; не от добродушие, а за да бъда зависим само от себе си. Надменността не изключва смирението; с готовност признавах слабостите си, защото през тях неизбежно минаваше най-краткият път към доброто. Това беше удобно — движението на живота неудържимо ме влечеше със себе си, принуждавайки ме непрекъснато да се усъвършенствувам, независимо дали искам, или не.

На всички деца е известно, че те напредват. Пък и никой не им позволява да забравят това: „Старай се да напредваш“, „Той успява“, „Редовни и сериозни успехи…“ Възрастните ни разправяха историята на Франция: след първата република, не много надеждна, дошла втората, а после и третата — тоя път добра: бог обича троицата. Таванът на буржоазния оптимизъм по онова време беше програмата на радикалите: по-голямо изобилие на блага, премахване на пауперизма по пътя на разширяването на просветата и дребната собственост. На нас, младите господа, този оптимизъм ни се поднасяше в приспособен за възрастта ни вид и ние с удоволствие откривахме, че индивидуалните ни успехи осигуряват успехите на нацията. И при все това малцина от нас искаха да надминат бащите си: за повечето всичко се свеждаше до това да достигнат зрелостта; после ще престанат да растат и да се развиват, а светът около тях ще стане сам по себе си по-добър и по-богат. Някои от нас нетърпеливо очакваха тоя момент, други — със страх, трети — с тъга. Що се отнася до мен, преди да бъда посветен, аз растях в пълно безразличие: пет пари не давах за тогата на пълнолетието. Дядо ме намираше дребничък и това го огорчаваше: „Той ще има ръста на Сартрови“ — казваше баба, за да го дразни. Дядо се преструваше, че не я чува, изправяше ме пред себе си, измерваше ме с очи и накрая, не съвсем убеден, заключаваше: „Той расте!“ Аз не споделях нито безпокойствата му, нито надеждите му: плевелите също растат — убедително доказателство, че можеш да израснеш висок, без да престанеш да си лош. За мен в такъв случаи най-главното беше да остана добър in aeternum^[14]. Но всичко се промени, когато животът ми набра скорост: вече не беше достатъчно да постъпвам добре, а с всеки изминат час да постъпвам по-добре. Признавах само един закон: да се катеря нагоре. За да подхранвам амбициите си и за да прикривам тяхната прекомерност, постъпвах като всички: в колебливите си детски успехи съзирах първите предвестници на своята съдба. Действително имах успехи, но малобройни и незначителни, те събуждаха в мен само илюзорно чувство за подем. Дете, свикнало да се явява пред публика, аз публично се придържах към мита на своята класа и своето поколение: човек извлича полза от придобитото, трупа опит, настоящето е богато с плодовете на миналото. Уединен сам със себе си, съвсем не се задоволявах с това. Не можех да се съглася, че битието се получава отвън, че се съхранява по инерция, че всеки душевен трепет е последица на минали движения. Рожба на бъдещо очакване, аз подхвръквах лъчезарен и всеки миг ме раждаше отново: виждах в поривите на сърцето си искрите на вътрешния огън. С какво тогава съм задължен на миналото? То не ме създаде, напротив, аз бях този, който, възкръсвайки от пепелта си, изтръгвах от небитието своята памет, пресъздавайки я отново и отново. Възраждах се всеки път все по-добър, пробуждах се и използувах напълно запасите на своята душа по простата причина, че смъртта, всеки път по-близка, ме озаряваше все по-силно с мрачната си светлина. Често, ми казваха: миналото ни подтиква, но аз бях убеден, че бъдещето ме притегля; щеше да ми бъде омразно да чувствувам у себе си отмерени сили, бавно съзряване на склонности. Бях натикал в душата си непрекъснатия прогрес на буржоа и го бях превърнал в двигател с вътрешно горене; подчиних миналото на настоящето, а настоящето — на бъдещето, отхвърлих безметежния еволюционизъм и избрах неравния път на революционните катаклизми. Преди няколко години някой си беше отбелязал, че героите в моите пиеси и романи вземат решенията си внезапно и стремително, че е достатъчен само един миг например, за да настъпи прелом в душата на Орест от „Мухи“. По дяволите, та нали аз ги създавам по свой образ и подобие; не такива, какъвто съм аз, разбира се, но такива, какъвто бих искал да бъда.

Станах предател и останах предател. Напразно влагам всичко от себе си във всичко, което предприемам, напразно се отдавам всецяло на работа, гняв, дружба — само след миг ще се отрека от себе си, знам го, искам го и вече изменям на себе си в самия разгар на увлечението, радостно предчувствувайки бъдещото си предателство. Общо взето, държа на думата си не по-лошо от другите; но докато съм постоянен в привързаността и в поведението си, не мога да се похваля с вярност към душевните си преживявания: беше време, когато най-прекрасен от всички паметници, картини и пейзажи ми се струваше този, които бях видял последен; дразнех приятелите си, цинично или закачливо, надсмивайки се — за да се убедя, че всичко това вече не ме трогва — над някой общ спомен, който им беше останал скъп. Не можейки да се обичам достатъчно, аз бягах напред; резултат: сега се обичам още по-малко, неумолимото напредване непрекъснато накърнява моето достойнство пред собствените ми очи — вчера постъпих лошо, защото беше вчера, а днес предчувствувам колко сурова ще бъде присъдата, която ще произнеса за себе си утре. Преди всичко никакво побратимяване: аз държа миналото си на почтително разстояние. Юношеството, зрелостта, даже годината, която току-що изтече — всичко беше много отдавна, сега настъпва ново царство, но то ще дойде, когато си видим ушите. Преди всичко зачеркнах първите години от живота си: когато се залових за тая книга, нужно ми беше много време, за да разчета задрасканото. Когато бях на тридесет години, приятелите ми се чудеха: „Човек може да си помисли, че не сте имали родители. Нито детство.“ А аз, глупакът, се чувствувах поласкан. При все това обичам, уважавам смирената, но упорита вярност, присъща на някои люде — особено на жените — към вкусове, желания, някогашни помисли, отминали радости, възхищавам се на стремежа им да останат същите въпреки всички промени, да запазят паметта си, да отнесат в гроба си първата кукла, млечния зъб, своята първа любов. Познавах мъже, които на преклонна възраст бяха спали с остарели жени само защото са ги желали на млади години; други не се отказваха от своята злопаметност даже към ония, които вече бяха мъртви, трети бяха готови по-скоро да се бият, отколкото да признаят и най-малкия грях, извършен преди двадесет години. Аз не съм злопаметен и съм готов да си признавам всичко: никога не бягам от самокритика, но при едно условие — да не ми я налагат. В 1936, а по-късно в 1945 година бяха наскърбили човека, носещ моето име: какво ме засяга това? Него оскърбиха, той преглътна: описвам го като негов пасив — глупак, даже не съумя да ги застави да го уважават.

Среща ме стар приятел, огорчен: ето вече седемнадесет години, откакто ми е обиден; при такива и такива обстоятелства съм бил невнимателен към него. Смътно си спомням, че тогава се защищавах, нападайки, че бях го упрекнал в прекалена подозрителност, в мания за преследване — с една дума, че бях дал лично тълкувание по някакъв спор: затова пък сега толкова по-усърдно приемам неговото гледище; съгласявам се изцяло с него, за всичко обвинявам само себе си: бях се държал като тщеславен егоист, като безсърдечен човек; с леко сърце режа надясно и наляво, наслаждавам се на яснотата на собствената си оценка; щом така леко признавам грешките си, значи, че няма да ги повтарям. Ще повярвате ли? Моята добросъвестност, великодушното ми разкаяние само ядосват ищеца. Той, изглежда, е схванал, че му се надсмивам. Сърди ми се — на мене, настоящия, миналия, на мене такъв, какъвто ме е познавал цял живот, винаги един и същ, а аз му оставям само безжизнени останки заради удоволствието да се почувствувам току-що родено дете. Цялата история свършва с това, че и аз започвам да се ядосвам на тоя психопат, който изравя трупове. И обратно, ако някой ми напомни случай, при който, казват, не съм се посрамил, аз с един жест прекъсвам всякакъв разговор; смятат ме за скромен — нищо подобно; убеден съм, че днес бих постъпил по-добре, а утре — още по-добре. Писателите на зряла възраст обикновено не обичат да ги хвалят твърде много за първото им произведение, но безсъмнено най-малко от всички това радва мене. Най-добрата ми книга е тая, която пиша в момента; веднага след нея идва току-що издадената, но отвращението към нея тайно вече зрее в мене и скоро ще избликне. Ако критиците я намерят лоша, възможно е днес да ме засегнат, но след шест месеца аз също няма да бъда далеч от тяхното мнение. Само че при едно условие: колкото и нищожна и плоска да намерят творбата ми, искам да я поставят над всичко, което съм издал преди нея; нещо повече, съгласен съм цялото ми творчество да бъде оплюто, стига да се спазва хронологическата йерархия — единственият залог, че утре ще създам нещо по-добро, в другиден — още по-добро и накрая ще завърша с шедьовър.

Аз, разбира се, не се мамя: отлично виждам, че ние се повтаряме. Но това схващане, добито неотдавна, макар и да подрива старите ми представи, не може напълно да ги разруши. В живота ми има няколко строги свидетели, които не ми прощават нищо, те често ме хващат, че вървя по утъпкан път. Казват ми го, аз им вярвам, но изведнъж, в последния миг, намирам, че всичко е прекрасно: до вчера бях сляп, но днес има прогрес — нали разбрах, че съм престанал да прогресирам. Понякога самият аз свидетелствувам срещу себе си. Забелязвам например, че бих могъл да използувам някаква страница, написана преди две години. Търся я, не я намирам. Толкова по-добре: поддавайки се на леността, бях готов да бутна в новото си произведение стара работа, а сега пиша много по-добре, ще я съчиня отново. Свършил работата си, случайно ми попада изгубената страница. Изненада — ако не се смятат няколко запетаи, изразил съм същата мисъл със същите думи. Колебая се, после хвърлям в кошчето тоя остарял документ, запазвам втората редакция: все пак тя е по-съвършена от старата. С една дума, нареждам се, както мога — гледам трезво, но мамя себе си, за да изпитам и сега, въпреки разрушенията на старостта, младежкото опиянение на алпиниста.

На десет години още не познавах маниите си, повторенията си, съмненията ми бяха чужди: ситнейки, бъбрейки, омагьосан от улицата, аз не преставах да сменям кожата си, чувах как старите ми кожи се смъкват една след друга. Изкачвайки се по улица Суфло, при всяка своя крачка в ослепителния блясък на оставащите зад мене витрини усещах вървежа на своя живот, неговия закон и великолепното право да бъдеш неверен на всичко. Навсякъде носех със себе си всичко свое. Ето, баба иска да попълни сервиза си за ядене; придружавам я до магазина за порцелан и стъклария; тя посочва един супник, капакът на който е украсен с червена ябълка, чинии с изрисувани цветчета. Не е точно това, което баба иска; по нейните чинии има, разбира се, цветчета, но има също и кафяви насекоми, които пълзят по стъбълцата. Собственицата на магазина се въодушевява: тя много добре разбира какво желае клиентката, имала такива, но ето вече три години, откакто не ги произвеждат; тоя модел е по-нов, по-евтин и освен това с насекоми или без насекоми, цветята винаги си остават цветя, та — да си дойдем на думата — кой ще иска буболечки. Но баба не е съгласна, тя настоява: не може ли да се провери в склада? В склада — да, разбира се, но ще загуби много време, стопанката е сама, продавачът току-що я е напуснал. Настаняват ме в един ъгъл, поръчват ми да не пипам нищо, забравят ме: аз съм подтиснат от крехката чупливост на окръжаващите ме предмети, от прашното им блещукане, от посмъртната маска на Паскал, от нощното гърне, представляващо главата на президента Фалиер. Въпреки това съм второстепенен герой само привидно. Така някои автори изтикват на преден план дребните фигури, а главните герои представят бегло, в непълна светлина. Но читателят не се мами: той е прелистил последните страници, за да види дали романът има добър край; той знае, че бледият младеж до камината има в душата си триста и петдесет страници. Триста и петдесет страници любов и приключения. Аз имах най-малко петстотин. Бях герой на дълга история с щастлив край. Бях престанал да си я разправям — защо? Чувствувах се герой на роман — това беше достатъчно. Времето, теглеше назад старите слисани дами, цветенцата по порцелана и целия магазин, черните поли избледняваха, гласовете заглъхваха, жал ми беше за баба — във втората част сигурно няма да я има. А аз бях началото, средата и краят, събрани в едно съвсем малко момче, вече старо, вече мъртво, тук, в полумрака, сред купчини чинии, по-високи от него, и там, вън, далеч-далеч, под ослепително яркото траурно слънце на славата. Аз бях частичка от началото на нейната траектория и поток вълни, отразени от преградата в края на пътя. Съсредоточен, напрегнат, докосвайки с една ръка гроба, а с другата — люлката, аз се чувствувах мигновен и великолепен, светкавица, погълната от мрака.

И все пак скуката не ме напускаше — понякога едва доловима, понякога отвратителна; нямайки повече сили да я понасям, отстъпвах пред най-съдбоносната съблазън: от нетърпение Орфей загуби Евридика, от нетърпение аз често губех себе си. Объркан от безделие, случваше ми се да се връщам към натрапничавата идея, когато всъщност би трябвало да я забравя, да я мушна под миндера, да съсредоточа вниманието си върху външния свят; в такива минути ми се искаше да осъществя себе си незабавно, да обхвана само с един поглед пълнотата на живота, от която преливах, когато не мислех за нея. Катастрофа! Прогресът, оптимизмът, веселите измени и тайната целенасоченост, всичко, което бях добавил лично аз към предсказанията на госпожа Пикар, рухваше в ада. Предсказанието оставаше, но какво можех да правя с него? Пророческо, но празно в своя стремеж да спаси всички мигове, то ги уеднаквяваше; бъдещето, лишено от жизнени сокове, беше само скелет, аз отново се натъквах на затруднението да съществувам и откривах, че то никога не ме беше напускало.

Спомен без дата — седя на една пейка в Люксембургската градина: Ан-Мари ме беше помолила да си почина до нея, защото от много тичане целият бях в пот. Такъв поне беше редът на причините и следствията. Но на мен ми е толкова скучно, че имам нахалството да го обърна наопаки: аз тичах, защото трябваше да се изпотя, за да дам възможност на майка ми да ме повика. Всичко водеше към тая пейка; всичко трябваше да стигне до нея. Каква е нейната роля? Не знам и в началото никак не ме беше грижа за това: от всички впечатления, които стигат до мен, не ще пропусна нито едно; има една цел: ще я открия, потомците ми ще я открият. Клатя късите си крачета, които не достигат земята, виждам някакъв мъж с пакет, един гърбушко — това ще ми послужи. Повтарям си прехласнат: „От извънредно голямо значение е да остана на пейката.“ Става ми още по-скучно; вече не мога да се сдържам, рискувам да надникна в себе си: не търся сензационни открития, но бих желал да отгатна смисъла на тая минута, да почувствувам нейната неотложност, поне мъничко да се насладя на оня вроден дар на проникновение, който приписвам на Мюсе или на Юго. Естествено не намирам нищо. Абстрактният постулат на моята необходимост и примитивното усещане на моето битие продължават да съществуват съвместно едно до друго, без да се сблъскат, нито да се слеят. Искам само едно: да избягам от себе си, отново да намеря оглушителната скорост, която ме отнасяше: напразно — очарованието е нарушено. По нозете ми лазят мравки, не мога да си намеря място. Тъкмо навреме небето ми възлага нова мисия — каквото и да стане, длъжен съм да тичам. Скачам от пейката, понасям се с всички сили; на края на алеята се обръщам: нищо не се е помръднало, нищо не се е променило. Крия от себе си разочарованието, скалъпвам поредната история: неоценимите последствия на този пробег ще се изяснят в 1945 година в една мобилирана стая в Орийяк. Твърдя — убеден съм в това, — че съм доволен, възхвалявам се; за да отрежа пътя за отстъпление на светия дух, аз го подвеждам с доверието си: ревностно се кълна, че ще бъда достоен за възможностите, които той ми предоставя. Всичко е повърхностно, всичко е игра на нерви, знам го. Майка ми тутакси се втурва след мен — вълнен пуловер, шалче, палто: оставям се да ме загърнат, ставам истински пакет. Предстои ми да понеса още улица Суфло, мустаците на портиера, господин Тригон, кашлянето на хидравличния асансьор. Най-сетне малкият нещастен претендент е в библиотеката, влачи се от един стол до друг, прелиства книги и ги захвърля. Приближавам се до прозореца, забелязвам една муха зад пердето, притискам я с муселиновата тъкан, насочвам срещу нея смъртоносен показалец. Тоя момент не влиза в програмата; миг извън времето, застинал в неподвижност, единствен по рода си, той не ще остави никакви следи — нито тая вечер, нито по-късно: Орийяк никога не ще узнае за тая смътна вечност. Човечеството дреме, знаменитият писател — светецът, които и мравка не би настъпил — току-що се е появил. Самотно дете, лишено в тая застинала минута от каквото и да е бъдеще, търси силни усещания в убийство; понеже не ми е дадена истинска човешка съдба, аз сам ще бъда съдба — па макар и за тази муха. Не бързам, давам й възможност да отгатне, че над нея се навежда великан: палецът се приближава все по-близо… тя се пуква, аз съм изигран! Не трябваше да я убивам, боже мой! От всички създания тя беше единствената твар, която се страхуваше от мен; сега никой не ме зачита. Насекомоубиец, аз заемам мястото на жертвата, превръщам се на свой ред в насекомо. Аз съм муха, всякога съм бил муха. Повече няма вече накъде… Остава ми да взема от масата „Приключенията на капитан Коркоран“, да се изтегна на килима, да разтворя наслука сто пъти препрочитаната книга; толкова съм уморен, толкова съм тъжен, че вече не чувствувам нищо и още на първия ред се забравям. В пустия кабинет капитан Коркоран, с карабина в ръка, следван от опитомената си тигрица, преследва диви зверове; непроходимият тропически лес бързо ги поглъща; в далечината аз съм посадил дървета, маймуните скачат от клон на клон. Изведнъж Луизон, тигрицата, почва да ръмжи, Коркоран се заковава на място: врагът е близо. Именно тоя вълнуващ момент избира моята слава, за да се върне у дома си, човечеството — да се събуди внезапно и да ме извика на помощ, светият дух — да ми пошепне тия потресаващи думи: „Ти нямаше да ме потърсиш, ако не ме беше вече намерил.“ Излишно ласкателство: кой друг ще го чуе освен безстрашния Коркоран? Но сякаш чакал само тая декларация, знаменитият писател се връща; далечен потомък скланя русокосата си глава над историята на моя живот, сълзите напират в очите му, бъдещето изгрява, безкрайна любов ме обгръща, светлини изпълват сърцето ми; не се помръдвам, не обръщам внимание на илюминациите, продължавам кротко да си чета. Най-сетне светлините угасват; вече не чувствувам нищо освен ритъм, неудържим тласък напред, раздвижвам се, отмествам се, тръгвам, моторът бучи. Усещам скоростта на душата си.

Такова е моето начало, аз бягах, външни сили определяха характера на моето бягство и ме извайваха. През остарялата концепция на културата прозираше религията, тя служеше за образец: детска играчка, нищо не може да бъде по-близко за едно детско сърце. Занимаваха ме със свещената история, с евангелието, с катехизиса, без да ми дадат възможност да вярвам: това доведе до безредието, станало мой личен ред. Имаше огъвания, чувствителни размествания на пластовете: идеята за свещеното, заимствувана от католицизма, беше вложена в художествената литература, аз не успях да стана вярващ — ето защо в човека на перото виждах ерзац християнин: дело на неговия живот беше изкуплението, пребиваването му тук на земята имаше една-единствена цел — чрез достойно понесени изпитания да заслужи посмъртно блаженство. Смъртта се превърна в обред на прехода, а земното безсмъртие се предложи за заместник на вечния живот. За да си осигуря безсмъртие в съзнанието на човечеството, аз дойдох до заключение, че и самото то ще пребъде навеки. Да угасна в неговото лоно, значеше да се родя и да намеря безкрая, но ако пред мен биха изказали хипотезата, че планетата ще бъде хвърлена в гибел в резултат на някой катаклизъм, дори и след петдесет хиляди години, аз бих изпаднал в ужас; и днес още, загубил всички илюзии, не мога да мисля без страх за изстиването на слънцето: никак не ме е грижа, че людете може да ме забравят още на другия ден след погребението ми; докато те живеят, аз ще бъда между тях — неуловим, безименен, съществуващ във всекиго от тях, както в самия мен съществуват милиарди покойници, които не познавам, но които пазя от унищожение; но ако човечеството изчезне, то наистина ще убие своите мъртъвци.

Митът беше твърде прост и аз го възприемах лесно. Син на две църкви — протестантската и католическата, — не можех да вярвам в светии, в Дева Мария и даже в бога, докато ги наричаха с тия имена. Бях пронизан от огромната сила на колективното въздействие — това беше вярата на другите, загнездила се в моето сърце, тя дебнеше момента — ако се случеше да преименуват предмета на нейното поклонение и леко да се измени обликът му, още в същия миг го разпознаваше под маската, която ме заблуждаваше, и се хвърляше върху него, сграбчвайки го в ноктите си. Мислех, че се отдавам на литература, а всъщност ставах свещенослужител. Убеждението на най-смирения вярващ у мен се превръщаше в надменна увереност в предопределението. Предопределен? Защо пък не? Нима всеки християнин не е божи избраник? Аз растях като бурен в наторената почва на католицизма, корените ми смучеха животворните й сокове. Оттам дойде и тая сляпа прозорливост, от която страдах цели тридесет години. Една сутрин през 1917 година в Ла Рошел чаках другари, заедно с които трябваше да отида в лицея; те закъсняха и чудейки се как да се развличам, реших да мисля за всемогъщия. В същия миг той стремглаво се спусна по небесната синевина и изчезна без всякакво обяснение. Той не съществува, казах си аз с почтително учудване и сметнах въпроса за приключен. До известна степен той действително беше приключен, защото оттогава насам никога не съм изпитал и най-малкото желание да го възкреся. Но оставаше другият, незримият, светият дух — тоя, които гарантираше дадените ми пълномощия и направляваше живота ми с помощта на безименни, велики свещени сили. От него беше по-трудно да се избавя, защото се беше настанил в задната част на главата ми, в тези скришом придобити понятия, които използувах, за да разбера, оценя и оправдая съществуването си. Още дълго писах само затова, за да моля смъртта — предрешената религия — да изтръгне живота ми от ноктите на случайността. Предадох се на църквата. Войнствуващ неин привърженик, аз търсех спасение в творчеството; мистик, опитах се да разбуля мълчанието на битието чрез досаден шум на думи и, главно, като на мястото на предметите поставях имена: това значи да вярваш. Не виждах ясно. Докато траеше помрачението, смятах, че съм се измъкнал от тая каша. На тридесет години успях да извърша сръчен фокус: да опиша в „Гадене“^[15] — и вярвайте ми, съвсем искрено — жалкото, безцелно и неоправдано съществуване на себеподобните си, но да премълча своето. Естествено, аз бях Рокантен^[16], без всякакво снизхождение показвах чрез него същността на живота си, но в същото време бях аз, избраникът, летописецът на ада, фотомикроскоп от стъкло и стомана, насочен към собствената ми протоплазма. По-късно весело обясних, че на човек е невъзможно да живее сам със себе си; аз също нямах тая възможност, но се отличавах от другите с пълномощията си, които ми даваха право да изявявам тая невъзможност, преобразявайки я тутакси в най-интимна своя възможност, обект на мислите ми, трамплин на славата ми. Бях пленник на тия очевидни истини, но не ги забелязвах — виждах света през тях. Фалшив до мозъка на костите си, плод на мистификация, аз радостно пишех за това колко тежки са условията на човешкото съществуване. Догматик, съмнявах се във всичко, освен в това, че съмнението е знак за моето избраничество; с едната си ръка възстановявах това, което рушах с другата, считах колебанията си залог за своята устойчивост. Бях щастлив.

Оттогава се промених. По-късно ще разкажа какви киселини разядоха прозрачната ризница, която ме деформираше, кога и как се запознах с насилието, кога установих своята уродливост — която дълго време беше моя негативна опора, негасената вар, в която се разтвори детето чудо, — какви причини ме заставиха да мисля системно напук на себе си, до такава степен напук, че колкото повече ми досаждаше собственото ми съждение, толкова по-очевидна ми ставаше неговата истинност. Илюзията на предопределения се превърна на прах; мъките, изкуплението, безсмъртието — всичко рухна, цялата постройка се превърна в руини, залових светия дух в мазето и го изгоних; атеизмът е трудно нещо и изисква издръжливост: мисля, че съм го довел докрай. На всичко гледам ясно, трезво, зная задачите си и сигурно заслужавам награда за доблестно изпълнен граждански дълг; ето вече десет години, откакто съм човек, който се събужда излекуван от продължително мъчително и сладостно безумие, който още не може да се окопити, не може без смях да си спомни някогашните си заблуждения и вече не знае какво да прави с живота си. Отново, както когато бях на седем години, станах пътник без билет: кондукторът е влязъл в моето купе, но сега не ме гледа така строго, както някога: всъщност той е готов да си отиде, оставяйки ме спокойно да завърша пътуването си; само трябва да му посоча някоя, каква да е, извинителна причина и той ще се задоволи с нея. За съжаление не мога да измисля нищо, пък и нямам никакво желание за това: така ние ще си останем заедно, притеснявайки се един от друг, до Дижон, където, сигурен съм, никой не ме очаква.

Загубих вяра, но не се отрекох: продължавам да пиша. Каква друго да правя?

Nulla dies sine linea.^[17]

Това е навик, пък и нали ми е професия. Дълго смятах перото си за шпага: сега се убедих в безсилието му. Но както и да е: аз пиша и ще пиша книги; те са нужни и все пак са полезни. Културата никого и нищо не спасява, нито оправдава. Но тя е рожба на човека: той се отразява в нея, разпознава се в нея; само в това критично огледало може да види своя образ. Впрочем тая овехтяла, грохнала постройка — самоизмамата — е моят характер: от невроза можеш да се излекуваш, но от себе си — не. На петдесет години още съм запазил детските си черти, макар и износени, изтрити, потъпкани, напъхани някъде дълбоко, премълчавани. Обикновено те се спотайват в сянка, дебнат: и при най-малко невнимание надигат глава и предрешени, излизат на бял свят. Искрено се стремя да пиша само за съвременници, но се дразня от сегашната си известност — това не е истинска слава, защото съм още жив, и все пак е достатъчна, за да се окажат несъстоятелни старите ми мечти: значи ли, че още ги храня тайно? И да, и не. Очевидно аз съм ги приспособил: като не можах да умра неизвестен, понякога се залъгвам, че приживе ме отричат. Гризелда не е умряла. Пардаян е още в мене. И Строгов. Аз принадлежа само на тях, те принадлежат на бога, а аз не вярвам в бога. Иди, че разбери. Що се отнася до мене, аз се чудя и понякога се питам дали не се преструвам, че губя, за да спечеля по-сигурно, и не тъпча ли някогашните си надежди, за да ми бъде стократно върнато всичко. В такъв случай ще бъда Филоктет: величествен и зловонен, тоя сакат човек безусловно пожертвувал всичко, дори и лъка си, но можем да бъдем сигурни, че тайно очаква наградата си.

Но да оставим това. Мами би казала: „Да не се впускаме в излишни подробности!“

В безумието си обичам най-много това, че още от първия ден то ме предпазваше от изкушенията на „елита“: никога не съм се смятал за щастлив притежател на някакъв „талант“. Единствената ми цел беше да се спася — с празни ръце и джобове — само чрез труд и вяра. Моят с нищо неподкрепен избор не ме издигаше над никого: без снаряжение, без оръжие, аз цял се отдадох на творчество, за да се спася цял. Но ако оставя неосъществимото вечно блаженство в склада на реквизитите, какво остава тогава? Остава един цял човек, сбор от всички човеци, равен на всички и всеки равен нему.

Бележки

[1] Момиченце, около което френският буржоазен печат вдигна в 1955 г. сензационен шум, обявявайки го за гениална поетеса. — Б.пр. ↑

[2] Бог творец според философията на Платон. — Б.пр. ↑

[3] Суан — герой от романа на Марсел Пруст „По следите на загубеното време“. — Б.пр. ↑

[4] Ако сте снизходителни към себе си, снизходителните люде ще ви обичат; ако тормозите съседа си, другите съседи ще се смеят. Но ако бичувате душата си — всички души ще възроптаят. — Б.а. ↑

[5] Обръч за игра, при която един играч хвърля обръча, а друг го улавя с пръчка. — Б.пр. ↑

[6] фр. Guernesey — Бел.кор.ел.изд. ↑

[7] Префект на полицията от 1893 до 1912 г. — Б.пр. ↑

[8] Еретическа секта от Средновековието. — Б.пр. ↑

[9] Герой от пиеса на Е. Ростан — Б.пр. (Друго общоприето произношение: Шантеклер — Б.кор.) ↑

[10] Снимка, направена с дагеротип — първия фотоапарат, създаден от Дагер. — Б.пр. ↑

[11] Подходящ човек на подходящо място (англ.). — Б.пр. ↑

[12] Ученици в лицей, които в свободното от занятия време се връщат по домовете си, в противовес на онези, които остават в интерната (общежитието) на учебното заведение. — Б.кор. ↑

[13] Известен скулптор. — Б.пр. ↑

[14] Завинаги (лат.). Б.пр. ↑

[15] Първият роман на Сартр. — Б.пр. ↑

[16] Герой от романа „Гадене“. — Б.пр. ↑

[17] Нито ден без ред (лат.) — Б.пр. ↑

Край

Жан-Пол Сартр Думите (2)

Метаданни

Данни

Думите

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пиша

Жан-Пол Сартр
Думите (2)