Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (52)

Петдесет и едно

— Всичко, което правехме заедно досега, беше насочено към изграждането на вашите актьорски умения. Вече е време да пренесете овладените от вас техники в пиесата.

Клер, която стоеше зад групата, затвори очи да се концентрира върху това, което говореше Пол.

— И така, какво е пиесата? Една история. Но какъв вид история? Нашите импровизации са преди всичко истории. Разликата е в това, че при импровизацията ние приемаме всичко, каквото и да ни предлагат. В пиесата единият персонаж не е задължително да приема това, което иска другия, и в резултат се стига до конфликт.

Клер отвори очи. Пол я гледаше. После погледът му се плъзна встрани и обиколи групата. За миг тя улови блясъка на студенина и злоба, изпратени към нея. Но това беше толкова кратък миг, че тя не можеше да бъде сигурна в това.

— Станиславски характеризира същността на пиесата, целта на главните й характери, като нейното „върховно осезание“. Често то остава като прикритие от публиката до падането на завесата. Но вие винаги трябва да го помните. Само тогава можете да определите как индивидуалната сцена, или както я нарича Станиславски „свободната игра“, се намесва в темата.

— А писателят? — попита някой. — Нима думите не определят пиесата?

— Забрави за писателя — някои се засмяха, но той продължи сериозно. — За да имат значение думите трябва да съдържат истина. Вашата истина.

Други въпроси нямаше.

— Добре. Пиесата, която ще поставяме, е „Хамлет“. Крис, ти ще си принцът. Кейф — краля. Елен — Гертруда. Клер, ти ще си Офелия.

И отново студен поглед. И защо Офелия? Ако беше се ръководела от изискванията на Пол за въплъщаване на личните преживявания чрез „емоционалната памет“, то трудно щеше да избере ролята на неуравновесена душевноболна жена. Леон — студентът, който тръгна, излезе прав: тук имаше прекалено много игри на въображението. Тя даже се чудеше, дали изборът на Пол не е някаква форма на наказание, и ако е така, то за какво изобщо я наказват.

 

Над дузина души бяха доведени от предварителния арест в най-голямата от седемте стаи на съда в Ню Джърси. Мястото, където те бяха настанени, бе обградено със стъклена стена, която го отделяше от останалата част на стаята, и в горната част на която имаше прозорче, през което обвиняемите можеха да говорят с адвокатите си.

Адвокатът стана от масата на защитата и наближи стъклената кабина.

— Мистър Филстъд? — попита той, като се вглеждаше с очакване в лицата на обвиняемите.

Единият от тях доближи мястото за разговори.

— Вие ли сте Брук?

Адвокатът протегна ръка през прозорчето.

— Точно така, Майкъл Брук. Как сте?

— Не успях да се наспя. В килиите е много шумно.

— Разбира се — каза Брук. — Слушайте, ще ви измъкнем за нула време оттук. Въпросът е дали днес ще направите официалното си заявление или по-късно? За вас това е без значение, но може да повлияе на размера на гаранцията.

— По какъв начин?

— Ето как, аз говорих с прокурора. Съпругата ви определено ще настоява за доста голяма сума, но дотолкова, доколкото да ви накара да се държите далеч от нея. Това може да стане, ако пледирате за невиновност. Тогава съдията може да намали сумата, базирайки се на презумпцията за невиновност. Но аз не бих разчитал на това.

— Окей. Невинен. Само да ме измъкнеш от тук.

 

 

Общинският съдия на Ню Джърси Харвей Чу се движеше по дългия списък на предявените обвинения. Той още веднъж погледна в листа пред себе си. — Питър Фелстъд.

Адвокатът Брук се приближи до бюрото на съдията, както го правеше и прокурорът. Заради мърморенето и шепота нищо не се чуваше от остъклената част на залата. Накрая съдията погледна нагоре и каза с уморен глас: „Десет хиляди долара“.

Брук се обърна към обвиняемия.

— Окей, мистър Фелстъд. Ние ще ви пуснем оттук до половин час. После ще отидем до моя офис, за да се разберем по въпроса за гаранцията.

— Благодаря, мой човек. Тъкмо сега ще отскоча до офиса си, за да знаят, че всичко е наред.

 

 

Те прекъснаха за обяд и се върнаха пак преди съдията Чу да стигне до края на списъка с обвиненията.

— Фърниш — извика той уморено и вдигна поглед. Мъжът в бялото спортно сако беше единственият, който бе останал в оградената част.

Позитано, който седеше на масата на защитата, прошепна на прокурора:

— Къде е Фърниш?

Тя погледна към стъклената преграда.

— Там.

Детективът почувства, че нещо стяга гърдите му.

— Това не е Фърниш.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Една минута, ваша чест — обърна се прокурорът към съдията. Тя пак отиде до ограденото място.

— Кой сте вие? — попита тя единствения останал обвиняем.

— Фелстъд. Питър Фелстъд.

Мъжът предизвикателно се опули в тях.

— Нещо не е наред ли?

 

 

Елен Саундърс и новият й приятел Джейк Финчер прекараха наистина забележителен обяд. Наложи се да чакат за масата във „Флинт“, но те бяха доволни, че въобще намериха място. С масите бе трудно, както винаги в делничните дни, и може би защото бяха прекалено залисани в разговора, те не забелязаха хаотичното обслужване и дългите чакания между блюдата.

Накрая Елен погледна часовника си и каза:

— О, Боже мой, Джак. Не мога да повярвам, че е толкова късно. Трябва да поискам сметката.

— Прекрасно. Но сега е мой ред.

— Тогава нека да платим поотделно. Настоявам. — Но когато донесоха сметката, Джейк прекъсна пазарлъците, като извади кредитната си карта и й върна нейната. Той сложи на чинийката картата си и сметката в очакване на сервитьорката.

— Надявам се, че обядът ви хареса, сър? — до него се появи сервитьор, но той не беше същият, който бе донесе менюто, но Джейк бързаше.

— Беше много хубав — увери той сервитьора.

— Сигурно няма да се откажете от едно кафе?

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме.

Сервитьорът кимна и взе чинийката с картата на нея.

След пет минути нервираният Джейк повика минаващата сервитьорка.

— Готови ли сте да платите?

— Какво искате да кажете с това „готови“? Вече пет минути чакам да проверите картата ми. Когато сервитьорката отиде да изясни въпроса, той промърмори на Елен:

— Тази трябва да забрави за бакшиша.

След малко сервитьорката се върна.

— На коя сервитьорка дадохте картата си?

— Не беше сервитьорка. Беше мъж. — Джейк обиколи с поглед масите, но никъде не видя сервитьора, който му бе взел картата.

 

 

— Замина ли? — Франк втрещено гледаше другия детектив. — В какъв смисъл „замина“?

— Сменил се е с друг затворник. Един задник, който от миналата нощ е изтрезнял само наполовина. Фърниш изглежда го е убедил, че това ще бъде хубава шега за неговата бивша жена.

— А адвокатите? Те е трябвало да знаят.

— Адвокатът на пияницата никога преди не се е срещал с него; онзи е имал правна осигуровка и е взел „телефона за помощ“ направо от охраната. Обаче Труман изглежда веднага разбрал, че клиентът му не е между обвиняемите. Той трябва да е доволен, че се е освободил от Фърниш. Много е доволен, ако питаш мен.

— Замириса му на гадно, а?

Позитано презрително се изсмя.

— Особено щом махна адвоката от случая? Обикновено, колкото по-голяма е бъркотията, толкова повече те я искат. Не, ако питаш мен, Фърниш означава нещо за Труман.

— Отбележи го някъде. Нещо друго?

— Помолихме да бъдат разпечатани всичките полицейски обаждания от сградата на съда в радиус от десет мили. Преди около двадесет минути някой се обадил с откраднатата кредитна карта. Уийкс е сега там долу. Съвсем сигурно е, че това е гласът на Фърниш. Ако той въобще се казва така. Няма никаква следа от това име по местата, където той твърди, че е работил. Направени са обаждания до всичките училища за погребални агенти, за да изясним кой е той в действителност.

 

 

Уийкс беше повикан от ресторанта.

— Да, това е бил той. Хладнокръвен колкото ви харесва. Жертвата даже не можа да си спомни номера на картата си; помни само, че била „Амекс“.

Франк изохка.

— Не ми казвай. „Златна“ ли е?

— А-ха. Той мисли, че кредитът му, извинявам се, сумата, която той посочи на „Амекс“, че може да разполага — е около петдесет хиляди.

— Супер. Окей, елате пак тук. Ще наредя на Роб да се обади незабавно в „Америкън Експрес“.

 

 

Двадесет минути по-късно крадената карта беше засечена в едно киберкафе на Второ Авеню. От патрулната кола, обикаляща в района с включена сирена, съобщиха, че въпросният човек, ползвал компютъра, бе заразил системата с вирус, щом приключил със своята сделка по мрежата. В момента, когато полицаите стигнаха до компютъра, „бръмбарът“ беше изял и последния байт информация от харддиска.

От човека, ползвал компютъра, нямаше и следа.