Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (31)

Тридесет

Тя пристигна в кафето петнадесет минути по-рано и се настани на един компютър в ъгъла.

Две японки до нея бяха потънали в най-увлекателния кибер-чат. Една бизнес дама енергично пишеше доклад, удряйки по клавишите с два пръста. Тийнейджър играеше на компютърна игра.

Няколко туристи си бъбреха; едно възрастно момче с коса на конска опашка изглеждаше сякаш пише с шифър; една жена в кожено яке с камара книги до нея; няколко студенти, които работеха и едно момче с вид на измамник с дълъг шлифер, въртящо в ръцете си празна чашка за кафе.

Тя влезе в чата и попита:

\>\> Виктор, тук ли си?

\>\> Тук съм, Клер.

\>\> Тук в уебсайта или тук в кафето?

\>\> И в двете. Кажи ми как изглеждаш.

\>\> Аз съм на двадесет и пет. С къса руса коса. Нося черно горнище на „Геп“ и „Левис“. В ъгъла съм.

\>\> Не ми каза, че си била хубава.

Тя вдигна погледа си. Бизнесдамата печално се усмихваше.

* * *

— Ти някога наранявала ли си някого?

Виктор, чието истинско име беше Патриция, отвърна:

— Във фантазиите си мечтая за сексуално доминиране. Но също и за мирен свят, където да живея с Кейт Мос и да стана професионална китаристка. Аз съм благодарна за ангажиментите си към обществото, Клер. Искам да живея между хората, а това значи, че като всеки друг, трябва да регулирам своите потребности. — Тя сви рамене. — Вярно е, че добри и покорни „роби“ е трудно да се намерят, особено ако си дебела стара лесбийка. Но и моите „нормални“ приятели изглежда също не ги намират лесно.

Клер кимна с глава.

— Кажи ми, за какво става дума? — попита Патриция.

Клер скри някои подробности, но дори и без тях историята беше твърде странна.

— Какво смяташ да правиш? — пак попита Патриция, когато тя свърши.

Клер въздъхна.

— Не знам. Просто искам да бъда сигурна по един или друг начин.

— Тогава защо не се движиш по плана? Работи с полицията, докато те арестуват или елиминират Кристиан?

— Когато започнах това — каза Клер, — то ми изглеждаше… налудничаво, но възможно. Сега не съм толкова сигурна. — Тя помисли за момент. — Знаеш ли, преди да се занимавам с тези глупости за Хенри, аз никога не съм разбирала колко силен контрол оказват жените върху мъжете, колко е лесно да се включиш в техните фантазии. Убедена съм: Кристиан се преструваше, че е участвал във всички тези чудновати неща, само за да запази връзката ни.

— Питай някого, като мен, който е вътре в тези чудновати неща, за да ти каже, че той е твърде щастливо момче.

— Съжалявам. Не го направих…

Тя не обърна внимание на извинението на Клер.

— Не се безпокой, аз знам какво имаш предвид. Как мога все пак да ти помогна?

— Според полицията, Кристиан е посещавал Некрополис. Чудя се има ли някакъв начин да се провери това?

— Малко е вероятно той да използва своето истинско име. Дори и да попадна на него, как мога да разбера, че е той?

— Е, добре — вие и двамата се интересувате от Бодлер, ако това може да помогне.

— Хм — помисли Патриция. — Имаше някой. Неотдавна. Миналата есен? Казваше се Бланш.

— Тя ли?

— Да. Което, естествено, не означава, че беше жена. Различията между половете не са много устойчиви в Некрополис, когато се събират в него. Мъжете стават жени, жените се преструват на мъже. После това престава да има значение. Започваш да възприемаш хората само в техните лични отношения.

— Значи наистина не можа да разбереш дали Бланш беше мъж или жена?

— Не, разбрах само това, че определено беше заинтересована в своята пасивна и покорна роля. Спомена нещо за съпруг, но това явно беше само димна завеса.

— Не — каза бавно Клер, — не вярвам да е така. Ти не говориш за Кристиан, нали? За какъвто и да се представя той, аз не вярвам някога да е претендирал за пасивната роля. Това е била Стела, използваща компютъра на Кристиан. Издава я името: Бланш. Биографите на Бодлер са нарекли една от жените, в които той е бил влюбен и която е обожавал — неговата Venus Blanche. Аз смятам, че Стела е жадувала да бъде обожавана. Некрополис й е предлагал това, дори ако е било само фантазия.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — каза Патриция. — Когато попаднеш в Некрополис, ти вероятно няма да разбереш, че това, което виждаш не е всичко. Има една част от Некрополис, която дори членовете не могат да намерят, независимо, че знаят за нея. Нещо като вътрешна скиния.

— Ти какво мислиш?

— На една от страниците в чата има място, на което няма нито текст, нито картина. Но ако знаеш къде да поставиш мишката и да щракнеш, то ще те отведе до „музата“^[1].

Клер се намръщи.

— Музата ли? Какво значи това?

— „Многопотребителска виртуална среда“. Съкращение за измислена дума, от онези, които съществуват само в мрежата. Например, ако ти подадеш команда да влезеш в стаята, компютърът ще ти каже как изглежда стаята, какви предмети има в нея и кой е там. Така че освен да разговаряш с хората, ти можеш също така да се въртиш наоколо и дори да си създаваш свои стаи и предмети. „Музата“ в Некрополис се нарича „Тартар“.

— Мога ли да знам какво значи това?

— В класическата митология Тартарът е бил царството на мъртвите.

— Разбрах — каза Клер, — подземният свят. Нивото под нас.

— Позна. Както и да е, причината за дългото обяснение е, че Тартарът е мястото, където се случват сериозните неща.

Клер изгледа Патриция.

— Какво имаш предвид под „сериозни неща“?

— Търговия.

— С какво?

— Главно с фотографии.

— Ти говориш за незаконни снимки, така ли?

— Опитай се да не ни съдиш строго, Клер. За някои от нас Некрополис е всичко, което имаме.

Тя докосна ръката на Патриция.

— Извини ме. Продължавай.

— В Тартара всеки има кодово име, различно дори от псевдонимите, които се ползват в главната територия на Некрополис. Това е нещо като специална защита. Както и да е, тук има един особняк, който винаги има някакви странни снимки за продан. Аз не съм от тази група, повярвай ми. Но има хора, които са.

— Как се казва този човек?

— Той се нарича Харон. Мисля, че това също е от гръцката митология. Харон е бил лодкарят, който прекарвал мъртвите през реката, която ги отделяла от подземното царство. Ти трябва да му платиш; затова някога са слагали монети върху очите на мъртъвците.

— И ти наистина ли не знаеш кой е той?

Патриция поклати глава.

— Но докато аз си чатех с Бланш, Харон също е бил тук.

— Той може да се е сближил по-късно със Стела.

— Възможно е.

— И ако те са сключили договор — при положение, че този Харон е убиецът, — това вероятно е бил начина, по който той я е набелязал за следващата си жертва.

— Добре, това е възможно, нали? Очевидно е, че ти, естествено, не си оставила името и адреса си в мрежата. Но също е изненадващо лесно да се открият тези детайли. Съществуват сайтове с публичните регистри за гласуване. Освен това може да се намери някъде и сайт с фотографията ти. Това се случва. Аз намерих онзи ден един мой стар университетски годишник в мрежата.

Клер кимна замислено.

— Ще кажеш ли на полицията?

— Да, естествено. Но не смятам, че това ще промени нещо. Няма доказателство, нали така? — тя въздъхна. — Това не е, защото съм неблагодарна, Патриция, но се нуждая от нещо повече, от нещо много повече. Искам да ги накарам да стоят далече от Кристиан.

 

 

По-късно, когато излизаше от клуба, тя леко докосна опърпания човек с дъждобрана, покрай когото минаваше, и му прошепна:

— Ще бъде по-убедително, ако си включиш компютъра, детективе.

 

 

В контраст с лъскавия, ярък функционализъм на киберкафето, тя се срещна с Хенри в един бар в Апър Ийст Сайд, свърталище на сериозни пиячи, където барманът оставя пяната на бирата Гинес да спадне достатъчно дълго време, както и трябва да бъде, преди да напълни чашата догоре и да изрисува с последните няколко капки детелина^[2] върху пяната.

Хенри обаче пиеше сода с лимон.

— На дъното на всичко това е, че тази жена — каза й той — името й е Джейн Бърнс — е искала да се омъжи за Кристиан доста нахално. Според мен нейният биологичен часовник е звъннал и той изглежда е бил добър вариант за баща на децата й. Тогава, месец преди сватбата, Кристиан решава, че този брак няма да го бъде. Затова не е чудно, че тя е откачила. Аз разговарях с портиера в блока, където той е живял преди. Наложило се е да я задържат, за да не се върти около фоайето, оскърбявайки го и клеветейки го пред съседите му. Ако ме питаш, тя ще дочака шанса си, когато и да е било.

— Дали полицията знае това?

— Да, аз съм твърд привърженик на нюйоркския прекрасен, но ограничаващ ред. Те трябва да го знаят. — Той я изгледа проницателно. — Освен ако не искат да го знаят.

Тя седна, потънала в мисли, а питието й остана недокоснато.