Лилиан Хелман
Пентименто (8) (Книга с портрети)

Пентименто

През 1961, няколко седмици след смъртта на Хамът, се преместих в Кеймбридж, за да преподавам в един литературен семинар в Харвардския университет. Преди това, понеже правех сметка и Хамът да дойде с мен, бях запазила с помощта на Хари и Елена Левин стая в една частна клиника, приятна, просторна сграда от деветнайсети век, само на няколко преки от университета. Сега живеех с Хелън на най-горния етаж на Левърит Тауърс, нова студентска сграда, откъдето клиниката се виждаше. Една вечер дълго не ме хвана сън, та излязох да се разходя и постоях пред нея. Това се превърна в навик и два-три пъти седмично аз отивах до сградата, която Хамът тъй и не видя, стоях там, докато ми станеше нетърпимо студено, и после се връщах в леглото си.

При петата или шестата разходка по късна доба — Хелън спеше тежко и аз и не помислях, че може да я събудя, докато се обличах тихо в съседната стая — пътят от няколко преки се оказа труден и хлъзгав, защото през деня бе вилняла снежна буря. Нея вечер не стигнах до клиниката, а свърнах обратно — и досега не мога да си обясня защо — по улица „Атина“. Дълго преди да се добера до нашия ъгъл, забелязах Хелън, която изглеждаше още по-черна в своя неуместен за това време бял летен шлифер. Тя стоеше на улицата с някакво високо момче, което държеше мотоциклет. Изпитах онази смесица от благодарност и негодувание, които толкова често ме бяха обземали в дългогодишните ми отношения с нея, но този път не понечих да си губя времето с анализирането на тези чувства.

— Ама че нощ — подхвърлих аз, когато минах покрай тях.

Наближавайки двора на сградата, чух стъпките им след себе си, а после — звук от подхлъзване. Когато се обърнах, видях, че момчето я бе прихванало, както бе политнала — тя беше много тежка, — и я чакаше да се изправи. Знаех, че Хелън не би искала да видя тази картина, затова влязох в сградата, взех асансьора, изчаках, докато те взеха другия, чух момчето да й казва нещо пред нашата врата и после се затворих в стаята си, за да избягна каквито и да било обяснения от нейна страна.

След няколко дни я видях как прекоси двора, следвана от високото момче, което носеше две големи торби с продукти. Тя отвори нашата врата, пое торбите от него и му каза:

— Благодаря ти, сине. Заповядай, когато ти се прияде нещо хубаво.

Същата вечер й подметнах:

— Хубаво гадже си си намерила.

Тя почти нямаше чувство за хумор, но обичаше да й се говори така, направо. Обаче не каза нищо и аз едва сега съзнах, че през последните няколко дни тя едва ли бе разменила и дума с мен. Поднесе ми мълчаливо вечерята. След вечерята почетох малко, но се чувствах неспокойна и станах да си взема палтото. Хелън излезе от стаята си.

— За смъртта ли мислите или що? — рече тя.

— И аз не зная, ти как смяташ?

— Покой. Можем ли да ги разберем ние тия неща?

Бях свикнала с такива бръщолевеници, но тази вечер нямах настроение и направих нетърпелив жест.

— Не искам да говоря за смъртта.

Докато чаках асансьора, тя ме наблюдаваше от прага.

— Вие ходите да стоите пред оная сграда, защото мислите, че можете да го върнете. Но може би той не иска да се върне, а може би вие не… — Тя сви рамене, което винаги означаваше, че е опряла до нещо, което смята за неразумно или излишно да каже.

Едва след време разбрах какво е искала да каже и най-малко една година по-късно, след като се бях прибрала в Ню Йорк, узнах, че е обсъждала с високото момче моето състояние. Реших, че това е било непочтено към мен, и месеци наред се колебаех дали да й го кажа, но после си дадох сметка, че не е било непочтено, и този въпрос престана да ме занимава, защото междувременно момчето бе започнало да ми харесва и съзнах, че тя просто е имала нужда от него в ония самотни мигове от живота си, когато живееше в чужд град, при това с жена, която вършеше странни неща нощем.

Наскоро след онази нощ, в която говорихме за смъртта, една вечер се прибрах в апартамента, за да се преоблека за вечеря с едни приятели. Момчето седеше на масата, а срещу него — Хелън. При влизането ми то стана. След като се ръкувах с него, Хелън му каза:

— Седни и си изяж суфлето, докато не е изстинало.

Когато влязох в стаята си, чух го да споделя с нея:

— За първи път в живота си ям суфле. Чудесно е.

— Можеш да ядеш всяка вечер — отговори тя. — И всеки път различно.

На излизане от банята зърнах от коридора как момчето миеше пода в кухнята. После Хелън влезе в стаята ми.

— Здравата си хапва. Два големи резена месо.

— Цели два? — засмях се аз.

— Пита ме как ще погледнете на това. Рекох му, че вие сте малко особена и ставате все по-особена, но на такива неща не обръщате внимание.

— Благодаря ти.

— В четвъртък ще ме изведе на разходка.

— С мотоциклета ли?

— Той живее с едно богатско момче, което има кола. Казва, че съквартиранта му си подръпвал.

Не се изненадах, че Хелън употреби този нов за онова време жаргонен израз — единствения съвременен в речника й, — който означаваше да вземаш наркотици. Бях я чула да го употребява преди няколко години, когато ми каза, че синът й си подръпвал, та искала да го върне във фермата, която родата й в Южна Каролина все още притежавала.

Този четвъртък — това беше свободният й ден тя се натъкми рано-рано сутринта и изглеждаше много хубава и важна с костюма и дългото палто.

— Толкова рано? — подметнах аз. — Той не ходи ли на лекции?

— Джимси е много, ама много способен.

— Как му е фамилното име?

— Не знам — отговори тя. — Той е бедно момче, не е от известна фамилия.

Джимси беше по-голям от състудентите си. Когато се запознахме, беше двайсетгодишен, втора година студент. Обясни ми, че трябвало да изчака, докато спести малко пари и се яви на конкурс за стипендия. Когато го попитах с какво се занимава баща му, той се засмя и отвърна, че от три поколения никой в тяхното семейство не е печелил. Беше от Орегон и една вечер разказва весели истории за баща си и майка си и петте си сестри и братя.

— Ти ги обичаш — казах аз. — Това е необичайно.

— И аз не знам дали ги обичам.

— Как така не знаеш?

— Не знам какво се разбира под това. Обичам да има хора около мен, обичам мотоциклета си, химията. Едни неща ми допадат повече, други — по-малко. И толкоз. Лошо ли е това?

Отговорих, че не зная, че тези въпроси не са моя специалност. Тогава той пак заговори за семейството си и ми прочете едно писмо от баща си. Бащата пишеше как някакъв доктор в Портланд му казал, че има рак в стомаха и той сам се излекувал с отвара от бира, карамфил и лук.

През първата ми година в Харвард Джимси се отбиваше поне три-четири пъти седмично да види Хелън, мъкнеше пакетите й от пазара, вземаше колата на съквартиранта си, за да я извежда на разходки. Често оставаше да вечеря с нея, а понякога и с мен.

Това беше началният период на протестното студентско движение и по едно време той изчезна в Мисисипи и се върна натъртен около бъбреците — полицията обичаше да бие на това място, защото там не оставаха следи. Хелън го прибра при нас за една седмица с обяснението, че съквартирант, който подръпва, не става за болногледач. Тя толкова се суетеше около него, че това го учудваше и го караше да се чувства неудобно. А безучастието й към положението на негрите в Юга го вбесяваше. И му бяха нужни години, за да разбере, че то бе резултат от възрастта и времето: нейният гняв бе толкова силен и тя толкова дълго бе го таила, че той я плашеше и тя не смееше да му даде воля. Всъщност Джимси изобщо не можеше да вникне в начина й на мислене; една вечер щях да падна от смях, когато той се опитваше да й обясни какво безумие е била американската авантюра в залива Кочинос. Тя не обичаше такива разговори. Най-много обичаше да й свири на хармоника; веднъж ми каза с гордост, че не била виждала книжката му, но едно друго момче й казало, че Джимси не само свири на хармоника, а бил и най-способният в курса.

Една сутрин през май същата година, около седмица, преди да напуснем Кеймбридж, се събудих, съборих някакъв пепелник и останах да лежа плувнала в пот от кошмара, който бях сънувала. След малко станах, облякох си палтото и тръгнах към клиниката с мисълта, че никога вече няма да я видя. Стоях дълго пред нея и когато си тръгнах, забелязах, че Джимси ме следва отблизо. Сетих се, разбира се, че Хелън му е телефонирала, но сега — той вече се беше изравнил с мен — никак не ми беше до тях двамата. Вървяхме с него мълчаливо, докато за собствено учудване аз произнесох:

— Пентименто.

— Какво е това? — попита той.

— Друг път недей да вървиш по петите ми, Джимси, не обичам това — казах аз.

Но не искам да пиша за Джимси; това не е най-същественото, пък и самият той би възроптал. Всички останали, за които стана дума в тази книга, са мъртви. Ние с Джимси станахме добри приятели, въпреки че сега, дванайсет години след като се запознах с него, аз все още не го разбирам или по-точно не мога да разбера защо той предпочете живот, толкова различен от живота, който първоначално бе си избрал. Когато се запознахме, беше студент по химия и след дипломирането остана на работа при Робърт Удуърд, носителя на Нобелова награда, и когато говореше за чудесата и загадките на химията, се вживяваше така, както в нищо друго. После изведнъж се отплесна към астрофизиката и вечерта, когато се мъчеше да обясни на Хелън какво означава тази дума, тя каза, че ще има да я боли глава цяла седмица, а понеже след главобола я хвана лоша настинка и месец по-късно почина от пневмония аз винаги съм свързвала астрофизиката с нейната смърт.

Джимси беше дошъл на погребалната церемония в грозния харлемски дом за покойници и аз го забелязах да стои най-отзад и да разговаря със сина на Хелън. Но докато да стигна до него през навалицата от роднини нехранимайковци, които тя години наред бе поддържала, той бе изчезнал; и едва миналата година разбрах, че именно Джимси, а не синът й е натоварил ковчега на влака до Камдън, в Южна Каролина, и е чакал край него на перона на гарата цяла нощ и цял ден, докато сестра й и братята й дойдат чак отнякъде си, за да го приберат.

Преди смъртта ли на Хелън, след това ли, не помня вече, Джимси издържа успешно конкурсен изпит за стипендия „Маршъл“, която се получава по-трудно от стипендиите „Роудс“ и „Фулбрайт“, и замина да учи в Англия, в тамошния Кеймбридж. Тогава един мой приятел, възпитаник на Кеймбридж, ми писа: „Той просто ги зашемети. Аз го поканих да излезем да пийнем нещо не защото ти ми го беше препоръчала, а защото ми се стори крайно интересен. Но нещо се е случило с него: мисля, че астрофизиката вече не го влече, сега загадка за него е светът“.

Това сигурно беше вярно, защото Джимси се върна в Харвард, при все че не си спомням точно кога и защо. Във всеки случай го сварих там, когато се върнах да преподавам през 1968, годината на студентските бунтове. Доколкото си спомням, един ден, когато протестните демонстрации бяха в разгара си, влязохме заедно в двора на университета. Джордж Уолд, който вече беше станал герой и пак можеше да стане, държеше този ден примиренческа реч, прекалено убеден, че допада на слушателите си и че те го подкрепят. Но се разнесоха гневни дюдюкания и едно момче, което стоеше пред нас, измъкна от джоба си ябълка и понечи да замери Уолд. Джимси улови ръката му и каза:

— Остави това, малкия, така ли се спори с възрастен човек?

Момчето се задърпа разгневено, но като се обърна, позна Джимси и каза:

— О, ти ли си. — И го поглади по рамото.

Ако се не лъжа, Джимси отиде втори път в Англия, защото някъде през 1979 получих кратко писмо от него: „Смятате ли, че мога да пиша? Не, разбира се. Но аз скъсах с астрофизиката. Нямам намерение да работя за тия мръсници, а другаде няма приложение за нея“. Отговорих му, че според мен не бива да се залавя с писане, и дълго нямах вест от него, докато един ден се получи картичка с албанска пощенска марка и следния текст: „Тези типове ми харесват. Готови са да се дерат с всеки и си имат обяснение за това. До скоро виждане“.

Но не се видяхме скоро. Едва миналата година, през лятото, получих писмо от Орегон, в което ми съобщаваше, че се е върнал, че баща му му дал четиридесет акра съсипана земя — каквото попаднело в ръцете на семейството му, се съсипвало, — че бил горе-долу добре, но не му се живеело като в комуна, само Кари била чистичка и работлива. Няколко дни преди Коледа той ми се обади по телефона, каза, че е в Ню Йорк и ме покани на вечеря.

Приятно ми беше да го видя отново. Прекалено кокалестото лице и тяло сега се бяха налели и той бе добил хубав мъжествен вид. Отидохме в едно модно заведение в Гренич Вилидж, което някакъв приятел му беше препоръчал, но Джимси подсвирна като видя цените в листа.

— Не мога да ви поръчам вечеря — каза той. — Мислех, че ще мога, но при тези цени…

— Нищо, тогава аз ще те черпя.

— Не е нищо, но както и да е. Виждате ми се уморена. Да не ви се е случила някаква неприятност?

— Не, просто съм уморена.

— Заповядайте в Орегон. Там ще ви осигуря спокойствие. Кари се научи да готви и е голяма чистница. Аз не мога да понасям мръсотия. Майка ми е такава повлекана. Много мила и добра жена, но повлекана.

— Кари харесва ли ти?

— Тя е свястно момиче.

— Само това ли?

— Нима то не е достатъчно?

— Според мен не е — отвърнах аз.

— Според вас, а според мен е достатъчно — каза той.

— Обработваш ли земята?

Той се засмя.

— Имам хубава зеленчукова градина, имах и стотина пилета, но баща ми ги изкла за някакво махленско празненство. Печеля си прехраната с дърводелство и сега, точно сега започвам да забогатявам. Някаква идиотка от Портланд се занимава с продажба на розетки, а аз ги произвеждам, резбовам розетки за нея. Знаете ли какво е това?

— Звучи ми познато — отвърнах аз, — но не мога да си спомня точно…

— Едни такива дървени украшения, които се лепят на креватни табли и скринове — нови боклуци, които искаш да изглеждат старинни. В началото ми плащаше по пет долара на парче, а сега ми дава по двайсет и пет. Мога да смъкна и повече, стига да намеря сгоден случай да увелича цената. Добре е, нали?

Като не получи отговор, той остави вилицата си и пак попита:

— Добре е, нали?

— Стига! — казах аз. — Отлично знаеш какво мисля по този въпрос. Ще изядеш ли още една пържола?

— Да — засмя се той, — ако имате пари да я платите. Хелън сигурно ви е казвала, че обикновено ми приготвяше по две пържоли.

— Да.

— Велика жена беше тя, все гледаше да прави добрини. Знаете ли, че тя ми подари това палто? — посочи той към скъпия, но овехтял вече овчи кожух, метнат на стола до него. — И знаете ли какво направи, когато понечих да й го върна и й казах, че е много скъпо и не мога да приема такъв подарък от една трудова жена? Удари ми шамар.

— Веднъж ти ми беше казал, че не знаеш какво е да обичаш и да не обичаш.

— Аз обичах Хелън.

— Жалко, че не си й го казал. Сега вече с твърде късно.

— Казах й го — възрази той — вечерта, когато намерих в речника оная дума „пентименто“.