Петър Колев
Грънчарското колело на майстора

Колелото се върти, нито бавно, нито бързо, и наоколо пръскат искрици битие. Невидими пръсти докосват поставения на него материал и с точни движения отнемат ненужното. Под топлия дъх на творящото въображение ефирната материя придобива телесност. Читателю, в тази работилница, поделена между мрака и светлината, ти си свидетел и съучастник в едно тайнство — раждането на светове, изтъкани от… сънища и думи. Познаваш добре почерка на майстора, но той пак те изненадва. Защото иначе нямаше да се казва Урсула Ле Гуин.

На пръв поглед романът „Грънчарското колело на рая“ (1971 г.) стои някак самотен сред двата големи цикъла във фантастичното творчество на американската писателка: галактическия хейнски епос и фентъзи-тетралогията за Землемория. В него не попадате на други светове, към които пътуват пратениците на планетата Хейн, за да възстановят изгубеното единство на разпръсналото се из Вселената човечество, нито пък се връщате към изворите на извънисторическото време, в което магията, а не природните закони, управлява света.

Близкото бъдеще (или може би вече настояще?) тук, на Земята, е с все същите, но изострени проблеми — замърсяване, пренаселеност, войни. Един човек, болен от тази действителност, търси спасение в съня, но сънищата му започват да променят реалния свят. Един психиатър, изтъкан от добри намерения, но жаден за власт, който използва тази фантастична дарба, за да овеществи собствената си представа за световна подредба. И една жена — силна, войнствена, абсолютното олицетворение на феминизма — необходимата трета страна в този (не го бъркайте с любовен триъгълник) микромодел на обществото. Камерна драма, проектирана на фона на една непрекъснато променяща се действителност, в която самите фундаменти на битието биват пренареждани като лего-комплект от спящото съзнание на Боби Ор, в която геополитическите построения рухват с лекотата на къща, издигната от колода карти (впрочем на политическите прозрения на Ле Гуин могат да завидят и най-изтъкнатите съвременни политолози!), а неизбежната поява на извънземните е иронично намигване към несъвършенството на човешката природа. И още един главен герой има в тази книга — сънят, не само като физиологичен атрибут (макар че Ле Гуин борави свободно и вещо с необходимата научна терминология), но и като убежище за страдащото съзнание, като изход и съприкосновение с една друга; незрима действителност. Сънят като сиамски близнак на творящата фантазия (тук цитирането на Фройд е неизбежно: „… езикът с несравнимата си мъдрост отдавна е решил въпроса за основния характер на съновиденията, като е нарекъл въздушните творения на фантазията с термина «дневни сънища»“).

Сънят е една от постоянните метафори в творчеството на Урсула Ле Гуин, но докато в „Светът се нарича дъбрава“ е алтернатива на грозната действителност, тук той е пряк извор на реалности, глината, която божествената дарба на спящия Ор трябва да превърне в прекрасни изваяния. Иронията е, че това става под диригентската палка на един несъвършен човек, изживяващ се като демиург — психиатъра д-р Хейбър, затова и резултатите биха били просто гротескни, ако не заплашваха самото съществуване на света.

Писателката нямаше да е тя самата, ако и в това си произведение не беше направила реверанс към утопията и към нейния първомайстор във фантастиката — Хърбърт Уелс. Но тук това е по-скоро с известна нотка на сарказъм. Урсула Ле Гуин никога не е крила амбицията си да реабилитира утопията в съвременната проза, но тя често предупреждава за нейната противоречива същност, затова, че и най-добрите стремления се съпътстват от отрицателни странични ефекти. „За един по-добър свят“ — вдига тост д-р Хейбър, изправен пред собственото си творение, и внушава на Ор какво точно да сънува, но „когато спящият се събуди“ (спомнете си едноименното произведение на Хърбърт Уелс), нещата са се променили по някакъв своеволен, неуправляем начин и вместо „прекрасния нов свят“ отвън се зъби все същата несъвършена действителност.

Когато казвам, че романът, който ви предстои да разгърнете, само външно се различава от останалите произведения на писателката и е недостатъчен повод за есе на тема „Непознатата Урсула Ле Гуин“, имам предвид най-вече това, че и в него тя продължава да отстоява в художествени образи и с ярка метафоричност своята етична теория за развитието и самоусъвършенстването на човека, оптимистичната си концепция за човешката история — минала и бъдеща, която, макар и да е изпълнена с поредица от кризи и сблъсъци, черпи от тях поводи за колективно помъдряване, увеличава познанията на обществото и го води към нови етични открития.

„Грънчарското колело на рая“ е майсторски издялан къс със запазената марка на „творческата работилница Ле Гуин“ и поредна възможност за издателство „Аргус“ за… повече от един поглед към добрата фантастика.