Джефри Арчър
Каин и Авел (1)

1.

18 април 1906 година

Слоним, Полша

Жената спря да вие едва след като издъхна. Чак тогава детето нададе плач.

Момчето, тръгнало на лов за зайци в гората, така и не разбра кое го е стреснало, дали предсмъртният стон на жената или първият вик на новороденото. Доловило опасността, то рязко се обърна и затърси с поглед изпадналото в беда животно. Никога досега не беше чувало звяр да вие така. Тръгна предпазливо към мястото, откъдето идваше плачът, който малко по малко се превърна във вой, но и така не се сещаше кой ли звяр може да вие така. Надяваше се да е малък, та да го убие и поне днес да не вечерят отново заешко.

Момчето се отправи крадешком към реката, откъдето се разнасяха странните звуци. Притичваше от дърво на дърво, така поне усещаше с гърба си кората на дънерите, нещо, което да докосва. Баща му го беше учил никога да не стои на открито. Накрая излезе от гората и видя ясно пред себе си долината и реката, въпреки това трябваше да мине известно време, докато осъзнае, че странното скимтене не идва от какво да е животно. Продължи нататък по посока на воя, макар да беше сам-само и вече да бе излязло на открито. Сетне най-неочаквано съгледа жената с поли, запретнати чак до кръста, и широко разкрачени голи крака. Никога дотогава не бе виждало жена в такъв вид. Втурна се към нея и се вторачи в корема й. Бе толкова уплашено, че не смееше да я докосне. Между краката се розовееше телцето на нещо влажно, прилично на животинче, привързано към жената като че ли с връв. Невръстният ловец запокити зайците, които току-що беше одрал, и се свлече на колене до малкото същество.

Гледа го дълго, сетне извърна уплашени очи към жената. Веднага съжали, че е дошъл тук. Тя бе посиняла от студ и макар и двайсет и три годишна, приличаше на старица. Не се налагаше да обясняват на малчугана, че е мъртва. Той вдигна хлъзгавото телце — ако някой го беше попитал защо, макар че нямаше кой да го стори, хлапакът щеше да отговори, че се е притеснил заради мъничките нокти, впити в сбръчканото личице — ала видя, че майка и дете са свързани със слузестата връв.

Преди няколко дни беше наблюдавал как се ражда едно агънце и сега се опита да си спомни. Точно така, овчарят беше направил това и това, но дали и той щеше да се престраши да го повтори с дете? Новороденото вече не плачеше и малкият ловец усети, че час по-скоро трябва да вземе решение. Извади от калъфа ножа, с който преди малко беше одрал зайците, избърса го о ръкава си, подвоуми се само за миг и сряза току до тялото на детето пъпната връв. От двата края рукна кръв. Как беше постъпил овчарят след раждането на агнето? За да спре кръвта, бе завързал възел. Точно така! Момчето отскубна малко трева и припряно пристегна с нея пъпната връв. Сетне гушна детето. Изправи се бавно, зарязвайки трите мъртви заека и мъртвата жена, родила детето. Преди да обърне гръб на майката, събра краката й и придърпа надолу полата, та да поприкрие коленете й. Стори му се, че е длъжен да го направи.

— Божичко! — възкликна на глас — казваше това всеки път, когато бе направил нещо много добро или много лошо.

Още не знаеше какво е сторил в този случай.

Хукна към къщата, където майка му щеше да приготви вечерята и само чакаше той да донесе зайците. Тя сигурно се питаше колко ли е уловил днес: имаше да храни осем гърла и й трябваха най-малко три заека. Случваше се момчето да хване някоя патица, гъска и дори фазан, избягал от имението на барона, където работеше баща му. Тази вечер обаче младият ловджия се прибираше с по-различен звяр и когато стигна къщата, не се осмели да го пусне дори с едната ръка, затова се опита да отвори вратата с босо краче, добре че майка му дойде да му помогне. Тя дори не посегна да вземе създанието и долепила длан до гърдата си, загледа смаяна грозното личице.

— Мили Боже! — възкликна накрая и се прекръсти.

Момчето се взря в майка си да види дали одобрява, или му е ядосана. В очите й се четеше нежност, каквато малчуганът не бе виждал в тях никога дотогава. Значи беше постъпил добре.

— Това бебе ли е, мамо?

— Малко момченце — кимна тъжно жената. — Къде го намери?

— Долу при реката — отвърна момчето.

— Ами майката?

— Мъртва е.

Жената се прекръсти още веднъж.

— Тичай бързо да кажеш на баща си. Нека да намери в имението Урсула Вожняк и да я доведе.

Невръстният ловец подаде момченцето на майка си, доволен, че все пак не е изтървал хлъзгавото създанийце. Обърса длани о крачолите на панталоните си и хукна да търси баща си.

Майката затвори с рамо вратата и повика най-голямата си дъщеря да стопли вода. Седна на дървения стол, разкопча блузата си и побутна повехнала гърда към сбръчканите устица. Тази вечер по-малката й дъщеря Зофя — едва на шест месеца, щеше да си легне гладна. Всъщност това важеше за цялото семейство.

— И за кой дявол? — завайка се на глас жената, сетне загърна и себе си, и новороденото с шала. — Клетото, надали ще доживее до сутринта!

Но късно същата вечер не повтори тези думи пред старата акушерка Урсула Вожняк, докато тя къпеше мъничкото телце и завързваше наново пъпчето. Мъжът й стоеше мълком отстрани и само наблюдаваше.

— Дойде ли ти гостенин в къщата, с него идва и Бог — каза старицата полската поговорка.

Мъжът й се изплю.

— Да го вземат мътните дано! И нашите дечурлига ни стигат.

Жената се престори, че не го е чула, и загали новороденото по главицата с тъмна рядка коса.

— Как ще го кръстим? — попита тя и вдигна очи към мъжа си.

Той само сви рамене.

— За какво да го кръщаваме. Нека си умре некръстен.