Робърт Шекли
Десетата жертва (1)

Глава първа

За всеки мъж тя трябваше да е самата съдба. Карълайн Мередит — тъй крехка и тъй пъргава млада красавица, приседнала замислена зад високия махагонов бар, сплела стройните си дъги крака, с овално изваяно лице (подобно на античен нефрит, обагрен в най-бледия нюанс на слонова кост), взряна в незнайните дълбини на мартинито пред себе си. Застинала като статуя и все пак смущаващо жива, облечена във възхитително жокейско поло, с небрежно преметнато на великолепните плещи палто от черен лъскав самур, тя би трябвало да символизира, че всичко си е прекрасно, мило и хубаво в тоя несравним с нищо прекрасен Ню Йорк.

Или поне така трябва да си е помислил туристът. Той застина омагьосан на десетина крачки от плътното стъкло на бара, където прекрасната Карълайн седеше, забола поглед в дълбините на коктейла си. Беше китаец — продавач на птичи гнезда от Куейпин, съдейки по белия лъскав синтетичен костюм, вратовръзка от шантунг^[1] и плетени обуща. Около врата му висеше масивен фотоапарат — „Броник“ за всички, освен за посветените.

С подчертано нехайство лукавият азиатец вдигна камерата и щракна снимка с канала отляво и с разкопките вдясно. После фокусира Карълайн.

След като побърника механизма на фотоапарата, чарковете забръмчаха и запиукаха, докато странично не щракна отворена едната стеничка.

В отвора с бързината на фокусник загадъчният жител на Поднебесната сръчно плъзна пет куршума с кух връх и го затвори. Технически фотоапаратът му вече не беше просто фотоапарат и не беше просто пистолет. Сега беше пистолет-фотоапарат или фотоапарат-пистолет, а ако използваме съвсем точния (макар и наскоро създаден) сленгов израз, беше конвертируем; това ще рече, че принадлежеше към класа предмети, предназначени да изпълняват две независими една от друга функции.

В пълно бойно снаряжение Жълтата Смърт се запъти към мишената си с леки бързи стъпки. Само слабото астматично задъхване би издало за случайния наблюдател целта му.

Прелестната Карълайн все още запазваше позата и на стойката, и на спокойствието си. Вдигна коктейла; оказа се, че вътре нямаше никаква сибила, а нещо страшно удобно — мъничко огледалце. В него тя следеше с жив интерес действията на Убиеца от Куан-тун.

Развръзката бе близо. Китаецът се прицели. Карълайн, демонстрирайки възхитителни рефлекси, запокити питието към прозореца само миг преди Синът на Небесата да изпрати изстрела си.

— А! Жива останала! Виж ти! — възкликна китаецът (макар роден на левия бряг на река Хуншуи, беше учил в Хародс).

Карълайн не отвърна нищо. Трийсетина сантиметра над главата й в плътното стъкло зееше назъбена дупчица. От другата страна на стъклото стоеше един объркан китаец. Карълайн бе стъпила на пода, преди юначагата да успее да стреля пак, и сега офейка навътре, колкото й крака държаха.

Барманът, който не откъсваше очи от екшъна, възхитен й кимна. Той си беше запалянко по футбола, ама харесваше и добрия Лов.

— Едно за теб, чедо! — долетя гласът му след префучаващата Карълайн.

Тогава продавачът на птичи гнезда нахълта в бара и се втурна навътре по петите на бягащата красавица.

— Добре дошли в Америка! — подвикна барманът след него. — И приятно Ловуване.

— Благодаля, длаго ми е — отвърна учтиво Жълтия Дявол, докато се носеше в спринт.

— Страшна работа са тия жълтите — отбеляза барманът пред кибика в другия край на бара. — Много са възпитани.

— Двойно Мартини — отзова се мъжът. — Тоя път тури лимоновата кора отвън! Да ти кажа, на човек не му е много приятно в питието му да плува огромно гадно резенче лимон, сякаш пие „Плантърс Пънч“ или някаква такава изгъзица.

— Да, сър, много се извинявам — рече барманът с подчертана добронамереност. Забърка старателно коктейла, но от ума му не излизаше оня азиатец Ловец и американката Жертва. Кой ще си го получи? И кой ще устиска?

Оня на бара сякаш му четеше мислите.

— Три към едно — обяви той.

— За кого?

— За пиленцето срещу жълтуркото.

Барманът се двоумеше, после се захили, тръсна глава и поднесе питието.

— Да са пет към едно — наддаде той. — Май девойчето знае това-онова.

— Бива — кимна мъжът, който също беше наясно с това-онова. И изцеди капчица връз прозрачната повърхност на коктейла си.

 

 

Стиснала самуреното палто под мишница, с бялващи се дълги крака Карълайн претича покрай кичозното изобилие по Лексингтън Авеню и си проби път сред тълпата, насъбрана да зяпа публичното набиване на кол на екозамърсителя върху големия гранитен стълб при 69-та и парка. Никой не забеляза промъкването на Карълайн; всички очи бяха приковани към жалкия престъпник, някакъв дръвник от Хобокън с издайническото станиолче, смачкано до нозете му, и с ръце, мизерно омазани с марципан. С каменни лица хората изслушаха благовидните му извинения, после патетичните му молби; видяха как лицето му посивя, щом двамата граждански палачи го вдигнаха за ръцете и краката високо нагоре над Стълба на Злодеянието в позиция за финално пробождане. По това време имаше силен интерес към наскоро установената практика на публични екзекуции („От какво трябва да се срамуваме?“), докато към предсказуемата смъртоносна антика с Ловджиите и Жертвите беше отслабнал.

Карълайн тичаше с развяна руса коса като лъскаво, незнайно чие знаме. На по-малко от сто и петдесет метра зад нея, леко запъхтян, с избила пот, се промъкваше оня Жълт езичник, стиснал здраво в гладките си неокосмени ръце фотоапарата-пистолет. Не беше от особено бързите; и все пак стъпка по стъпка, с вековното търпение на Децата на Хан^[2], той догонваше прелестната хубавица.

Боеше се още да стреля; не се гледаше одобрително на стрелбата напосоки, а да убиеш или нараниш свидетел, без значение колко случайно е станало, беше срамно, и би довело до непоправима загуба на престиж, както и до солидна глоба.

Затова стискаше оръжието, прилепено към гърдите — оръжие, което беше в състояние, благодарение на перверзната човешка изобретателност, едновременно да заснеме копие и да унищожи оригинала. Наблюдателят отблизо би отбелязал както предупредителния тремор на пръстите, така и лекото неестествено изпъване на вратните му мускули. Така и трябваше да е, понеже Жълтия имаше само два Лова, поради което бе с ранг на начинаещ в най-значимото социално явление на века.

Карълайн стигна до Медисън Авеню и 69-та улица, хвърли бърз поглед наоколо и продължи към сградата след гастронома „Постно пиле“ (обслужване на повече от петдесет човека; цени — народни) и внезапно спря, прелестна и останала без дъх. До „Постно пиле“ зърна открехната врата. Тутакси се вмъкна и се втурна по стръмните стълби към втория етаж, където се озова сред претъпкано с народ пространство.

В дъното мерна надпис Gallerie Amel: Objets de pop-op revisitès^[3]. И веднага разбра, че е попаднала в галерия за изкуство — място, което все планираше да посети, само че при по-подходящи обстоятелства…

И Все пак човек убива, където може и умира, където трябва, както казва пословицата. Затова, без да хвърля повече поглед назад, Карълайн си проправи път към главния вход, подмина недоволното мърморене на несведущата публика, чакаща на опашка да влезе, и показа картата си на униформения служител, който контролираше и обуздаваше човешкия поток.

Служителят погледна картата, с каквато е снабдена всяка Жертва (пък и всеки Ловец), даваща им Чрезвичайни Права, право на Вход или на Изход, когато непосредствено и законосъобразно воюват за спасяване собствения си или за унищожаване на чуждия живот. Кимна й. Карълайн си прибра картата и нахълта в галерията.

Тя се застави да намали ход, да вземе каталог и да направи опит да овладее дишането си. Сложи си очила, придърпа по-здраво палтото около заоблените си рамене и тръгна бавно из широките зали на галерията.

Леко матираните й очила бяха наскоро усъвършенстван модел „Наоколо виж“, които дават близо 360 градуса зрително поле със ситни, но досадно заслепяващи точки за означение на 42-и и 83-и градус и зона на изкривяване между 350-ти и 10-и градус.

Обаче колкото и досадни да бяха очилата и да можеха да докарат силно главоболие, полезността им беше безспорна. Защото с тях Карълайн мерна Ловеца на десетина метра отзад.

Да, беше той, нейната Азиатска Чума, с бял костюм, просмукан от пот, и леко изкривена шантунгова вратовръзка. Смъртоносният апарат стоеше притиснат плътно към гърдите му и той, с очи по-тесни от цепнатини, сбърчил съсредоточено гладкото си високо чело, приближаваше с неумолимата стъпка на див звяр.

С привидно нехайна припряност Карълайн тръгна напред, избутвайки тълпа от любители на изкуството между себе си и Северо-Куантунската Немезида.

Само че Жълтия я беше видял и тръгна право към тълпата, зад която Карълайн бе потърсила убежище. Устните му бяха здраво стиснати, очите му — още по-стеснени, толкова, че почти не виждаше нищо.

Можеше обаче да види, че Жертвата му не беше в тълпата. Беше се изплъзнала, беше офейкала… А, така значи! Устните му се разтеглиха в усмивка. Оттатък тълпата се забелязваше една-единствена врата. Щом я съзря, умът му стигна до решение на проблема с внезапен сатори-проблясък на интуицията, без да се нуждае от уморителната посредственост на логиката в западняшки стил. Беше влязла вътре! И така, безпощаден, макар и предусещайки слабо предстоящото страдание на Жертвата, той също влезе вътре.

Озова се пред експозиция с восъчни манекени — от истински восък, какъвто е бил използван във Времето на древните. Вгледа се в манекените, отпускайки околоочните мускули, за да осигури по-добро виждане. Всички фигури бяха на жени — твърде привлекателни (според западняшките стандарти) и оскъдно облечени (по каквито и да е стандарти). Изглежда изобразяваха различни пози от някакъв вид танц. „Strip-tease“, както гласеше плакатът, „Фалшивата Метаморфоза. 1945: Векът на невинността; 1965: Ръжда и Молец; 1970: Ренесанс на хрущяла; 1980: Неформално предизвикателство към формализма“…

Зазяпа се към сцената, ала тя се оказа почти неразбираема за окото, приучено да съзира красота в лакираните гори, миниатюрните натюрмортни рекички, стилизираните мътещи жерави… Имаше все пак нещо, което разпозна.

Един от моделите, третият отляво, имаше дълъг рус перчем, който полузакриваше лицето; а в краката му лежеше оня издайнически черен самур.

Без да се колебае, Поднебесният жител вдигна фотоапарата-пистолет и се прицели. Натисна спусъка и изстреля три куршума, чиито поражения се събраха в кръг с диаметър пет сантиметра около диафрагмата; чудесна работа, по каквито щете стандарти.

Тъй, свърши, беше успял, беше утрепал…

Един от восъчните манекени в далечния край на редицата внезапно и за най-голямо учудване оживя. Куклата се завъртя; беше полуоблечената Карълайн. Горната част на сладкото й тяло беше прикрита с чудновато оформен метализиран сутиен, също като оня, дето го е носила Уилма, легендарната съпруга на Бък Роджърс^[4].

Тоя на Карълайн беше по-практична одежда от отколешния архетипен сутиен; защото щом застана лице в лице със сащисания ловец, всяка от чашките пусна по един изстрел. А Ловецът едва имаше време да рече: „Тъй значи, на човек му става ясно“, преди да се прекатури и да пукне като онзиденшна скумрия в днешен рибарски магазин.

Разбира се, неколцина сеирджии гледаха. Един подхвърли на друг:

— Струва ми се просташко убийство.

— Ни най-малко — отвърна оня, на когото говореха. — Беше двубой, ако ми позволите архаизма.

— Класически изчистен и безвкусен — отзова се първият. — Предполагам, човек може да го нарече убийство fin de siecle. А?

— Определено — рече вторият кибик, — ако има вкус към аналогии от времето на потурите.

Сразен, първият сеирджия се извърна високомерно и се захвана да изучава ретроспективната експозиция с продукти на НАСА.

Карълайн се върна при черния самур (разпознат от няколко жени от публиката като одран мускусен плъх), духна дима от двойката дълбоки цеви на чашките-оръжия, оправи си дрехите, вдигна палтото и слезе от подиума на манекените.

По-голямата част от тълпата не обърна внимание на станалото; бяха си истински почитатели на изкуството, които не биха допуснали естетическото им съзерцание да бъде смутено от дребнави външни събития.

С добре премерена скорост пристигна един полицай, приближи Карълайн и запита:

— Ловец или Жертва?

— Жертва — рече Карълайн и му подаде картата си.

Полицаят кимна, наведе се над тялото на китаеца и извади портфейла му. Вътре намери подобна карта. Зачерта я с едро X. Върху картата на Карълайн перфорира звездообразна дупка под редицата от подобни дупки и й я подаде обратно.

— Девет пречукани Ловци, а, госпожице? — простодушно попита той.

— Точно тъй, офицер — скромно отвърна Карълайн.

— Е, добре се справяш, направи харно убийство — продължи полицаят. — Не като касапщините, дето ги вършат някои. Лично аз обичам да гледам добре изпипана работа, била тя убийство или готвене, поправяне на кундури и въобще каквото и да е. А за паричната премия, къде искаш да я преведем?

— Просто накарай министерството да я пише на сметката ми — отвърна Карълайн.

— Ще уведомя, когото трябва — рече полицаят. — Девет убийства! Още едно докато успееш, а?

Карълайн кимна. Около нея вече се беше образувала малка тълпа, избутвайки полицая. Всички бяха жени; не че жената Ловец беше нещо непознато, ала все още бе рядкост, та предизвикваше интерес.

Всички смотолевиха възхищението си, което известно време Карълайн приемаше снизходително. После усети силна умора — никой нормален човек не е напълно имунизиран срещу емоционалното изцеждане от участието в убийството.

— Благодаря много — проговори тя, — наистина трябва да се прибирам и да почивам. Господин полицай, ще ми изпратите ли вратовръзката на Ловеца? За сувенир.

— Думата ви е закон за мен — тозчас се отзова полицаят и разчисти път сред подивялата тълпа, която я последва до най-близкото такси.

 

 

Пет минути по-късно дребен брадат мъж, облечен в рипсен костюм и с френски лачени обуща, влезе в залата. Огледа поучуден празната галерия; нали казаха, че билетите за събитието ще са разпродадени. Както и да е. Зае се да разгледа експонатите.

Кимаше с разбиране, докато минаваше покрай най-разнообразни рисунки, статуи и одеяния. Спря, щом стигна до трупа на китаеца, проснат насред пода, който все още кървеше леко. Взря се в него дълго и замислено, потърси, без да го намери в каталога си, и реши, че сигурно е бил донесен твърде късно, за да го включат в списъка. Погледна го по-отблизо, замисли се дълбоко и разбра.

— Като изваяно — авторитетно оцени той. — Може да е ефектно, обаче не надхвърля сълзливата сантименталност.

И продължи към следващата зала.