Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (2)

Втора глава

Родителите бяха сериозно препятствие във Войната на розите. Те непрекъснато се месеха в хода на бойните действия. Понякога търговецът на хранителни стоки Бломквист решаваше внезапно, че неговият син трябва да помага в магазина, защото там има много работа. А директорът на пощата току се сещаше, че Сикстен трябва да изравнява алеите в градината и да коси тревата. Сикстен напразно се опитваше да обясни на баща си, че обраслата в треволяци градина е много по-хубава. Директорът на пощата обаче само клатеше глава без никакво разбиране и мълчаливо сочеше косачката.

Още по-упорит и взискателен беше обущарят Бенгтсон. Той трябвало сам да се грижи за себе си от тринайсетата си година и настояваше синът му да мине по същия път. Затова през лятната ваканция той най-безжалостно се опитваше да прикове Андерс към обущарската табуретка. С течение на времето обаче Андерс беше развил особена техника да се спасява от всички атентати срещу златното му свободно време.

Затова когато обущарят идваше в работилницата, за да посвети най-големия си син в тайните на своята професия, табуретката, на която трябваше да седи Андерс, обикновено беше празна.

Единствено бащата на Ева-Лота разсъждаваше човешки.

— Щом наистина си щастлива и не правиш твърде много пакости, не ме е грижа какви ги вършиш — казваше пекарят и полагаше нежно бащината си ръка върху русата глава на Ева-Лота.

— Ей такъв баща да си имаш — казваше Сикстен с горчивина и на висок глас, за да заглуши пърпоренето на косачката.

За втори път през последния месец неговият безсърдечен баща го караше да върши градинската работа. Бенка и Йонте се въртяха край оградата и съчувствено наблюдаваха усилията на своя шеф. Опитваха се да го успокоят със сърцераздирателни описания на собствените си неволи. Нима Бенка не беше плевил целия предобед храстите с френско грозде; Йонте пък трябваше да пази цяла сутрин малката си сестра.

— Ясно, принуждават ни да използваме нощите, за да се справим с Белите — викна ядосано Сикстен. — Нямаме и свободен миг през деня, за да свършим поне най-необходимото.

Йонте кимна:

— Говориш самата истина! Защо да не се справим с Белите тази нощ?

Сикстен веднага заряза косачката.

— Ти май не си чак толкова глупав, мой малък Йонте — провикна се той. — Хайде да вървим в главната квартира и да свикаме военен съвет.

Там именно, в главната квартира на Червените рози, в гаража на Сикстен, беше измислен планът за идващата нощ. После Бенка изтича при Белите с посланието на червения предводител.

Андерс и Ева-Лота седяха на верандата на пекаря и чакаха да затворят магазина за хранителни стоки, та Кале най-сетне да се освободи. Те играеха на „Не се сърди човече“ и ядяха сливи. Под топлото юлско слънце Белият предводител изглеждаше доста мързелив и не особено войнствен. Той обаче рипна веднага, когато видя, че Бенка идва откъм мостчето на Ева-Лота, прецапвайки за по-направо през водата. В ръката си Бенка носеше свитък хартия, който предаде на предводителя на Белите рози със сдържан поклон, след което изчезна по същия път, по който беше дошъл. Андерс изплю костилката на сливата, преди да прочете на глас:

Тази нощ под лунната светлина ще има пиршество в крепостта на моя баща. Червената роза ще празнува славното завоюване на Великия Мумрих от ръцете на врага.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Не ни пречете!!! Всички пълзящи твари от Бялата роза ще бъдат смачкани най-безпощадно.

Сикстен,

благородник и предводител на Червената роза

Внимание! Точно в 24 часа̀ при развалините.

Андерс и Ева-Лота се спогледаха и се усмихнаха доволно.

— Ела да предупредим Кале — каза Андерс. Той пъхна бележката в джоба на панталона си. — Спомни си какво казах: задава се нощта на ужасите.

 

 

Малкия град спеше безгрижно „под лунната светлина“ и не подозираше за „нощта на ужасите“. Полицаят Бьорк, който вървеше бавно по пустите улици, също не подозираше нищо. Наоколо беше съвсем тихо — единственото, което се чуваше, беше чаткането на токовете му по паважа. Градът спеше, облян в лунна светлина и нейното сияние над улиците и площадите не загатваше с нищо за задаващата се нощ на ужасите. Но над спящите къщи и градини лежаха тъмни сенки и ако полицаят Бьорк беше малко по-внимателен, той щеше да забележи, че в тази тъмнина кипеше живот. Той щеше да чуе, че там някой се прокрадва и шепне. Щеше да види как един прозорец в къщата на пекаря Лизандър се отвори предпазливо и Ева-Лота се спусна по стълбата. Щеше да чуе Кале, който свиреше тихо сигнала на Белите рози ей там отзад, зад къщата на семейство Бломквист, и да зърне бегло Андерс, преди той да изчезне в закрилящата сянка на люляковия храст. Но полицаят Бьорк беше твърде изморен и си мечтаеше по-скоро да привърши нощната обиколка. Затова изобщо не разбра, че е настанала нощта на ужасите.

Бедните, нищо неподозиращи родители на Белите и Червените рози спяха мирно в своите легла. Никой не беше ги питал какво мислят за нощните разходки на своите деца. Само Ева-Лота написа бележка и я остави на възглавницата си, в случай че някой забележи изчезването й. На бележката пишеше с много успокоителен тон:

Хей, вие! Не драматизирайте положението! Навън съм, водя война и се надявам скоро да се върна, поне така си мисля, тралала.

Ева-Лота

— Дребна мярка за сигурност — обясни тя на Кале и Андерс, докато изкачваха стръмния път към развалините на замъка.

Часовникът на кметството удари дванадесет. Настъпи часът.

— Крепостта на баща ми — бива си го този Сикстен — измърмори Кале.

— Какво ли е искал да каже всъщност? Доколкото ми е известно, тук още не е живял директор на поща.

Пред тях под лунната светлина стърчаха руините на крепостта, които никак не приличаха на поща.

— Обичайните превземки на Червените. Не ви ли е ясно — процеди Андерс. — Трябва да ги сложим на мястото им. На всичкото отгоре в тях е Великия Мумрих.

Дълбоко в себе си Андерс изобщо не беше чак толкова недоволен, че Червените най-сетне са намерили сврачето гнездо и са си върнали Великия Мумрих. Как щяха да водят Войната на розите, ако светинята не сменяше от време на време притежателя си.

Останали без дъх след изморителното изкачване, те постояха малко пред входа на развалините. Стояха и се ослушваха в тишината и откриха, че вътре, под дълбоките сводове, е доста мрачно и опасно.

Тогава от тъмнината прозвуча един призрачен глас:

— Започва голямата битка между Червената и Бялата роза и стотици хиляди ще намерят смъртта си, а душите им ще преминат в отвъдното — в нощта на смъртта.

Последва ужасяващ зловещ смях, който отекна между каменните стени. А после настана тишина, страховита тишина, сякаш онези, които допреди миг се смееха, са се изплашили от собствените си заплахи за дебнещата в тъмнината опасност.

— Напред! Да се бием и да победим! — викна Андерс решително и се втурна през глава в крепостта.

Кале и Ева-Лота го последваха.

Безброй пъти бяха влизали тук на дневна светлина. Но никога през нощта. След една незабравима битка те дори се озоваха пленени в тъмницата на крепостта. Тогава доста се изплашиха, но нямаха спомен да е било толкова страшно, както сега — да се впуснат в тъмната нощ към мрака, пълен с неизвестност, където зад всяка стена ги дебнеше кой знае какво? Не само Червените! О, със сигурност не бяха само те, а духове и призраци, които можеха да си отмъстят за нарушеното спокойствие като протегнат кокалестите си ръце от някоя дупка и го хванат за гърлото.

Андерс извика още веднъж:

— Да се бием и да победим!

Той явно искаше да ги окуражи, но в тишината викът му прозвуча тъй грозно, че Ева-Лота го помоли разтреперана да не го прави повече.

— И не ме оставяйте сама, каквото и да става — прибави тя, — не се чувствам много добре сред призраци.

Кале я потупа успокоително по гърба и те продължиха да се промъкват предпазливо в тъмнината. Спираха на всяка крачка и се ослушваха. Някъде наоколо шаваха Червените — дано да бяха техни стъпките, които се чуваха. От време на време луната надничаше през някой нащърбен свод и тогава всичко се виждаше почти така ясно както през деня: грубите стени и неравният под, по който трябваше да стъпват внимателно, ако не искаха да се препънат. Но там, където лунната светлина не достигаше, имаше само плашещи сенки, зловеща тъмнина и глуха тишина. А в тишината можеше да се долови, ако се вслушаш внимателно, слабо шептене, едва чути шептящи гласове, които пърхаха наоколо и изпълваха децата със страх.

Ева-Лота се страхуваше. Тя вървеше все по-бавно. Кой шепнеше там? Дали бяха Червените, или заглъхващото ехо от отдавна умрели гласове, което сега блуждае неспокойно между стените на замъка? Тя протегна ръка, за да се увери, че не е сама. Искаше да докосне с пръстите си якето на Кале като защита от дебнещия страх. Но това не беше якето, не беше и Кале, само черна празнота! Ева-Лота изкрещя от ужас.

Тогава от някаква тъмна ниша в стената се протегна една ръка и я сграбчи здраво. Ева-Лота изкрещя отново. Изкрещя, защото повярва, че е настъпила последната минута от живота й.

— Затвори си устата! — каза Йонте. — Можеш да събудиш мъртвец.

Милият стар Йонте! Ева-Лота внезапно изпита обич към него. И те се счепкаха мълчаливо и въодушевено в тъмнината. В себе си тя се питаше с огорчение къде останаха Андерс и Кале. Но тогава чу от известно разстояние гласа на своя шеф:

— Защо крещиш така, Ева-Лота? И къде тук всъщност е пиршеството?

Йонте не беше особено силен и Ева-Лота скоро се освободи от хватката му с малките си корави юмруци. Тя изтича колкото се може по-бързо напред по дългия тъмен коридор, а Йонте продължи да я преследва неотклонно. От другата страна я нападна още някой и Ева-Лота заудря диво около себе си, за да си проправи път. Но този противник беше по-силен. Ева-Лота усети хватката на ръцете му като железни клещи около китките си — сигурно беше Сикстен — но тя в никакъв случай нямаше да му улесни победата, за нищо на света! Напрегна всеки мускул на тялото си и заби глава под брадата на противника си като някакъв боздуган:

— Ауу! — изрева поразеният враг.

Беше гласът на Кале.

— Но какво ти става? — възмути се Ева-Лота. — Защо ме налагаше така?

— А ти защо се биеше? — отвърна Кале. — Аз само исках да ти помогна.

Йонте се разкиска от удоволствие и побърза да се отдалечи от опасните си съседи. Това не беше за него: сам с две Бели рози в тъмния проход. Той тичаше с всички сили към светлия отвор в стената, за да излезе на двора. За сбогом извика:

— Отлично! Добре се насинете! Така ще ни спестите много труд.

— След него, Ева-Лота! — викна Кале и те се втурнаха към изхода.

Но там, в двора на замъка, вече се бяха срещнали двамата предводители и се биеха ожесточено. Въоръжени всеки със своя дървен меч, те се сражаваха под лунната светлина. Ева-Лота и Кале се разтрепериха от вълнение, когато съзряха черните сенки, мятащи се из кръглия двор.

Ето това беше истинската Война на розите! Точно между тези средновековни стени трябваше да се срещнат противниците в нощната битка. Така е ставало, когато се е вихрела истинската война между истинските Червени и Бели рози и стотици хиляди са намерили смъртта си, а душите им са преминали в отвъдното — в нощта на смъртта! Като зловещ леден полъх ги лъхна усещането как е било тогава, когато Войната на розите не е била просто забавна игра. Този дуел на лунната светлина внезапно престана да бъде игра. Беше борба на живот и смърт и можеше да свърши само когато някоя от черните сенки, които сега се мятаха между крепостните стени, най-сетне паднеше неподвижна и останеше да лежи там.

— Стотици хиляди души ще намерят смъртта си… — шепнеше си Кале.

— О, млъкни, моля те — сряза го Ева-Лота.

Очите й бяха приковани в дуелиращите се сенки, тя трепереше с цялото си тяло от вълнение. Близо до нея бяха застанали Бенка и Йонте и следяха ожесточената схватка със затаен дъх. Сенките настъпваха, парираха и кръстосваха мечове, оттегляха се и отново се хвърляха в атака. Биеха се съвсем безмълвно. Чуваше се само ужасният звук от кръстосването на мечовете.

— Приспи ги за вечен сън с приспивната песен на мечовете! — рецитираше тържествено Бенка. — И го прасни тъй, че да види всички звезди на небето! — добави той, за да разсее странната магия, която излъчваха двете сенки в мрака.

Ева-Лота се съвзе и си пое дъх облекчена. По дяволите, това бяха само Андерс и Сикстен, които кръстосваха дървените си саби.

— Прогони го от бащината му крепост! — викна Кале окуражително на предводителя си.

Предводителят правеше каквото му бе по силите. Той не можеше да прогони Сикстен от бащината му крепост, но със силата на меча си го изтласкваше заднишком към помпата в средата на двора. До помпата имаше стар водоскок с мръсен басейн. Беше само въпрос на секунди да се случи онова, което стана: след една непредпазлива крачка червеният предводител падна назад в басейна.

С ликуващите си викове Кале и Ева-Лота заглушиха ядните протести на Червените. Но Сикстен се надигна от басейна и наистина побесня. Като раздразнен бик той се хвърли към Андерс, който пък за разнообразие се обърна и му избяга. Хълцайки от смях, той се втурна към крепостната стена и започна да се катери по нея. Но преди да успее, Сикстен вече беше по петите му.

— Накъде си тръгнал? — попита го подигравателно Андерс и го погледна отвисоко. — Нали искаше да пируваш в бащината си крепост?

— Преди това обаче ще те скалпирам набързо — отговори му Сикстен.

Андерс затича леко по стената. Той все пак обмисляше какво ли би се случило, ако Сикстен го настигне. Да се бият тук горе беше направо опасно за живота: от едната страна на крепостната стена зееше пропаст. Достатъчно беше Сикстен да го преследва още двадесет метра на изток, където мекият тревист хълм свършваше и се отваряше тъмната бездна, дълбока поне тридесет метра. Нищо не пречеше всъщност на Андерс да скочи от стената, преди да е достигнал страховитата пропаст, но той някак не се сети за това. Всичко, което беше опасно, доставяше удоволствие, а тази нощ бе предопределена за опасности. Навярно го беше обзело и някакво лунно умопомрачение, понеже изпитваше диво удоволствие да върши съвършено безумни неща. Искаше да направи нещо, което наистина да вземе ума на Червените.

— Ела, ела, мъничък Сикстен — подмамваше го той. — Какво ще кажеш за една разходка на лунна светлина?

— Само почакай, идвам — ръмжеше Сикстен.

Той много добре разбираше какво си е наумил Андерс. Но не беше от тези, на които лесно може да им се вземе ума.

Стената беше около четиридесет сантиметра широка, същинска разходка за някой, който е свикнал да пази равновесие върху тясната греда в часовете по гимнастика.

Сега вече Андерс достигна източния ъгъл. Тук имаше малка кръгла площадка, бойница и после стената тръгваше на юг, следвайки извивките на пропастта. Андерс направи няколко предпазливи крачки напред. В този миг той чу дълбоко в себе си гласа на разума и все още не беше твърде късно да го послуша. Да го послуша ли, или да не го послуша?

Сикстен беше вече в опасна близост. Той се ухили възхитен, когато видя колебанията на Андерс.

— Идва някой, който иска да държи в ръцете си кървавото ти сърце — рече той приветливо. — Ти да не би да се страхуваш?

— Да се страхувам ли? — изкрещя Андерс и спря да се колебае. С няколко бързи стъпки той отново се озова върху стената. Вече нямаше връщане назад. Трябваше да измине поне петдесет метра покрай пропастта. Опита се да не поглежда надолу, гледаше само стената, която се виеше като сребърна лента под лунната светлина. Доста дълга сребърна лента — и доста тясна. Неочаквано опасно тясна! Затова ли му омекнаха краката?

Искаше му се да се обърне, за да види къде е Сикстен. Но не смееше, пък и вече не беше нужно, защото сега той чуваше дишането на Сикстен зад гърба си. Доста нервно дишане, както можа да установи. Сикстен несъмнено се страхуваше! Значи и той! Самият Андерс в момента беше обзет от смъртен страх. Безсмислено беше да твърди обратното. А отзад върху бойницата се бяха изкатерили и другите Рози. Стърчаха там, изпълнени с ужас и гледаха безумните дела на своя предводител.

— Тук идва… някой, който… иска… да държи… в ръцете си… кървавото ти сърце — мърмореше Сикстен. Но кръвожадните му речи вече не звучаха много убедително.

Андерс размисляше трескаво. Естествено, той все още можеше да скочи в двора на крепостта. Това обаче щеше да бъде скок от три метра височина долу върху неравните камъни. Не можеше да се спусне бавно и внимателно, защото преди да започне да слиза, трябваше да коленичи на стената. А Андерс не изпитваше никакво желание да коленичи близо до зеещата пропаст. Не, имаше само една възможност: да продължи напред, вперил парещите си очи право в спасителната бойница на другия край на стената.

Сикстен като че ли не се страхуваше чак толкова много. Във всеки случай зловещото му чувство за хумор не го беше напуснало. Андерс чуваше гласа му зад гърба си.

— Идвам все по-близо — бърбореше той. — Идвам все по-близо и скоро… ще ти… подложа… крак. Ама че майтап ще бъде!

Той естествено не говореше сериозно. Но за Андерс тези думи се оказаха съдбоносни. Самата представа, че сега някой отзад би могъл да му подложи крак, го накара почти да обезумее. Той се извърна леко към Сикстен… и загуби равновесие.

— Внимавай! — изкрещя Сикстен предупредително.

Андерс се олюля още веднъж. В същия миг от бойницата долетя пронизителен писък. И за свой ужас Розите видяха как Белият предводител полетя през глава право в пропастта.

Ева-Лота затвори очи. Отчаяни мисли препускаха из главата й. Ох, имаше ли на този свят някой, който би могъл да им помогне в този миг? Кой щеше да отиде при госпожа Бенгтсон и да й каже, че Андерс е мъртъв? Какво щяха да кажат вкъщи?

Тогава тя чу гласа на Кале — писклив и прегракнал от вълнение:

— Вижте, той виси в храста!

Ева-Лота отвори очи и се взря уплашено в бездната. И наистина, там висеше Андерс! В подножието на стената, в скалистия склон беше пуснал корени един храст. Той сега държеше в спасителните си обятия Белия предводител, избавяйки го от сигурна смърт.

Отначало Ева-Лота не видя Сикстен. И Сикстен загуби равновесие от ужас. Но запази достатъчно присъствие на духа, за да падне откъм двора на крепостта, където нарани до кръв коленете и ръцете си, но си остана жив и здрав.

Дали Андерс щеше да се измъкне жив, беше повече от съмнително. Храстът се превиваше заплашително под тежестта му. Колко ли щеше да издържи, преди да се отскубне от скалата и да полети в пропастта с Андерс като пасажер?

— Какво ще правим? Какво, за бога, да правим? — хленчеше Ева-Лота и не откъсваше отчаяните си очи от Кале.

Както обикновено, щом дебнеше опасност, великият детектив Кале Бломквист поемаше нещата в свои ръце.

— Дръж се, Андерс! — изкрещя той. — Ще донеса въже!

Миналата седмица те се учиха да хвърлят ласо тук край развалините на замъка. Въжето трябваше да е останало някъде навън. Трябваше!

— Побързай, Кале! — извика Йонте, когато Кале изтича през портата на крепостта.

— Побързай, побързай!

Всички викаха, макар че всъщност беше съвсем излишно. Кале не можеше да бърза повече, отколкото бързаше.

През това време те опитаха да окуражат Андерс.

— Запази спокойствие — провикна се Ева-Лота. — Ей сега ще дойде Кале с въжето.

Андерс имаше нужда от много кураж. Положението му наистина беше нерадостно. Той успя с мъка да заеме нещо като седнало положение и сега се крепеше върху храста като вещица върху метлата си. Не смееше да погледне в пропастта. Не смееше да крещи. Не смееше да се движи. Изобщо нищо не смееше. Можеше само да чака.

Той се взираше отчаяно в храста. А храстът се беше превил до корените си, кората се пукаше на ивици и Андерс виждаше белите влакна на стеблото му, които се усукваха и късаха. Ако Кале не дойдеше скоро, нямаше да има нужда от въже.

— Но защо не идва? — хълцаше Ева-Лота. — Защо не побърза?

Само да можеха да видят как бързаше Кале. Той се стрелкаше като оса насам-натам и търсеше. Търсеше, търсеше, търсеше… Но въжето го нямаше.

— Помощ! — шепнеше Кале изплашен.

— Помощ! — шепнеше с побелели устни Андерс върху своя храст, на който не му оставаше много време да расте и зеленее.

— Айайай! — тюхкаше се Сикстен горе на бойницата. — Айайай!

Тогава — най-сетне! — се появи Кале с въжето в ръка.

— Ева-Лота, оставаш там горе и наглеждаш Андерс! — нареди той. — Останалите при мен!

Сега трябваше да се действа много бързо. Кале знаеше какво се прави в такива случаи. Трябваше да намери камък и да го завърже за единия край на въжето. Сетне да го хвърли през стената, по възможност без да улучи черепа на Андерс. Оставаше да се надява, да се моли, да желае силно Андерс да успее да улови въжето, преди да е станало твърде късно. Ръцете и пръстите стават толкова непохватни, когато човек бърза. Когато бърза толкова много…

Там долу виси Андерс и се взира с парещи очи към тях. Няма ли най-сетне някой да го спаси. Ах, да, ето го спасението. Над стената полита въже. Но твърде далеч от него. Съвсем недостижимо за умоляващите му ръце.

— Надясно! — крещи Ева-Лота от своя наблюдателен пункт.

Кале и другите долу в подножието на стената дърпат въжето, опитвайки се да го приближат към Ева-Лота. Но се оказва невъзможно. Въжето явно се е закачило за някоя неравност по ръба на стената.

— Не издържам повече — шепне Ева-Лота. — Не издържам повече.

Тя вижда как момчетата напразно дърпат въжето. Вижда Андерс в безпомощния му страх. Вижда и храста, който се свежда все по-ниско над пропастта — о, Андерс, най-бяла от Белите рози, рицарю на нашата Бяла роза!

— Не издържам нито секунда повече!

С бързи боси нозе тя тръгва по опасната стена. Смелост, Ева-Лота! И да не поглеждаш надолу! Върви все напред до въжето, наведи се, да, наведи си, макар че краката ти треперят! Освободи въжето, премести го към Андерс, обърни се върху тясната стена и се върни до бойницата.

Тя наистина успява — и плаче с всички сили след това. Сега Кале премества ловко въжето встрани. Камъкът се залюлява пред очите на Андерс. Предпазливо, много предпазливо той протяга пръсти към него, а Ева-Лота скрива лице в шепите си.

Но нали тя трябваше да наблюдава. Трябва да се насили и да погледне. И тогава внезапно храстът се изтръгва с пукот от опората си. Корените нямат вече сила да се държат за скалната пукнатина. Ева-Лота вижда нещо зелено, което бавно полита надолу и изчезва в пропастта. Но в съвсем последния миг Андерс е уловил въжето.

— Хвана го! — крещи Ева-Лота с всички сили. — Хвана го!

 

 

След това те всички са наобиколили Андерс и толкова го обичат и толкова са щастливи, че не е изчезнал в пропастта заедно с храста. Кале протяга крадешком ръка и го докосва по рамото.

— А храстът отиде по дяволите — казва Ева-Лота и думите й прозвучават като обобщение.

Всички се засмиват облекчени. Колко е смешно всъщност, че храстът отиде по дяволите.

— Ти какво правеше там долу в храста? — пита Сикстен. — Да не си търсил птичи яйца?

— Да, казах си, че сигурно ще ти потрябват няколко изоставени яйца за пиршеството в крепостта на баща ти — отвръща бойко Андерс.

— Добре че самият ти не се превърна в изоставено яйце — обажда се Кале.

Всички се разсмиват от сърце: Ха-ха, този Андерс за малко да стане изоставено яйце! Сикстен се удря по коленете от смях и се кикоти повече от другите. Тогава забелязва, че ранените колене го болят. Освен това той зъзне в мокрите си дрехи.

— Хайде, Венка и Йонте, да изчезваме!

И Сикстен тръгва бързо напред, а верните му рицари го следват към портата на крепостния двор. На излизане той се обръща и махва на Кале, Андерс и Ева-Лота:

— Хей, вие червейчета на Бялата роза — вика той с все сили. — Утре ще ви изличим от земната повърхност!

Обаче той много се заблуждава. Ще мине доста време, преди Розите да се срещнат отново.