Астрид Линдгрен
Кале Детектива (15)

Петнадесета глава

Тъмнина, направо пълен мрак, обгръщаше децата от всички страни. Тук-там през процепите се процеждаха слънчеви лъчи. За щастие фенерчето все още светеше и това бе най-важното. Напредваха доста трудно. Често на пътя им се изпречваха големи камъни, край тях бе мокро и хлъзгаво. Тръпки ги побиваха като си представеха, че може да прекарат нощта, или още много нощи тук…

Андерс, Кале и Ева-Лота здраво се държаха за ръце. Кале шареше с фенерчето по влажните стени.

— Помислих си за всички онези нещастници, които някога са били затваряни тук — обади се Ева-Лота. — Чезнели в подземието с години.

— Поне са ги хранели — изломоти Андерс. Една малка кифла не може да те засити за дълго. По това време у тях обикновено вечеряха! — Тази вечер ще има кюфтета — въздъхна той.

Кале мълчеше. Толкова го беше яд, че изобщо се е заловил с тази детективска история! Можеха сега да си седят горе в тавана на пекарната и да кроят планове за Войната между розите, да яхат велосипеди, да плуват, да си хапват кюфтета и какво ли не още. Наместо това се влачеха тук в тъмнината и влагата, без дори да смееха да мислят за онова, което застрашаваше да им се случи.

— Със същия успех можем да тръгнем в обратна посока — обади се Ева-Лота. — Видяхме каквото имаше за виждане и навсякъде е същото. Еднакво тъмно и ужасяващо.

— Нека стигнем само до края на този коридор — рече Андерс. — След това ще се върнем.

Ева-Лота не беше права. В дъното коридорът завършваше със стълба. А всяка стълба води за някъде и е връзка с горния свят. Стъпалата бяха тесни, малки, порутени и извиваха стръмно нагоре. Кале, Андерс и Ева-Лота не вярваха на очите си. Кале прокара лъча на фенерчето нагоре. Втурнаха се презглава по стълбата, над която обаче бяха заковани дъски, та никой да не може да слезе по тях, но да не може и да излезе. На Кале страшно му се дощя да промуши глава между дъските.

— Трябва да излезем оттук! На всяка цена! — като обезумял се развика Андерс. Не можеше да търпи да стои нито минута повече в тази тъмница.

Вдигна първия по-голям камък, който му попадна.

— Едно… две… три, давай! — командваше той. Дъските изпукаха! — Още веднъж! Можем, Кале! — Андерс почти хълцаше от вълнение.

Още веднъж с всички сили! Бам! Дребни трески се посипаха по главите на децата. Сега вече много по-лесно щяха да избият останалите парчета. Андерс промуши глава през първата по-голяма дупка и изкрещя от радост. Стълбите водеха към приземния етаж на замъка!

— Кале, Ева-Лота, идвайте! — повика той приятелите си.

Но те вече бяха навън. Децата стояха и примигваха на силната слънчева светлина, съзерцавайки околността сякаш всичко наоколо бе магия. Ева-Лота изтича до един от прозорците. Долу в низината се кипреше градчето. Виждаха се и реката, водната кула, черквата. Там в далечината тя забеляза и червения покрив на пекарната. В този момент момичето се подпря на каменната стена и най-неочаквано избухна в плач.

Странно нещо са това момичетата, помислиха си едновременно Андерс и Кале. Докато бяха долу в подземието, приятелката им не се разциври, а сега сълзите й бликнаха като фонтан.

Червените рози вече бяха прочели всичко за Мандрейк, омръзнало им бе да играят и на пинг-понг. На всичкото отгоре в Прерията всеки момент щеше да започне футболен мач.

— Стига сме чакали, а? — предложи Сикстен. — Според мен са емигрирали в Америка. Хайде да се изпаряваме!

Спуснаха се по въжето — Сикстен, Бенка, Йонте и хукнаха през подвижния мост на Ева-Лота над реката. Най-сетне чичо Ейнар дочака мига, за който мечтаеше от часове.

На около стотина метра от вратата на къщата бе паркирано черно волво. Вътре седяха двама мъже, които вече страшно нервничеха. Толкова време киснеха в колата в този пек. Часовете едва-едва се точеха. На определени интервали техният стар приятел Ейнар се появяваше, за да докладва.

— Ония идиотчета са още горе! Какво мислите, че мога да направя? Де да можех да им извия вратовете, както ми се иска.

Най-сетне той се появи, стиснал нещо под мишница. Подтичваше бързо към колата.

— Готово! — прошепна Ейнар и се метна вътре.

Еди натисна газта и колата се понесе към северния изход на града.

И мъжете, и колата сякаш имаха единственото желание час по-скоро да оставят този град зад гърба си. Погледите им бяха отправени напред към пътя, който обещаваше да ги изведе към богатството, свободата и независимостта. Ако бяха хвърлили само един поглед встрани, щяха да забележат Андерс, Кале и Ева-Лота, които току-що изникнаха иззад ъгъла и проследиха с ококорени от изненада очи своите врагове.