Х. Е. Л. Мелерш
Минойският Крит (4)

Четвърта глава
Дворците

Под „лабиринтос“ критянинът разбирал „Къщата на двойната секира“ — и ако тогава на най-високата точка на Кносоския дворец действително се е развявало споменатото знаме, то поне неговият символ ще е била двойната секира. Но за гърците лабиринт означавало нещо друго, голяма сграда с многобройни и заплетени коридори, всъщност нещо объркано. Прието е да се смята, не без основание, че критските дворци са правели на нецивилизованите, но впечатлителни ранни гърци именно такова впечатление.

Кносос, Фестос и Малия са най-големите дворци на древния Крит и критската легенда разказва, че някога в тях царували съответно цар Минос и двамата му братя Радамантис и Сарпедон. Малия лежи на северния бряг, на двадесетина мили Източно от Кносос, а Фестос — близо до южния бряг, тридесет мили на югозапад. Пътища свързвали Малия и Фестос с Кносос и техните изходни трасета в Кносос все още личат. Пътят за Фестос и по-нататък до брега трябва да е бил главната търговска артерия на древния Крит. Дж. Д. С. Пендълбъри, който е пребродил пешком повечето от древните пътища, казва, че този път е могло да бъде извървян за дванадесет часа, а още два часа били нужни, за да се стигне до морето. Но тъй като обикалял по склоновете на планината Дикта, той в никакъв случай не е бил равен или лек път.

Повече за тези пътища ще говорим по-нататък. От трите двореца, свързани с тези пътища, кносоският е най-големият. Няма съмнение, че в ранни времена и трите са били резиденции на дребни владетели; но легендата за Минос и братята му навежда на мисълта, че около средноминойския период и по времето на критския разцвет царят на Кносос е властвал над целия остров. Пък и думата „лабиринт“ и легендата за Тезей и Ариадна с нейното кълбо конци не бива да оставят у нас впечатлението — независимо от това, какви представи са имали неуките гърци, — че дворецът в Кносос е бил забъркан и безформен конгломерат от производно свързани постройки. Кносос, както и другите дворци наистина са се разпрострели нашироко върху терена, но това разпростиране е станало организирано и обмислено, а и сградите са се издигали на внушителна височина. Артър Еванс, човекът, разкопал Кносос, говори с гордост за него — с гордост, защото той го е възстановил — като за „кресчендо от просторни коридори, перистилове и зали, обслужвани от импозантно стълбище“.

Кносос действително е прототипът на критските дворци; неговото име е влязло в „Илиада“, а за по-сетнешния егейски свят Кносос трябва да е бил синоним на древния Крит. Тъй като той е и първият обект, подложен на системни разкопки, уместно е да му дадем подробно описание.

Първо няколко думи за човека, който е разкопал или, както казахме, го е възстановил. Артър Еванс е роден през 1851 г. като дете на заможни родители и син на известен колекционер на старини. Когато пораснал, станал любител-нумизмат и професионален вестникарски кореспондент, чийто особен интерес и симпатии били насочени към балканските народи и техните борби за освобождение от вековното отоманско господство, симпатии, които понякога се проявявали по донякъде индивидуалистичен и своеобразен начин. Макар и по-късно назначен за уредник на оксфордския музей на името на Е. Ашмоул (Ashmolean Museum), той не се задържал на едно място и продължил да посещава Балканите и Гърция, а когато след едва дванадесетгодишен брачен живот, вече на 42-годишна възраст, загубил жена си, зовът на егейските земи станал още по-властен. Това се случило през 1893 година. Еванс вече се познавал с откривателя на Троя, немеца Хайнрих Шлиман, и посетил неговите разкопки в Микена на Пелопонес. В атинския музей му направили особено силно впечатление древните прекрасно гравирани печати, които се пазели там. Късогледството по-скоро му помагало, отколкото да му пречи при проучване на ситната им гравировка, а особено го заинтригували някои печати, на които личали йероглифни знаци от неизвестна писменост, дошла — както му казали — от Крит.

Неизбежно било за Еванс да се сблъска с трудности от страна на турците, чиито врагове той подкрепял с толкова симпатия. Неизбежно било също така посредством Гърция той да бъде привлечен от Крит. Находките на Шлиман открили широки нови перспективи. Преди неговите открития предците на гърците от класическата епоха — наричани тогава егейци, а сега микенци — били само мит и легенда и по тази причина отричани от историците. Шлиман ги превърнал в реалност… и привел доста съществени доказателства, че те били и могъщ, и влиятелен народ. Но откъде са дошли те и най-вече кои са техните предци в разпространението на културата и цивилизацията? С този именно въпрос Еванс подхванал нишката на историята. Той нямало на какво друго да се опре, освен на легенди, на беглите намеци у класическите автори… и на каменните печати.

Еванс нямал щастие в този смисъл, че никога не му се удало да дешифрира йероглифното писмо, което първо привлякло вниманието му, нито дори да разчете по-късните писмености, които открил. Но поне имал щастие в това, че успял да си издействува разрешение да копае при Кносос, където неговият знаменит предшественик Шлиман претърпял неуспех — и тук има може би нещо повече от щастие, защото Еванс, макар също така упорит, бил малко по-тактичен от германския си съперник. Въпреки това работата вървяла бавно и трудно. През 1894 г. Еванс успял да закупи четвъртината от терена на Кносос, който бил известен, но фактически недокоснат; ала избухнало въстание срещу отоманската власт и едва през последната година на 19 век — когато критяни вече се радвали на свобода — той могъл да започне голямото си дело.

Изображения от печати, показващи сходството между минойските (вляво) и египетските йероглифи

Най-важното нещо, което трябва да имаме пред вид, когато говорим за Кносос, е, че Артър Еванс и неговите сътрудници нямали почти никаква представа за това, какво и колко ще намерят. Каменните печати, от които Еванс могъл да открие още екземпляри на Крит, приличали на печатите, намерени в Микена, на някои от които били изобразени мъже и жени, носещи дрехи в съвсем не гръцки стил; освен това те свидетелствали за голямо, поразително художествено майсторство. Но това били съвсем бегли следи. Да се каже, че Еванс и хората му не са хранели надежда да намерят останки от някаква блестяща нова цивилизация, не би отговаряло на истината, защото надеждата вечно блика, а и никой не можел да забрави сензационния успех на Шлиман в Троя. Но те едва ли са могли да си представят, че ще открият цивилизация, тъй поразително различна от всичко открито дотогава. Затова можем донякъде да разберем възбудата и изумлението на Еванс и неговия екип, когато те изкопали това огромно и ново по рода си архитектурно творение на минойците в Кносос, когато изровили неговата керамика и разкрили фреските му. Можем да си представим и някои от трудностите, първо, при самите разкопки, защото тук имало останки от два двореца, строени един над друг, и двата над по-старо поселище, и второ — при тълкуването на находките. Тези две задачи щели да запълнят целия живот на Еванс, а той доживял до деветдесетгодишна възраст; те му донесли благородническа титла и му стрували цяло състояние.

Микенски каменен печат от Тисбе

Може би е уместно още тук да се спрем на един въпрос, преди да продължим. Става дума за онова, което днес ние знаем за минойците. Както е известно, минойската писменост — не йероглифите, които Еванс проучвал с късогледите си очи, а техният окончателен производ — бе дешифрирана едва напоследък (през 1952 г.) от покойния Майкъл Вентрис. Но въпреки че от дешифровката могат да се извлекат забележително количество сведения, единственото писмо, което е разчетено и преведено до ден-днешен, е било използувано във вътрешността на Крит — както смятат учените — само в продължение на някакви си петдесет години, и то изключително за ведомости, инвентарни описи и тем подобни. Ето защо нашите знания все още се градят предимно на всички други — материални — находки, както и на онова, което смятаме, че можем да извлечем от тълкуването на легендите. Находките обаче се оказали твърде богати…

Кносос може да разочарова днешния посетител. Но в повечето случаи развалините разочароват. Необикновеното в Кносос е това, че сър Артър Еванс, откривайки твърде често зидария на различни височини и равнища, е положил големи усилия не само да съхрани онова, което се поддавало на съхраняване, но и да го укрепи и разшири с помощта на бетонни блокове, греди и стълбове. По този начин се постигат две неща. Това ни улеснява много повече да схванем първоначалния план и до известна степен да си го представим нагледно; но то също така унищожава твърде много от античната атмосфера и стеснява въображението — вече не е възможно, струва ни се, да се отдадем на странните мечти, в които се е унасял онзи надзирател, поставен да пази първите открити фрески. Така или иначе минойците от златния век (CMIII и KMI и II за нас — вж. втора глава) нямало защо да се дразнят от вида на бетонните греди над вратите, боядисани с лак, имитиращ шарката на дървесина; а в тази книга ние се занимаваме преди всичко с минойците и не толкова с днешните останки от техния дворец.

За минойците дворецът — между две земетресения — трябва да е представлявал истинско чудо и източник на гордост, за царя — дом и седалище на властта, за придворната дама, чийто образ в интимна миниатюра сме уловили от стените му — място на интриги, развлечения и понякога без съмнение на скука, за майсторите, чиито работилници се намирали там — работна площадка като всяка друга, за чуждоземния роб — обект на страхопочитание и тъмни предчувствия, за акробата от арената — място на вълнения и ужас. Самият път, водещ към двореца, бил импозантен и минавал по голям мост или виадукт, прехвърлен през плитка долина и река. Ние можем мислено да населим това място с хора, както и ще сторим.

Но няма съмнение, че някога то е гъмжало от хора и деловитост, защото както повечето дворци на тази и други цивилизации Кносос е представлявал на времето си голяма и самозадоволяваща се общност, съчетание на средновековно имение или римска вила с — използуваме не съвсем паралелни съвременни образи — Уайтхол (улица в Лондон с правителствени учреждения, синоним на английското правителство — б.пр.), камарите на парламента, Уестминстърското абатство, доковете, Лондонската кула и монетния двор^[1]. Затова, минавайки по моста, посетителят би могъл да види не само добре облечени придворни, но и екзотично облечения — в очите на минойците — търговец, току-що слязъл на близкия оживен кей, дипломата, просителя, привилегирования занаятчия или селянин с неговите изделия и продукти, овчаря, водещ стадо овце за царската кланица. Също тъй често може би дългият мост е бил почти пуст, защото не бива да си представяме древният свят така гъсто населен като съвременния; а в Средиземноморието хората спазват и „сиестата“. Тогава само палещото слънце припичало отгоре, самотна цикада се стрелвала по моста, плах гущер пропълзявал по балюстрадата му, а времето си течало незабелязано.

Но едно нещо сигурно би изненадало чужденеца, дошъл тук било за да смути тази мирна сцена, било за да се смеси със стадото овце. Тук имало мост, но не и подвижен мост; а и не се виждали високи крепостни стени.

Кносоският дворец може да се начертае на план. В центъра има голям открит двор с площ около 20 000 кв. фута или 1840 кв. м — целият дворец заема около 6 акра или 24 000 кв. м, — от едната му страна, западната, са официалните помещения, а от другата — частните. В по-сетнешните глави ще се говори повече за служебното крило, защото тук спада и религиозната дейност; но има една-две особености, които се отнасят до обществения и личния живот на минойците и които могат да бъдат отбелязани тук.

Влезете ли в двореца, вашият път в него се определя от ранга ви или от работата, за която сте дошли. Селянинът или търговецът ще дойдат в Западния двор, където е входът за търговците и занаятчиите. Тук те ще чакат, докато дойде време да се занимаят с тях. Тогава стоката им, била тя за продан или предавана като дан, ще бъде претеглена, измерена и прибрана в складовете. По протежение на двора имало дълги редици тесни складови помещения (ил. стр. 39), отворени навътре към съединителен коридор, който трябва да е бил доста тъмен, тъй като нямало осветителна шахта, а отгоре се намирали големи зали. Големите питоси, някои от тях по-високи от човешки ръст, са стояли в тези складове, а за по-ценните предмети имало покрити хранилища, издълбани в земята. Една приветлива нотка в тази търговска дейност; открили са, че покрай сенчестата страна на стената, опасваща Западния двор, е имало каменна пейка за чакащите.

По-важните посетители и високопоставените членове на владетелския дом идвали откъм северозапад, всъщност по последната отсечка на големия път от южния край на острова, след като той минавал над виадукта. Може би те са се отбивали да похапнат или да пренощуват в странноприемницата или кервансарая на другия бряг на реката, където им предлагали баня за уморените нозе и където могли да се любуват на фриза с яребици и папуняци, докато се хранели. През този северозападен вход, под сенчести дървета, човек и днес още може да влезе в района на двореца и да стъпва по видимите останки от този „най-стар път в Европа“ (ил. стр. 68). Първият архитектурен обект, който среща по пътя си, е „театралният район“, настлана с камъни открита площ, от двете страни на която се издигат ниски стъпала; още по-внушителен образец може да се види при двореца-близнак във Фестос (ил. стр. 45). По стъпалата има места за доста голяма публика и е предвидено място за един подиум на царя. Тук е открита фреска, изобразяваща танцуващо момиче с развяващи се дълги къдри; фактът, че танцовата площадка се намира именно тук, може да свидетелствува за някакъв обичай да се посреща царят от път с танци или пък да се устройват танци в края на тържествени шествия. Омир говори за „хорото, което в обширния Кносос издяла нявга Дедал за мома Ариадна с прелестни плитки“ — може би точно тук е това място и може би стенописът е портрет на самата царска дъщеря; най-малкото трудно е да се възрази на ония, които са склонни да вярват в това…

План на двореца в Кносос А Северен вход В Големият двор С Тройната зала D Зала на двойната секира Е Мегарон на царицата F Западен двор G Югозападен портик Н Коридор със складове I Театрален район

След като минавал през един пропилон или входна порта, придворният или знатният посетител завивал надясно и оставял зад себе си отляво помещенията за майсторите и чиновниците. Тук го пресрещали часови — защото ако Кносос явно е бил лишен от крепостни стени, то има указания, че при тази важна северна врата са упражнявали доста строг контрол — и след това се изкачвал по тясна наклонена рампа между масивни зидове, за да се озове в един преден двор с колони. Тук той се изправял пред изумителното, досущ като живо изображение на глава на нападащ бик — и тогава той знаел вече със сигурност, ако не го е бил научил още преди това, че е попаднал в столицата на минойците. Тази наклонена рампа все още съществува и над нея е възстановен портикът с колони и е реставрирана фреската с бика (вж. стр. 35).

Продължавайки пътя си под впечатлението от току-що видяното, посетителят стигал до големия открит централен двор на двореца — фокусът, около който трябва да е бил застроен целият огромен комплекс. От лявата му страна и на изток сградите били ниски по съображения, които ще изясним след малко. Но отдясно фасадата на западното крило се издигала на три етажа височина.

Реконструирането на тази фасада се е оказало възможно и Пит де Йонг, някогашен музеен уредник в Кносос, е нарисувал на картина внушителната гледка, която е посрещала посетителя. Там се виждали колони от твърде своеобразен вид, заоблени стълбове, боядисани с червеникавокафява боя, имитираща дървесна шарка, и с фронтони, оцветени в черно или яркосиньо. Освен това, както е установено, тези стълбове в Кносос са по-широки в горната си част, отколкото в основата, любопитна форма, която днес никой не може да обясни; едно от предположенията е, че първоначално стълбовете са били чисто и просто отсечени или изкоренени дървета, които се поставяли наопаки, за да не могат да покарат отново!

Най-големите стълбове на тази западна фасада носят един открит вход и стълбище и по това стълбище може би се е изкачвал нашият посетител, за да бъде въведен в някоя голяма приемна зала на горния етаж. Какво в същност е имало на този етаж, сега е невъзможно да се каже със сигурност; но Еванс, изхождайки от аналогията с „пиано нобиле“ или „главния етаж“ в италианските средновековни дворци — на който етаж се намират големите приемни зали и който никога не е в приземието, — е приел същото решение и за Кносос: никой не е в състояние да предложи по-добра хипотеза и този вече несъществуващ етаж е останал да се нарича донякъде неуместно „пиано нобиле“. Посетителят едва ли е могъл да се отклони от едната или другата страна на стълбището, защото вдясно срещу него се намирала тройната зала, която вероятно е имала не само представително, но и особено религиозно предназначение; от лявата му страна зад едно светилище с колони се намирали други култови помещения. Такова светилище с колони е изобразено в миниатюрната „храмова“ фреска с тълпа от зрители и бъбрещи дами (нея ще разгледаме по-подробно в следващата глава). Това е навело един тълкувател на мисълта, че всички спектакли, включително играта с бикове, са ставали в самия централен двор.

Тук ние ще се разделим с нашия въображаем посетител, защото тройната зала и светилището е колоните е по-уместно да бъдат разгледани в следващите глави, а никой вече не е в състояние да реконструира залите на „пиано нобиле“. Частните покои или Източното крило на двореца представляват по-интимен човешки интерес, пък и разкриват по-голямо архитектурно майсторство. За да използуват напълно изложението към благоприятните ветрове и утринното слънце, но и да го защитят от другите посоки и отдалечат от глъчката на Западния двор и от деловитото оживление при Северния вход, минойските архитекти фактически отсекли част от склона откъм по-стръмната страна на ниския хълм, върху който е построен дворецът, и образували по този начин една отчасти изкуствена тераса на 7,5 м под равнището на централната част на двореца. И тогава издигнали сградата до височината на двора.

Главната особеност на Източното или частното крило е знаменитото „голямо стълбище“ (ил. стр. 72). По него можел да слезе царят, оставяйки зад себе си грижите си като баща на народа или като жрец, или молител на своя бог, след като прекосявал големия двор, за да отиде при своята царица и семейството си и да се посвети на личния си живот. Голямото стълбище не е широко според мащабите на Версай или на английската извънградска къща, но то е забележително архитектурно постижение, има внушителен вид и е достатъчно широко, за да може царят да бъде предшествуван или следван — може би не дотам по негово желание — от голяма свита разкошно облечени сановници и придворни. Четири реда стъпала го отвеждали надолу до Горната зала на колонадите, а още пет — до Долната зала, свързани с общи колони, минаващи през двата етажа: и двете помещения били осветени, както обикновено, от меката отразена светлина на светлинна шахта. (Цветната илюстрация показва колко добра работа вършели тези светлинни шахти в една страна на ярко слънце; същият принцип се прилага често в съвременните административни сгради, но въпреки глазираните тухли — не толкова резултатно.) Ако царят завиел наляво, той можел да стигне до Залата на двойната секира, а надясно би се озовал по заплетени коридори в Залата на царицата или т.нар. мегарон.

Всички тези имена на помещения са, разбира се, отново време, измислени въз основа на онова, което е намерено в тях, или на донякъде обосновани догадки относно тяхното предназначение. Това съвсем не са големи зали; по-скоро те са царски покои, които са могли да бъдат удобни и дори уютни. На много места в зидарията на Залата на двойната секира са намерили издълбан познатия знак на „Лабиринтоса“. Но в тази стая сега са окачили копия на големи щитове във формата на цифрата 8, като са смятали, че с това просто заместват някогашните оригинали. Такива щитове са гравирани върху един микенски меч и те представляват ново звено, свързващо минойците с живеещите недалеч от тях воини от Омировата „Илиада“. Висок почти колкото човешки бой, такъв един щит бил покрит с двойна волска кожа и трябва да е бил доста тежък, за да може Одисей или някой среден миноец да го вдигне без усилие, а сигурно би затруднил и самия Ахил. Окачени на стената обаче, тези щитове са великолепни.

Щит във форма на „8“, изобразен върху микенски меч

Мегаронът на царицата, така както е реконструиран от художниците на Еванс (ил. стр. 98), е стая, която пленява с красотата, багрите и изяществото си. Тук е намерено стенописното изображение на най-долната от трите фигури на танцуващи момичета, показани на репродукцията, и част от фреската с делфините, а също и достатъчно фрагменти от тавана, за да може да се възстанови украсата му. Характерно за дългата и тясна стая е това, че тя била разделена на две, като всяка си имала своя светлинна шахта, а разделителните стълбове били обкръжени от каменни пейки.

Слизайки по тъмния криволичещ коридор при съпругата си, за да се отмори, царят е минавал покрай банята и тоалетната на царицата. Така ние стигнахме до онази не толкова романтична страна на минойската цивилизация, която при все това винаги буди най-голям интерес у посетителите на Кносос — канализацията.

Банята, около 2,1 на 3,6 метра, трябва да е била доста приветлива с дървената си греда и колона (за която приемат, че е била канелирана по аналогия с колоната в друго умивално помещение), с гипсовия си под^[2] и орнаментиран цокъл; но тя сигурно е била тъмна, тъй като получавала светлина само през балюстрадата, която я отделя от мегарона. Затова в репродукцията, изготвена от Евансовите художници, е показана една лампа — пиедестална лампа с лотосообразна форма, каквито са намерени сред останките на много места в двореца. Останки от теракотната вана са намерени отвън, непосредствено до помещението; тя датира малко по-късно от самото помещение и може да е била, така да се каже, модерно нововъведение от последните дни на двореца. Но дори в тази вана, чието дъно има едва един метър дължина, къпането не е било удобно излежаване, а къпещият се е бил обливан с вода от услужливи роби.

Що се отнася до още по-малкото помещение, неговият откривател пише следното:

Върху лицевата страна на една гипсова плоча вдясно има вдлъбнатина за седалище на около 57 см от пода. Пред входа на отходното място има плочка, наклонена към полукръгла дупка, образуваща нещо като яма, от която една малка тръба води към главния канал. Отворът, водещ към главния канал и отчасти замаскиран с една странна издатина, се отклонява от центъра на седалището, като отдясно е оставено място за някакъв съд, използуван за промиване на басейнчето. Като предвестник на съвременните санитарни методи системата, за която намираме свидетелство тук, е достигната от малко народи в днешно време.

Може би сър Артър Еванс е малко несправедлив към „днешното време“. Говорейки по-общо за канализацията, той описва как подземните канали, които приемали и водата от покривите през дъждовния сезон, се проветрявали с помощта на въздушни шахти и били достъпни чрез люкове, „толкова широки, че моите работници-критяни прекарваха по цели дни в тях, без да се чувствуват неудобно“. Сегментите от теракотна тръба, добавя той, прилягаха точно един към друг и леко се стесняваха към единия край, така че „бяха прекрасно нагодени да придадат силно движение на водната струя, за да се предотврати отлагането на утайка“. Понякога есенните дъждове били твърде обилни и на стълбите, водещи надолу към Източния бастион, е открито едно особено находчиво архитектурно приспособление. Отстрани на всеки ред стъпала е издълбан канал, който поемал излишната вода. Но тъй като тези доста стръмни рамена на стълбището били под прав ъгъл едно спрямо друго, пред минойския архитект се поставял проблемът да забави струята на водата в канала, та да не се разлива тя върху площадките при правоъгълните свивания. Той решил задачата, като конструирал наклона на отточните канали във вид на редуващи се естествени криви, а именно параболи. Това приспособление намалявало почти наполовина скоростта, с която водата достигала до площадката. „Нищо в цялата сграда — казва Еванс — не ни дава такава представа за резултата от разумния опит на дълги поколения минойски инженери, както параболичната крива на каналите.“ Може би трябва да добавим, че ако се съди по фреската, изобразяваща фонтан, минойците не са карали инженерите си да решават само утилитарни задачи.

Да се характеризират дворците в Малия и Фестос като повторения на Кносос би било несправедливо. Но те имат в общи черти същия план и се отличават със същите главни особености. Малия заема площ почти колкото Кносос, а Фестос е около две трети по размери от Кносос. Впрочем нито единият, нито другият обект са разкопани от Еванс; с първия се заели френски археолози скоро след като Еванс започнал работата си в Кносос, а на терена на Фестос все още копаят италианци.

Фестос се издига на възвишение, господстващо над околността, а Малия има прекрасно разположение. Малия гледа към един толкова спокоен, идиличен залив със светъл пясък и чиста диплеща се вода, че неволно ни напомня за една друга легенда, която подобно на Платоновата „Атлантида“ разказва за някаква блажена земя и същевременно намеква, че авторът е имал пред вид именно Крит.

Това е историята на една царска дъщеря, която не била толкова надменна, че да не пере сама дрехите си; историята е разказана в Омировата „Одисея“ и се разиграва на легендарния остров Феакия. Светлооката Атина, винаги загрижена за благополучието на своето протеже Одисей (който е изхвърлен от вълните на острова и спи изтощен), инсценира щастливия епизод. Тя внушава на царската дъщеря Навзикая да отиде с робините си на брега на морето, при устието на поточето, за да изпере дрехите. Майката на Навзикая ѝ приготвя всичко за пикник, казано на съвременен език.

Изпълнена с голяма грижовност към дъщеря си, тя не само ѝ дава един кози мех с вино, но „още елей благовонен ѝ в златен съд сипа, заедно с милите дружки след къпане тя да се трие“.

И тъкмо когато те играят на топка край брега след къпането, Одисей се събужда и ги вижда. Те го приемат скромно, но любезно, нахранват го с остатъците от закуската и го поканват да отиде заедно с тях в града и царския дворец. „Но наближиш ли града — казва гордо Навзикая, — що опасват стените, пристани сгодни дълбоки от двете страни ще съгледаш. Тесен е входът. От дясно и ляво са кораби вити пътя стеснили, че всеки почива на своя стоянка… Тук приготовляват потреби за нашите кораби черни — здрави платна и въжета, и дялат грижливо веслата. Ние, феаките, никак за лък и стрели не се грижим, а за весла и мачти за кораби с бордове равни. С тях по гърба на морето кръстосваме волно и смело.“

Одисей се явява пред царя, който му устройва блестящ прием и му обещава да го изпроводи здрав и читав до дома. Колкото и далече отвъд морето да е родината му — заявява царят, — феакийските моряци ще откарат Одисей там. „Ако дори се простира оттатък Евбея, която много далече лежи според разказ на нашите хора — там придружиха веднъж Радамант, русокосия момък, за да посети и да види на Геа потомъка Титий.“

Тази Феакия е, разбира се, красива въображаема земя, където всичко е прелест и веселие и където най-лошото, което може да се случи, е някое спречкване по време на игрите. Но не само намекът за Радамантис кара учените да предполагат, че тази приказка е навеяна от възпоминания за древния Крит. Застанете на брега под Малия и няма да ви бъде трудно да видите във въображението си как принцеса Навзикая и дружките ѝ си играят там на топка.

Като говорим за Фестос, нека цитираме още един пасаж от „Одисея“, преди да отминем оскъдните, но поразителни сведения, които ни дава тя: „Но пристъпете насам вие, кръшни феакски танцьори — заповядва царят по време на пищното увеселение в чест на Одисей, — нашият гост подир време на своите близки да каже, в родния край щом се върне, че ний превъзхождаме всички по мореходство и бяг, в песента и ритмичните танци.“^[3] Една забележителна находка във Фестос е танцувалната площадка или, както малко по-прозаично са я нарекли археолозите, „театралният район“ (ил. стр.45). Тя е по-голяма от съответната площадка в Кносос и повече прилича на място, предназначено за танци и представления. От едната страна на площадката в Кносос има ниски стъпала, които на пръв поглед могат да бъдат взети просто за стъпала и нищо повече. Но стъпалата във Фестос се изкачват направо към една масивна стена. Трябва да се предполага, че това са стъпала за сядане или стоене, а не за да се ходи по тях.

Ако Дедал е построил танцова площадка за Ариадна, нищо не пречи тя да е била във Фестос, а не в Кносос. Това е, разбира се, чисто предположение. Но едно друго, може би не толкова произволно предположение, което според мен се налага всекиму, който обикаля дворовете във Фестос, е, че Ариадна сигурно е посещавала с голямо удоволствие това място. Смята се, че името Ариадна означава „свещената“, и независимо от това, дали Ариадна е била конкретна личност или титла на царската дъщеря — който и да е бил този цар, тъй като някои смятат името Минос за родово звание, — независимо от това, дали всъщност е имало много Ариадни или само една, Фестос сигурно я или ги е привличал като място, което освежавало и възвисявало духа. Дворецът е построен на склона на един от редицата стръмни хълмове, които израстват от широката долина; на север в далечината отвъд тази долина се точи синята планинска верига, над която се извисява самата Ида. А непосредствено под един от двата върха-близнаци на Ида понякога може да се види малка, тъмна, кръгла дупка, за която говорят, че е входът към пещерата, където според легендата се е родил Зевс. Не е съвсем невероятно да си представим, че това място е привличало погледа на Ариадна — въпреки че не е по силите на въображението ни да си представим какви мисли са я вълнували тогава. Дупката несъмнено навява мисълта за някакво всевиждащо око.

Във вече споменатата местност Агия Триада (Св. Троица) има един по-малък дворец — издънка на Фестос. Този по-малък дворец е кръстен лятна резиденция на фестоския владетел, макар единственото основание за това да е, че такова едно тълкуване изглежда правдоподобно. Истина е обаче, че там са намерени значителни останки с култово предназначение, за които ще разкажем по-нататък. Това също може да е привличало „свещената“ царска щерка. Истина е също така и трябва да е било истина и по онова време, че изгледът, който се открива от „летния дворец“ в Агия Триада, е великолепен. Оттам се вижда морският залив, днес назоваван с име, което напълно му подхожда — Агия Галене или Светия покой.

Фестос не е претърпял онази всеобхватна реставрация, с която сър Артър Еванс е удостоил Кносос и затова тук не е така лесно да се проумее разположението на развалините. Но тези развалини — които са от варовик, докато кнососките са повечето от гипс — лежат бледозлатисти на слънцето досущ като някое село в нашия английски Котсуолд и са много красиви, и много говорят на въображението. Както по време на гроздобер тук отрупват посетителя с грозде, така в един от големите питоси във Фестос е намерено подобно указание за изобилна и грижливо отгледана реколта — гроздови семена, все още запазени на дъното на делвата. Когато се намирате във Фестос или Агия Триада, не може да не повярвате, че преди да ги сполети бедствието, било то земетресение или чуждо нашествие, минойците са живеели в благоденствие, щастие и красота.