Нора Робъртс
Свещени грехове (17)

Седемнадесета глава

На етажа на хирургията миришеше на антисептични средства и прясна боя. Коридорите бяха почти празни, тъй като персоналът беше намален заради празника. Някой бе оставил на бюрото на сестрите сладкиш със стафиди и портокалови кори, увит в целофан. Имаше празничен вид и изобщо не се връзваше с болничната обстановка. Тес се спря до дежурната сестра, която попълваше някакъв формуляр.

— Аз съм доктор Тереза Корт. Джоузеф Хигинс младши е бил докаран преди малко.

— Да, докторе. В хирургията е.

— Какво е състоянието му?

— Масивна травма, кръвоизлив. Когато го докараха, беше в кома. Доктор Битерман го оперира.

— А родителите на Джоуи?

— В чакалнята са, вляво в дъното на коридора.

— Благодаря ви. — Окопитвайки се, Тес се извърна към Бен. — Не съм сигурна колко ще продължи, а и изобщо няма да бъде приятно. Мисля, че ще успея да уредя да ме изчакаш в лекарската стая. Там ще се чувстваш по-удобно.

— Ще дойда с теб.

— Добре. — Докато вървеше по коридора, Тес разкопчаваше палтото си. Стъпките им по облицования с плочки под отекваха като изстрели в потъналия в тишина коридор. Когато приближи вратата на чакалнята, Тес дочу приглушени ридания.

Луис Монроу се беше сгушила в обятията на съпруга си. Макар в стаята да беше прекалено топло, те не бяха си свалили палтата. Майката плачеше тихо и рееше празния си поглед. На телевизора, закачен високо на стената, течеше специално предаване по случай празника. Тес направи знак на Бен да остане назад.

— Господин Монроу.

Като чу гласа й, той откъсна очи от стената и погледна към вратата. В първия момент я изгледа така, сякаш не можеше да се сети коя е, но изведнъж в очите му се прокрадна кратка, но остра болка. Почти го чуваше как казва: Не ви повярвах. Не ви разбрах. Не знаех.

Разчувствана повече от погледа му, отколкото от сълзите им, Тес се приближи и седна до Луис Монроу.

— Луис се качи, за да го попита дали иска малко сладкиш — започна Монроу. — Но той… той беше изчезнал. Беше оставил бележка.

Тес посегна и хвана свободната му ръка. Той я стисна силно, преглътна и продължи:

— Пишеше, че съжалява. Че… би желал да бъде различен. Пишеше, че сега всичко щяло да бъде по-добре и че щял да се върне, прероден в друг човек. Някой го видял… — Пръстите на Монроу се впиха още по-силно в ръката й, когато той затвори очи, за да се посъвземе. — Някой го видял да скача и извикал полицията. Дойдоха вкъщи точно когато открихме, че го няма. Не знаех какво да направя, затова ви се обадих.

— Джоуи ще се оправи. — Потърквайки нервно ръце, Луис се отмести по-далеч от Тес. — Винаги съм се грижела за него. Като се оправи, всички заедно ще се върнем вкъщи. — Запазвайки дистанцията между тях, майката извърна глава към Тес. — Казах ви, че повече не се нуждае от вас. Джоуи не се нуждае нито от вас, нито от някаква си клиника, нито от лечение. Просто изпитва нужда да остане сам за малко. Той ще се оправи. Той знае, че го обичам.

— Да, знае, че го обичате — промълви Тес и хвана ръката на Луис. Пулсът й беше ускорен и твърде слаб. — Джоуи знае колко усилия сте положили, за да му помогнете.

— Така е. Всичките ми усилия целяха да го защитят, да подобрят живота му. Единственото ми желание винаги е било Джоуи да се чувства щастлив.

— Знам.

— Тогава защо? Кажете ми защо се случи това? — Сълзите й секнаха. Треперещият й глас прозвуча злобно. Луис се отскубна от прегръдката на съпруга си и сграбчи Тес за раменете. — Вие би трябвало да можете да ми кажете защо момчето ми лежи в кръв на онази маса. Кажете ми защо.

— Луис, Луис, недей. — Натъжен, Монроу понечи да я прегърне отново, но тя скочи на крака, повличайки Тес със себе си. Бен инстинктивно посегна към нея, но беше възпрян от Тес, която категорично поклати глава.

— Искам отговор. По дяволите, искам да ми отговорите!

Вместо да се ядоса на гнева й, Тес го прие.

— Той беше наранен, мисис Монроу. И раната беше дълбоко, по-дълбоко, отколкото можах да проникна.

— Сторих всичко, което беше по силите ми. — Макар гласът й да беше тих, почти равен, Луис заби дълбоко пръстите си в плътта на Тес. На следващия ден щяха да се появят синини. — Направих всичко. Той спря да пие — пискливо рече тя. — От месеци не беше слагал капка в устата си.

— Да, той престана да пие. По-добре седнете, Луис. — Тес се опита да я накара да седне обратно на канапето.

— Не искам да сядам. — От устата й изби гневът, който прикриваше страха й, и всяка дума звучеше като изстрелян куршум. — Искам сина си. Искам момчето си. Вие само говорехте, седмици наред само разговаряхте. Защо не направихте нещо? От вас се очакваше да го накарате да се почувства по-добре и по-щастлив. Защо не го сторихте?

— Не можах. — Изведнъж я обзе силна тъга. — Не можах.

— Луис, седни. — Осъзнавайки, че жена му се нуждае от опората му, Монроу я хвана за раменете и я натисна да седне на канапето. След като я прегърна в обятията си, той погледна Тес. — Предупредихте ни, че това може да се случи. Ние не ви повярвахме. Не искахме да ви повярваме. Можем да опитаме отново, ако не е толкова късно. Можем…

Изведнъж вратата се отвори със замах и всички разбраха, че е прекалено късно.

Доктор Битърман все още беше с хирургическата си престилка. Беше свалил маската си и тя висеше на връзките й. Потта по нея още не бе изсъхнала. Макар да беше прекарал сравнително малко време в операционната, около очите и устата му се бяха образували бръчки от напрежението и умората. Преди да проговори, преди да се приближи до семейство Монроу, Тес разбра, че двамата с него бяха загубили пациент.

— Мисис Монроу, съжалявам. Не успяхме да направим нищо.

— Джоуи? — С недоумение гледаше ту доктора, ту съпруга си. В рамото на Монроу вече се забиваше една ръка.

— Джоуи го няма, мисис Монроу. — Битърман седна до нея, тъй като се чувстваше победен и уморен след изминалия час, в който се бе опитал да закърпи момчето. — Изобщо не дойде в съзнание. Имаше повсеместно сътресение на мозъка. Не можехме да направим нищо.

— Джоуи? Джоуи е мъртъв?

— Съжалявам.

Запоена да плаче със силни гърлени звуци, които се разливаха в стаята. Ридаеше с отворена уста и отметната назад глава от агонизираща болка, която късаше сърцето на Тес. Никой не можеше да разбере напълно радостта на майка, която дава живот на дете. Никой не можеше да разбере напълно мъката на майка, изгубила детето си.

Една грешка в преценката й, желание да запази семейството си цяло със собствени сили — всичко това й костваше сина. Тес не можеше да й помогне с нищо сега. Вече не можеше да стори нищо за Джоуи. Със свито от мъка сърце тя се обърна и излезе от чакалнята.

— Тес. — Бен я хвана за ръката, когато тя тръгна по коридора. — Няма ли да останеш?

— Не. — Гласът й беше ясен и леден и тя продължи да върви. — Присъствието ми само ще й причини още по-силна болка, ако изобщо е възможно да съществува по-горчива мъка. — Натисна копчето за асансьора и пъхна ръце в джобовете си, като нервно ги свиваше и разпускаше.

— Това ли е всичко? — Все още зреещият му гняв започна да се надига. — Нима просто ще го зачеркнеш?

— Не мога да сторя нищо повече по този случай. — Влезе в асансьора, мъчейки се да диша спокойно.

Докато пътуваха към дома й, по улиците се сипеше силен сняг. Тес изобщо не продума. Усещайки горчивина в гърлото си, Бен също остана напълно безмълвен. Макар парното на колата да бълваше топлина, тя с мъка успяваше да се въздържи да не трепери. Провалът, тъгата и гневът се бяха преплели тъй силно в нея, че образуваха възел от чувства, който беше заседнал в гърлото й — дори усещаше вкуса му. Често с мъка успяваше да запази самообладание, но то никога не бе тъй жизненоважно за нея, както в момента.

Когато влязоха в апартамента й, тежестта в гърдите й беше толкова голяма, че Тес трябваше съзнателно да регулира дишането си.

— Съжалявам, че те забърках в това — внимателно рече тя. Изпитваше нужда да се махне, да се махне от него, от всички, докато се съвземе. Пулсирането в главата й се засилваше и се превръщаше в бучене. — Знам, че ти беше трудно.

— Но ти явно се справяш чудесно. — След като смъкна якето си, той го захвърли на стола. — Няма нужда да ми се извиняваш. В същия бизнес съм, нали си спомняш?

— Да, разбира се. Слушай. — Първо трябваше да преглътне буцата в гърлото си. — Най-напред ще се изкъпя.

— Разбира се, върви. — Приближи се до барчето и посегна към водката, която беше донесъл. — Ще пийна едно.

Тес не си направи труда да отиде в спалнята да се преоблече. Безшумно затвори вратата след себе си и след малко Бен чу шума от течащата вода в порцелановата вана.

Дори не познавам момчето, мислеше си Бен, докато наливаше водка в чашата си. Нямаше причина да чувства този грозен прилив на ярост. Възможно беше да изпитва тъга, жал, дори яд от безсмислената загуба на човешки живот, на живота на един младеж, но нямаше причини да бъде разтърсван от такава безпомощна ярост.

Тес се бе държала толкова резервирано. Тъй дяволски невъзмутимо.

Също като лекаря на Джош.

Горчивината, събирана с години в душата му, заля гърлото му. Бен надигна водката, за да смие вкуса й, но миг след това тресна пълната чаша в шкафа. Макар да не беше сигурен какво щеше да направи, тръгна по коридора и бутна вратата на банята.

Тес не беше във ваната.

Подобно на буря, водата шибаше порцелана с пълна сила, след което като вихър изтичаше през сифона, който Тес не си беше направила труда да запуши. Вдигаше се пара и огледалото се бе запотило. Използвайки мивката за опора, Тес неудържимо ридаеше в шепите си. Дори не се бе съблякла.

В първия момент Бен се закова стъписано на прага на банята, прекалено шокиран, за да затвори вратата и да я остави на усамотението, което Тес търсеше.

Никога не я бе виждал в такава светлина — безпомощна жертва на собствените си чувства. Понякога в леглото се отдаваше напълно на страстта си. От време на време беше виждал как избухва гневно, на прага на сълзите. Но все бе успявала да ги потисне. Сега я беше обзела мъка, страшна мъка.

Тес не бе чула отварянето на вратата. Тялото й се полюляваше бавно напред-назад, сякаш беше оплаквачка. Самоуспокоение. Гърлото му се сви, но той сподави горчивината си. Понечи да я докосне, но се спря. Откри, че е далеч по-трудно да успокоява човек, на когото държи истински.

— Тес. — Когато я докосна, тя подскочи. Когато я прегърна, тя се вдърви. Усещаше как се опитва да спре сълзите си, както и него. — Хайде, трябва да седнеш.

— Не. — Вълна на унижение плъзна по вече отпуснатото й тяло. Беше хваната в най-личен момент на слабост, беше разсъблечена, а нямаше сила да се покрие. Нуждаеше се единствено от самота и време да се съвземе. — Моля те, просто ме остави сама.

Отказът й за утехата, която Бен копнееше да й даде, го нарани. Толкова го нарани, че той понечи да се отдръпне. В този момент усети как тялото й потрепери. Мълчаливо се протегна и затвори кранчето на водата.

Беше свалила ръце от лицето си, за да вкопчи пръстите си в ръба на ваната. Беше изопнала гърба си, сякаш се бе стегнала, за да парира някакъв удар или да отхвърли нечия помощ. Пресъхналите й очи срещнаха погледа му. Кожата на лицето й вече беше зачервена от сълзите, които се стичаха на струйки. Бен не промълви нито дума и не се замисли за възраженията й, когато я взе на ръце и я изнесе от банята.

Бен очакваше съпротива, както и няколко остри и гневни думи. Вместо това, тялото й се отпусна безчувствено. Тя зарови лице в шията му и зарида.

— Той беше просто едно дете.

Бен седна на края на леглото и я притисна до себе си. Сълзите по лицето й пареха, сякаш дълго бяха изгаряли очите й.

— Знам.

— Не успях да го разбера. А трябваше. Въпреки образованието ми, практиката, самоанализите, книгите и лекциите, не можах да преодолея бариерата между нас.

— Но опита.

— Това не е достатъчно. — Гневът й избухна с все сила, но това не го изненада. Беше го очаквал, беше се надявал да го види. — От мен се очаква да лекувам. Да помагам, а не само да говоря за помощ. Не само не успях да довърша лечението му докрай, ами не успях и да го опазя жив.

— Необходимо ли е психиатрите да имат божествено его?

Думите му я зашлевиха като плесница и тя се отдръпна от него. Само след миг беше на крака. Сълзите все още не бяха засъхнали на лицето й и тялото й все още трепереше, но тя изобщо не изглеждаше на прага на припадък.

— Как смееш да ми говориш така? Едно младо момче е мъртво. Никога няма да има възможност да шофира, да се влюби, да създаде семейство. Мъртво е и фактът, че аз съм отговорна за самоубийството му, няма нищо общо с егото ми.

— Така ли? — Бен също стана и я хвана за раменете, преди тя да успее да се обърне. — Нима от теб се очаква да си безгрешна и спокойна и винаги да знаеш отговорите и решенията? Този път не ги знаеше и не беше напълно неуязвима. Кажи ми, можеше ли да го възпреш да не отиде на онзи мост?

— Би трябвало да мога да го спра. — Потрепервайки, Тес изхлипа и натисна с долната част на дланта си мястото между очите си. — Не, нямаше да мога да му вдъхна достатъчно вяра.

Без да я изпуска от прегръдката си, той я придърпа обратно на леглото. За пръв път, откакто бяха заедно, Бен се чувстваше нужен и полезен. Обикновено в такива моменти тръгваше към вратата. Вместо това, седна заедно с нея и я улови за ръката, а тя облегна глава на рамото му. Доволен. Беше странно и малко страшно да се чувства доволен.

— Тес, това ли е момчето, за което ми беше споменавала преди?

Тес си спомни нощта на кошмара — нощта, в която се бе събудила до Бен, който бе пожелал да я изслуша.

— Да, от няколко седмици се тревожех да не направи нещо.

— И каза на родителите му?

— Да, казах им, но…

— Не те послушаха.

— Това няма значение. Трябваше да мога да… — Млъкна, тъй като той обърна лицето й към себе си. — Не — въздишайки, рече тя, — не ме послушаха. Майка му спря лечението му.

— И отряза спасителното въже.

— Това може и да го е подтикнало да се затвори още по-дълбоко в себе си, но не мисля, че е бил решаващият фактор, който го е тласнал към самоубийство. — Все още се чувстваше мъката й, но разумът й се избистряше и тя можеше да гледа обективно на нещата. — Мисля, че тази вечер се е случило нещо друго.

— И смяташ, че знаеш какво е било то?

— Може би. — Отново се изправи, тъй като не я свърташе на едно място. — От няколко седмици се опитвах да се свържа с бащата на Джоуи. Но телефонът му беше все изключен. Преди няколко дни дори наминах в апартамента му, но той се беше изнесъл, без да остави новия си адрес. Беше обещал да прекара този уикенд с Джоуи. — С опакото на ръцете Тес избърса сълзите от бузите си. — Джоуи разчиташе много на това. Неспазването на обещанието от страна на баща му е нанесло поредния удар. Вероятно е бил последният, който е могъл да понесе. Джоуи беше красиво момче, по-точно младеж. — Очите й отново се насълзиха, но този път Тес успя да се справи. — Беше в толкова труден период и въпреки всичко в душата си таеше топлина и огромна нужда да бъде обичан. Просто не вярваше, че заслужава някой наистина да държи на него.

— А ти държеше на него.

— Да. Може би прекалено много.

Стори му се странно, че малката твърда буца на гняв, покрита с тънък пласт горчивина, заседнала в сърцето му след смъртта на брат му, започна да се разпуква. Погледна Тес — сдържания и обективен психиатър, ръжена и двигателя на мозъците — и забеляза отпечатък на искрена човешка тъга — не само за пациента, а и за момчето.

— Тес, това, което каза майка му в болницата…

— Няма значение.

— Да, наистина няма. Тя не беше права.

Тес се извърна и на слабата светлина от коридора видя собственото си отражение в огледалото над тоалетката си.

— Само отчасти. Знаеш ли, никога няма да разбера дали ако бях тръгнала по друг път, ако бях опитала друг подход, щеше да бъде различно.

— Тя не беше права — повтори Бен. — Преди няколко години аз също виних себе си. Може би не съм бил прав.

В огледалото погледът й се премести и срещна неговия. Бен продължаваше да седи на леглото, неосветен от лампата. Изглеждаше самотен. Стори й се странно, тъй като го бе смятала за мъж, заобиколен непрекъснато от приятели, от добри чувства и преливащ от самочувствие. Обърна се, но тъй като не беше сигурна дали той желае близостта й, остана на мястото си.

— Не съм ти разказвал за брат си Джош.

— Не. Никога не си ми разказвал много за семейството си. Не знаех, че си имал брат.

— Беше почти четири години по-голям от мен. — Не й трябваше да чуе употребата на минало време, за да разбере, че Джош е умрял. Бе го почувствала още при споменаването на името му. — Беше от хората със златни ръце. С каквото и да се захванеше, все му идваше отръки. Като деца имахме конструктор. Ако аз събирах малка кола, Джош правеше камион с шестнайсет колела. В училище получавах петица само ако зубрех, докато клепачите ми започнат да се затварят. Джош изкарваше отличен на изпитите дори без да отвори учебник. Мозъкът му беше като попивателна. Майка ми обичаше да казва, че е благословен от Бога. Тя продължаваше да се надява, че ще стане свещеник, защото след ръкополагането щял да може да върши чудеса.

Тези думи не бяха изречени със завист, изпитвана често между братя, а с лек хумор и възхищение.

— Сигурно много си го обичал.

— Понякога го мразех. — Тези думи бяха казани със свиване на раменете от човек, който съзнаваше, че често омразата е другото силно чувство, което съжителства с истинската любов. — Но в повечето случаи смятах, че е страхотен. Никога не ме биеше, и то не защото не му се удаваше тази възможност. Беше много по-едър от мен, но грубостта просто не му беше присъща. Не искам да кажа, че беше светец или нещо подобно. Просто беше добър, добър до мозъка на костите си.

Като деца спяхме в една стая. Веднъж мама намери списанията „Плейбой“, които бях скрил. Реши да прочисти похотта и мръсотията в душата ми. Джош каза, че са негови, че щял да пише доклад за порнографията и социологичното й въздействие върху тийнейджърите.

Тес не можа да се сдържи и се засмя.

— И тя му повярва?

— Да, повярва му. — Дори и сега този спомен предизвика смеха му. — Джош никога не лъжеше, за да спаси собствената си кожа, а само когато смяташе, че е най-добрият вариант. В гимназията беше преден защитник в отбора по ръгби. Всички момичета бяха луди по него. Това му доставяше удоволствие, тъй като беше здрав и силен, но той бе влюбен до уши в едно момиче. Беше напълно в негов стил да се спре на един плод, вместо… ъ-ъ… да обере цялото дърво. Аз обаче смятах, че това бе единствената голяма грешка, която допусна. Тя беше страшно красива, интелигентна и произхождаше от едно от най-добрите семейства. Но също така беше повърхностна. Беше луд по нея и във втори курс взе всичките си спестявания и й купи диамант. Не някой фалшив камък, а съвсем истински. Тя се хвалеше наляво и надясно с него, за да събуди завистта на другите момичета.

Скараха се за нещо. Никога не каза за какво, но беше много сериозно. Джош получи стипендия да продължи образованието си в Нотърдам, но след като завърши гимназия, се записа в армията. Хлапетата скандираха: „Виетнам“, пушеха марихуана и размахваха плакати за мир, но Джош реши да отдаде няколко години от живота си на родината.

За пръв път от началото на разказа си Бен извади цигара и я запали.

— Майка ми изплака всичките си сълзи, а баща ми пъчеше гърди от гордост. Синът му не беше пройдоха или колежанин, пристрастен към марихуаната, а истински американец. Баща ми бе простоват човек и мислеше така. Що се отнася до мен, аз клонях към левицата. През есента щях да започвам гимназия, затова предполагах, че вече знаех всичко, което трябваше да ми е известно. Цяла нощ не мигнах, тъй като се опитвах да го разубедя. Разбира се, документите бяха подписани и беше прекалено късно, но се надявах да има някакъв изход. Казах му, че е глупаво да пропилява три години от живота си заради едно момиче. Проблемът беше, че той не се задоволи само с това. Още с постъпването си в армията бе решил, че трябва да стане най-добрият войник на Съединените американски щати. Вече му бяха намекнали за офицерски чин. Според патетичните речи на Джонсън ние се нуждаехме от умни и способни офицери, които да водят войската ни. Джош се виждаше именно като такъв.

Тес долови болката, прокрадваща се в гласа му. Напусна осветеното място в стаята и се приближи към него. Макар да не бе осъзнал, че се нуждае от близостта й, когато тя го докосна, Бен задържа ръката й.

— И така, той тръгна. — Дръпна от цигарата си и с въздишка изпусна малко дим. — Качи се на автобуса като млад, красив и самоуверен идеалист. От писмата му стана ясно, че се справя чудесно с военната подготовка. Допадаха му дисциплината, предизвикателството, приятелството. Лесно се сприятеляваше, и там не беше по-различно. След по-малко от година получи назначението си за Виетнам. Тогава аз бях в гимназията, където се мъчех с алгебрата и гледах да сваля колкото се може повече клакьорки. Джош замина като младши лейтенант.

Бен замълча. Тес седна до него, без да пуска ръката му, и зачака продължението на историята.

— Майка ми ходеше на църква всеки ден, когато той беше отвъд океана. Обикновено влизаше, палеше свещ и се молеше на Пресветата Богородица да пази сина й. Щом получеше писмо, прочиташе го многократно, докато научеше всяка дума наизуст. Не след дълго писмата се промениха. Станаха по-къси, тонът им беше различен. Престана да споменава приятелите си. Едва след това научихме, че телата на двама от най-добрите му приятели експлодирали в джунглата. Научихме за този инцидент чак когато се върна и започна да сънува кошмари. Не падна убит там. Майка ми сигурно беше запалила достатъчно свещи с молбата да се върне жив, но той все пак умря. Душата му умря… Искам да пийна нещо.

Тес го задържа за ръката, преди той да успее да стане.

— Ей сега ще ти донеса. — Излезе от стаята и наля два сгряващи коняка. Позабави се малко, за да му даде нужното време да се посъвземе. Когато се върна при него, забеляза, че е запалил нова цигара, но не е помръднал от мястото си.

— Благодаря ти. — Бен отпи от чашата и усети, че макар конякът да не запълваше дупката, издълбана от мъката, вече не трябваше да се страхува от нея. — Тогава никой не ги посрещна като герои. Войната беше загорчала. Джош се завърна с медали, препоръки и бомба със закъснител в главата си. За известно време всичко вървеше добре. Беше мълчалив и отнесен, но знаехме, че никой не е преживял войната, без да се промени. Пренесе се обратно у нас и започна работа. Дума не даваше да се изрече да продължи образованието си. Предполагахме, че просто се нуждае от малко време.

Кошмарите започнаха след година. Събуждаше се нощем вир-вода и крещеше несвързано. Загуби работата си. Каза ни, че е напуснал, но татко откри, че се е сбил и с това е предизвикал уволнението си. През следващата година нещата все повече се влошаваха. Не можеше да се задържи на една работа повече от няколко седмици. Започна да се връща пиян вкъщи, а понякога изобщо не се прибираше. Кошмарите ставаха все по-ужасни. Една нощ се опитах да го разтърся, за да прекъсна един от тях, но той ме изблъска в другия край на стаята. Бълнуваше за засади и снайпери. Когато станах и се опитах да го успокоя, той се нахвърли върху мен. Баща ми влезе и видя как брат ми ме души.

— О, господи, Бен!

— Татко успя да го накара да се съвземе и когато Джош научи за поведението си, просто седна на пода и зарида. Не бях виждал човек да плаче като него. Изобщо не спря. Закарахме го в службата за подпомагане на ветераните от войната. Изпратиха го при психиатър.

Цигарата му беше почти изгоряла. Бен я угаси и отново се зае с коняка.

— Вече бях постъпил в колежа и понякога, когато следобедната ми програма беше по-свободна, го карах при психиатъра. Мразех онзи кабинет — напомняше ми гробница.

Джош влизаше вътре. Понякога го чувах да плаче. Друг път не можех да чуя нищо. След петнайсет минути излизаше. Продължавах да се надявам един ден да излезе от вратата такъв, какъвто си го спомнях отпреди.

— Понякога за семейството е много по-трудно, отколкото за болния — обясни Тес и доближи ръката си до неговата, за да може Бен да я хване или да се отдръпне. — Чувстваш се безпомощен, когато тъй силно искаш да му помогнеш… и объркан, когато толкова много желаеш да мислиш трезво.

— Един ден майка ми не издържа. Беше неделя. Приготвяше задушено месо. Изведнъж изсипа яденето в мивката. Заяви, че ако Джош е болен от рак, лекарите ще намерят начин да го отстранят. Не можели ли да разберат, че онова в него го съсипвало? Защо не били намерили начин да го изрежат?

Вторачи се в коняка си и в съзнанието му съвсем ясно изплува образът на майка му, ридаеща над мивката.

— Известно време състоянието му сякаш наистина се подобряваше. Трудно му беше да си намери работа, тъй като му беше предписано лечение при психиатър, а и работното му досие беше противоречиво. Нашият пастор оказа известен натиск, проявявайки някаква старомодна и благородна вина на католик, и му намери работа като механик в местната бензиностанция. Пет години преди това беше получил стипендия да учи в Нотърдам, а сега трябваше да сменя свещи. Но все пак беше нещо. Кошмарите намаляха. Никой от нас не знаеше, че приема успокоителни, за да ги прогони. После преминал на хероин. Това също убягна от погледа ни. Може би ако бях вкъщи, а не в колежа, нещата щяха да стоят другояче. Родителите ми бяха напълно невежи по отношение на наркотиците. Докторът също не ги усети. Беше специалист от редовните войски, беше обиколил Корея и Виетнам, но въпреки това не разбра, че Джош се тъпче с наркотици, за да преживява нощите.

Бен разроши с ръка косата си, после изпи до дъно коняка си.

— Не знам, може би беше преуморен или просто превъртял. Но както и да е, в крайна сметка след двегодишна терапия, след хиляди запалени свещи и молитви пред Светата Дева, Джош се качи в стаята си, облече военната си униформа, окачи медалите си и вместо да вземе спринцовката, зареди служебния си пистолет и сложи край на всичко.

— Бен, знам, че съчувствието ми съвсем не е достатъчно, но не се сещам за нищо подходящо за случая.

— Беше само на двадесет и четири години.

А ти си бил само на двайсет, помисли си тя, но вместо да го изрече на глас, прегърна Бен.

— Обвиних цялата американска армия, дори нещо повече — цялата военна система. Но после предположих, че е по-разумно да съсредоточа гнева си върху доктора, от когото се очакваше да му помогне. Спомнях си как седях вкъщи, докато полицаите се бяха качили горе, в стаята, в която живеехме заедно с Джош, и си мислех, че онова копеле трябваше да направи нещо. В един момент дори реших да го убия, но свещеникът дойде и ме разсея. Не искаше да опее брат ми.

— Не разбирам.

— Не беше нашият пастор, а един неопитен „заек“, излязъл направо от семинарията, който позеленя при мисълта да се качи горе при Джош. Заяви, че Джош се е самоубил по собствено желание и в пълно съзнание. Затова не искаше да опрости греховете му.

— Това е погрешно. Дори по-лошо — жестоко.

— Изхвърлих го от къщи. Майка ми стоеше до нас със стиснати устни и пресъхнали очи, после се качи в стаята, където мозъкът на сина й беше разплескан по стената, и сама започна да моли за опрощение на греховете му.

— Майка ти е силна жена. Сигурно е много вярваща.

— През целия си живот единствено е готвела. — Придърпа Тес, тъй като се нуждаеше от нейния приятен женски аромат. — Не знам дали аз бих могъл да изкача онези стълби още веднъж, но тя го направи. Докато я наблюдавах как върви към стаята му, осъзнах, че независимо от силната й вяра и мъка, тя вярваше и винаги ще вярва, че случилото се с Джош е Божия воля.

— Но ти не мислеше като нея.

— Да. Все някой трябваше да бъде виновен. Джош не беше наранявал никого в живота си до войната във Виетнам. Там жестокостите бяха в реда на нещата, тъй като той се бореше за родината. Но убийствата не бяха справедливи и Джош не можеше да продължава да живее със спомена за тях. Психотерапевтът трябваше да го убеди, че независимо от поведението му отвъд океана, той все още е чудесен и способен човек.

Както Тес трябваше да покаже на Джоуи Хигинс, че е необходим.

— След това разговаря ли с лекаря на Джош?

— Веднъж. Май все още възнамерявах да го убия. Той седеше зад бюрото си със сключени ръце. — Бен погледна собствените си ръце, които се свиха в юмруци. — Прояви пълно безразличие. Изказа съжалението си и обясни до какви крайни резултати може да доведе синдромът на закъснялата изява на стреса. После, докато държеше ръцете си сключени върху бюрото, с напълно безчувствен глас ми каза, че Джош не е успял да се отърси от случилото се във Виетнам, че завръщането му вкъщи и опитите му да живее както преди били създали по-голямо напрежение, докато най-накрая чашата преляла.

— Съжалявам, Бен. Може би голяма част от думите му са голата истина, но е могъл да се изрази по друг начин.

— На него хич не му пукаше.

— Бен, аз не го защитавам, но много доктори — както медици, така и психиатри — са сдържани и не се сближават много с пациентите си, защото ако загубят някого от тях и не могат да го спасят, изпитват силна болка.

— Боли те заради начина, по който изгуби Джоуи.

— Този род тъга и вина те разкъсват, докато най-накрая не оставят нищо за теб и за следващия ти пациент.

Може би разбираше смисъла на думите й или само започваше да го схваща. Но той не можеше да си представи военния психиатър, лекуващ Джош, затворен в банята, за да изплаче мъката си.

— Защо го правиш?

— Предполагам, че също като теб трябва да намеря някои отговори. — Извърна се към Бен и погали лицето му. Спомни си лицето му, когато й бе разказал за тримата непознати, убити за шепа монети.

— Не сме чак толкова различни, колкото си мислехме някога.

Целуна я по дланта на ръката й, успокоен от докосването й.

— Може би. Когато те видях тази вечер, изпитах същите чувства, каквито се надигнаха в мен, когато забелязах с какво външно спокойствие оглеждаше Ан Ризънър в онази уличка. Изглеждаше толкова безразлична към трагедията, запазвайки изключително самообладание. Също като психиатъра на брат ми, сключил ръце на бюрото си, за да ми обясни причините за смъртта му.

— Запазването на самообладание не е равносилно на безразличие. Полицай си и би трябвало да правиш разлика.

— Исках да се убедя, че изпитваш нещо. — Плъзгайки дланта си надолу към китката на ръката й, той я хвана здраво и се взря в очите й. — Предполагам, че всъщност исках да се убедя, че съм ти нужен. — Това беше може би едно от най-трудните признания в живота му. — По-късно, когато влязох в банята и те сварих разплакана, разбрах, че се нуждаеш от мен и изведнъж това ме изплаши до смърт.

— Не исках да ме виждаш в това състояние.

— Защо?

— Защото не ти вярвах достатъчно.

Наведе глава и се загледа в ръката си, обхванала нейната тънка и изключително нежна китка.

— Само Ед знае за Джош. Досега имах доверие единствено на него. — Доближи пръстите й до устните си и нежно ги целуна. — Какво ще правим сега?

— Какво искаш да правим?

Дори тихият и измъчен смях можеше да бъде пречистващ.

— Отново психиатърски способ на измъкване. — Замислено докосна огърлицата от перли на врата й. Свали я. Шията й беше благоуханна и нежна като кадифе. — Тес, ако след приключването на тази история те помоля да си вземеш отпуска от няколко дни, дори цяла седмица, за да заминем заедно някъде, ще го направиш ли?

— Да.

Доволен и съвсем изненадан, той я погледна.

— Просто ей така?

— Когато дойде това време, може да те попитам къде ще ходим, за да знам дали да си взема кожено палто или бански костюм. — Взе перлената огърлица от ръцете му и я сложи на нощното шкафче до леглото.

— Трябва да ги държиш в сейф.

— Нали спя с ченге. — Гласът й прозвуча весело, но тя забеляза помръкналото му лице и предположи къде го бяха отнесли мислите му. — Бен, всичко скоро ще свърши.

— Да. — Но когато я притисна силно в обятията си, Бен се уплаши.

Вече беше двайсет и осми ноември.