Александра Маринина
Незаключената врата (6)

Глава 6

Скромно седнала в ъгъла до прозореца, Настя слушаше как Борис Виталевич Гмиря разпитва Яна Нилская. От думите на Яна се очертаваше следната картина. На 9 юни около осемнайсет часа Теймураз Инджия поканил Яна в ресторант „Теменуга“, където я почерпил с шишчета от есетра. Докато пиели кафе, Тимур научил от собственика на ресторанта, че от двайсет часа ще има банкет, така че „Теменуга“ ще работи, докато приключи празненството, с други думи — докъм два часа през нощта. Естествено късно вечерта няма да пуснат външни лица, но него, Тимур — винаги с радост, като постоянен посетител. А Тимур отговорил, че няма да притеснява никого, а и да дойде със своята дама, ще влязат само в бара да пият кафе и да хапнат по някой сандвич. С това уговорките приключили. В единайсет и нещо Тимур предупредил администратора, че отива да пие кафе с Яна. Тръгнали по алеята към малката уличка „Митковски“. Когато се изравнили с площадката за ролкови кънки, от храстите отсреща някой ги извикал:

— Тимур! Яна!

Те се приближили, отекнали два изстрела, Тимур паднал, някой сграбчил слисаната Яна, запушил й устата с ръка и я повлякъл нанякъде. Мъжът бил едър и силен и колкото и да се дърпала Яна, нищо не могла да направи. Натикали я в кола — бяла волга, и я откарали. В колата не само й залепили устата с тиксо, но и веднага й завързали очите, макар че тази мярка всъщност била излишна: Яна не познава Москва, така че и бездруго не би могла да разбере къде я карат, особено в тъмното. Пътували двайсетина минути, така поне й се сторило. Може би повече, може би по-малко. Била толкова уплашена, че не се сетила да засече времето за път.

Закарали я в някакъв блок, в апартамент. Какъв е бил блокът? Панелен или монолитен? С един вход или с повече? На колко етажа е бил? Тя не знаела, не видяла, когато я въвеждали в блока, очите й били завързани, а когато я извеждали — също. По-точно, не я въвеждали, а я внесли на ръце. Качили се с асансьор. До кой етаж, поне приблизително. Тя не знаела, но определено не бил вторият и дори не третият, най-вероятно петият — седмият, но не била сигурна. Какъв е бил апартаментът? Обикновен — три стаи, кухня, баня, тоалетна. Какво се е виждало от прозореца? Яна не знаела, прозорците били облепени с хартия. Веднага я предупредили, че в апартамента до нея непрекъснато ще има някой и за най-малкото нарушение ще я наказва. За нарушения щели да се смятат опитите да крещи, да вика за помощ, да избяга, да отлепи хартия и да погледне през прозореца. Ако нямало нарушения, обещали след няколко дни да я пуснат и всичко да бъде наред. И никой нямало да й стори нищо лошо.

Наистина нищо лошо не й се случило, хранели я три пъти дневно. Отначало Яна се опитвала да откаже храната, но после разбрала, че това нищо няма да промени, че никой не смята да я моли, както и да я пусне преждевременно. Пазачът не разговарял с нея и решително пресичал всякакви нейни опити да задава въпроси. По-точно, пазачите били двама, пазели я на смени, защото нощем не почивали, а седели в същата стая, в която спяла Яна, и я следели. Тя не виждала лицата и прическите им: и двамата стояли с маски, същите като на бойците от частите със специално предназначение. Ръст, фигура? Обикновени, единият малко по-висок и по-строен, другият — по-нисък, с по-широки рамене. Гласовете им? Също обикновени. Те произнесли толкова малко думи през тези дни, че Яна едва ли би могла да ги разпознае. А за особености на говора и дума не можело да става, мъжете се стараели да си служат само с междуметия или кратки „да“, „не“, „може“, „не може“, „не знам“, „забранено“, „наказание“.

Днес в четири сутринта я събудили, отново й завързали очите, залепили й устата, изнесли я на ръце от блока и я качили в кола. Пътували нанякъде дълго, сигурно четирийсетина минути. После я изнесли от колата, отново я качили в асансьор. Свалили й тиксото. Когато смъкнала превръзката от очите си, Яна се намерила на стълбищна площадка, до нея нямало никого, само в шахтата бучал слизащият асансьор, а на пода била захвърлена чантичката й. Надникнала през прозореца, но не видяла нищо интересно, явно прозорците на стълбището не гледали към мястото, където пред входа била спряла колата. Когато слязла долу и излязла на улицата, там вече нямало никого. Пет сутринта, всички спели, наоколо било тихо и пусто. Дали може да покаже мястото? Да, разбира се, по-точно, ще опита, но не е сигурна… Не погледнала коя е улицата, нямало смисъл, и без това тя не познавала московските улици, а естествено нямала карта под ръка. Тръгнала напосоки, след трийсетина минути се намерила пред станция на метрото, трябвало да почака известно време, докато отворят — станцията работела от пет и половина. Коя станция? „Орехово“. С метрото стигнала до нужната станция и отново тръгнала пеша към блока, където живеят сега с мъжа й.

От странна по-странна история. Какво ти странна — невероятна! За какво им е било да отвличат човек само за да го хранят, поят и охраняват няколко дни, а после да го пуснат? Безумие някакво… Ако са я отвлекли за всеки случай, като свидетелка на убийството на Тимур, непременно са щели да я питат какво конкретно е видяла, може ли да разпознае убиеца, щели са да я заплашват с всички възможни наказания, ако продума. Но и това е глупаво, по-просто е било да разберат какво е видяла и какво не, а после да я убият. Защо да пускат на свобода бомба със закъснител?

Още един момент се стори любопитен на Настя. Извикали ги по имена, нарекли Инджия Тимур, а Яна — Яна. За Тимур всичко е ясно: човекът, който е искал да го убие, е знаел името на своята жертва. Откъде обаче убиецът е знаел, че младата жена до Тимур се казва Яна? Подготвял се е предварително и е събирал информация? Но щом е бил толкова предвидлив, не е ли било по-просто да избере момент, когато Тимур е сам, а не с дама? На никой престъпник не му трябват излишни свидетели. А ако не се е подготвял, ако е имал намерение да извърши убийството именно на 9 юни, тогава откъде е познавал Яна? Варианти за отговори: все пак в Москва Яна се е сдобила с познати, за които не разказва нищо на никого, и това прекрасно пасва на версията на Серьожа Зарубин, че са я придумали или заставили да бъде ориентир — съучастница в убийството. Но тогава не е ясно защо е трябвало да я отвличат. Напълно достатъчно би било от нейна страна да даде невярно описание на убиеца и да посочи невярна посока, в която той е избягал. От просто по-просто. Втори вариант: убийството е извършил човек, близък до снимачната група, който прекрасно познава и Тимур, и Яна, а освен това е информиран, че двойката е тръгнала към ресторант „Теменуга“. Наистина от работещите този ден на снимачната площадка не е изчезнал никой, освен Тимур и Яна; когато служителите на милицията са отишли там, всички са били налице, но това нищо не доказва. Този човек може да е убил Тимур, да е напъхал крехката лека Яна в колата, където са го чакали съучастниците му, да им махне с ръка за довиждане и да се върне на снимачната площадка. Следователно изниква още една версия, според която Тимур е дал повод на някой от членовете на снимачната група да го убие. На някой друг, освен Руслан Нилски. Защото Нилски като възможен заподозрян е бил разработен на първо място и е било точно установено, че от момента на тръгването на Тимур и Яна към „Теменуга“ Руслан не се е отделял нито на крачка от Воронова, постоянно са били заедно и пред очите на всички. Впрочем… Нилски, понеже е ревнувал жена си от младото красиво момче, може да е наел изпълнители и да е взел мерки да си осигури алиби. Тогава става ясно откъде убиецът е познавал Яна. Или са му я показали, или са му я описали най-подробно. И тогава е абсолютно ясно защо никой нищо не е искал от Яна и не са й сторили нищо лошо. Поуплашили са я и са я пуснали, та да знае за друг път как ще флиртува с чужди мъже и ще нервира ревнивия си съпруг. Тогава всичко се подрежда… Но откъде може да е взел Нилски този изпълнител, хем не само него, но и помощниците му? Това е практически невъзможно за човек, който не е тукашен и няма връзки с мутри. Кой обаче е казал, че Нилски няма такива връзки? Никой не е проверявал московските му контакти. А нали Руслан Андреевич още от 1991 година неведнъж е ходил в Москва и в командировки, и по частна линия, събирал е материали за своите статии. Между другото, каква е била тематиката на неговите материали? И в какви сфери е търсил нужната му информация? Не, няма друг начин, ще трябва плътно да се заемат с журналистическото минало на новоизпечения писател Руслан Нилски. И във връзка с версията, която тя изложи вчера пред Афоня, и във връзка с тази, която изникна в главата й сега…

— Яна Генадевна — прекъсна мислите на Настя гласът на следователя Гмиря, — трябва да проведем процедура по разпознаване. Ако сте уморена или не се чувствате добре, ще я отложим за утре…

— Не, наред съм — прошумоля едва чуто гласчето на Яна, — готова съм. Можете да започвате.

— Е, не всичко става толкова бързо — засмя се Борис Виталевич, — разпознаването е сложна процедура. Трябва да доведем задържаните от изолатора, да подберем други участници, да поканим поемни лица. За това ще е нужно време. Къде е съпругът ви сега?

— В коридора, чака ме.

— Прекрасно. Поразходете се тогава, идете някъде да обядвате. А към три часа се върнете тук, надявам се да сме готови дотогава.

Когато Нилская излезе от кабинета, Гмиря се обърна към Настя:

— Е, какво ще кажеш?

— Нищо ново, Борис Виталевич. Тя повтори същото, което каза на мен тази сутрин. Някаква идиотска история… Нито смисъл, нито логика.

— Така значи? — присви очи следователят. — Неотдавна ми пееше съвсем друго.

— Исках да кажа, че се получават прекалено много версии — поправи се Настя. — Фактът, че похитителите са се държали добре с Яна, не са я заплашвали и нищо не са искали, а освен това не са заплашвали и не са искали нищо от съпруга й, най-вероятно говори, че всичко е било организирано именно от съпруга й. Но тогава ще трябва да приемем, че Руслан Андреевич Нилски или е пълен идиот, или е дяволски умен и хитър. Защото това е абсолютно нестандартен ход и не се вписва в обичайната схема. Ако той е инсценирал отвличането на собствената си съпруга, за да замаскира участието си в убийството на Инджия, като същевременно я сплаши, би трябвало поне да казва, че са го заплашвали или са искали нещо от него. А той не споменава нищо такова. Или е банално глупав и просто не се е сетил за това, или е тъкмо обратното.

— Звучи логично — съгласи се следователят. — Имаш ли други идеи?

— Това не е идея, а по-скоро полет на фантазията… В разговора си с Коротков Ирина Савенич отбелязала, че когато Яна се върнала тази сутрин, Руслан пърхал над нея като орлица над орлето си, а тя останала затворена и се дърпала. Савенич преценила това като коравосърдечие от страна на Нилская и изказала предположението, че Яна не обича много своя съпруг, щом не е поискала веднага да сподели с него подробности за случилото се. Аз пък изпитах друго усещане. Може би е станало нещо, което е подсказало на Яна, че Руслан Андреевич е свързан с престъплението. Затова се отдръпва от него и не иска да бъде откровена. Тя се лута в догадки и не разбира дали може да се доверява на собствения си съпруг или не. Как ви се струва тази версия?

— Бива си я — позасмя се Борис Виталевич. — Разпиляваш се, Анастасия. Ти имаше задачата да се занимаваш с фигурата на Андрей Константинович Ганелин и с възможността той да има пръст в престъплението с цел да се провали снимането на сериала. А ти къде си се отплеснала? Твоят нов шеф няма да те похвали.

— А, много важно — небрежно махна с ръка тя, — ще се справя някак. Нали може ситуацията да се модифицира в нужното направление. Яна Нилская е любовница на Ганелин, в сговор е с него, затова похитителите не са й причинили нищо лошо. В такъв случай всички нейни показания не струват и пукната пара, лъжливи са от първата до последната дума. Или пък не е в съглашение с Ганелин, но той — като идеолог и организатор на престъплението — е заповядал да не закачат Яна, да я подържат няколко дни и да я пуснат, а цялото това отвличане е било измислено, за да ни хвърлят прах в очите. Яна пък си е направила извода, че Ганелин има нещо общо със случилото се, и сега се измъчва, защото той е съпруг на режисьорката, от него зависи, първо, финансирането на проекта, а второ — доброто отношение на Воронова към Руслан и тяхното плодотворно сътрудничество. Яна не може да съобрази как трябва да се държи, за да не навреди на съпруга си, затова се е затворила. Не е изключено впрочем нейните показания да не съдържат никаква полезна информация именно по тази причина. Тя още не може да реши какво трябва да казва и какво не бива, затова предпочита да не казва изобщо нищо. Не видяла, не чула, очите й били завързани, пазачите били с маски, прозорците — облепени.

— Логично — съгласи се Гмиря. — Значи така, драга моя. Предай на Зарубин да започне да разработва всички връзки на Яна Генадевна Нилская по нейното местожителство и евентуалните й идвания в Москва. Аз ще изпратя официално запитване до Кемерово, а твоят дребният да сяда до телефона да къса нервите на кемеровчани.

— По-добре да иде лично, Борис Виталевич — умолително хленчи Настя. — Нали знаете как се върши работа по телефона…

— Знам, знам. Но не мога да плащам командировката му от джоба си. Днес ще си поговоря с твоя Афанасиев, може да го придумам. Как го наричате там?

— Кого? — Настя облещи невинни очи.

— Кого, кого… вашия нов началник. Май Афоня, нали?

— Какво говорите, Борис Виталевич, към него ние изпитваме абсолютно уважение и с целия си пиетет…

— Хайде, хайде… Разузнаването ми докладва всичко. Какъв е той изобщо?

— Ами… нормален. Само дето не обича мен, но това е разбираемо. Кажете му, че е необходимо да изпрати Серьожа Зарубин в Кемерово, за да установи старо познанство на Нилская с Андрей Ганелин, когото вие подозирате в организирането на убийството. Тогава ще клъвне.

— Такава била работата значи — разбиращо проточи Гмиря. — Вашият Афоня е поредният преследвач на лаври, иска да разкрие престъпление, което ще се превърне в шумен скандал. Съпругът бизнесмен пречи на своята прочута съпруга да снима филм. Симпатично, симпатично. Какво, Анастасия, зле ли се чувстваш без Житената питка? — попита той неочаквано сериозно.

— Зле — призна тя, но веднага добави: — Нищо, ще се справим. Житената питка беше изключителен екземпляр, в живота рядко се случва човек да работи с такъв началник. Повечето хора работят с ръководители като Афанасиев — и нищо, живеят, работят, никой не е умрял. И ние ще оцелеем. А на мен какво ще наредите?

— Ясно е какво. Занимавай се плътно с Нилски. Аз ще те оправдая пред началника ти, сядай на компютъра, влизай в интернет и разрови всички публикации на Нилски, които намериш. Изясни в кои московски издания има познати, разпитай ги — да кажат как е събирал материалите си в Москва, от какво се е интересувал, с кого е контактувал. Фактът, че на Яна Генадевна не е била причинена никаква вреда, освен морална, говори, че престъплението е било организирано от човек, на когото тя не е безразлична. Или от съпруга, или от евентуален любовник. Съпругът е известен, любовникът — не. Ганелин е само предполагаема фигура, любовник на Нилская може да е всеки. Просто, ако нейният любовник не е Ганелин, а някой друг, изобщо не е ясно за какво му е потрябвало това. Ганелин поне има мотив.

— И другият човек може да има мотив — възрази Настя. — Нали установихме, че Теймураз Инджия изобщо не е бил ангелче. Вярно, това е прекалено красиво съвпадение: врагът на Инджия да е същевременно любовник на Яна Нилская. Макар че в живота се случват и по-странни неща. Освен това бих се съгласила с предположението врагът на Тимур нарочно да се е залюбил с Яна, за да си улесни извършването на убийството.

— Или не да се е залюбил, а да е влязъл в делови отношения с нея — добави Гмиря. — Ти ми помагаш за убийството, аз ти давам пари. С една дума, драга моя, Нилская е живяла в Москва три седмици и тези три седмици трябва да се възстановят минута по минута, за да разберем дали тя за това време би могла да завърже някъде нови познанства, скришом от очите на съпруга й и на цялата снимачна група.

— Могла е — твърдо отговори Настя. — Знам го със сигурност.

— Как така, откъде го знаеш? — заинтересовано попита следователят.

— Ами спомняте ли си, разказаха ни, че Яна постоянно си е тръгвала от снимките заедно с Тимур? Ту са го изпращали с някаква задача, ту е откарвал или докарвал актьори, а са се отлъчвали и просто така, ако шофьорът не е бил нужен. По време на подобни отсъствия Тимур може като нищо да се е срещал със свои приятели и да е запознавал с тях Яна. А после, като общително и изобщо добро момче, е карал Яна на срещи с някого от тях, докато официално са отивали да обядват или по работа. Какво по-просто от това? Да допуснем, изпращат Тимур в „Мосфилм“ да донесе някой костюм или перука, които са забравили да вземат за снимките. Той качва Яна в колата, бързичко се обажда на приятеля си, пътьом я оставя където трябва, на връщане я взема. При московските разстояния и традиционни задръствания нежната среща в рамките на един час със сигурност е възможна, че и за по-дълго. Същото може да е ставало и ако са снимали в павилион в студиото. Нали знаете, има едни капризни актьори, които не карат кола, но искат непременно да ги возят. Особено ако актьорът не е московски, а поканен от друг град. Собствената му кола не е тук, а такситата са скъпи. Затова е нужен шофьор, за да го докара на снимки и после да го върне. Във филма на Воронова се снимат четирима актьори от Петербург, двама от Минск и един от Нижни Новгород. На снимачната площадка пък Тимур и Яна по взаимна уговорка са се престрували, че напълно невинно флиртуват един с друг, та на Руслан Нилски и през ум да не му мине, че женичката му си е намерила някой трети.

— Страхотно — за трети път проточи Борис Виталевич. — Значи след очната ставка аз ще пораздрусам мадам Нилская относно нейните пътувания с шофьора. Къде са ходили, кога и с каква цел. И ако тя поне веднъж не успее да ми опише мястото, където са пращали Тимур, смятай, че се е хванала. Значи по някакви причини тя не е стигнала до това място. Свържи се с директора на филма, да представи справка за използването на колата, шофирана от Инджия. Кога, къде и защо го е изпращал.

— Борис Виталевич, вече нямаме съветска власт — предпазливо отбеляза Настя. — Едва ли в една частна продуцентска фирма е прието да се издават пътни листове.

— Така си е — с въздишка се съгласи Гмиря. — Макар да ругаем съветската власт, но в определен смисъл тогава беше по-лесно да се разкриват престъпления. Човек не можеше да кихне, без тутакси да се появи съответната справчица с печатче. Е, толкоз, драга моя. Докато аз уреждам с твоя шеф въпроса за командироването на капитан Зарубин в Кемерово, нека той да поработи върху тази версия. Трябва да изясним кои актьори е возил Инджия и кога, да ги намерим и да ги разпитаме за Яна. Дали тя е била в колата през цялото време, или са я закарвали донякъде и после са я връщали. За какво са си говорели с Тимур. И какви може да са били отношенията им. Актьорите са хора наблюдателни, не като много други. Разбра ли всичко?

— Разбрах.

— Тогава тичай да изпълняваш. Защо ме гледаш така? Искаш да ме питаш нещо ли?

Настя вече бе стигнала до вратата, решила да не задава въпроса, който бе възникнал у нея, но който тя не бе сметнала за важен и съществен. Но в последния момент все пак реши друго и попита:

— Борис Виталевич, а защо вие днес постоянно ме наричате „драга моя“? По-рано не бях чувала от вас тези думи.

— Ах, това ли било! — избухна в смях Гмиря. — Вкъщи ми се е лепнала. Гостува ни една роднина на жена ми, та тя постоянно повтаря тези думи. Цяла седмица я слушам, а сега, виждаш ли, и аз започнах да ги употребявам. Защо, ти да не се обиди?

— Не, само се учудих.

— Е, добре, продължавай да се учудваш. Може с още нещо да смая въображението ти.

Настя пое към метрото почти тичешком, докато следователят не е изпълнил обещанието си да смае въображението й с някаква друга задача. Но едва бе влязла в кабинета си и бе включила компютъра, когато Гмиря се обади по телефона.

— Имаме извънредно произшествие — кратко съобщи той. — Току-що дойдоха съпрузите Нилски. Някой им подхвърлил някакво странно писмо.

— Как така са им го подхвърлили? — учуди се Настя. — Къде? Нали отидоха да обядват.

— След обяда Нилски намерил писмото в джоба на якето си. Бил го дал на гардероб в ресторанта.

— И какво пише в писмото? — тревожно попита тя.

Ето, най-сетне нещо започва да се прояснява. Писма със заплахи или искания. Само че не след отвличането на Яна, а след нейното връщане. Някакво объркване на срокове и изпълнители? Или отвличането на Яна е било предварителна заплаха, демонстрация на сила, за да направят Нилски по-сговорчив? От всяко положение сега ще се изясни какво искат от него.

— В писмото ли? — каза Гмиря. — Една фраза: „Ако всички хора разсъждаваха еднакво, никой нямаше да залага на конни състезания“.

Настя не повярва на ушите си.

— И толкоз? — недоверчиво издума тя, като все пак се надяваше, че следователят ще прочете още нещо.

— Толкоз, Анастасия. Набрано е на компютър, разпечатано е на принтер. Сега го давам на експертите, а ти по най-бързия начин тичай в ресторант „Джаник“, където са обядвали Нилски.

— Ами интернет? Нали ми възложихте да…

— Аз ти възложих — аз отменям задачата. Хайде, изпълнявай.

* * *

До вечерта краката на Настя пареха, а езикът й сякаш бе подпухнал. Отдавна не й се бе налагало толкова много да се движи и да говори.

Ресторант „Джаник“ я огорчи. Тоест, там кухнята беше прекрасна, сервитьорите обслужваха бързо и любезно, а дизайнът радваше окото с умелото съчетание на дърво и текстил. Но първата несполука за Настя беше липсата на гардероб по същество. „Джаник“ беше не твърде скъпо демократично ресторантче за бързо хранене и тук връхните дрехи не се даваха на изпълнен с достойнство чичко с униформа с ширити, а се окачваха на кукички, забити в стената от двете страни на входа, или върху облегалките на столовете. Тъй като от сутринта на няколко пъти започваше да вали, а към два-три часа дъждът рукна като из ведро, дрехите на съпрузите Нилски, както и на другите посетители, намислили да обядват по това време, се оказали подгизнали и те естествено ги окачили именно на кукичките, а не на столовете си, тапицирани със симпатичен светлолилав плат. „Джаник“ има много сполучливо разположение, наоколо е пълно с разни учреждения, чиито служители обичат да обядват тук, и в делнични дни от един до около три и половина часа ресторантът винаги е пълен. В такава обстановка няма нищо по-лесно, когато сваляш от кукичката собствената си дреха — или обратното, когато я окачваш на кукичка, — незабелязано да пъхнеш плик в чужд джоб. Да, всъщност именно при окачването, а не при вземането. Човекът е следял семейство Нилски, видял е, че са влезли в „Джаник“, след известно време е влязъл след тях, съблякъл се е. Още навън е видял добре какъв шлифер носи Яна и какво яке — Руслан. Може да е бил съвсем близо до тях и да е влязъл практически веднага след тях, затова със сигурност е знаел къде именно висят техните дрехи и е окачил на същото място своето яке или с каквато дреха е бил. И в този момент е пъхнал писмото в чуждия джоб.

Кукичките са малко, посетителите — много, съответно е имало много якета, шлифери и сака, накачени едно върху друго. Онзи човек е трябвало наистина да влезе веднага след Нилски, инак би рискувал. Други посетители е можело да окачат дрехите си върху дрехите на Яна и Руслан и тогава той не би намерил от пръв поглед нужния джоб и второ, дори да намери този джоб, би бил принуден да се забави, докато поставя плика, а това е можело да предизвика подозрения: какво се мотае той там, да не би да е джебчия и да обира чуждите дрехи?

Но най-голямата несполука беше, че сервитьорите в „Джаник“ работеха на две смени: от десет сутринта до четири следобед и от четири до десет вечерта. По времето, когато Настя отиде в ресторанта, първата смяна вече си бе тръгнала. И сега й предстоеше да научи адресите и телефоните на всички сервитьори и мениджъри, работили първа смяна, и да се срещне с тях. Може би щеше да й провърви и някой щеше да си спомни човека, влязъл в ресторанта веднага след Нилски и леко позабавил се до закачалките. А може би нямаше да й провърви…

Резултатът към края на деня се оказа повече от плачевен. Краката я боляха, езикът й не мърдаше, а полезната информация беше равна на нула.

— Ама моля ви се — в един глас й заявиха всички разпитани служители на ресторанта, — от един до три е най-натовареното време, едва успяваме да тичаме с подносите и да вземаме поръчките, не се оглеждаме наоколо.

— Но как така! — учуди се Настя. — При вас дрехите на посетителите висят практически без никой да ги наглежда. Нима не е имало кражби?

— Имаме си секюрити. С него поговорете, може той да е видял нещо.

— Секюрити ли? — искрено се изуми Настя. — Аз бях днес в „Джаник“ и не видях никакъв секюрити.

— Значи в момента не е бил в ресторанта. Днес на работа е Гарик, той изобщо постоянно се измъква някъде навън.

По-нататъшните разпити проясниха ситуацията. Секюрититата, а по-просто казано — охранителите, работели по собствен график, тоест не по половин ден като сервитьорите и мениджърите, а по дванайсет часа, но пък веднъж на три дни. От тримата охранители двамата били свестни, а третият, на име Гарик, бил уреден на тази работа по указание на местните мутри, които контролирали ресторанта. Гарик не бил твърде дисциплиниран, често можел във всеки един момент да се отлъчи от работното си място за неопределено време, без да се обажда на никого. На няколко пъти старши мениджърът по персонала му правил строги забележки, след което мутрите довтасвали извънпланово, което никак не радвало собствениците на ресторанта. В края на краищата вдигнали ръце от Гарик — да прави каквото ще.

За огромно съжаление на Настя, именно Гарик днес охранявал мира и спокойствието в симпатичния и нескъп „Джаник“. Наложи се Настя да се върне в ресторанта, макар че вече не хранеше никаква надежда да успее.

Предчувствието не я излъга, Гарик се оказа абсолютно безхаберен тип. Не особено умен по природа, той по всяка вероятност беше успял или да си пийне, или да се насмърка, или да се боцне, във всеки случай отговорите му на Настините въпроси едва ли можеха да се смятат за адекватни. И разбира се, именно по интересуващото Настя време — от един и половина до два часа следобед, когато Нилски бяха влезли в ресторанта, не е бил на мястото си.

„Като не ти върви, не ти върви още от сутринта и във всичко“ — отчаяно си мислеше тя, когато се прибираше вкъщи към десет часа вечерта. Последната капка лош късмет за този ден наля в общата чаша Коротков, когато се оказа, че не може да я вземе с колата и да я закара вкъщи, защото е на гости у Ирина Савенич. Юра й съобщи това по телефона, когато Настя, сбогувала се с надеждата да научи нещо полезно от охранителя Гарик, му се обади на мобилния.

— Поне ще се прибереш ли за през нощта? — насмешливо попита тя. — Да те чакам ли, или да си лягам?

— Не знам — отговори уклончиво Коротков. — Засега нищо не мога да кажа. Ситуацията е неясна.

— Слушай, не ме будалкай! — ядоса се Настя, понеже беше уморена от безсмислено хвърлените сили и съответно напрегната. — Ако ми дойдеш в два часа през нощта и започнеш да ми звъниш на вратата, ще трябва да се събуждам, да ставам и да ти отварям. А аз не обичам това. По-добре изобщо да не лягам, докато се прибереш, да поработя. Но трябва да знам определено дали да те чакам или не.

— Къде си сега? — попита Юра вместо отговор.

— В центъра, пред ресторант „Джаник“. Ще си тръгвам за вкъщи.

— Ще ти се обадя след един час вкъщи, бива ли?

— Добре — недоволно изръмжа тя. — Казанова жалък такъв!

— Не нагрубявай шефа — изхъмка Коротков.

Край „Шчолковская“ истински тропически порой заля Настя — от него не можеше да я спаси дори чадър. И макар че не чака автобуса дълго, тя успя здравата да подгизне. „Ако всички хора разсъждаваха еднакво, никой нямаше да залага на конни състезания“ — повтаряше си мислено, докато събличаше мокрите си дрехи и се загръщаше в уютния топъл халат. В хладилника имаше много храна — същата, която Серьожа Зарубин беше купил снощи и която така и не бе изядена тази сутрин. Господи, какъв безкраен ден! Ами че обаждането на Гмиря и съобщението му, че Яна Нилская се е намерила — всичко това стана днес, в шест и половина. А сякаш бе преди седмица. Какво странно писмо е получил Руслан Нилски… Само една фраза, известният афоризъм на Марк Твен. Какво ли стои зад нея? Това може да знае или поне да се досеща само Руслан. Но според думите на следователя, Руслан по никакъв начин не коментирал това загадъчно послание. Какво, той наистина ли не се досеща какъв таен смисъл се крие зад тези думи, или се досеща, но не смята за нужно да сподели догадките си със следствието?

Ами ако именно той, Руслан Нилски, е организирал убийството на шофьора и отвличането на жена си — тогава може сам да си е написал и писмото и в нужния момент просто да го е извадил от джоба си. Той играе някаква сложна игра, стреми се към някаква завоалирана цел и води всички за носа. Каква игра играе и каква цел вижда пред себе си?

Салатки — о, страхотно! По дяволите, това изобщо не е нейна дума, на Гмиря е. Нима и Настя няма имунитет и се поддава на словесна „зараза“? Обаче браво на Зарубин, снощи добре се е постарал, умно е похарчил парите в магазина. Нека отворим сега тази симпатична салатка, наречена „Мимоза“, да отрежем черен хлебец, на хлебеца да сложим телешко саламче, толкова нежнорозово, че дори да ти е жал да го захапеш… „Никой нямаше да залага на конни състезания“. Ама разбира се, ако разсъждаваха еднакво, всички щяха да залагат на един и същи кон и нямаше да има никакъв смисъл от тотализатора. А какъв е смисълът на тази бележка?

Когато Настя приключи с вечерята и включи компютъра, тя вече си бе създала ясното убеждение, че в това странно дело за убийството на Теймураз Инджия и отвличането на Яна Нилская всички знаят всичко, но никой нищо не казва. Добре ще е да разберем защо.

Коротков, както беше обещал, звънна в единайсет и с вибриращ от мъгляви надежди глас се спазари с нея за компромис: ако не си дойде и не се обади до един часа, Настя може да се смята свободна от задълженията на приятелка хазяйка. Настя, от своя страна, го предупреди да й звъни на мобилния, защото ще се включва в интернет и телефонната линия ще бъде заета.

Тя знаеше къде и как да търси регионалната преса и само след около час успя да си създаде първоначална представа за журналистическата дейност на Руслан Нилски. За Москва още не беше ясно, но че в Кемерово той бе имал възможност да контактува с престъпни среди, беше сигурно. Между другото, и с милицията. Седемдесет-осемдесет процента от неговите публикации бяха посветени на проблемите с престъпността, в това число организираната. Самите материали харесаха на Настя, те бяха грамотни и отлично написани, журналистът се отличаваше с точни формулировки и завидно умение да подрежда от единични факти цяла картинка, като при това не забравяше да добавя: „налага се изводът“, „създава се впечатление“, „може да се предположи“. От една страна, фактите бяха събрани и подадени така, че нямаше нужда и от предположения, всичко изглеждаше абсолютно очевидно и разбираемо. Но от друга страна, тези малки въвеждащи словосъчетания спасяваха Нилски от риска от съдебно преследване от страна на хората, за които пишеше. Нали той нищо не твърди, само описва фактите, а вие сами си правете изводите…

Настя беше прочела почти до средата една от последните статии на Нилски, датирана от април миналата година, за някакъв кандидат за кмет, излежал присъда за предумишлено убийство, когато мобилният й телефон до нея избръмча музикалната фраза от Бах.

— Не спиш, нали? — чу се напрегнатият глас на Коротков.

— Както се разбрахме — отвърна тя, без да откъсва очи от екрана на компютъра. — Контролен час — един нула-нула.

— Ей сега идвам.

Увлечена в статията, Настя не обърна внимание на тревожните нотки в гласа му.

— Аха, идвай — разсеяно избъбри тя. — Гладен ли си?

— Не. Ти през това време си събери акъла, при нас тук се случи нещо.

* * *

През последните дни Наталия Воронова се прибираше от снимки ужасно капнала. Ставаше все по-трудно да стяга снимачната група: хората, зашеметени и разстроени от убийството на шофьора Тимур, веднага започнаха да намекват, че това е лоша поличба и че филмът не бива да се снима, щом работата е започнала с трагедия. Освен това на площадката по няколко пъти на ден идваха служители на милицията и задаваха много въпроси на участниците в снимките, като при това ги дръпваха настрани и ги откъсваха от работата. Графикът изоставаше катастрофално, Наталия не успяваше да го спазва, актьорите, извикани за определен час, бяха принудени да чакат дълго, докато започнат да се снимат сцените с тяхно участие, вдигаха скандали, дразнеха се и изпадаха в истерия, защото и те имаха свой график и след снимките трябваше да тичат по свои работи — озвучаване, други снимки, влак, репетиция, делова среща, участие в театрален спектакъл, да вземат дете от детската градина.

— Наталия Александровна, трябва да направим нещо — възмутено й казваше през половин час директорът на филма Мусатов. — Не може да се работи в такъв режим. Отначало тези оперативни работници ни разпитваха за Тимур. После за отношенията на Руслан Андреевич с жена му, както и с Ира Савенич. Сега измислиха нещо ново: искат сведения къде и защо е пътувал Тимур. Вадят душата на актьорите: хайде, спомнете си дали шофьорът не е качвал насред път жената на Руслан. Какво отношение може да има това към убийството? Те какво разследват — убийство или черни курсове? И не се знае какво ще измислят тепърва. Нали имате връзки, трябва да поговорите с ръководството на тези милиционери, да им наредят да не ни тормозят в работно време.

— Сеня — уморено отговаряше Наталия, — зле познавате кинокласиката. Спомняте ли си „Служебен роман“ на Рязанов? „И те имат работно време като нашето, от девет до шест“. Да не искате милиционерите да работят нощем и да не оставят цялата група да спи? Смятайте, че това са форсмажорни обстоятелства. Не можем да ги преодолеем. Ще трябва да се примирим с това.

— Но цялата ни работа се проваля! Погледнете какво става. Вчера сутринта пристигна Митко от Нижни Новгород, вчера и днес трябваше да заснемем сцените с негово участие, той има билет за връщане за влака довечера, хотелът му е платен до дванайсет часа днес. Епизодите с Митко не са завършени. Какво ще правим? Да го оставим още един ден, да му сменяме билета, да уговаряме самия него, да му се молим коленопреклонно, да плащаме хотел за още едно денонощие, а на актьора — още един снимачен ден? Това са пари, Наталия Александровна, а ние с вас не ги печатаме. Добре, да речем, че ще продължим да го снимаме и утре. Но утре имаме натура с дъжд, техниката е поръчана и ако се откажем от нея, ще трябва да плащаме неустойка. Това пак са пари. И изобщо утре по график не работим в павилиона. Кога ще снимаме Митко? Един гаф повлича след себе си друг — и така до безкрай, като лавина.

— И какво предлагате вие? Сеня, виждате ли някакъв изход? Аз например не виждам. Да, съгласна съм, хората са изнервени, работата върви зле, ние понасяме допълнителни финансови щети. Но аз не виждам как това може да се промени или поправи. Има само един начин да възстановим реда на площадката…

— Да махнем оттук ченгетата — бързо се намеси Мусатов. — И аз със сигурност знам, че вие имате връзки, с чиято помощ бихме могли да го направим.

— Не, Сенечка, това не е изход. По-точно, изход е, разбира се, но не правилният. Редът ще се възстанови само когато престъпникът бъде намерен. И ние с вас трябва да направим всичко, което зависи от нас, за да ускорим това. В неделя цялата група има почивен ден. Аз предлагам всички да се съберем на едно място, всички до един, да помолим и актьорите, които сега са в Москва, също да дойдат. И да се разберем с милиционерите да се срещнат с нас в спокойна обстановка, да изяснят всичко, което им трябва. Не накъсано, в петминутни разговори, след които два часа по-късно изплуват нови и нови въпроси, а както трябва. Ще се наложи да пожертваме един почивен ден, но това ще е от полза за работата. Колкото по-скоро намерят престъпниците, толкова по-бързо ние ще можем да се върнем към нормален ритъм на работа. Аз не мога да предложа нищо друго. А вие?

Днес Руслан за пръв път след 9 юни дойде на площадката. Докато не се върна Яна, той не излизаше от къщи, понеже се страхуваше да не пропусне съобщение от нейните похитители. Жена му се върна рано сутринта, до четири следобед я разпитва следователят и след това Руслан дойде в „Мосфилм“, макар че до планирания край на работния ден оставаха само три часа. И Яна беше с него, седеше тихичко в един ъгъл и с никого не разговаряше. Наталия обърна внимание, че Яна бе престанала да реагира дори на Ира Савенич. По-рано, само Руслан да заговореше с актрисата, лицето на Яна буквално се променяше и в такива минути тя се стараеше да се намира по-близо до мъжа си, за да чува всяка дума. Сега обаче седеше неподвижно и дори не поглеждаше наоколо.

— Добре ли си? — загрижено я попита Наталия, като приближи до нея с пластмасова чашка кафе в ръце.

— Нормално — отвърна през зъби Яна.

— Не искаш ли да те закарат вкъщи? — предложи Воронова. — Трябва да си почиваш, да събираш сили…

— Няма нужда. Ще остана тук. Благодаря.

Наталия мълчаливо сви рамене и се отдалечи, но реши сериозно да си поговори с Руслан. Момичето беше преживяло такива тревоги, сигурно му трябваше медицински надзор и лечение, а не тъпо седене на снимачната площадка — сега това явно изобщо не беше интересно за Яна, не я развличаше.

— Яна не иска да остава вкъщи сама — твърдо заяви Руслан, когато Воронова сподели с него съображенията си. — Страхува се. По-добре да седи тук. И после, може да е нужна на следователя, тук той може да я намери винаги. А вкъщи няма дори телефон.

— Тя изглежда толкова измъчена — със съчувствие каза Наталия. — Не е работа това, Руслан. Трябва да измислим нещо.

— Всичко е наред, Наталия Александровна, не се тревожете за нас.

— Дали да не я изпратим на вилата на едни мои приятели? Там има чист въздух, тишина, спокойствие. И няма да бъде сама, така че няма от какво да се страхува.

— Тя няма да отиде никъде, вече говорих с нея за това. Благодаря ви за грижите, Наталия Александровна, но…

— Добре, ти си знаеш — разстроено махна с ръка Наталия. — Но поне не мъкни Яна с метрото, струва ми се, че е останала съвсем без сили, току-виж, припаднала. Днес Ира ще ви закара у вас, а утре ще решим — или Мусатов ще ви прати кола, или аз ще мина да ви взема. Разбрахме ли се?

Всичко вървеше наопаки, нищо не я задоволяваше, но тя стискаше зъби и упорито действаше. Не бива да спираш, не бива да мислиш колко ти е трудно, не бива да се самосъжаляваш. Цял живот тя е живяла именно така, със стиснати зъби и надвивайки онова „не мога“, е правила каквото трябва. Длъжна е да направи този сериал, не може да го зареже, защото има договор с продуцентската фирма и служителите на тази фирма разчитат сега на гарантирана заплата в течение на няколко месеца. Договорите с актьорите са подписани, половината от тях са звезди и ако Наталия прекрати снимките, те никога повече няма да се съгласят да участват в неин филм, защото режисьорката Воронова ще се окаже ненадеждна. А и да се съгласят, ще поискат свръхвисоки хонорари и ще уговорят в договора огромна неустойка за отказ от снимки. И за своите бъдещи филми Наталия ще трябва да търси много повече пари, отколкото другите режисьори. И изобщо Наталия Воронова не може да зареже започнатата работа, защото никога не е постъпвала така. Това противоречи на характера й. Никога — през всичките й четирийсет и шест години — не й е било леко, но се е справяла. И сега ще се справи.

Снимките приключиха в седем и половина. Участието на Ира Савенич бе приключило преди това, но тя не си тръгваше, добросъвестно чакаше да се освободи Руслан, та да ги закара с Яна със своята кола.

— Благодаря на всички! — най-сетне се разнесоха над площадката дългоочакваните думи, след което започна да се изключва техниката и всички се заприготвяха за тръгване.

Наталия седна на един стол, изпружи крака, уморено притвори очи. До нея дойде Ирина, приклекна.

— Натулечка, много ли се умори?

— Няма страшно, в рамките на нормалното — вяло се усмихна Воронова.

— Аз пък днес имам среща с нов кавалер — весело съобщи Ира.

— Кой е той? Познавам ли го?

— Познаваш го, разбира се, само че може би си го забравила. От милицията е, от „Петровка“, онзи, дето дойде в Соколники, един широкоплещест, мрачен. Коротков. Спомняш ли си го?

— Спомням си го — кимна Наталия, без да отваря очи. — Ти откога започна да харесваш мрачни мъже? Винаги си обичала веселяци.

— А, не е вярно, обичах веселяци, когато още бях млада и глупава.

— Аха, а сега смяташ, че си стара и умна — скептично отбеляза Наталия. — Ирка, опомни се, ти си само на трийсет и една години. И за ума ти бих поспорила.

Тя винаги се шегуваше с Ирина, така беше тръгнало преди много години, когато те още живееха в едно комунално жилище и Наталия фактически отглеждаше своята рано осиротяла съседка. Ира никога не се обиждаше, беше безогледно предана на Воронова и готова да й прости абсолютно всичко.

— Накратко, Натуля, нещо не те разбирам. — В гласа на Ира зазвучаха нотки на недоумение. — Не одобряваш, така ли? Защото не обичаш ченгета, нали?

— Ирка, стига. Защо да не ги обичам? Хора като хора.

— Не, кажи — не мирясваше актрисата. — Ако си против, естествено няма да… Само че не разбирам защо…

Воронова най-сетне отвори очи, изправи гръб, по навик погали Ирина по гъстата къдрава коса.

— Не си измисляй, за бога, Ириша. Срещай се с когото искаш, аз не мога да ти нареждам нищо по този въпрос. В края на краищата, два пъти си се омъжвала и сама прекрасно ще се ориентираш кой ти е нужен и кой — не. Той женен ли е?

— Кой, Коротков ли?

— Този, с когото ще се срещаш.

— Почти. Тоест наполовина… С една дума, преди няколко дни е напуснал жена си.

— Ще се върне — убедено каза Наталия.

— Ами да се върне. — Ира упорито нацупи устни. — Но нали мога да се срещна с него? Докато не се е върнал.

— Срещни се, срещни се. Само че иди да си махнеш грима, страшно е да те гледа човек отблизо.

— Не ми се занимава, вкъщи ще го махна. Е, край, ние тръгваме!

Ира млясна Наталия по бузата и хукна, придружена от Руслан и Яна Нилски.

Вкъщи Наталия се зае да сготви вечеря за съпруга и сина си, които трябваше да се приберат около девет. Докато напукваше месото, тя току поглеждаше към пода, по който на безтегловни топчици летеше тополов пух. От година на година тази гадост става все повече в Москва, пухът лети из въздуха като сняг, влиза в ноздрите и устата, прониква в къщите и нахално се рее из стаите, като образува постоянно местещи се купчинки, които, уморени в края на краищата от суетнята, си намират убежище в ъглите и по книжните рафтове. Вчера Наталия бе минала с прахосмукачката из целия огромен петстаен апартамент, а днес жилището изглеждаше, сякаш не бе чистено цяла година. Мокетът в синьо и бор до отново бе станал белезникав и прашен наглед. Просто да не смееш да отвориш прозорците! Но това е невъзможно, Наталия обича да спи на отворен прозорец — и синовете си е приучила на това още от малки, никакъв климатик не може да й замени глътката сладка утринна прохлада. Така че се налага да чисти почти всеки ден, след уморителните снимки и приготвянето на вечерята за нея самата и за двамата изобщо нестрадащи от липса на апетит мъже.

Пръв се прибра синът й Альоша. Много добре, помисли си Наталия, Альошка не изпитва влечение да се храни в компания и няма да изчака Андрей за вечеря, ще хапне набързо и тя ще може да му пъхне в ръцете прахосмукачката. Да си заработи вечерята.

— Мамо, много вкусно мирише! — заяви той още с влизането в просторната кухня-трапезария. — Какво сервират днес?

— Пържоли с елда и салата — отговори Наталия с усмивка и целуна сина си.

— Ами пържени картофки? — жално простена Альоша.

— Днес ще минеш без тях. Картофите свършиха преди два дни и докато ти не донесеш от магазина, вкъщи няма да се появят нови. Освен това не бива да ядеш картофи с месото, че скоро няма да можеш да се провреш през вратата.

— Разбрах, не съм глупак — сговорчиво кимна младежът. — Утре ще купя.

Той се справи за броени минути с обилната вечеря и я завърши с огромна чаша чай и парче вафлена торта.

— Альошка, как се побира в теб толкова храна? — засмя се Наталия, която не преставаше да се учудва на способността на сина си да поглъща немислими количества от нейните гозби.

— От дългите години тренировки е — върна й шегата той.

Докато чакаше синът й да стане от масата, Наталия събра чиниите и ги сложи в мивката.

— Сине, мисля, че ще бъде правилно ти да пуснеш прахосмукачката — каза тя и се зае да мие съдовете.

— Иии, мамо, утре имам изпит — захленчи Альоша. — Трябва да уча.

— Пак ще учиш — спокойно отговори тя. — До утре има много време. Половин час не е фатален.

— Ууу, лоша майка — проръмжа синът й, разбирайки, че няма да се отърве от прахосмукачката.

— Може би — отговори, без да се обръща, Наталия. — Но все пак ще трябва да минеш с прахосмукачката.

— Ама защо, мамо?!

— Ако не ти харесва — премести се в своя апартамент, той стои празен, теб чака. Ето, щом свършим със снимките, Яна и Руслан ще си заминат и тогава — моля, можеш да се преместиш. Скоро ще навършиш двайсет, вече спокойно можеш да живееш сам, брат ти на двайсет години беше напълно самостоятелен. Но теб те е страх да не се откъснеш от мамините млинове и кюфтета! За сметка на това, че всеки ден те храня, можеш веднъж седмично да свършиш нещо вкъщи, няма да се строшиш.

Тя говореше гальовно и суровите по същество думи не звучаха обидно и изобщо не напомняха семейна сцена. Альоша оклюмано се потътри към килера, където стоеше прахосмукачката. По-нататък вечерта продължи в обичайното си русло. В разгара на чистенето се прибра съпругът й, Наталия отново сложи масата, този път за двама. Колкото и да беше гладна, съвместното хранене с мъжа й бе за нея нещо свято. Андрей беше за нея не само съпруг, но и от петнайсет години близък приятел, с когото можеше да обсъди всичко и да се посъветва по всякакви въпроси. Той никак не приличаше на Наталия, имаше друг характер, друг манталитет, беше прекарал съвсем друг живот и сигурно именно затова притежаваше способността да вижда всеки проблем не така, както го виждаше Наталия, и да предлага съвсем различни решения.

— Как е бизнесът ти? — попита тя, както го питаше всеки ден.

— Процъфтява — кратко отговори Ганелин.

Наталия го питаше повече по навик, защото знаеше: Андрей не би обсъждал с нея проблемите на фирмата. Пък и на нея, честно казано, никак не й беше интересно да вниква във финансовите и организационните тънкости на бизнеса. Нищо не разбираше от тях, дори навремето, още когато следваше, едва не получи двойка по политикономия. Тогава я спаси пълната с отлични оценки студентска книжка, предложиха й да се яви отново на другия ден и със затворени очи й писаха „добър“, макар Наташа да съзнаваше, че не знае дори за тройка.

— А на твоята площадка как върви? — поинтересува се на свой ред мъжът й.

Наталия започна подробно и с удоволствие да му разказва как бе минал снимачният ден и как днес отново бе дошъл оперативен работник от „Петровка“, за да задава някакви нови, много странни въпроси за Яна.

— Знаеш ли, Андрюша, заради всички тези печални събития ще се получи преразход на средства — предпазливо каза тя. — Проваля се графикът и е напълно вероятно после да се наложи да плащаме за допълнително време за наемане на павилиона. Работният ден се удължава, налага се да доплащаме на хората и прочее. Нашият директор по производството просто беснее, нали брои всяка копейка, а те сега изтичат като пясък през пръсти. Дори ме е страх да те попитам…

— Наташенка, ти първо похарчи каквото имаш, после ще видим.

— Но може да стане така, че да похарчим парите ти, а да не довършим филма. И тогава какво? Сигурен ли си, че ще можеш да намериш допълнителни средства, за да завършим сериала?

— Честно ли? — Андрей погледна жена си много сериозно. — Не, не съм сигурен. Аз съм човек, увреден от Булгаков, и никога не правя сметки няколко месеца предварително. Защото представи си, че Анушка вече е разляла олиото, а ние с теб тук си градим планове^[1].

— Ами какво да правя тогава, Андрюша? — притеснено попита Наталия. — Аз изпросих парите от теб, всичко пресметнахме и бях сигурна, че с тях ще мога да заснема сериала. А сега имам основания да се опасявам, че тези пари няма да стигнат. Мога да опитам да поевтиня проекта, да го направя по-кратък с няколко серии. Руслан постоянно е тук — и бездруго работим „в движение“, ще преработим сценария така, че гарантирано да се поберем в сроковете, за които сме взели под наем и сме платили павилиона, и в сумата, която ти ни отдели. Но трябва да съм наясно нужно ли е да правя тази стъпка или не. Трябва да знам още отсега дали мога да разчитам, че ще ни дадеш още пари извън уговорените, или не мога.

Андрей я прегърна през раменете, привлече я към себе си, целуна я по слепоочието.

— Ами какво мога да ти кажа, Наташенка? Бизнесът си е бизнес, той никога не върви ритмично и гладко, винаги има периоди на възход и ужасни спадове. Сега, именно през тези седмици, ние сме в спад. Колко време ще продължи той? Не знам. Понякога кризите свършват след два-три месеца, понякога траят година и повече. Достатъчно е някакви контейнери с товари да се забавят на митницата и я закъсваме. Стоката е платена, парите за нея са преведени в чужбина, а ние не можем да я продадем и да си върнем разходите, да не говорим за получаване на печалба. Не получим ли навреме някакви пари — не можем да заплатим следващите договори. Освен това, ако не продаваме стоката и не получаваме пари, няма какво да вложим в банката и губим лихви. На митницата сега е пълен хаос, закупихме от Германия и Австрия медицинско оборудване и вече два месеца не можем да го измъкнем от митничарите. Вложени са луди пари, а колко ще загубим от това — днес все още е трудно да се каже. Аз разбирам, не те успокоих, но засега не мога да ти кажа нищо по-ясно. Извинявай, мила.

Сърцето на Наталия се сви. Ето на, Андрей има проблеми във фирмата, а и тя с нейния сериал… Нищо нямаше да се случи, ако беше започнала да го снима след година, когато телевизионният канал щеше да й даде пари. Обаче не, тя се заинати: ще снимам веднага! Андрей е добра душа, съгласи се да й услужи, макар да няма никакви гаранции, че телеканалът после ще даде своята част от парите. Да, съгласиха се, но устно, не са подписвали никакви документи. А какво по-несигурно има от думата на чиновник? Само думата на мошеник. Андрей тогава каза, че няма нужда да мисли за това, че ако телеканалът се откаже от намеренията си, през следващата година той ще намери още пари, та сериалът да бъде приведен в пазарен вид. А сега се оказва, че всичко е толкова несигурно, толкова илюзорно…

Какво пък, решено. Утре още сутринта тя ще помоли Сеня Мусатов да преразгледа плана за производство на филма и точно да пресметне с колко снимачни дни ще изостанат от графика, ако се предположи, че милицията ще продължи активната си работа още поне седмица. Повече едва ли: активното издирване на един престъпник трае не повече от две седмици, после всичко утихва и се оставя на волята на случая, защото напират за разкриване нови престъпления, те се извършват всеки ден. За един снимачен ден, ако всичко върви както трябва, всички са дошли навреме, актьорите не са се напили и техниката не е отказала, се получава материал, който впоследствие се преобразува в три-четири минути полезно екранно време. В много сполучлив ден — пет минути, но само ако се работи без сривове четиринайсет часа без прекъсване. Разбира се, може да се правят и по трийсет полезни минути, но тогава качеството ще се окаже просто чудовищно ниско. Ще трябва да се поставя една камера, да се снима един план и да се записва жив звук. Получават се някакви говорещи глави, а не кино. През седемдесетте години, когато Наталия учеше във ВГИК, понякога се снимаше така, само че това се наричаше „телевизионен театър“, а не „многосериен филм“. Тя ще седне с Мусатов и ще види с колко снимачни дни ще трябва да съкратят работата. Няма да има никакво допълнително наемане на павилиона, по-добре те с Руслан да преработят сценария. От най-скъпите снимки — в метрото и в центъра на Москва — също ще трябва да се откажат, но нищо, с Руслан ще измислят нещо.

Наталия вече заспиваше, притисната до рамото на мъжа си, когато досами ухото й изригна с оглушителни трели телефонът.

— Натуля? — чу тя в слушалката развълнувания глас на Ира Савенич. — Събудих ли те?

— Какво се е случило? — уплаши се Наталия. Тя знаеше, че Ира никога не би й звъняла толкова късно просто така, за да сподели любовни емоции или впечатления от прочетена книга.

— Току-що ми се обади Руслан. Някой подхвърлил в жилището им умрели плъхове. С Яна не искат да останат там през нощта. Може ли да ги докарам при теб? Нямам къде другаде да ги дяна… Нали знаеш, имам само един диван, нямам дори походно легло.

Сънят моментално отлетя. Наталия рязко се изправи в леглото.

— Разбира се, докарай ги тук.

След един час в големия апартамент на малката уличка „Каменная Слобода“, близо до „Арбат“, никой не спеше. Альоша, както е нормално за един студент, учеше за утрешния си изпит, а всички останали, включително Андрей Ганелин, седяха в хола и с тревожни гласове обсъждаха случилото се.

Руслан и Яна, измъчени от тежкия ден, си легнали рано. Около полунощ ги събудил звънецът на вратата. Руслан с усилие се изтръгнал от съня, обул си дънките и пантофите и отишъл да отвори. Навън нямало никого, но на пода, на стълбищната площадка, имало кутия, превързана с красива розова панделка. Обикновена кутия от тънък картон, в такива продават пасти. Руслан я внесъл в апартамента.

— Кой дойде? — попитала разсънилата се Яна.

— Никой, донесоха някаква кутия. Сигурно някой от снимачната група е решил да ти честити благополучното завръщане, донесъл е пасти, а ние не отваряме. Кинаджиите са хора бохеми, свикнали са да купонясват до зори, а после да спят до пладне, за тях да отидат на гости в дванайсет през нощта е нещо обичайно. Е, какво, ще отворим ли подаръка?

— Както искаш — равнодушно отговорила Яна.

Но нейното безразличие моментално се стопило, когато Руслан отворил кутията. В нея лежали две трупчета на плъхове, насечени, окървавени, с отрязани глави. Главите впрочем също били в кутията. Яна запищяла толкова силно, че Руслан се уплашил да не дотичат съседите.

— Не мога повече! — мятала се в истерия младата жена. — Няма да остана в това жилище! Няма да мога да спя тук! Да се махаме! Да вървим където и да е, ще нощуваме на улицата!

Руслан й помогнал да се облече и я извел навън. За техен късмет на спирката пред блока спрял автобус, с който те за десет минути стигнали до най-близката станция на метрото, където купили телефонна карта и се обадили на Ирина.

— Какво пък, съобразителни са, не може да им се отрече — коментира чутото Ганелин. — Рисковано е просто така, напосоки да звъннеш на вратата, апартаментчето е мъничко, всичко е наблизо, на две крачки — ами ако бяха отворили вратата веднага? Човекът, който е донесъл кутията, не би успял да се отдалечи и на три метра — и сте щели да го видите. Обаче те са изчакали лампите да угаснат и да мине достатъчно време, за да заспите дълбоко и да звъннат на вратата без никакъв риск. Умно. И от медицинска гледна точка са постъпили грамотно.

— От медицинска ли? — учуди се Руслан. — Какво имате предвид?

— Докато човек е буден, той е постоянно в тонус. Как да ви го обясня… Докато съзнанието работи активно, то неволно е готово за всякакви промени в околната действителност. Това е необходим механизъм на адаптиране на човека към съществуването. А когато спим, ние сме отпуснати, съзнанието ни забравя, че околният свят крие в себе си всевъзможни опасности. И ако внезапно ни събудят и ни покажат нещо страшно, впечатлението от това ще бъде много по-силно, отколкото ако видим това страшно нещо през деня.

Яна седеше мълчаливо, не вземаше участие в обсъждането. Изглеждаше абсолютно потисната. Наталия отново изпита пристъп на остра жалост към тази крехка млада жена, озовала се в епицентъра на страховити и необясними събития.

— Руслан, предлагам ви с Яна да поживеете у нас — твърдо каза тя. — Поне докато всичко се изясни и оправи.

— Да, разбира се — веднага подзе Андрей, — преместете се при нас, щом ви е толкова неприятно в онзи апартамент. У нас има много място, изобщо няма да ни притесните. А и от всяка гледна точка това е много по-удобно. Ние живеем в самия център, до метрото, имаме телефон, Руслан ще може постоянно да общува с Наталия Александровна, това ще е от полза за работата. Ще тръгвате заедно за снимки, заедно ще се прибирате.

— Гениално! — радостно забърбори Ира. — Това ще премахне маса проблеми. Нали, Русланчик?

Руслан вдигна към Наталия тъжни и същевременно благодарни очи.

— Благодаря ви, Наталия Александровна. И на вас, Андрей Константинович. Толкова много правите за нас с Яна. Не бихме искали да ви обременяваме, но наистина така ще бъде по-добре. Ти какво ще кажеш, Яна?

Яна дълго мълча, преди да отговори. После с явно усилие отлепи устни.

— Аз искам да си ида вкъщи — бавно проговори тя.

— Ха така, браво бе! — възмути се Ирина. — Току-що крещеше, че нито за миг няма да останеш в онзи апартамент, че няма да можеш да спиш там. Измъкна ме от леглото, аз събудих заради теб Наталия, вдигнах всички на крак, а ти сега… Какво, да не ти се разхлопа дъската? Искаш да те разкарвам насам-натам през цяла Москва ли? Между другото, аз смятах да остана тук до сутринта, трябва да стана рано, в девет трябва да съм вече на площадката.

Наталия рязко срита Ирина под масата.

— Почакай, Ириша, не вдигай олелия. Яна толкова е преживяла през последните дни, бъди внимателна с нея. Яночка, мила, наистина ли искаш да се върнеш в онзи апартамент? Хубаво си помисли, вслушай се в себе си. Ако да, ще извикаме такси и ще ви изпратим обратно с Руслан.

Руслан озадачено гледаше жена си. По лицето му беше изписана неподправена тревога.

— Яна, сериозно ли говориш? Какво, искаш да се върнеш ли? Защо? Хайде да останем тук поне за една нощ, щом тъй и тъй сме дошли. Ира е права, утре всички ще ставаме рано — и аз, и ти, ако искаш да дойдеш на снимките. И после, от гледна точка на криминалистиката ще бъде правилно да оставим всичко в жилището, както си е. Кутията с плъховете е точно до дивана, на който спим. Нали не искаш да прекараш нощта до… това, нали? Не можем да изхвърлим кутията — тя е веществено доказателство, не бива и да я местим — колкото по-малко я докосваме, толкова по-добре, следователят утре ще я изпрати за експертиза.

Яна мрачно мълчеше, вперила неподвижни очи в сложеното пред нея дистанционно на телевизора.

— Яночка — отново се намеси Наталия, — мъжът ти говори разумно. Утре сутринта ще се обадим на следователя, ще му занесем ключовете от апартамента и нека те сами вземат кутията. Когато вечерта се приберете от снимки, там вече няма да има никакви плъхове, повече няма да ги видиш.

— Искам да си ида вкъщи — упорито повтори Яна и изведнъж изкрещя: — Искам вкъщи, в Кемерово! Руслан, заведи ме у дома! Хайде да се върнем, моля те!

От очите й рукнаха сълзи, устните й се разтрепериха, грозна гримаса разкриви лицето й. Яна се вкопчи с две ръце в мъжа си и започна да го разтърсва.

— Не мога повече да остана в Москва! Искам вкъщи, при децата, при мама! Хайде да се приберем, тук ще полудея!

Уплашен от това избухване, Руслан силно прегърна жена си, притисна я до себе си.

— Хайде престани, малката ми, престани, разбира се, че ще се приберем, щом искаш. Само се успокой, моля те. Днес ще пренощуваме тук, а утре ще взема билети за първия възможен полет и ще се приберем.

С общи усилия криво-ляво успокоиха Яна, натъпкаха я с приспивателно и билков чай и я сложиха да си легне в спалнята за гости. Наталия дори за известно време забрави за своите планове за коренно преработване на сценария, за което й беше нужен Руслан. И едва когато Яна заспа, си спомни за тях.

— Руслан, ти ми трябваш тук — нерешително подзе тя. — Ще трябва да поработим много сериозно над сценария.

— Наталия Александровна, Яна е моя съпруга и майка на дъщерите ми. Щом тя иска да си заминем, ние ще си заминем.

В гласа на Нилски Наталия не долови никакви признаци на колебание. Той беше взел решение и не смяташе да отстъпи от него. Да, лошо…

— Но ти си автор на романа и съавтор на сценария — не отстъпваше Наталия. — И ние сме в разгара на снимките. Подписал си договор. Разбираш ли какво ще стане, ако зарежеш всичко и заминеш?

— Че какво ще стане?

— Ще ме затрудниш ужасно. Това първо. Няма да получиш хонорара си в пълен обем, това второ. Аз може да обезобразя историята ти до пълна неузнаваемост, защото никой не знае текста на романа, а най-важното — неговия подтекст — по-добре от самия теб. Това трето. Защо не заведеш Яна в Кемерово и после да се върнеш? А още по-добре — придумай я да остане тук.

— Това е невъзможно, Наталия Александровна, тя няма да остане.

— Моля те, Руслан, не вземай прибързани решения, днес Яна е в нервна криза и се контролира зле, днес всичко я плаши и дразни, но ти трябва да разбереш: до миналата нощ тя е била в ръцете на похитителите, пуснаха я чак днес на разсъмване. После няколко часа я е разпитвал следователят. Подхвърлили са ти странно писмо. И накрая — умрели плъхове. Тя е преживяла може би най-тежкото денонощие в живота си, а ти се опитваш да приемаш сериозно нейното поведение и това, което тя говори. Хайде да почакаме до утре, а?

— Добре — въздъхна Руслан, — да почакаме. Исках да се извиня заради Яна. Тази истерия… Много ми е неудобно пред вас и Андрей Константинович.

— Глупости — прекъсна го Наталия. — Всичко е обяснимо, така че е в реда на нещата. Обещай ми, че ще положиш всички усилия, за да успокоиш Яна и да я убедиш да останете. Ще ми създадеш сериозни трудности, ако заминеш.

Беше вече почти два часът през нощта, когато Руслан си легна. Ганелин и Ирина още седяха в хола.

— Наташенка, мога ли аз да помогна с нещо? — загрижено попита Андрей, когато Наталия се присъедини към тях след разговора с Руслан.

— Ох, не, Андрюша, с какво можеш да ми помогнеш? Сега всичко зависи от Руслан, той трябва да направи всичко, та Яна да не настоява да заминат. Ако тя се заинати, Руслан ще замине заедно с нея. Той смята, че няма право да я остави сама в Кемерово след всичко, което се случи. Тя се нуждае от подкрепа, от грижи и обич. Аз го разбирам — ако бях на мястото на Яна, също щях да се нуждая от любимия си съпруг до мен.

— Добре, ще помисля над твоите думи — загадъчно отговори Ганелин. — Е, какво, момичета, всички да си лягаме или вие искате още да си почуруликате?

Наталия понечи да стане и да тръгне за спалнята с мъжа си, но Ира неочаквано заяви:

— Андрей Константинович, ще си чуруликнем още буквално две думи, бива ли? За наши си, момичешки работи.

И още щом вратата се затвори зад Ганелин, Ирина се нахвърли на приятелката си:

— Натуля, ти си същинска квачка. Май ти липсва голямото семейство? Затъжила си се за комуналното жилище, а? За кой дявол им предложи да останат при теб? Аз естествено се престорих, че одобрявам решението ти, но само за да подкрепя авторитета ти. Всъщност смятам това за пълна идиотщина. Сега ще трябва да им готвиш, да им миеш съдовете и да ги переш. И между другото, да ги издържаш. Нали няма да вземаш от тях пари за храната, а? Няма — сама си отговори Ира, — знам ти характера. Ще ги гледаш като писани яйца, ще ги къткаш и ще им бършеш дупетата. „Яночка, рожбо, искаш ли прасковки? Главичката ли те боли? Как си с настроението, моя малка красавице?“. Ти, Натуля, си свикнала да обгрижваш всички около себе си, да трепериш над всички, да ги мъкнеш на гърба си. Време е да сложиш край на тези навици, сега живеем в друго време.

— Ама успокой се, моля те — усмихна се Наталия, — какво се разхленчи, какво ме зажали? Аз съм свикнала да готвя за голямо семейство, не ме затруднява — където трима, там и петима, не е голяма разлика. И спокойно мога да изхраня Руслан и Яна, без да се отрази на бюджета ни, не са чак такива разходи. Ти по-добре ми кажи честно какво те ядоса толкова? Защо се заяде с мен? Заради Яна ли? Само не ме лъжи, аз може да не разбирам всичко, но пък виждам и усещам доста неща. С какво те дразни толкова?

— Ти пък сега… какви са тези глупости — смотолеви Ира, впрочем не твърде уверено. — Защо реши, че Янка ме дразни? Нищо подобно.

— Нали те помолих да не ме лъжеш — повтори Наталия, вече строго.

— Тя е идиотка! — внезапно избухна Ирина. — Идиотка, и то клинична, истеричка. Мисли само за себе си. А какво му беше на Руслан през всички тези дни, докато я нямаше? Как място не си намираше, как се измъчваше, страдаше, колко се тревожеше? Как не спеше, за да не пропусне някаква вест за нея? Как се готвеше да я погребва? Тя не иска и да знае за това, изобщо не я засяга, тя мисли само за себе си, колко била нещастна. А защо да е толкова нещастна? Какво, да не са я били, изтезавали, измъчвали? Нищо подобно, държали са се с нея като с кралица, три пъти дневно са я хранили, имала е меко легло, баня и тоалетна — всичко в нейна услуга. Само че Руслан не знаеше това и през всичките дни, докато тя не се върна, мислите му бяха от черни по-черни, от страшни по-страшни. Ти обърна ли внимание колко бели коси има сега? А до миналата седмица нямаше нито един бял косъм. Него трябва да съжалиш, а не Янка, именно той днес има право да изпада в истерии и нервни кризи, а не тя. А ти й гукаш като на любимо бебче: Яночка, чеденце, миличко бонбонче. А тя е кучка и закоравяла егоистка. Това е! — Ира рязко издиша. — Казах всичко.

— Наистина ли беше всичко? — попита Наталия.

— Ами… не точно, но за днес е всичко. Утре ще добавя още — обеща Ира.

— Добре, тогава да си лягаме. Между другото, как мина срещата ти с милиционера?

— Как, как… Никак. Бях го поканила на гости и тъкмо нещата взеха да се подреждат, тези… с техните плъхове… Трябваше да зарежа всичко и да ги докарам при теб. Горкият милиционер си отиде по живо по здраво.

Наталия окуражаващо я потупа по рамото.

— Нищо, не се разстройвай, милиционери в Москва много, а в Русия — още повече. Ако толкова те е засърбяло да смениш следователя с оперативен работник, шансовете ти са повече от достатъчно. Впрочем на твое място аз бих се поогледала из други професионални среди, просто от любопитство. Стига с тия ченгета.

— Подиграваш ли ми се? — нацупи се Ирина.

— Както винаги. — Наталия нежно целуна възпитаничката си. — Лека нощ, постлала съм ти в кабинета.