Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (23)

Двадесета глава

Хиляда деветстотин осемдесет и трета се очертавала като грандиозна година за Герд Хайдеман. Той и Джина решили да я посрещнат по подходящ начин. Срещу над 5000 марки двамата отлетели за Ню Йорк, за да присъствуват на ежегодния новогодишен бал в „Уолдорф Астория“.

С приключването на 1982 година поведението на Герд Хайдеман придобило като че ли още по-странни аспекти. Две години и половина след сватбеното си пътешествие из Южна Америка той отново бил завладян от манията за Мартин Борман, сякаш страдал от нов пристъп на повтаряща се тропическа треска. Хайдеман бил твърдо убеден, под влияние на разказите на Медард Клапер, че Борман е още жив, че е начело на кръг от стари нацисти и снове между разни страни в Европа и Близкия изток. Клапер дал на журналиста телефонния номер на Борман в Испания и фиктивното му име, под което се прикривал там: Мартин ди Калдевила. Клапер показал на Хайдеман къща в Цюрих, където „групата на Борман“ тайно се събирала, и му позволил да заснеме сградата. Клапер бил почти винаги готов да заведе репортера при Борман, но няколко дни по-късно му съобщавал със съжаление, че срещата няма да може да се осъществи. Хайдеман възложил на един от най-старите си колеги, фотограф на име Хелмут Ябуш, да вземе самолета за Цюрих и направи снимки на „един от най-изтъкнатите нацисти“; той дори направил резервация за билет, но отново намерението му се провалило.

През ноември 1982 година Клапер дал на Хайдеман шест полароидни^[1] снимки на възрастен човек, за когото твърдял, че е Борман. Репортерът му платил 25 000 марки за снимките, които започнал да показва на колегите си. Изтъкнал на Феликс Шмит, че човекът на снимката — който бил, доколкото си спомня Шмит, с барета „баска“ на главата — има родилно петно отляво на челото си също като Борман. Шмит ни доверява:

— Хайдеман ми обясни, че е възможно да се установи контакт с Борман. Всичко трябвало да се осъществи чрез един посредник и бил сигурен, че скоро ще се срещне с Борман в Цюрих или в Кайро. Нацистите, които обкръжавали Борман, били готови да му позволят да се срещне с него.

Хайдеман винаги наричал Борман „Мартин“. Шмит бил скептичен: не на последно място и защото тъкмо списание „Щерн“ фактически доказало, че Борман е мъртъв. Започнал да изразява съмнения в психическото здраве на Хайдеман и споделил опасенията си с Петер Кох. Кох поклатил глава, че не е съгласен.

— Относно Хайдеман — казал той — всичко е възможно.

Хайдеман изпратил един от фотографите при Макс Фрай-Зулцер, който имал задачата да изследва материала за пръстови отпечатъци. Колебливият Фрай-Зулцер докладвал на 21 ноември, че не е могъл да достигне до положително заключение:

— За съжаление на критичното място има два отпечатъка един върху друг, които не могат да бъдат разграничени. Останалите са толкова фрагментарни, че е невъзможно да бъдат преценени. — Според Фрай-Зулцер имало само един ясен отпечатък, но притежателят му бил неизвестен.

Колегите от „Щерн“ характеризирали поведението на Хайдеман по това време като леко ексцентрично. Изглежда, че на никого от тях не му и хрумвало, че човек, способен толкова явно да се самозаблуждава за Мартин Борман, може да бъде в еднаква степен ненадежден и по отношение на други неща. Лео Пеш си спомня, че през този период Хайдеман рядко се е отбивал в службата. Когато все пак се появял, то било, за да им покаже снимката и „за да поговори много целенасочено за Борман“. Пеш и Валде смятали, че историята за живия Борман е „полуналудничава“, и имали навика да водят „дразнещи разговори“ с Хайдеман по този въпрос. В подобни случаи Хайдеман отново се самоизтъквал, опитвайки се да убеди колегите си в своята значимост.

„Имах впечатлението — ще каже по-късно Пеш, — че Хайдеман все повече губи контакта си с реалността поради своя успех. Според мен той е много суетен. Непрестанно, съвсем без повод започва да разказва на колегите си истории за дневниците и за Мартин Борман.“

Общото мнение било, че странният, вече стар Хайдеман оставал верен на обичайните си хитрости; но докато това не пречело на същинската му работа, най-добрата реакция към него била да му се присмиват.

„Главната ни грижа — признава Валде — беше да не би силното увлечение на Хайдеман по мита за Борман да попречи на задължението му да получава дневниците.“

Имало ли връзка между двете истории? Поведението на Хайдеман подсказвало, че навярно съществува такава връзка. Когато попаднел на ласкава оценка за Борман в дневника, той правел фотокопие на страницата и го предавал на Клапер за Борман. След известно време Клапер го уведомил, че „Мартин“ толкова се бил зарадвал, щото окачил увеличението на един такъв откъс на стената на кабинета си в Мадрид. Хайдеман говорел за Борман и на Куяу. По време на един от тези разговори фалшификаторът казал на Хайдеман, че брат му от Източна Германия може да получи златната партийна значка на Хитлер, уж дадена на Борман в края на войната. Хайдеман съобщил това на Клапер, който впоследствие му лансирал потвърждението на „Мартин“, че случаят е напълно достоверен. Хайдеман предал това на Куяу и наскоро, в последния получен том от дневниците, той открил текст, в който се говорело за декорирането на Борман със значката на Хитлер.

Нови доказателства за възможно тайно споразумение между Куяу и Клапер излезли на повърхността в началото на декември 1982 година. Всяко позоваване на някого или на нещо в специалния том за Хес се сверявало методично с вече публикуваните източници, за да се види дали то не съдържа грешки. Името на един есесовски капитан, уж натоварен от Хитлер да охранява Хес, се оказало почти напълно нечетливо. Дори Вилфрид Зорге бил извикан да даде мнението си. Лаутман? Лаусерман? Стигнало се до консенсус, че името е Лакман. Понеже Валде и Пеш не могли да намерят в справочниците си това име, те помолили Йозеф Хенке от Бундесархива да извърши проверка от тяхно име в недостъпните за посетители регистри на Берлинския документален център. След три седмици Хенке им изпратил тридесет страници фотокопия от военния летопис на есесовския капитан Антон Лакман. Хайдеман пък помолил Клапер да провери това чрез Борман. През януари Клапер се завърнал с три оригинални страници от личното досие на Лакман, за което казал на Хайдеман, че го е взел от кабинета на Борман в Испания. Нямало съмнение, че документите са автентични. Отново историята за Борман и тази за Хитлеровите дневници взаимно се „доказали“.

Документите на Лакман естествено не произхождали от Борман. Те били откраднати по искане на Клапер заедно с други нацистки документи от един корумпиран чиновник в Западно-германския държавен архив на име Райнер Хес. Но Хайдеман не подозирал това. За него страниците, донесени от Клапер, били непоклатимо доказателство, че Борман е още жив.

Месеци по-късно, когато дневниците били изобличени като фалшификати, „Сънди таймс“ използувал този епизод за основа на твърдението си, че „Клапер е изиграл съществена роля — може би централна — в измамата с дневниците“.

Най-благовидната оценка, която може да се даде за проучването, извършено от „Сънди таймс“, е, че то преувеличило казуса си. Ако името на Лакман не се било появило в никоя книга и Куяу бе успял да фалшифицира съдържащото се в дневника само въз основа на документите, доставени от Клапер, доказателство, че двамата работят заедно за маменето на Хайдеман, щеше да бъде неоспоримо. Но името на Лакман наистина се появило в книга. И се оказва — както „Сънди таймс“ бил принуден да признае, — че то фигурира на страница 221 в Годишника на нацистката партия за 1941 година: полицията го открила, грижливо маркирано от Куяу, когато обискирала дома му в 1983 година. Освен това томът за Хес бил фалшифициран от Куяу през 1981 година. Ако вписването на името на Лакман е част от грижливо подготвен заговор, трудно е да се проумее как Куяу би могъл да знае четиринадесет месеца предварително, че „Щерн“ ще пропусне да открие бележката в Годишника за 1941 година, и да поиска от Клапер да осигури за списанието документите.

Възможно е да е съществувала връзка между Куяу и Клапер. Фактът, че и двамата отявлени лъжци отричат да са се познавали, не доказва противното. Но ако те са работили заедно, успели са да прикрият следите много грижливо. Единственото място, където историята за Борман, търсенето на скрито нацистко съкровище и откриването на Хитлеровите дневници се събират като във фокус, е обремененото въображение на Герд Хайдеман.

 

 

Сега, когато „План 3“ бил завършен, могла да започне сериозна работа за продажбата на синдикатните права. На 5 януари, сряда, Манфред Фишер предал контрола на депозитния сейф в цюрихската банка на д-р Ян Хензман, заместник-мениджър на „Грунер и Яр“. На следния ден Хензман, Вилфрид Зорге и Герд Шулте-Хилен, придружени от Олаф Пешке, представител на „Бертелзман“, отлетели за Ню Йорк за втори кръг преговори с „Бантам Букс“.

Като знаел обема на пазара на книгите за Втората световна война, „Бантам“ възторжено одобрил проекта. „План 3“, основаващ се на нови писания на Хитлер и със своето откровение, че фюрерът е разрешил на Хес да осъществи мисия за мир, щял да породи заглавия с едри букви по вестниците в цял свят. Ако изданието с твърди корици се появи наесен, това с меките корици ще може да излезе през април 1984 година и да съвпадне с деветдесетгодишнината от рождението на Хес. Но преговорите отново се провалили. Президентът на „Бантам“ Луис Улф, искал да включи експерти историци в проекта. Той настоявал и за широки гаранции за компенсация, ако се постави под въпрос автентичността на книгата — възможност, която гарантира поемането на задължения, свободни от условия, с което германците не искали да се съгласят. Още по-сериозен проблем възникнал във връзка с правата за вестниците. „Бантам Букс“ били готови да дадат 50 000 долара, но техните гости настоявали да запазят синдикатните права за себе си. Улф не можел да схване какво всъщност искат Шулте-Хилен и Хензман. Той не бил наясно, че на „План 3“ се гледа в Хамбург като на изпитателен балон за една много по-голяма сензация. Улф не можел да разбере това. Той мислел, че „цялата тази работа се движи по аматьорски начин“.

 

 

Докато бизнесмените водели спорове в Съединените щати, Дейвид Ървинг се подготвял да говори на многолюдно събрание в Западна Германия. По обед на 9 януари 2000 привърженици на ДФУ се натъпкали в една от големите мюнхенски бирарии-изби, за да чуят словото на Ървинг на тази паметна среща в чест на Ханс-Улрих Рудел, носител на високи отличия летец-изтребител, живял в изгнание в Бразилия и Парагвай, непокаян почитател на Адолф Хитлер до края на живота си.

„Говорих пръв — отбелязва Ървинг — и бях прекъснат от гръмки аплодисменти, когато нарекох бонските политици «характершвайне» (свине по нрав — Б.пр., задето не допуснаха да присъствуват на погребението му представители на военните.“

Когато събранието завършило, Ървинг потеглил с кола за дома на Аугуст Призак, за да му върне документите, свързани с Хитлер. Казал му, че материалът гъмжи от фалшификации и че няма намерение да губи повече време, за да ги класифицира. Показал на Призак грешката в шапката на Гьоринговата печатна бланка.

„Жестът му ми подсказа, че той вече я е забелязал, но не я смята за съществена. При тази негова реакция аз леко възнегодувах:

— Щом дори печатната бланка на втория по важност човек в Германия съдържа грешка, как може документът да бъде нещо друго, освен фалшификат?

Той намекна, че през 1944 година и Гьоринг щял да бъде щастлив да притежава такива печатни бланки, независимо дали съдържат грешки, или не. Не си направих труд да възразя на забележката му. Призак каза още, че смята да се свърже с Герд Хайдеман.“

— Защо ви е нужно това? — попитал Ървинг. — От тези документи проличава съвсем ясно, че са подправени.

Споменал на Призак, че според него Фриц Щифел има участие във фалшификациите. Призак се изчервил и подчертал, че случаят не е такъв.

„По време на половинчасовия ни разговор той твърде често слагаше ръка на рамото ми — отбелязва Ървинг, който като фюрера изпитвал неприятно чувство при физически контакт. — По едно време дори ме хвана за ръката, което ми беше противно.“

Призак излязъл да изпрати Ървинг до колата му.

— Не мога да разчитам, че ще се видя отново с вас — каза ми той. Това, изглежда, го беше натъжило, защото смяташе, че няма да се видим — споделя Ървинг в своя дневник, — макар то да нямаше никаква връзка с парите, които бе изгубил.

(Ървинг не е знаел, че явният стоицизъм на Призак се е дължал на вече продадената от него колекция — фалшификатите и всичко останало — на Хайдеман за 30 000 марки.) Историкът потеглил в лошо настроение. Той, за разлика от Призак, бил изгубил пари. Дори като приспаднем разноските, които му били заплатени от Ланген Мюлер, той преценил, че е похарчил други 2000 марки, които едва ли щял да възстанови.

„Но — писал Ървинг в дневника си същата вечер — все пак не съжалявам за това, понеже щеше да бъде по-лошо, ако продължах работата по разкриването, преди да съм разбрал, че неговите папки с документи са изпълнени предимно с фалшификати.“

„Подозирам — добавил той, — че Хайдеман е също жертва на измама.“

На другия ден в Ню Йорк преговорите между „Грунер и Яр“ и „Бантам Букс“ окончателно се провалили. Същата вечер в техния хотелски апартамент германците се съвещавали какво да предприемат. Англоезичният пазар бил, общо взето, загадка за тях. Съзнавали, че ако трябва да използуват напълно собствеността си, ще имат нужда от компетентен съвет. Придържайки се към първоначалния си модел, сходен с този за Кисинджъровите мемоари, те решили да прибегнат до помощта на агента на Кисинджър Марвин Джоузефсън. Джоузефсън бил шеф на „Интърнашънъл Криейтив Мениджмънт“ (ИКМ), най-голямата агенция за художествени произведения в света. Джоузефсън не се заел лично с тяхната операция. Вместо това хората от „Щерн“ били насочени към Лин Несбит, старша вицепрезидентка на ИКМ, за която им казали, че е експерт на Агенцията по правата за списанията.

Според мис Несбит на среща със Зорге тя се задължила да се занимава с правата, отнасящи се за публикуването на сериали за Северна Америка от документ, наречен „План 3“, основаващ се на оригинални, непубликувани бележки, написани от Адолф Хитлер. Тя не се погрижила сама да провери автентичността на документа. Зорге ѝ казал, че „Щерн“ разполага с няколко доклада на експерти, които доказват, че материалът на Хитлер е истински. Списанието щяло да прояви готовност да покаже тези доклади на евентуалните купувачи.

„Думата «дневник» — спомня си тя — не бе изречена нито веднъж пред мен.“

Ако знаела, че се наема да представлява шестдесет тома Хитлерови дневници, щяла да се, отнесе „по-скептично“ към случая. Тя твърди:

Изглеждаше напълно правдоподобно документ от 4000 думи (sic^[2]) да бъде укрит през тези години. „Щерн“ буди доверие с репутацията си и списанието я беше заложило на „План 3“. Ако имах работа с човек, лишен от журналистическо доверие и нищо като залог за доверие, щях да се отнеса „по-скептично“ към случая.

Зорге настоявал материалът да бъде предлаган само на „авторитетни“ организации. Безспорни кандидати били „Тайм“, „Нюзуик“ и „Ню Йорк таймс“. Мис Несбит обещала да уреди редица срещи на Зорге с евентуални клиенти. Предпазливата оценка на пазарната стойност на „План 3“ в Съединените щати била 250 000 долара.

 

 

Следващата седмица в Хамбург била напрегната за Герд Хайдеман. Във вторник, 1 януари, той най-сетне подписал видоизменения договор, скициран през октомври и завършен през декември, който му гарантирал 36% от годишния доход на синдиката, щом компанията изясни разходите си. Това веднага му давало право да претендира за 300 000 марки — сума, дължима по „компенсационното“ споразумение в размер на 1,5 милиона. В сряда той изтеглил 150 000 марки в брой от банката на „Адолфсплац“, като обяснил на Зорге, че те са му необходими за следващата пратка дневници. В събота бил в Мюнхен с Джина, поканен от Аугуст Призак на парти по повод пускането от печат на книгата на Били Ф. Прайс „Адолф Хитлер като художник и чертожник“.

 

 

За милионера мистър Прайс, производител на компресори и познавач на изкуството на фюрера, събота, 22 януари, бил забележителен ден. Той бил похарчил вече най-малко 100 000 долара за произвеждането на книгата си и не пожалил средства за отпразнуването на това събитие. Наета била зала в „Четирите сезона“, един от най-скъпите хотели в Мюнхен. Поднасяли се много изискани вина и закуски. Списъкът на гостите напомнял прием в Бергхоф.

Присъствувала фрау Хенриете Хофман фон Ширах — дъщеря на фотографа на Хитлер — Хайнрих Хофман — и вдовица на Балдур фон Ширах, водач на Хитлеровата младеж и гаулайтер на Виена. Когато тя била младо момиче, Хитлер я учил да свири на пиано, а в деня на нейното бракосъчетание той ѝ бил свидетел. Хенриете съдела властите на Съединените щати да ѝ възвърнат две картини на Хитлер, за които твърдяла, че са откраднати от дома ѝ в края на войната и сега били изложени в Музея на националната армия във Вашингтон. Прайс ѝ плащал разноските по делото.

Присъствувала фрау Герда Кристиан, най-преданата секретарка на Хитлер. До нея била някогашната ѝ колежка Криста Шрьодер, 75-годишна старица, страдаща от бъбречно заболяване. Тя оказала помощ на Прайс за написването на книгата и му продала няколко картини от собствената си колекция. В замяна Прайс ѝ заплащал разноските за лечение.

Присъствували фрау Шмит-Емен, съпруга на един от любимите скулптори на Хитлер, и Ева Вагнер, потомка на любимия му композитор. Присъствувал Петер Ян, виенският „специалист изкуствовед“, който работил с Призак по каталогизирането на Хитлеровите картини, рисувани през 30-те години, и помогнал на маркиз Бат да придобие по-голямата част от колекцията си. Присъствувал един от лекарите на Хитлер. Присъствувал адютантът на Борман…

Прайс кръжал сред тях, горд и преуспяващ, облечен в тъмен костюм с жилетка, и подписвал екземпляри от книгата си. Както споделил по-късно, било му ясно, че единствената причина, поради която гостите му искали да го познават, е неговото богатство — „но какво, по дяволите, от това?“ Чувствувал, че изпълнява дълг към историята, като колекционира произведения на Хитлеровото изкуство. Това, което не знаел, било, че от 725-те картини, намерили място в книгата му, най-малко 170 били произведени от Конрад Куяу. По едно време Фриц Щифел — който доставил картините на Прайс — се доближил до тексасеца и веднага поискал от него да подпише една книга за „неговия добър приятел Кони Фишер“. Поради някаква причина обаче Прайс не подписал книгата.

„Бог — заявил по-късно той със сектантски фанатизъм — просто ми възпря ръката.“

Герд и Джина Хайдеман видели на този прием много познати физиономии и когато настъпил моментът да си ходят, пийналата фрау Хайдеман благодарила на домакина за „чудесното парти“. Герд Хайдеман поканил Прайс да дойде в Хамбург и види неговата колекция от Хитлерово изкуство. Доверил на своя събрат, запален колекционер като самия него, че притежава „нещо голямо“, което ще излезе на бял свят след няколко месеца.

„Не можел да ми каже какво по-точно е това — спомня си Прайс, — а и аз не го разпитвах много-много.“

Няколко дни след приема Прайс решил да се възползува от поканата на Хайдеман и го посетил в дома му на „Елбхаусе“. Тексасецът познавал много запалени по Хитлер люде, но рядко бил попадал на такъв ентусиаст като Хайдеман.

„Призак е влюбен в Хитлер. Но Хайдеман така силно обича Хитлер, че не мога да го сравня с никого, когото съм срещал през живота си“ — признава Прайс.

Американецът бил впечатлен от почти цялата колекция на репортера, но дори той — излъгал се в картините, получени от Щифел — познал, че някои от тях са „абсурдно фалшиви“. Хайдеман му показал една картина (разбира се, рисувана от Куяу с много повече старание), която почти го накарала да се разсмее: портрет, уж произведение на Хитлер, на египетския крал Фарук. Прайс цяла година продължил да клати отрицателно глава, когато си припомнел тази случка.

„По дяволите, човече, какъв ти крал Фарук! Няма начин да приема това.“

 

 

Друг чуждестранен посетител, приет от Хайдеман в двата му апартамента на „Елбхаусе“, била Гита Серени от „Сънди таймс“.

По думите на Дейвид Ървинг той предупредил „Сънди таймс“ в телефонен разговор на 30 декември, че материалът, който е прегледал, „застрашително гъмжи от фалшификации“. Но вестникът нямал намерение да се съобразява с казаното от него, а още по-малко с автентичността на дневниците на Адолф Хитлер. Журналистите от „Сънди таймс“ решили да изпратят свой репортер, който да се свърже с Хайдеман, и очевидно изборът им паднал на Гита Серени. Родена и отрасла в Австрия преди войната, тя владеела английски, френски и немски и редовно сътрудничила по нацистки теми. В 1974 година Серени написала „В този мрак“, изследване за Франц Щангл, комендант на лагера на смъртта Треблинка. Както се оказва, тя била и личен враг на Ървинг, което проличало от публикуваните унищожителни нападки срещу „Войната на Хитлер“ в „Сънди таймс“ след появата на книгата през 1977 година.

В течение на два дни Хайдеман и Серени разговаряли почти осем часа. Развел я из архива си. Тя оценила колекцията му като „смайваща“. Класифициран и поставен в светли пластмасови корици, един комплект документи подсказвал тяхната „изключителна“ важност: той съдържал и оригинала на Хитлеровата заповед за ликвидиране на съветските комисари. Хайдеман показал на Серени писмо от Карл Волф, в което генералът го обявявал за свой литературен наследник и изпълнител на завещанието му. Показал ѝ и библиотеката си от негативи от Хофмановия фотоархив. Стените на двата апартамента на Хайдеман били осеяни с Хитлерови картини.

„Останах слисана — спомня си тя, — напълно слисана.“

Бях виждала преди у Алберт Шпер картини на Хитлер. Нещата, които видях у Хайдеман, бяха точно същите. Около три дузини бяха окачени над леглото му. Казах:

— Господи, това не ви ли причинява кошмари?

А Джина отвърна:

— О, не, не бихме могли да спим без тях.

Хайдеман споменал на Серени, че прави редовно тайни пътувания до Източна Германия. Уверил я, че дневниците на Хитлер съществуват. Обаче не бил подготвен да ѝ каже дали те са негово притежание. Въпреки че Хайдеман ѝ направил поразително впечатление с пристрастието си към нацистите, което се характеризирало с „необикновена политическа и интелектуална наивност“, тя повярвала в неговата искреност. Ако някой можел да се сдобие с дневниците, това бил той.

Въпреки че внимавал да не издаде никого, Хайдеман непредпазливо ѝ разкрил пътя, по който се доставят дневниците. Споменал името на професор Еберхард Йекел като историк, който знаел нещо за източногерманския материал. От хотела си в Хамбург Серени телефонирала на Йекел; той потвърдил, че преди няколко години е видял нещичко: не точно дневник, но „годишник“. Серени го попитала дали смята този годишник за достоверен. Йекел казал, че годишникът е „интересен“. Но не желаел да се впуска в подробности по телефона.

— Елате в Щутгарт — рекъл той.

Серени попитала дали ще я запознае с лицето, което притежава дневника. Йекел отвърнал, че ако дойде в Щутгарт, може двамата да отидат да се срещнат с някои хора. Серени телефонирала на Магнъс Линклейтър в „Сънди таймс“ и му предала вълнуващата новина. Но за нейно учудване той отказал да ѝ разреши да пътува до Южна Германия. Новият собственик на вестника, Рупърт Мърдок, настоявал редакторският отдел да намали разходите си: „Сънди таймс“ бил изпаднал в това, което Серени по-късно нарекла „педантична акция за икономии“. Дори като я изпратил в Хамбург за две нощувки, Линклейтър рискувал да си навлече гнева на редактора Франк Джайлс. Тя трябвало да се завърне незабавно в Лондон.

Ако „Сънди таймс“ не бил взел такова решение, позовавайки се на фалшив стремеж към икономии, събитията през следващите три месеца щели навярно да се развият съвсем по друг начин. Серени щяла да се срещне с Йекел и да научи за фалшификатите, отпечатани в неговата книга за писанията на Хитлер. Тя щяла вероятно да се срещне и с Щифел. Би могла дори да се срещне и с „хер Фишер“.

„Сигурно щях да спра още там проклетата история“ — оплаква се по-късно тя.

Оказва се, че „Сънди таймс“ провалил една от малкото оставащи възможности за разбулване на измамата. Надвисналото фиаско, раздуто от корумпираната западногерманска журналистика, било осуетено поради британското скъперничество.