Реймънд Чандлър
По-малката сестра (10)

Глава 10

Човекът от фотоателието в Бей Сити ми отговори по телефона:

— Да, мистър Хикс. Готови са. Шест увеличени фотографии върху гланцирана хартия от ваши негативи.

— Кога затваряте?

— След около пет минути. Но ще отворим утре сутринта в девет.

— Тогава ще ги взема сутринта. Дочуване.

Затворих, бръкнах машинално в улейчето и извадих нечия монета. Отидох до щанда за закуски и си купих с нея чаша кафе. Седях, сърбах го и слушах клаксоните, които се оплакваха вън на улицата. Време беше да се прибера у дома. Чуваха се полицейски свирки. Препускащи коли. Скърцащи стари спирачки. Глух тътен на стъпки по тротоара. Тъкмо минаваше пет и половина. Допих кафето, напълних една лула и без да бързам, се върнах в хотел „Ван Найс“. Влязох в стаята за писане на писма и сгънах квитанцията за снимките в лист хартия, който пъхнах в един плик. Адресирах го до себе си, залепих му марка за експресна поща и го пуснах в кутията до асансьора. После отидох пак в кабинета на Флак.

Отново затворих вратата след себе си и седнах на стола пред бюрото. Той сякаш не бе помръднал. Дъвчеше унило същата угарка със същия празен поглед. Запалих угасналата си лула, като драснах клечка кибрит в бюрото му. Той се намръщи.

— Доктор Хамбълтън не ми отваря вратата.

— Ъ? — погледна ме занесено.

— Онзи от стая триста трийсет и две. Не помниш ли? Не ми отваря.

— А аз какво да сторя — да се облека в траур?

— Няколко пъти чуках. Не отговаря. Реших, че се къпе, макар че не се чуваше шум от вода. Почаках и пак опитах. Никакъв резултат.

Флак измъкна от джоба на жилетката си часовник с формата на ряпа.

— Смяната ми свършва в седем — рече. — О, господи. Цял час дотогава, че и повече. Умирам от глад.

— Нищо чудно, като те гледам как се трепеш. Трябва да си пестиш силите. Успях ли поне малко да събудя интереса ти към стая триста трийсет и две?

— Нали каза, че го няма? — раздразни се Флак. — Какво от това? Голяма работа, че го нямало!

— Не съм казал такова нещо. Казах, че не отваря вратата.

Той се наведе напред. Много бавно извади от устата си пурената отломка и я остави в стъкления пепелник.

— Продължавай. Може да ме заинтригуваш — произнесе предпазливо.

— Защо не изтичаш до горе да провериш? Сигурно отдавна не си виждал добре свършена работа с шиш за лед.

Флак стисна здраво облегалките на стола.

— Ох! — изрече с болка. — Ох!

Стана и отвори чекмеджето на бюрото. Извади голям черен пистолет, отвори пълнителя, разгледа патроните, хвърли едно присвито око в дулото, щракна барабана. Разкопча жилетката си и напъха пищова в колана на панталоните, така че в случай на нужда да се добере до него най-много след минута. Нахлупи шапката на главата си и кимна към вратата.

Качихме се на третия етаж, без да продумаме. Тръгнахме по коридора. Всичко беше постарому. Шумът нито се бе увеличил, нито намалял. Флак забърза към номер 332 и по навик почука. После натисна бравата и се обърна към мен с изкривена уста.

— Нали каза, че е отключено.

— Не съм казал такова нещо. Макар че беше отключено.

— Сега обаче не е.

Той отдели един ключ от връзката, навървена на дълъг синджир. Отключи, хвърли по един поглед наляво и надясно по коридора, натисна бавно и съвършено безшумно бравата и открехна вратата няколко сантиметра. Ослуша се. Отвътре не долиташе никакъв звук. Отстъпи назад и извади от колана си черния пистолет. Измъкна и ключа от вратата, ритна я, за да се отвори широко, вдигна рязко оръжието на височината на очите като филмов герой и произнесе с крайчеца на устата си:

— Давай напред!

През рамото му видях, че доктор Хамбълтън си лежеше в същата поза, само че дръжката на острието не се виждаше. Флак се приведе и много предпазливо тръгна към стаята. Стигна вратата на банята, надникна в процепа и я бутна, докато тя опря във ваната. Влезе и излезе, след което най-сетне пристъпи в стаята — напрегнат предпазлив човек, който не обича да рискува. Хвана дръжката на гардероба, насочи пистолета и рязко отвори. Вътре не се криеха съмнителни лица.

— Виж под леглото — посъветвах го аз.

Той се наведе сковано и надникна.

— А сега под килима — продължих.

— Будалкаш ли ме?

— Просто ми е приятно да те наблюдавам как работиш.

Флак се наклони над убития и заразглежда шиша.

— Някой е заключил вратата — изрече подигравателно. — Освен ако не лъжеш, че е била отключена.

Нищо не казах.

— Е, няма как, ще трябва да викам полиция — продължи бавно. — Не виждам начин да прикрием тая история.

— Не си виновен — успокоих го. — Случва се дори в прилични хотели.