Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (10)

10

Питомна сърна с кожена кучешка каишка на шията прекоси улицата току отпреде ми. Потупах я по грубата козина и влязох в сградата. Зад малко бюро седеше дребно момиче с панталони и се трудеше над счетоводните книги. Каза колко струва разговорът с Бевърли Хилс и ми смени монети за автомата. Телефонната кабина беше отвън, долепена до фасадата.

— Надявам се, че ви харесва при нас — рече. — Толкова е спокойно, отморяващо.

Аз се затворих в кабината. За деветдесет цента успях да разговарям пет минути с Дерас Кингзли. Беше си у дома и почти веднага се обади, но връзката пращеше от статично планинско електричество.

— Открихте ли нещо? — попита ме с глас, издаващ поне три чашки преди лягане. Отново разговаряше грубо и самоуверено.

— Дори твърде много. Но не каквото търсех. Сам ли сте?

— Има ли значение?

— За мен — никакво. Обаче аз знам какво ще кажа, за разлика от вас.

— Хайде, говорете. Каквото и да е.

— Разговарях надълго и нашироко с Бил Чес. Чувствуваше се ужасно самотен. Жена му го напуснала преди месец. Скарали се, той отишъл да се напие, а като се върнал, от нея нямало и следа. Оставила му бележка, че предпочита да е мъртва, отколкото да продължи да живее с него.

— Май че Бил прекалява с пиенето — каза гласът на Кингзли от много, много далече.

— Когато се върнал, и двете жени били заминали. Представа нямал накъде е тръгнала мисис Кингзли. Лейвъри е бил тук през май, но оттогава не се е мяркал. И той самият ми го каза. Може, разбира се, да е идвал повторно, докато Бил се е наливал някъде, но не виждам смисъла, пък и в такъв случай оттук ще са слезли две коли. Допуснах, че жена ви и Мюриъл Чес са тръгнали заедно, обаче се оказа, че Мюриъл си има своя кола. Тази хипотеза, колкото и да е хилава, беше оборена от едно ново разкритие. Стана ясно, че Мюриъл Чес не е заминала за никъде. Пътят й свършил на дъното на вашето частно малко езеро. Днес излезе на повърхността. В мое присъствие.

— Божичко! — Чу ми се, че е ужасен, както се и полагаше. — Да не искате да кажете, че се е удавила?

— Не е изключено. Бележката може да е писана преди самоубийство. Може да се тълкува и така, и иначе. Тялото беше заклещено под стария потопен пристан, при мостика. Стояхме с Бил и гледахме водата, когато той забеляза някаква ръка да се мярка от дълбочината. Измъкна я оттам. Сега е арестуван. Горкият човек е в много тежко състояние.

— Божичко! — повтори Кингзли. — Как няма да бъде! А възможно ли е той…

Млъкна, защото тук се намеси телефонистката и поиска още четирийсет и пет цента. Пуснах две монети по двайсет и пет и линията се изчисти.

— Кое да е възможно?

Изведнъж гласът на Кингзли произнесе пределно ясно:

— Той да е убил жена си?

— Работите вървят натам. На тукашния полицай Джим Патън никак не му харесва, че бележката е без дата. Оказа се, че тя и преди го е оставяла заради женски истории. Патън като че ли подозира, че той може да е запазил оттогава бележката. Във всеки случай го свалиха в Сан Бернардино, за да го разпитат, а на тялото ще правят аутопсия.

— А вие какво мислите? — попита бавно.

— Ами Бил сам откри трупа. За какво му беше да ме води със себе си на мостика? Тя можеше да си остане там долу още дълго време, ако не завинаги. А бележката може да е протрита, защото я е разнасял дълго в портфейла си и от време на време я е вадил, за да си трови душата. Спокойно може да е била без дата от този път, както и от предишния. Ако питате мен, подобни бележки най-често са без дата. Когато ги пишат, хората бързат и не се интересуват кой ден е.

— Тялото сигурно е напълно разложено. Какво може да научат в това му състояние?

— Зависи как са екипирани в техническо отношение. Предполагам, че ще разберат дали е удавена. И дали са се запазили следи от насилие, след като толкова време е престояла във водата и се е разложила. Ще могат да установят дали е била наръгана с нож, или застреляна. Ако подезичната кост е счупена, може да се предположи, че е била удушена. За нас сега най-важното е, че ще трябва да обяснявам какво търся тук горе. Ще се наложи да давам показания на предварителното следствие.

— Виж, това е много лошо — изръмжа Кингзли. — Много лошо. Какво възнамерявате да правите?

— На път за вкъщи ще се отбия в хотел „Прескът“ а ще се опитам да открия някаква следа. Жена ви и Мюриъл Чес разбираха ли се?

— Сигурно. С Кристал обикновено не е трудно да се разбира човек. Но аз почти не познавах Мюриъл Чес.

— А да познавате някоя си Милдред Хавиланд?

— Как казахте? Повторих името.

— Не. Трябва ли да я познавам?

— На всеки мой въпрос отговаряте с въпрос. Не, не виждам защо трябва да я познавате. Особено след като почти не сте познавали и Мюриъл Чес. Ще ви се обадя лак утре сутринта.

— Обезателно. — И добави след кратко колебание: — Съжалявам, че сте нагазили в такава неприятна каша. — Пак се поколеба, пожела ми лека нощ и затвори.

Веднага след това телефонът иззвъня и телефонистката ми се накара остро, че съм пуснал пет цента в повече. Попитах какво друго е очаквала да пусна. Въпросът не й хареса.

Излязох от кабината и поех дълбоко въздух. Питомната сърна с кожения нашийник беше запушила с тяло отвора в оградата, през който трябваше да мина. Опитах се да я изтикам, но тя само се подпря на мен и не помръдна. Наложи се да прескачам оградата. Върнах се при крайслера и подкарах обратно към селото.

Над вратата на Патъновото седалище светеше лампа, но бараката беше празна и отвътре все така висеше бележката: „Ще се върна след двайсет минути…“ Тръгвах към пристана, където завързваха лодките, после подминах и безлюдния плаж. Няколко скутера и моторници все още пърпореха по свилената вода. На отсрещния бряг започнаха да проблясват миниатюрни жълти светлини — там, където по склоновете бяха накацали вили като детски играчки. На острия връх на трийсетметрова ела бе кацнала червеношийка и чакаше да се стъмни достатъчно, за да изпълни песента си за лека нощ.

След малко наистина се смрачи, тя си изпя песента и изчезна в невидимите дълбини на небето. Метнах цигарата си в неподвижната вода, върнах се в колата и потеглих към езерото Литъл Фон.