Барбара Делински
Непознатият (1)

Първа глава

Бурята нахлу от север. Синоптиците я предвидиха, но дори и да не бяха, Съмър Ван Ворн усети приближаването й. Не знаеше защо, може би промяната в налягането се отразяваше на кръвното й? Винаги ставаше така — с влошаване на времето настроението й неминуемо се разваляше.

По радиото чу, че този път бурята идва от атлантическия бряг и е създала хаос на островите по пътя си, но разстоянието, което беше изминала, не било достатъчно, за да утихне.

Щеше да мине и над остров Прайд и Съмър вече я чувстваше като слаба вътрешна вибрация. Кожата й се затопли като при треска и стана много чувствителна на допир. Въпреки това бе убедена, че както често се случваше, ураганът ще се отклони към морето и ще стихне, преди да е стигнал Мейн.

Може би само й се искаше да вярва, че и този път ще стане така, защото август бе времето, когато плаваше до Ван Ворнланд. Това бе остров, също като остров Прайд, но ненаселен. Покрит бе единствено с прашни пътища, дънери и камънак. Доколкото знаеше, не бе отбелязан на никоя карта и семейството й пазеше информацията за него. Сега, след като тя бе останала последна от рода Ван Ворн, двете седмици, които прекарваше там всяка година, й действаха като балсам. Ако не бяха потребностите на плътта като храна, вода и подслон през зимата и понитата, за които трябваше да се грижи, би останала там цяла година.

Този път се налагаше Съмър да отплава по-рано. Разбра го час, след като бе поела курс към дома. Небето бързо потъмняваше, вибрациите в нея се усилваха едновременно с усилването на вятъра, а ръцете я боляха при всяко докосването на въжетата и платната. Не трябваше да се отпуска, всяка минута бе скъпа. Обикновено пътуването от Ван Ворнланд до Прайд й отнемаше осем часа. Надяваше се този път да го вземе за шест, защото вероятно по-късно бурята щеше да се разрази с цялата си сила.

След още час разбра, че е била твърде оптимистична. Над главата й плуваха навъсени облаци. Облече си яке върху фланелката и шортите и сплете русите си коси. Привърза всичко за корпуса на лодката, включително и себе си, и се сгуши на най-ниското място, за да се предпази от пръските вода. Въпреки това, след по-малко от час, бе мокра до кости.

Изплаши се. Случвало й се беше да плава в лошо време, но не толкова лошо, колкото сега. Единственото, което можеше да направи, бе да държи здраво руля и да поддържа западен курс.

Към къщи, Съмър, към къщи, повтаряше си наум. Понитата са сами. Понитата сигурно имат нужда от теб.

За съжаление решителността и упорството на никоя жена не можеха да се преборят със стихията. Заваля и задуха по-силно. Морето се развълнува и лодката силно се разклати. Нямаше друг избор, освен да спусне платната. Сгуши се под тях и реши да остане така до стихването на бурята.

Нямаше представа колко време бе стояла мокра и премръзнала в основата на мачтата, когато една вълна издигна лодката, а друга я завъртя. Водата прехвърли планшира и се изля вътре. Тя се опита да я изтребва с една ръка, а с другата здраво се държеше.

В този момент с ужасен пукот мачтата се прекърши на две. Страхът й постепенно се превръщаше в паника. Корпусът се наклони в посоката, в която падна мачтата. Водата нахлуваше толкова бързо, че бе абсурдно да я изгребва. Тя грабна спасителната жилетка, върху която бе клекнала, и едва успя да я нахлузи, когато следващата вълна я хвърли на дъното на лодката. Усети болка, но веднага я забрави, защото се чу виещ звук, след което лодката се издигна нагоре и се наклони настрани.

Съмър се катурна през борда и потъна в студения северен Атлантик. След няколко секунди главата й се подаде над водата и тя трескаво пое въздух. Лодката се люлееше върху вълните недалеч от нея. Опита се да стигне до нея, но вълните я изхвърляха назад, давеше се и опитваше отново и отново. Накрая морето сякаш се смили над нея и една вълна я хвърли към борда.

Чу се жесток звук от удара на тялото й в корпуса. Без да обръща внимание на силната болка Съмър се изтегли по кила. Там легна и притисна глава о мокрото дърво впила пръсти в грапавините. Дъждът плющеше над нея и с всяка вълна тялото й отслабваше. Знаеше, че ако се отпусне само за секунда, е загубена.

Дръж се, Съмър, дръж се.

Пред очите й се появи образът на понитата на ливадата. Спомни си малката къщичка, в която я отгледа майка й и където все още живееше. Помисли си за клавесина, за флейтата и за малката свирка, която сама издяла от тръстика. В ушите й зазвуча нейната мелодия, която се сля с грохота на морето.

Все повече губеше сили. Краката и ръцете й изтръпнаха от студа и напрежението, а болката в главата и в едната половина на тялото още повече влошаваха положението, докато настъпи момент, в който вече едва дишаше. Зави й се свят и за миг разхлаби пръсти, но после отново припълзя до кила. Не след дълго изпадна в унес. Този път сякаш попадна в някакъв друг свят — тих и бял. Свести се в морето, без спасителната жилетка. Носеше се по повърхността и едва си поемаше въздух. Завъртя глава във всички посоки, но не видя лодката. Извика от мъка, но погълна вода и се задави. Вълните я заляха, главата й вече бе под водата и тя започна да се дави.

В този момент нещо я докосна. Нещо, което едва ли беше кит или делфин. Усети как подпря гърба й и я задържа на повърхността.

— Дишай! — чу нечий глас.

Тя първо се опита да се бори срещу ръката, но после, когато осъзна, че тази ръка иска да й помогне, започна да се бори за въздух.

Отново чу гласа. Силен, мъжки глас.

— Точно така. Малко по малко. Ще се справиш. Спасена си.

— Лодката ми! — извика тя.

— Загубена е — отговори той. Прехвърли я върху гърба си и придърпа ръцете й около врата си. — Трябва да се държиш. Ще можеш ли?

Тя кимна, въпреки че по-скоро се беше отпуснала с цяло тяло върху него, докато той плуваше. В главата й нахлуха разпокъсани въпроси:

Как успяваше да задържа и двамата на повърхността? Как беше успял да стигне до тук? Откъде бе разбрал за нея? Къде е лодката му?

От време на време губеше съзнание. Чувстваше, че трепери, но усещането бе някак далечно, сякаш тялото й бе чуждо. Всъщност, всичко бе някъде далеч от нея, дори опасността. Чудеше се как нейният спасител успяваше толкова стабилно да носи и двамата върху вълните? Плуваше неуморно, тялото му излъчваше сила’ и решимост. Самата тя бе напълно лишена от енергия и не й оставаше нищо друго, освен да остави съдбата си в ръцете му.

В полусъзнание усети промяна в ритъма на движенията му. С усилие отвори очи и през вятъра и дъжда забеляза, че пред тях се мержелеят масивни, тъмни скали. Той я свали от гърба си и я изнесе на ръце от водата.

— Аз съм у дома! — изненадано възкликна тя. — Не разбираше: бе сигурна, че островът е на няколко часа път от мястото, където се обърна лодката. — Как успя…?

— Не бяхме толкова далеч от брега, колкото си предполагала — отговори той с дълбок, дрезгав глас. Пренесе я на тясната ивица на брега и я положи върху мокрия пясък. Продължаваше да вали, но широките му рамене и гръб я скриха от дъжда. Наведе глава над нея.

— Как се чувстваш?

— Вкочанена — едва прошепна, тъй като не можеше да спре да трака със зъби.

Той прокара ръка под мократа й плитка и я изцеди от водата.

— В шок си. Трябва да се стоплиш и изсушиш. Къде живееш?

Зъбите й продължаваха да тракат, въпреки че не усещаше студ. Даде си сметка, че този човек бе напълно непознат, а у тях нямаше мъж. Никога не е имало. На мъжете не можеше да се има доверие.

Но все пак този бе спасил живота й. Едва ли е толкова лош. Освен това, вероятно нямаше да може да се прибере сама у дома.

— Живея в горната част на острова — предпазливо поясни тя. — На петнадесет минути пеша. Има пътека от плажа, води до пътя… Едва бе изрекла последната дума и той отново я вдигна на ръце. Съмър бе сигурна, че е смъртно изморен и се питаше откъде намери сили да продължи. Безпогрешно откри пътеката, притисна я по-близо до себе си, за да я пази от бурята и пое нагоре.

За пръв път през живота си, тя се помоли наум някой от съседите да мине по пътя, но шансовете клоняха към нула. Вероятно всички се бяха скрили от бурята и щяха да излязат едва след като стихията утихне. Всъщност, за какво им беше да излизат? Те не се тревожат за дърветата на ливадата, където пасат понитата. За тях това са просто ненужни букове. За Съмър не беше така, защото широките им листа бяха важна храна за кончетата, без която те са обречени.

Тази мисъл бе непоносима. Тя затвори очи и се опита да насочи вниманието си към мъжа, който я носеше. Ръцете му бяха силни, а прегръдката странно успокояваща. Познаваше острова като дланта си и мислено следеше пътя.

— Това е пътят — едва успя да промълви като заради вятъра, едва чу собствения си глас. — Когато стигнеш до края, завий на ляво.

Бурята бушуваше с всичка сила, но той не губеше сили и продължаваше да си пробива път през стихията. Мина й през ум, че може би ще бъде по — добре да му благодари и да му каже да я остави да продължи сама, но не бе сигурна, че ще може да ходи. Краката й бяха сковани, усещаше остра болка, особено силна в коляното. Вкъщи трябваше да се погрижи за него.

В момента, в който той се отклони от пътя и тръгна по пътеката към дома й, тя напрегна всички сили и успя да дойде в пълно съзнание.

— Спри тук! Трябва да видя ливадата!

— Не сега.

— Може да има щети.

— Не можеш да направиш нищо, преди да е спряла бурята. Освен това си ранена.

— Не съм, нищо ми няма — опита да протестира тя.

Той не обърна внимание на думите й и продължи. Качи се по стълбите на къщата и я внесе вътре. Затвори вратата зад себе си и шумът от вятъра и дъжда останаха навън. Внимателно я положи на дивана.

— Първо огъня — разбърза се той и се обърна към голямото каменно огнище.

Съмър се надигна и борейки се с острата болка опита да се изправи. Коляното силно я заболя и тя не можа да сдържи стона си. Мъжът за миг се озова до нея и я побутна назад, за да я накара да легне отново.

— Моля те, не се движи докато не разберем какво ти е. — Гласът му бе мек, но ръцете твърдо не й позволиха да стане. Взе вълненото одеяло, метнато върху облегалката на дивана и понечи да я покрие.

— Мокра съм, няма смисъл — спря го тя. — Трябва да се преоблека. — Задърпа якето си, но отново усети още по-силна болка. Пръстите й трепереха. Той се пресегна да й помогне.

— Не — протестира Съмър.

— Не можеш сама. Не можеш.

— Защо? — Преди да успее да продължи, тя усети слабост и замълча.

Той очевидно разбра, че всяко движение й причинява болка и внимателно изхлузи якето й първо през едната ръка, после през другата, след това през главата. По същия начин свали фланелката. Тя веднага сграбчи одеялото, защото не носеше сутиен, а този мъж, въпреки че бе спасил живота й, все пак бе напълно непознат. Единственото, което знаеше за него бе, че скита в морето през бурята и спасява девойки в беда, след което ги води, където реши. Не знаеше нищо повече, освен това, че е едър и мокър колкото самата нея.

Той се присегна към лампата.

— Не работи — отбеляза тя, докато се увиваше в одеялото. — По време на буря електричеството винаги спира. Използвай фенера до огнището. — Съмър се опитваше да диша плитко, за да не усеща болката в ребрата. Отново легна назад и затвори очи. — Кибритът е до него.

Няколко секунди по-късно през затворените й клепачи се процеди светлина. Отвори очи и видя как непознатият се суети около нея. Лицето му бе осветено от фенера. Беше мокър, но въпреки това хубостта му се забелязваше от пръв поглед. Тъмната, влажна коса бе залепена на челото, имаше правилен нос, четвъртит овал на брадичката и сини очи, които я гледаха загрижено.

— Къде те боли? — попита мъжът.

— Навсякъде — отговори тя, като си мислеше, че този общ отговор ще омаловажи нараняванията й. Всъщност отговорът съвсем не беше общ, а напълно точен. Чувстваше сякаш под кожата си има милион иглички, а травмите започваха да се обаждат една по една.

— Това единственото легло ли е? — обади се той.

— Да.

— Ще ти бъде достатъчно топло — отбеляза той и отново отиде до огнището. Когато огънят се разгоря, мъжът седна на леглото до нея. Нежно прокара ръка по челото й.

— Боли ли? — попита той.

Тя кимна. Изведнъж видя пръстите му.

— Кървя! — изненада се тя.

— Има такова нещо.

Съмър чу стъпките му по дървения под, после отварянето и затварянето на шкафчетата в кухнята и банята.

Не го познаваш, чу отново вътрешния си глас. Можеш сама да се погрижиш за себе си, както винаги си го правила. Седни, кажи му да си тръгне.

Но гласът бе твърде тих и далечен, за да го послуша. Обърна лице към възглавницата. Изведнъж се почувства ужасно изтощена, единственото й желание бе да спи. В следващия момент главата й сякаш потъна във възглавницата. Усети как същите нежни ръце почистват раната на челото й. Бе толкова слаба, че не реагира дори на пощипването от лекарството.

Сигурно е лекар, реши тя. Никога не бе ходила на лекар, но от това, което бе чувала за хората от тази професия, беше сигурна, че непознатият мъж е точно такъв. Все още не можеше да си обясни, как бе попаднал в океана при нея по време на бурята, но сега очевидно знаеше какво да прави с раните й.

Все пак, когато се протегна към края на одеялото, тя здраво го притисна към себе си.

— Искам да ти помогна — успокои я непознатият с тих глас, който сякаш се вля в тялото й като балсам. Погледът му бе директен, пронизващ, но в същото време нежен. — Имаш нужда от грижи — продължи той. — Няма да ти сторя нищо лошо. Иначе защо щях да те вадя от водата.

Лъже, обади се отново гласът, но този път тя въобще не му обърна внимание, защото се заслуша в приятния тембър на непознатия. Очите му бяха толкова искрени, всяко негово движение бе така точно премерено, че когато отново посегна към одеялото, тя му позволи да го отметне настрани. Нямаше сили да гледа, затова извърна глава, но продължаваше да усеща всичко, което прави. Ръцете му бяха големи, топли и сръчни. Внимателно опипваха и притискаха вейка част на тялото й. Докосваше я предпазливо, но в същото време решително. Всеки път, когато Съмър извикваше от болка, той спираше за малко и изчакваше болката да отшуми, преди да продължи с прегледа.

— Струва ми се, че си натъртила ребрата си — констатира накрая той и погледна към бедрото й. Преди да успее да протестира, вече бе разкопчал колана на панталона й. — Очевидно си се ударила в нещо твърдо, кожата се е разцепила.

Почисти раната и отиде за марля. Когато се върна, тя отново бе придърпала одеялото върху гърдите си.

Той прегледа бедрото й — докосването му бе внимателно и я окуражи да се отпусне. Леко трепна само когато й сложи лейкопласт. Щом натисна коляното я прониза остра болка. Пое си дълбоко дъх и се опита да се овладее. Мъжът я подкани да легне назад и започна леко да масажира слепоочията й, докато започна да я унася. Заговори тихо. Съмър не различаваше думите, но гласът и пръстите върху кожата й я успокояваха. Вторият път, когато докосна коляното, болката не бе така непоносима.

Когато се събуди, навън вече беше тъмно. Все още духаше силно и дъждът плющеше в прозорците. Сякаш за да компенсират лошото време, пламъците в огнището излъчваха уютна топлина.

Непознатият седеше на пода, облегнат на канапето. Беше съблякъл ризата си, а краката му се подаваха боси под джинсите. Огънят осветяваше лицето му и Съмър имаше няколко секунди, преди да се обърне към нея, да го погледа в профил.

— Как се чувстваш? — загрижено попита той.

Гласът и очите му отново й подействаха успокояващо, но тялото я изплаши. Бе огромен и това, че така удобно се бе разположил в стаята й, я притесни. Пламъците се отразяваха в мускулестите му гърди и в този момент тя осъзна, колко е малка и безсилна в сравнение с него.

Непознатият се намръщи.

— Нищо няма да ти сторя — увери я той. — Наистина, няма.

Тя с мъка преглътна и погледът й се спусна по разголените му гърди.

— Моите дрехи също са мокри. Стана ми студено — поясни мъжът.

Думите му разколебаха опасенията й. Този човек я спаси в изключително трудни обстоятелства, доведе я невредима у дома, погрижи се за раните й. След всичко това, едва ли би сторил нещо лошо. Освен това имаше още нещо — лицето му й бе познато. Опита се да си спомни откъде, но не успя и реши, че това е така, защото го бе видяла, преди да заспи.

— Как си? — повтори въпроса си той.

— Чувствам се като настъпена от слон — едва успя да му отговори. Спомни си ужасната буря и добави: — Предвид обстоятелствата съм много добре. Имам щастието да съм жива. Благодаря, че ме спаси.

Той не помръдна, само леко кимна на думите й.

— Челото боли ли те?

— Усещам само тъпа болка.

— Ребрата също ще те наболяват известно време. Как е коляното?

При тези думи тя си спомни колко силно я бе заболяло.

— Счупила съм нещо в него, нали?

— Не, само лошо е навехнато.

Можеше да се закълне, че е счупено. Никога през живота си не бе изпитвала по-остра болка. За да провери, опита да го размърда. Все още я болеше, но далеч не толкова силно, колкото преди. Протегна се и го опипа. Сякаш наистина всичко бе наред. Повече я притесни факта, че бе само по нощница. Това означаваше, че този, който спаси живота й, който бе толкова по-силен физически от нея и който се беше разположил в къщата й като у дома си, я беше видял чисто гола. Никой мъж не я бе виждал така.

Един бе успял донякъде. Случи се един мъглив ноемврийски ден преди няколко години. Връщаше се от града и вървеше към вкъщи с ръце пълни с продукти, когато той я спря и заговори. Онзи мъж също бе по-едър и силен от нея, но когато се опита да разкъса дрехите й, очите му бяха пълни с лъст. Тя го ритна с коляно и избяга. След това седя цял ден и цяла нощ с пистолет, насочен към вратата. Той не се появи, а следващата седмица загина в морето. Съмър не го съжали. Желаеше смъртта му, защото бе жесток човек. Светът би станал по-добър без хора като него.

А този тук…? Спаси живота й и въпреки че я бе съблякъл, едва ли криеше лоши намерения.

— Кой си ти? — попита с треперещ глас. Спомни си, че очите му бяха сини, въпреки че сега седеше с гръб към огъня и не виждаше ясно лицето му.

— Казвам се Камерън — отговори той. — Камерън Дивайн.

Името не й говореше нищо, но отново й мина през ум, че има нещо познато в лицето му.

— Откъде си? — продължи тя.

— От север.

Канадец. Те идваха често в Мейн, особено през лятото. Ако е редовен посетител на града, вероятно са се разминавали по улиците. Това обясняваше усещането, че го е виждала и преди.

— Идвал ли си друг път тук?

— Не.

Толкова по въпроса за това, че го е виждала.

— Какво правеше в океана?

В ъгълчето на устата му се появи суха усмивка.

— Същото като теб. Като че ли бурята беше тръгнала на лов за лодки.

— Значи си плавал?

Той кимна.

— Плавал си между островите? Има стотици в близост до брега.

— Аха.

— Сам?

Той отново кимна.

Съмър се взря в него. Не можеше да открие никакъв недостатък пито в лицето, нито в тялото му. Погледът й се плъзна по издължените мускули, които се спускаха от раменете до китките. Чудеше се как е възможно да е толкова съвършен и как по време на бурята не се беше ударил никъде.

— Имах късмет — подхвърли той, сякаш прочете мислите й. — Паднах през борда на лодката точно преди да се разбие.

Тя си спомни как я намести на гърба си и изплува огромно разстояние в бушуващото море. Това бе невъзможно за един обикновен човек!

— Как успя! — възкликна тя.

Мъжът сви рамене и се обърна към огъня.

— Просто съм в добра форма.

За това, което видя от него, „добра форма“ бе твърде слабо определение. Никой мъж не я беше виждал съблечена, но самата тя познаваше мъжкото тяло. Често се случваше, когато някой в града е болен или наранен и традиционната медицина не му помага, да викат нея, за да го лекува със своите балсами и билки. Правеше го даром, скришно, под прикритието на нощта, така че оставаше тайна за повечето хора от града. Въпреки това бе видяла достатъчно мъжки тела, за да може да твърди, че това на Камерън Дивайн, разголено над влажните джинси, бе по-хубаво от другите.

— Но бурята беше страховита? — продължи да разпитва тя.

— Въпрос на ритъм при плуването — отговори той и леко размърда едното си рамо. — Всъщност, не съм плувал толкова много, колкото си мислиш. През повечето време вълните ни носеха.

— Как не потънахме? — настояваше да разбере Съмър.

— В дробовете си постоянно имах въздух, затова.

— Обикновено хората не оцеляват при такива обстоятелства. Трябваше да сме се удавили десет пъти.

Той бавно се обърна към нея и погледите им се срещнаха.

Но не се удавихме, нали. Единствено това има значение, казаха очите му.

— Искаш ли супа? — продължи на глас.

Тя бе толкова шокирана от яснотата, с която четеше в очите му, че не чу въпроса. След малко осъзна какво я пита и погледна към печката, където забеляза една голяма купа.

— Сготвих нещо докато спеше. Не знам дали се е получило. Имаш някакви странни неща в шкафовете.

Наистина има, помисли Съмър. Медицинските супи бяха неин специалитет и затова държеше вкъщи тези „странни неща“. Знаеше точно какво трябва да сложи в бульона, за да ускори зарастването на раните и възстановяването, но бе твърде слаба, за да стане и да го направи. По ирония нейните познания се оказваха неизползваеми, точно когато самата тя имаше нужда от тях.

Не възнамеряваше да му казва всичко това. Хората го възприемаха по различен начин. Тези, които се нуждаеха от нея я приемаха, а останалите не. Нямаше представа как ще реагира Камерън и не смяташе да го тества точно сега, когато се чувстваше толкова обезсилена.

Мълчаливо го наблюдаваше как стана и отиде до печката. След това наля с черпака от димящата течност, пристъпи към дивана и й помогна да седне. Тя подържа чашата под носа си, вдишвайки дълбоко аромата, като се опитваше да определи, кои от онези „странни неща“ бе сложил вътре. Някои комбинации биха могли да я изпратят на оня свят, да предизвикат халюцинации, да я накарат да повръща, да се поти, дори да се окосми.

Не, няма опасност, реши тя и отпи глътка. Не беше използвал нищо, което може да й навреди. Самата тя би добавила някои билки, за да се възстанови по-бързо, но и това, което беше сварил щеше да свърши работа.

— Справих ли се? — попита той, сякаш отново прочете мислите й.

Тя се усмихна, объркана от факта, че е толкова прозрачна за него.

— Да.

Погледът, с който посрещна усмивката й, за пореден път я изненада. Усети в себе си пламъче, от което в тялото й се разля странна топлина.

— Пий — меко я подкани той и отново се обърна към огнището.

Тя се подчини, но докато пиеше бульона си мислеше единствено за погледа, който й бе отправил. Имаше изключителни очи и невероятно тяло. Подобни констатации не бяха характерни за нея. Съмър не познаваше мъжете в сексуален смисъл. Контактите й бяха единствено с нейните пациенти, за които се грижеше. Никога не бе докосвана, изкушавана или възбуждана, както не беше и сега, от Камерън Дивайн, убеждаваше се тя. Все пак не можеше да отрече вътрешната топлина, която я изпълваше. Вероятно тази топлина означаваше, че го оценява като мъж. Това я караше да се чувства неловко.

Още повече я притесняваше мисълта, че може би ще прекара нощта в дома й, а тя не знаеше нищо за него.

— Ти лекар ли си?

Мъжът бе седнал пред огъня с крака, опънати напред.

— Не.

— Тогава какъв си?

— Научен изследовател.

Това й се строи много сложно и мъгляво, освен това отново й се доспа.

— Къде работиш?

— В лаборатория.

— А тази лаборатория къде се намира? — продължи да разпитва тя.

— На север.

Предишния път, когато го попита откъде е, той й отговори по същия начин. Искаше й се да научи повече подробности. Лаконичните му отговори я караха да мисли, че крие нещо. Всъщност, Канада така или иначе й бе напълно непозната.

— Имаш ли семейство?

Мъжът поклати глава.

— Никакво? — По-сигурна щеше да се чувства, ако знаеше, че у дома го очаква любяща жена и куп дечица. Това би било препоръка за него. Той отново поклати глава.

— Нямаш си никого, който би се разтревожил, ако с теб се случи нещо в морето?

— Съвсем никого.

Това означаваше, че не бърза за никъде.

Очите й се затваряха. Ако този мъж е с лоши намерения, е в истинска беда, защото къщата й бе много изолирана. Сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва, а тя не можеше да го принуди. Чувстваше се особено — упоена.

— Искам… Искам да отида горе… В спалнята — едва прошепна тя. Събра всички сили, седна и спусна крака на пода. Обгърна с ръка гръдния си кош, опитвайки да намали болката в ребрата. Камерън скочи и застана пред нея.

— Тук долу ще ти е по-топло — заяви той.

Лицето му плуваше пред очите й.

— Трябва… да се кача…

Излишно бе да настоява повече, защото той я вдигна на ръце и тръгна нагоре по стълбите.

— Няма смисъл да ме носиш — едва чуто промърмори тя, но постепенно губеше съзнание и не можеше да се съпротивлява. Беше сложил нещо в супата. Със сигурност. Това бе единствената причина да се замае така. Той я положи на леглото и я покри със завивката.

— Така добре ли е? — попита мъжът и отмахна няколко кичура коса от лицето й.

— Да — прошепна Съмър. Изчака го да се обърне и да слезе надолу, после, борейки се със съня, отвори шкафчето до леглото, извади малък черен пистолет, постави пръст на спусъка и така, готов за стрелба, го скри под възглавницата. Едва тогава се отдаде на пълната забрава.