Стефан Стамболов
Обикновена любов

Срещнахме се случайно ние

и се залибихме така.

Но любовта ни бе нетрайна

и никой от нас не плака,

когато се делихме ние,

когато тръгвше на път —

за мислех зарад ново либе,

ти за богат и глупав мъж.

* * *

Срещнах те пак, ти беше мила

и още хубава на глед.

Но в тебе нямаше веч сила,

ти беше хладна като лед.

Ти пак сама при мене доди

и плака с сълзи за любов.

Аз бях кат камък, но по навик

да плча бях готов.

И клех се аз, че съм те любил

безумно, страстно, от душа,

че ти си била зарад мене

най-мила, драга на света.

Ти слушаше със поглед вперен,

но вяра нямаше във теб —

това се виждаше най-ясно

на твоя образ сияйно-блед.

Припадна ти от ужас с силно чувство

на мойте хлемави гърди

и аз показах чрез изкуство,

че в тях страст пламенна гори.

Но твойто чувство бе лъжливо,

а моя огън — прах.

Раздялата ни бе горчива,

но изобилна със смях.