Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Форест Гъмп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gump & Co, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Уинстън Грум

Заглавие: Гъмп & син

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3249

История

  1. — Добавяне

10.

Чувал съм да превъзнасят пътешествията, обаче летенето до Германия си беше направо скапано, щото ме качиха на самолета с белезници на ръцете и окови на краката. С мен пътуваха четирима военни полицаи, дето през пет минути ми напомняха, че са им наредили, ако почна да правя щуротии, моментално да ме хлопнат по китарата.

По всичко личи, че някой от височайшето командване е заповядал да ми бъде дадена най-гадната работа в цялата армия и заповедта се спазваше дословно. Зачислиха ме в танкова рота и бях задължен да изчегъртвам всичката кал от гъсениците на танковете, и чак тогава разбрах колко кал има през зимата по германските полета.

Отгоре на всичко май ми беше излязло лошо име или нещо подобно, щото никой не иска да ми приказва, освен сержантите, дето само ти крещят. Дните ми са студени и влажни, а нощите — отвратителни, и никога не съм бил толкова самотен. Изпратих неколцина писма на малкия Форест, ама неговите отговори взеха да стават много къси и получих впечатлението, че е почнал да ме позабравя. Някога нощем се опипвам да сънувам Джени, обаче не мога. Май и тя изцяло ме е забравила.

Един ден ми известиха, че ми означават помощник по чегъртането на танковете и че трябва да му покажа как става тая работа. Отивам аз в хангара и отбелязвам един тип, дето мрачно се визира в танкова гъсеница с минимум петдесет кила кал по нея.

— Хей, ти ли си новият? — викам му.

А той се извърна и за малко да припадна от изненада. Ами че това е старият сержант Кранц от Виетнам и от армейската база, от която ние с господин Макгивър се снабдявахме с помия за нашите прасета! Ама веднага се впечатлявам, че не е старшина, а прост негърски редник.

— О, не! — Това са първите му думи.

Имам предчувството, че той ме обвинява мене, задето са го понишили от старшина в редник, обаче даже малоумен като мене ще разбере, че старият ми приятел малко превеличава.

Та той ми разказа как се случило всичко. След като ние с господин Макгивър по принуда се отказахме от свинеразглеждането, сержантът Кранц решил, че военните могат да продават боклуците си на свинеразвъдите в цялата околия и след неизвестно време струпали толкова нари, че не знаели какво да ги направят. По негово предположение решили да построят нов офицерски клуб и генералът толкова се изкефил, че назначил сержант Кранц за шеф на строителството.

В деня на разкриването устроили голямо тържество, с всичките му там оркестри и безплатни питиета, и като капак на вечерта повикали стриптизьорка чак от Австралия да им танцува на сцената, щото била не най-добрата в Австралия, ами в целия свят.

Както можете да си представите, офицерският клуб бил натъпкан и стриптьорката почти не се виждала, поради която причина в един момент самият генерал рипнал на една маса, за да не пропусне нещо. Обаче за беля сержантът Кранц очигледно бил ремонтирал вентилаторите на тавана с трийсет сантима по-ниско от нормалното и щом генералът се отзовал на масата, перките го уцелили в главата и направо го скалпирали, като да били истински индианци.

Генералът се развилнял и все крещял: „Как сега да обясня на жена ми какво се е случило?“.

И естествено обвинява за всичко моя приятел Кранц, изхвърля го на секундата и го праща в Германия да върши най-мръсната работа.

— Бях един от първите чернокожи войници, достигнали чин сержант в армията на този човек — тръшка се Кранц, — но, изглежда, че всеки път щом те срещна, Гъмп, неприятностите са ми в кърпа вързани.

Викам му, че съжалявам, ама все пак не е честен да ме обвинява за всичко станало.

— Абе може и да си прав, Гъмп. Лошото е, че ми остават само две години до пенсиониране и трябва да ги изслужа като нищо и никакъв черномутрест редник. Има един железен принцип в армията — някой трябва да носи отговорност. Не мога да се похваля с подобно нещо, иначе как бих достигнал до този висок чин?

— Може просто да си извадил късмет — викам му. — Имам впредвид, че бая време си изкарал във вид на сержант. А пък аз все съм си бил последната дупка на кавала.

— Да бе, сигурно имаш право. А сега вече едва ли има значение. Все пак бих казал, че си заслужаваше.

— Кое си заслужаваше?

— Да видиш как вентилаторът превърна тиквата на дъртия мръсник в хеликоптерна площадка.

 

 

На нас с бившия сержант Кранц ни разкатаваха фамбилията от бачкане. Все някоя дивизия маневрира, а калта е дълбока повече от половин метър. Чегъртаме и мием кал от сутрин до вечер, а като се приберем в казармата сме мръсни като прасета и не ни пускат вътре и трябва да се поливаме с маркуч на студа.

Когато изобщо говори, сержант Кранц приказва все за Виетнам, който, незнайно защо, си го спомня с голямо умиление.

— Да, Гъмп, бяха хубави времена. Истинска война, не като сега, когато са ни превърнали в полицаи. Човече, имахме танкове, гаубици и самолети, които ръсеха бомбите над врага.

— Май че и врагът понякога ни поръсваше — обадих се аз.

— Няма начин, приятел. По време на война хората ги убиват. Затова й викат война.

— А пък аз никога не съм убил никой.

— Какво? Откъде знаеш?

— Така си мисля. Само един-два пъти стрелях с оръжието си, и то се в храсти или нещо безподобно.

— Едва ли трябва да се фукаш с това, Гъмп. Всъщност би трябвало да се засрамиш.

— А какво ще кажеш за Буба?

— Какво? Кой беше този?

— Мой приятел. И го убиха.

— А, да, сега си спомних — оня, когото пренесе на гръб. Може би са го убили, защото е направил някоя глупост.

— Да — отговорих. — Беше се записал доброволно в армията.

И така си караме ден след ден. Не ми беше много интересно да си приказвам със сержанта Кранц, ама той все пак е по-добре от никой. Вече почвах да си мисля, че никога няма да се спася от калната работа, когато един ден ме навестиха, че ме вика началникът на гарнизона. Изкъпаха ме с маркуча и отидох в щаба.

— Гъмп, вярно ли е, че едно време си играл футбол? — питва ме командирът.

— Ами да… може да се каже.

— Обясни ми по-подробно.

Така и направих, а като свърших, шефът вика:

— Боже господи!

 

 

Сега поне не ми се налага да чистя по цял ден танкове. Сега ги чегъртам нощем. Обаче през деня играя футбол за гарнизонния отбор, който, меко казано, хич го няма. Миналата година завършил с резултат 0:11, а до момента през този сезон сме 0:3. Нещо като „нулеваците“, за които играех едно време в Ню Орлийнс. Куотърбекът им е един ситен, но жилав тип на име Пит и е играл малко футбол в гимназията. Бърз е, умее да се изплъзва и мята топката добре, ама не е Снейк и туйто! Шефът на гарнизона хич не е доволен от достиженията и ни кара да тернираме като бесни, и то дванайсет часа всеки ден. А след това за капак трябва да чегъртам танкове до три посреднощ, обаче даже ми е гот — поне не ми остава време да обмислям разни неща. Хубавото е, че направиха сержант Кранц — пардон, редник Кранц — менажер на отбора.

Първият ни мач е срещу ротата парнаджии от гарнизона в Хамбург. Бяха апсолютни гадняри, не само това, ами и целите омазани и през цялата игра дращеха, хапеха и псуваха, ама все пак успях да ги укротя и завършихме 45:0 за нас. Същото стана и през следващите три мачове и сега за първи път в историята сме начело. Командирът ще се побърка от радост и всички направо се шашардисаха, когато ни пусна в неделна отпуска да отидем в града.

Градчето е симпатично, с вехти сгради и калдъръмени улички и гладиволи по первазите на прозорците. Всички тук говорят германски, от който ние бъкел не разбираме. Моят немски речник се състои от думата „ja“.

Както се очаква, момчетата бързо разкриха една бирария и ето че отпиват от халбите бира, дето ги сервират келнерки с германски дрехи. Толкова ми беше кеф да съм навън от гарнизона и между цивилни, че чак си поръчах една бира, макар да не разбирам какво бръщолевят хората наоколо.

Престояхме в бирарията няколко часа и усетих, че положението се препича, щото една група германци взеха да ни гледат злобно откъм другия край на салона. Мърморят по наш адрес разни думи като „affenarschs“[1] и „scheissbolles“[2], ама ние не ги разбираме и не се нервираме, и си гледаме пиенето. После един от нашите хвана сервитьорката за гъза и тя май нямаше много против, обаче германците очигледно имаха. Двама се наближиха до нашата маса и взеха да крещят нещо.

— Du kannst mir mal en den Sac fassen![3] — вика единият.

— Кво? — питва Монго, десният ни прихващач.

Оня се повтаря и Монго — дългуч, висок близо три метра, седи в неведение. Най-накрая едно от момчетата, дето малко отбира от немски, вика на Монго:

— Абе не разбрах съвсем точно, но във всеки случай не беше хубаво.

Монго рипа срещу германеца и му изявява:

— Не знам точно каква ти е далаверата, приятелче, ама не ни интересува, така че чупката!

Обаче и германецът не пада по-долу и му вика:

— Scheisse!

— Това пък какво е?

— Нещо като нашенското „лайно“ — превежда моят човек.

Е това вече изля чашата. Монго награби германеца и го метна през порзореца. Всички други немци се хвърлиха върху нас и се завихри луд тупаник. Хората викат, удрят се, бъркат си в очите и в носовете и се хапят. Сервитьорки пищят, столове хвърчат. Мама му стара, беше досущ като в добрите стари времена в кръчмата на Уанда.

Един юначага тъкмо се канеше да ме хлопне по кратуната с бирена бутилка, но изведнъж усещам как някой ме сграпчва за китката и ме отдръпва назад. Беше една от келнерките, твърдо решена да ме измъкне оттук. Повлече ме към един заден изход и докато се усетя какво става, ето ни навън. На хоризонта прозвучава вой на полицейски сирени и ми идва през ум, че поне тоя път ще се измъкна в безопасност и няма да се отзова в затвора. Сервитьорката представлява хубавичко немско момиче, а името й е Гретхен.

 

 

Гретхен не знае много английския, но се сношаваме чрез знаци с ръце; аз й се усмихвам и й викам „ja“, а тя се опипва да ми обясни нещо на нейния си език. Ходихме дълго време, като излязохме от градчето и се покатерихме на симпатичните хълмове над него. Заобикаляха ни жълти цветенца, надалече се виждат закрити със сняг планински върхове, а пък оная ми ти долина под нас е цялата зелена и засипана с къщички. Стори ми се, че недалеч някой тинаника тиролска песен. Гретхен ме показва и ме пита как се казвам, и аз си признавам.

— Ja — вика тя. — Форест Гъмп е чудесно име.

След малко се отзовахме на красива ливада и седнахме да се полюбиме на гледката.

По ливадата щъкат овци и над долината слънцето почва да се скрива в Алпите. Като погледнеш надолу, сезираш река, която проблясва под късното слънце, и всичко е толкова тихо и разкрасно, че ти идва да останеш тук завинаги.

Полека-лека с Гретхен почваме да се разбираме по-лесно. Тя успява да ми съобщи, че е от Източна Германия, която била екипирана от руснаците, а пък те вдигнали висока стена, та да не могат хората да избягат. Ама Гретхен все пак успяла да се измъкне и от пет години работи в бирарията и се надява, че един ден ще спаси семейството си от Източна Германия и ще го доведе тук, където не заграждат хората с разни стени. Опипах се да й разкажа откъс от моята история, ама не съм сигурен, че проумява какво й говоря. Което всъщност хич не е толкова важно, щото май и така сме на пътя да се сприятелим. После Гретхен пак ми сграпчва ръката и я стиска, ама още преди това пуска глава на рамото ми и ние си седяхме там и съблюдавахме края на деня.

 

 

По време на следващите няколко месеца се скъсахме от футбол. Играхме с отбор от флотилията и с друг от военновъздушните сили, и с много от армията. Взимах с мен Гретхен, когато мачовете бяха в близост до градчето. Тя май много-много не разбираше какво става на терена и предимно вика „Ach“, ама това е без значение. Просто ми беше хубаво с нея. Сигурно беше добре, че не говорим на еднакви езици, щото иначе щеше да проумее какъв съм тъпак и да ме зареже.

Един ден отивам в градчето и с Гретхен движим по улицата и тогава съподелих с нея, че искам да купя някакъв подарък на малкия Форест. Тя е възхитена и предразполага да ми помогне в избирането. Влязохме и излязохме от сума магазини и Гретхен все ми показва разни оловени войничета и дървени трактори — играчки, затуй се наложи да й изясня, че малкият Форест всъщност вече не е толкова малък. Накрая мернах нещо, дето стопроцентово щеше да му хареса — огромна медена хорна, цялата лъскава и блестяща, също като онези, с които свирят в бирарията в събота вечер и дето правят „уум-па-па, уум-па-па“.

— О, Форест, това е прекалено скъпо! — възгласява Гретхен. — Не получаваш толкова пари като редник във вашата армия, знам го със сигурност.

— Мисля си, че парите са без значение — отвръщам й. — Разбираш ли, все не мога да бъда при малкия Форест повече време, както ми се искаше. И си викам, че ако му купя някои хубави подаръци, няма съвсем да ме забрави.

— Ach, Форест, не е това начинът. Обзалагам се, че ако му пращаш хубави, дълги писма два-три пъти седмично, той ще бъде много по-доволен — по-доволен, отколкото от тази хорна.

— Може да си права, но разбираш ли, не ме бива много по съчленяването на писма. Знам какво искам да кажа, ама не мога да го сложа на хартия. Би могло да се каже, че съм за предпочитане „в натура“ — сещаш ли се какво имам предвид?

— Ja, Форест, но тази хорна струва осемстотин от твоите долари.

— Няма значение. Имам спестени пари.

Така че отидох и купих инструмента. До известна степен ми излезе евтино, щото продавачът не ми поиска пари за бележката, която изпратих. Тя и бележката не беше нещо кой знае какво. Пишех ги същите неща като преди, само дето казвах на малкия Форест, че ми липсва и че скоро ще се прибирам вкъщи. Обаче накрая излезе, че съм му съобщил кръгли лъжи.

 

 

До края на сезона общият резултат стана 10:3 за нас и ще участваме в общоармейския шампионат чак в Берлин. Екссержантът Кранц не е на себе си и вика, че най-после ще се отървем от чегъртането на веригите на танковете, стига да победим и в този мач. Ама аз не съм толкова сигурен.

Най-после дойде великият ден. Предишната вечер се измъкнах за малко и отидох да погледна Гретхен. Тя си услужва масите в бирарията, обаче като ме видя, разнесе голям поднос с халби, поиска почивка и ме хвана за ръката, а после ми пришушна:

— Толкова се радвам, че дойде тази вечер, Форест. Страхотно ми липсваше!

— И ти на мене — викам й.

— Мислех си, че утре можем да отидем на пикник. Имам почивен ден.

— Абе… много ми се иска, ама трябва да играя футбол…

— Ach!

— … и се пипах не можеш ли да дойдеш на мача. Той е в Берлин.

— В Берлин? Толкова далеч?

— Знам, че не е близо, ама нали имат автобус за пренасяне багажа и на съпругите. Ще гледам да уредя да се возиш на него.

— Ach! — пак възкликва Гретхен. — Тоя ваш американски футбол изобщо не го разбирам. Но щом искаш, ще дойда.

Така и направихме.

 

 

Играхме мача за общоармейския шампионат на голям стадион близо до Берлинската стена. Наши противници бяха висбаденските „Магьосници“ от разузнаваческия отдел на Трета бронирана дивизия и право да ви кажа, сечеше им пипето.

Ние бяхме по-едри и по-бързи, но ония ми ти разузнавачи ни биеха по хитрост. Още поначало ни приложиха стария номер, наречен „Статуя на свободата“. И тъй като нашите направо се шашардисаха, „Магьосниците“ без никаква магия отбелязаха тъчдаун.

После разиграха друга комбинация и много скоро резултатът стана 14:0 за тях. Всички, плюс екссержантът Кранц, изглеждат мрачни.

По време на третия период висбаденските „Магьосници“ устроиха блицнападение върху нашата защита и на четвъртия удар сме отблъснати до собствената ни двуметрова линия. Което е още по-лошо, нашият пънтър[4] си измести капачката на коляното и излезе от игра.

Някой вика:

— Кой ще ритне топката?

— Хич не ме гледайте — заявих им, обаче те всички пак ме зяпат.

— Ама никога преди не съм ритал!

— Няма значение, Гъмп — обажда се някой. — И без това ни бият като тъпани, и ако някой трябва да опере пешкира, най-добре да си ти. Така или иначе си в черните списъци на кьораво и сакато.

Така и направихме. Отидох в нашата крайна зона и не щеш ли, ми центроват топката. Обаче по магия „Магьосниците“ са успели да се шмугнат под всичките маси и защитници и се появяват пред мен почти като приведения. Тъкмо да ритна топката, обаче искам да си отворя малко повече място, тъй че почвам да тичам назад-напред из крайната зона. Не знам колко съм тичал, ама накрая, преди висбаденските „Магьосници“ да ме докоснат, намерих малко свободно място и изритах топката с все сила. Стоях и я съблюдавах как се носи във въздуха. Понесе се толкова високо, че направо изчезна от очите ни. После всички разправяха, че никога не били виждали такъв ритник.

Обаче за съжаление топката излетя през Берлинската стена и се скри от другата страна. Ето ти сега проблем. Всички ме гледат с погнуса и ме ругаят.

— Няма как, Гъмп — вика ми някой, — сега ще трябва да вземеш топката.

— Какво? Да се прекатеря през стената?

— Как иначе ще я вземеш, кретен такъв?

Така и направих.

Неколцина души ме повдигнаха отдолу и се прехвърлих през стената. Тупнах от отвъдната й страна и хвърлих око към кулите, където стоят източнонемски войници с картечници. Втурвам се аз покрай тях, а те стоят като препарирани, щото сигурно никога не са виждали някой да иска да влезе в тяхната страна — бяха ги качили тук да застрелват хората, дето се мъчат да излязат.

Неидейно дочух страхотни крясъци, също като че ли викат сто хиляди хора, дето идваха откъм където, по мои сметки, бе паднала топката. Постанови се, че съм направил голяма беля.

От тази страна на Берлинската стена се произвеждал финалният мач за Световната купа по европейски футбол. Оставаха само две минути до края на срещата между Източна Германия и Съветския съюз и хора от целия свят се бяха притекли да я гледат.

Странни хора са това европейците — взимат футбола си много на сериозно.

Като попаднах на стадиона, не можах незабавно да се ориентирам какво става, ама все пак загрях, че положението е мунти. Всъщност се бе случило следното: тъкмо източните шваби да набутат гол на руснаците, когато съм изритал моя футбол. Немският играч бил издриблирал с топката през целия терен и бил тъкмо пред вратата на руснаците, когато моят футбол тупнал пред него. Швабата направо се сащисал и в сбъркването си ритнал в руската врата моята топка, вместо неговата. Поначало всички немци пощурели от радост, понеже си представлявали, че са вкарали гол и са спечелили мача.

Обаче после реферът ги осведомил, че във вратата е изпаднала някаква вражеска топка и че голът не се отчита, после свирнал за последно и руснаците победили. Германците поначало били крайно изненадани, после взели да се бунтуват, а когато аз цъфнах на стадиона и си поисках топката, настъпи истински ад. Зрителите се изсипаха от трибуните на терена и взеха да крещят, че съм един-какъв си смотан и разни други работи, също толкова нелюбезни.

Сеа не знам какво бихте направили вие, ако видите към вас да търчат сто хиляди озверени швабски зяпалянковци, ама аз се обърнах и си плюх на петите. Протичах пак покрай войниците, покачени на кулите, и тоя път те нададоха неколцина изстрели по мене, сигурно за по-голяма правоспособност. Тъкмо да се прехвърля през стената, зверската тълпа ме настигна. Като видяха хилядите хора, часовоите по кулите сигурно се побъркаха и не знаеха как точно да реагират, затуй изобщо не реагираха — стояха си там горе с озадачени изрази. Таман да се отзова от другата страна, когато някой си сграпчи футболните ми гащи и взе да ме тегли надолу, обаче понеже почти съм се прехвърлил, смъкнаха само гащите ми.

Тупнах отвъд стената, ама неколцина гневни германци ме последваха и ме погнаха по нашето игрище. После по стената се покатериха още, а други, сигурно от желание да ме докопат, взеха да къртят парчета от нея. Скоро стана очевадно, че ще съборят цялата Берлинска стена, само и само да ме изловят.

Нашите хора са напълно изумени, като ме сезират да претичвам покрай гарнизонния командир без гащи, само по бандаж.

— Ах, Гъмп, кретен такъв! — завиква той. — Предупреждаваха ме за тебе! Какво означава това? Причинил си международен скандал!

Прав си е човекът, ама в момента хич не ми е до това! Екссержантът Кранц се удря с юмрук по коляното, в лицето е бял като чаршаф и крещи, че тоя път ще ни направят щатни почиствачи на танковите гъсеници. В тоя момент отбелязах Гретхен на трибуната. Махна ми да отида при нея, хвана ме за ръката и ме завлече на улицата.

— Нямам представа какво си сторил, Форест, но ще ти кажа, че събарят Берлинската стена и за пръв път от трийсет години нашата родина няма да бъде разделена. Може би дори ще видя отново семейството си, ja?

И така ние с Гретхен се укрихме за малко в една алея, после тя ме отведе в къщата на нейни приятели, което бе малко терсене по причина на тоалета ми. Обаче те почти не ме отбелязаха, тъй като по телевизора показваха как източните шваби разбиват старата Берлинска стена и танцуват по улиците. Май са позабравили, че заради моя футбол са загубили Световната купа по футбол, щото са страхотно щастливи и се целуват и прегръщат взаимно.

Тази нощ ние с Гретхен за пръв път спахме един с друг и не знам защо, ама после не се чувствах гузен. Даже изчаквах Джени да се появи и като отивах в тоалетната ми се стори, че ме съблюдава, но тъй или иначе не се появи.

Бележки

[1] Маймунски задници (нем.). — Б.пр.

[2] Лайнени топки (нем.). — Б.пр.

[3] Заври си го отзад! (нем.). — Б.пр.

[4] Punter (англ.) — в американския футбол свободен играч, нещо подобно на „метач“. — Б.пр.